Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (14)

Тринадесет

Гробницата на Хоразон… Тайното убежище…

Норек Визаран се бореше с плътни сиви паяжини, пробивайки си път през криволичещ и хаотичен лабиринт от коридори.

Хоразон…

По стената бяха наредени древни статуи и всяка от тях носеше лицето на някой негов познат. Разпозна Атис Зуун, своя малоумен учител. Корбиа, прекалено невинният послушник, когото бе пожертвал заради целите си. Меренди, водачът на съвета, станал жертва на сладкодумните му хвалебствия. Приятелят му Джеслин Катаро, когото бе предал. Погребани под паяжините, той откри всички, които някога бе познавал… с изключение на един.

Неговият брат Хоразон.

— Къде си? — извика Норек. — Къде си?

Внезапно се озова в една сумрачна стая, а пред него се разкри обширна крипта. В редицата от ниши по лявата и дясната стена на помещението стояха изправени скелети в одеждите на визджерейски магьосници. Точно пред облечения в броня натрапник в центъра на огромния саркофаг беше издълбан символът на клана — дракон, приведен над полумесец.

— Хоразон! — извика Норек. — Хоразон!

Ехото повтори неговия вик подигравателно. Разярен, той отиде до каменния ковчег и посегна към тежкия капак.

Но когато го докосна, от скелетите около него се разнесе стон. Норек едва не отстъпи назад, но гневът надви останалите му емоции. Без да обръща внимание на предупреждението на мъртъвците, войникът избута капака и го остави да падне на пода и да се разтрошили на хиляди парченца.

В саркофага лежеше тяло, увито в саван. Предчувствайки победата, той посегна да разкъса плата върху лицето, за да види изсушените и повехнали черти на своя проклет брат.

Ръка, покрита с гниеща плът и осеяна с червеи, стисна китката му.

Започна да се дърпа, но чудовищните пръсти не освобождаваха захвата си. За ужас на Норек трупът започна да потъва все по-дълбоко в ковчега, чийто под сякаш внезапно се бе превърнал в бездънна пропаст. Ветеранът се опита да се удържи, но не успя и бе повлечен в тъмната яма.

Изпищя, когато светът на мъртвите го обгърна…

— Събуди се!

Норек се тресеше, а облечените му в метал ръце се протягаха напред, за да отблъснат кошмарите. Той примигна и постепенно осъзна, че продължава да седи на стария стол в къщата на Дрогнан. Но сънят за криптата на брат му… не, на брата на Бартук… бе изглеждал ужасяващо истински.

— Това бе сън — отбеляза възрастният визджереец.

— Да… — Все пак, за разлика от друг път, ветеранът си спомняше преживяния кошмар напълно ясно. Всъщност той се съмняваше, че някога ще успее да го забрави. — Съжалявам, че съм заспал.

— Няма нужда от извинения. В края на краищата нали аз те упоих с виното и те накарах да сънуваш.

Норек бе завладян от внезапна ярост. Скочи от стола… само за да бъде спрян от предупредително вдигнатата ръка на Дрогнан.

— Сядай обратно!

— Какво ми стори? Колко дълго съм спал?

— Направих ти заклинание за сън. Що се отнася до втория ти въпрос — почти цял ден. Нощта настъпи и си отиде.

Дрогнан се приближи към него, подпирайки се на магическия жезъл като на бастун. Въпреки това Норек не направи грешката да приеме това като белег на слабост.

— За да задоволя докрай любопитството ти — продължи магьосникът, — направих го, защото това бе първата стъпка към осъществяването на нашите цели. — Той се усмихна очаквателно. — Кажи ми сега, какво видя в съня си?

— Нима не знаеш?

— Аз само те накарах да сънуваш, но не съм определял какво.

— Искаш да кажеш, че сам съм създал този кошмар?

Древният магьосник поглади сребристата си брада.

— Може би оказах известно влияние при избора на темата, но крайните резултати си бяха лично твои. А сега ми кажи какво сънува.

— Какъв е смисълът на всичко това?

Всякакви приятелски нотки изчезнаха от гласа на Дрогнан.

— Смисълът е твоят живот.

Разбирайки, че за пореден път е лишен от право на избор, Норек най-накрая се предаде и разказа своето видение. Войникът описа обстановката, събитията, дори лицата и имената на статуите в почти пълни детайли. През цялото време Дрогнан кимаше, сериозно заинтригуван от чутото. Зададе няколко въпроса, интересувайки се от дребни детайли, които Норек бе пропуснал да уточни. Нищо не изглеждаше прекалено маловажно в очите на магьосника.

Когато разказът стигна до ужасяващите събития, случили се в криптата, визджереецът прояви още по-голям интерес. Дрогнан сякаш изпитваше особено удоволствие, докато караше Норек да му описва скелетите на магьосниците и отварянето на саркофага. Дори когато ветеранът започна да трепери при спомена за потъването си в бездната, заклинателят настоя да чуе видението докрай, включително и най-незначителните подробности.

— Очарователно! — възкликна Дрогнан, когато Норек приключи. — Трябва да е това!

— Трябва да е кое?

— Истинското тайно убежище! Ти си видял гробницата на Хоразон! Сигурен съм!

Ако бе очаквал Норек да се присъедини към неговото въодушевление, набръчканият магьосник вероятно остана разочарован. Дори в случай че мястото съществуваше наяве, а войникът изобщо не бе убеден в това, той не искаше да има нищо общо с него. След преживяното в гробницата на Бартук мисълта да влезе в криптата на неговия брат го смразяваше до мозъка на костите. След преживените нещастия и ужаси единственото желание на Норек беше да се освободи от прокълнатата броня.

Точно това и каза на Дрогнан, който му отвърна:

— Ще получиш тази възможност, ако си готов да се изправиш срещу кошмара още веднъж.

Старият боец откри, че изобщо не е изненадан от това изявление. И Бартук, и Дрогнан бяха типични представители на една култура, за която амбициите бяха по-важни от последствията. Цялата Кеджистанска империя се основаваше на този принцип, а визджерейците, изграждащи нейния гръбнак, в миналото често бяха използвали демоните като средство, чрез което да трупат власт над останалите народи.

Те се бяха отказали да следват този път едва когато създанията от ада се бяха обърнали срещу тях, но дори сега се разказваха истории за покварени магьосници, призоваващи демоните, за да се сдобият с мощ.

От време на време даже Фаузтин бе намеквал, че охотно би прекрачил границата, отвъд която неговият занаят ставаше опасен. Обаче на Норек му се искаше да вярва, че неговият приятел не би причинил вреда някому само заради едната изгода.

Ветеранът отново се замисли за настоящото си положение. Не виждаше какво друго му остава, освен да се подчини на магьосника. Единствено той възпираше бронята от това да поведе Норек към нова, още по-ужасна съдба. И ако някой въобще можеше да го освободи от проклятието, това бе именно Дрогнан, но само ако Норек беше готов да заплати съответната цена.

Да, наистина нямаше друг избор.

— Добре! Направи каквото трябва… и го направи бързо! Искам това да свърши! — Все пак изричайки тези думи, ветеранът бе наясно, че ужасното чувство на вина никога няма да си отиде, независимо от завършека на цялата история.

— Разбира се. — Дрогнан му обърна гръб и посегна към друга огромна книга. Разтвори я, прелисти няколко страници и кимна замислено. — Да, това би трябвало да свърши работа.

— Какво имаш предвид?

Магьосникът върна книгата на мястото й и отвърна:

— Въпреки враждата между тях, Бартук и Хоразон са свързани навеки, дори в смъртта. Това, че бронята те е довела в Лут Голейн, показва, че връзката им е останала силна, независимо от изминалите години. — Той се намръщи. — Твоята връзка с доспехите също е много здрава. Бих могъл да добавя, че това е доста неочаквано и аз съм силно заинтригуван от този факт. Може би трябва да го изследвам по-задълбочено, след като всичко приключи…

— Все още не си ми казал какво смяташ да направиш — напомни му ветеранът, който не желаеше Дрогнан да се разсейва отново. Макар и съвсем смътно Норек разбираше думите на магьосника за връзката между двамата братя, но останалото му звучеше непонятно. Въобще не му се искаше да продължават разговора в тази посока. Собствената му връзка с доспехите бе започнала със стъпването му в гробницата на Бартук и щеше да приключи, когато Дрогнан му помогнеше да свали металните плочи от гърба си. След това визджереецът можеше да прави с тях каквото си поиска. За предпочитане бе да ги претопи и направи на земеделски сечива или други, също толкова безобидни предмети.

— Този път ще направя магия, която да ни позволи да открием местоположението на гробницата, за която винаги съм вярвал, че се намира някъде под този град! — Очите на Дрогнан засияха при тази перспектива. — Ще се наложи да се върнеш обратно към съня, но този път ще го направиш в будно състояние.

— Как бих могъл да сънувам, ако съм буден?

Магьосникът извъртя очи.

— Аман от невежи! Моята магия ще те накара да сънуваш наяве! Това е всичко, което трябва да знаеш!

Напрегнатият воин кимна с огромна неохота.

— Добре тогава! Да приключваме с това!

— Приготовленията ще ми отнемат само няколко секунди…

Възрастният визджереец се приближи и с върха на жезъла си начерта кръг около стола. Отначало не се забелязваше никаква промяна, но веднага щом Дрогнан затвори очертанието, фигурата внезапно оживя, запламтя в огненожълто и започна да пулсира. Боецът беше готов отново да скочи на крака, но срещна предупредителния поглед, който му хвърли неговият домакин. Опитвайки се да се успокои, Норек си припомни върховната цел на всичко това — неговата свобода. Заради нея си заслужаваше да се изправи срещу всичко, на което би могъл да го подложи Дрогнан.

Магьосникът промълви няколко думи и докосна челото на Норек с лявата си ръка. Войникът усети леко разтърсване, но нищо повече.

Дрогнан започна да чертае с пръст символи във въздуха, които проблясваха и изчезваха веднага щом той завършеше изписването им. Норек успяваше да ги зърне само за миг, но поне един от тях му заприлича на нещо, което бе видял в гробницата на Бартук. Това го накара да застане нащрек, но времето за отстъпление бе минало вече. Щеше да му се наложи да се изправи срещу силите на заклинанието, каквито и да бяха те.

— Шазари! Шазари томей!

Цялото тяло на Норек настръхна, сякаш бронята отново бе поела контрол над него. Все пак ветеранът знаеше, че това не би могло да се случи, защото Дрогнан отдавна бе доказал, че владее омагьосаните доспехи. Не, това сигурно беше поредната част от магията.

— Томей! — извика среброкосият магьосник, вдигайки жезъла високо над главата си. Въпреки напредналата си възраст, той изглеждаше по-могъщ от всеки друг мъж, когото Норек бе срещал, дори на бойното поле. Визджереецът беше обгърнат от бяла, пращяща аура, която караше косата и брадата му да се вият във всички посоки, сякаш изведнъж бяха оживели. — Шазари саруфи!

Норек остана без дъх, когато тялото му се разтресе яростно. Някаква невидима сила го притисна здраво към стола. Стаята на магьосника внезапно започна да се отдалечава от него с такава бясна скорост, че на боеца му се зави свят. Норек имаше усещането, че се носи във въздуха, макар изобщо да не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си.

Пред него започна да се оформя облак от смарагдова мъгла. Някъде от много, много далече се чуваше гласът на Дрогнан, който продължаваше да реди заклинания, но думите му звучаха приглушено и неразбираемо, сякаш времето бе забавило своя ход, и дори звуците се влачеха не по-бързо от охлюв.

Смарагдовата мараня постепенно започна да придобива формата на окръжност, ограждаща образа на някакво помещение.

Криптата.

Но нещо във вида й му се стори не съвсем наред. Детайлите изглеждаха променени и неточни в много отношения. Вместо в роби, скелетите на визджерейците сега бяха облечени в пищно украсени брони и сякаш не бяха истински мъртъвци, а изкусно издялани от камък статуи. Огромните паяжини ги нямаше и вместо тях се виждаха изпокъсани гоблени, на които бяха извезани различни митични същества — дракони, грифони и други. Дори символът на клана на братята се беше променил и сега изобразяваше гигантска птица, държаща слънцето в своите нокти.

Норек се опита да каже нищо, но гласът му изневери. Той чу още веднъж мъчително бавните думи на Дрогнан, които сякаш идваха дори от още по-далече.

Образът на криптата внезапно започна да се отдалечава. Макар да продължаваше да седи на своя стол, на ветерана му се струваше, че тича заднешком през мъгливите коридори, излизащи от гробницата на Хоразон. Покрай него една след друга се стрелкаха статуи, които се отдалечаваха също толкова шеметно, колкото и криптата. Ветеранът разпозна някои от прелитащите покрай него лица, но това не бяха фигури от мрачното минало на Кървавия военачалник, а хора, които бе познавал в собствения си живот — Садун Трист, Фаузтин, други бойни другари, жени, които бе обичал, и дори капитан Каско. Някои от хората изобщо не му бяха познати, включително и една бледа, но привлекателна млада жена с абаносово черна коса и пленителни, сребристи очи.

Накрая дори статуите изчезнаха от погледа му. Сега виждаше единствено пръст и камъни, които се стичаха навсякъде около него. Дрогнан отново извика нещо, което остана неразбрано.

Скоро пръстта и камъните бяха заменени от по-фин материал… пясък, както осъзна той. Неясна светлина, може би слънчева, се появи около образа пред него.

„Норек!“

Ветеранът поклати глава, сигурен, че му си бе счуло. „Норек Визаран!“

Май гласът беше на Дрогнан, но звучеше разтревожено, дори уплашено.

„Визаран! Бори се срещу него!“

В душата на ветерана се прокрадна страх.

Лявата му ръка се вдигна от само себе си.

— Не! — извика той. Собственият му глас също звучеше някак далечно.

Скочи от стола, но внезапно някаква огромна сила се опита да го запокити обратно. Норек видя разкривената фигура на Дрогнан, който бе стиснал жезъла с двете си ръце и се опитваше да избута войника обратно, далече от образа на тайното убежище. Видя облечените си в метал ръце да посягат към визджерееца и да сграбчват неговия жезъл, сякаш искат да го изтръгнат от магьосника.

Дървото започна да пращи от енергия там, където го стискаха двамата мъже. При ръцете на Дрогнан имаше яркожълти искри, а около пръстите на Норек се виждаха кървавочервени проблясъци. Ветеранът усещаше могъщите магически сили, които течаха през собственото му тяло.

„Бори се срещу него, Визаран!“, извика отново Дрогнан. Устата му дори не се отвори, но изражението му съответстваше на напрежението в думите, които бяха прозвучали в главата на Норек. „Бронята е по-силна, отколкото смятах! Тя ни е заблуждавала през цялото време!“

Нямаше нужда да му казват нищо повече. Той веднага разбра какво имаше предвид магьосникът. Прокълнатата броня очевидно никога не бе попадала под контрола на визджерееца. Тя просто бе изчаквала благоприятния момент, като бе оставила Дрогнан да открие онова, което тя бе търсила толкова дълго време.

Местонахождението на гробницата на Хоразон.

Значи в някои отношения Дрогнан се бе оказал прав. Той бе казал, че Бартук и неговият брат са свързани навеки. Сега вече Норек разбираше защо бронята го бе домъкнала чак до другия край на света. Нещо я привличаше към мястото, където Хоразон бе намерил вечния си покой — нещо толкова могъщо, че дори смъртта не бе успяла да предотврати това пътуване.

Очевидно бронята притежаваше собствено съзнание. Тя определено бе надхитрила всички. Вероятно, когато „Хоксфайър“ се бе приближавал до Лут Голейн, тя бе усетила заклинанията на Дрогнан и бе решила да използва визджерееца за собствените си зловещи цели.

Невероятно, дори невъзможно, но все пак това бе единственото логично обяснение.

Между металните ръкавици премина поток от енергия. Дрогнан извика и се строполи назад зашеметен. Ръцете на Норек пуснаха жезъла, след което посегнаха към образа пред него.

Но в същото време видението започна да се променя, да се отдръпва, сякаш някаква друга сила се опитваше да попречи на злите намерения на доспехите. Образът избледня и се сви.

Без да се притеснява от това, бронята постави дясната ръкавица в самия център. Кървавочервена аура обгърна цялата ръка.

— Шазари гиовокс!

След като нежеланите думи се отрониха от устните му, тялото на Норек започна да губи своята плътност. Той изпищя, но вече нищо не можеше да спре процеса. Като някакво създание от дим фигурата му се издължи, разкриви се… и потъна в стопяващото се видение.

Писъците на Норек спряха едва когато магическият кръг изчезна.

 

 

Този ден бяха изгубили един човек заради пясъчните ларви и друг заради жегата в пустинята. Но Галеона забеляза, че независимо от това Аугуст Малеволин беше жизнерадостен и весел, сякаш вече имаше не само доспехите на Бартук, но и властта и славата, които мечтаеше да получи чрез тях. Неговото поведение притесняваше вещицата. Проявата на подобни емоции не беше характерна за генерала и тя се чудеше на какво се дължеше доброто му настроение.

Галеона подозираше, че Ксазакс има пръст в тази работа. Напоследък тя не го виждаше често и това я безпокоеше. От предната нощ, когато Малеволин очевидно бе загубил разсъдъка си и беше отишъл на самотна разходка из пустинята, демонът бе започнал да се държи доста странно. На два пъти магьосницата се беше опитала да поговори с него за техните бъдещи планове, но той се бе изказвал твърде лаконично. Изглежда, всичко, за което бяха работили заедно, вече беше изгубило значението си за него.

„Ксазакс иска бронята — замисли се тя. — Защо ли, след като не може да се възползва от заклинанията, втъкани в нея?“

Но всъщност някое лековерно човешко същество би могло да го замести в това отношение… и Аугуст представляваше идеалната кандидатура. Вещицата вече бе започнала да подозира, че Ксазакс се опитва да манипулира нейния любовник.

Галеона бе длъжна да възвърне влиянието си над генерала. В противен случай рискуваше да изгуби не само своето положение, но и главата си.

В момента армията почиваше. Досега се бяха движили с доста добро темпо и в общи линии не бяха дали големи загуби. Група скокливци — чудовищни влечуги с остри шипове по протежение на целия си гръбнак — ги бяха тормозили известно време, но войниците не им бяха позволили да се приближат достатъчно, за да се възползват от своите дълги нокти и жестоки зъби. Убиването на едно от съществата бе накарало останалите да се сбият за трупа му. Както при повечето пустинни създания, за тях лесната плячка — дори да беше от собствения им вид — беше за предпочитане пред варианта да нападат нещо, което отвръща на удара.

Но не чудовищата, а пясъкът и жегата оставаха най-голямата заплаха за армията. Това беше накарало генерала най-накрая да обяви почивка. Ако зависеше единствено от него, Малеволин не би спрял въобще, дори ако това означаваше да язди, докато конят му умре от изтощение, а след това би продължил пеша.

— Почти мога да го видя — отбеляза той, когато вещицата наближи. Генералът се беше отдалечил с коня си на известно разстояние пред колоната. Сега се бе изправил на стремената и оглеждаше голия пейзаж около себе си. — Почти мога да го усетя.

Тя смушка собствения си кон да се приближи, след което протегна ръка, за да докосне неговата. Генерал Малеволин, все още с кървавия шлем на Бартук на главата си, дори не погледна към нея. Това не беше добър знак.

— И напълно заслужено — изгука тя, опитвайки се да привлече вниманието му. — Представи си само как ще изглеждаш, когато нападнеш Лут Голейн, сложил кървавочервения шлем на военачалника! Те ще те помислят за самия него, завърнал се от мъртвите!

Тя съжали за думите си почти веднага, защото се сети как неговите спомени се преплитаха с тези от шлема. Генералът не бе имал нов пристъп след последната зловеща случка, но Галеона все още носеше белега от изгорено на пръста си.

За щастие, поне в момента, Аугуст явно беше на себе си. Най-накрая той погледна към Галеона, очевидно доволен от това, което бе казала магьосницата.

— Да, това ще бъде прекрасна гледка — последната, която те ще видят! Почти мога да си го представя — уплашените писъци, ужасените лица, когато осъзнаят, че ще загинат, както и кой е причината за това!

Може би сега й се предлагаше възможността, която тя очакваше.

— Знаеш ли, любов моя, докато почиваме, бих могла да направя още една магия за търсене. С шлема няма да е…

— Не — отвърна той кратко и ясно. Погледът му се отмести встрани и Малеволин добави: — Това не е необходимо.

Той пропусна да види трепването на вещицата. Със своите думи бе потвърдил най-дълбоките й страхове. Досега генералът никога не бе изпускал дори най-малката възможност да потърси с магия останалата част от легендарните доспехи на Бартук. Когато шлемът току-що бе попаднал в ръцете му по начин, който дори тя бе склонна да определи като предопределен от съдбата, Малеволин не се бе колебал да й предоставя артефакта, за да подпомогне търсенето на бронята. Дори бе настоявал да използват древното парче метал, за да следят онзи Норек, когато бяха открили, че той обикаля света, облечен в доспехите.

Сега генералът говореше така, сякаш изпитваше пълната увереност, че ще получи бронята и вече няма никаква необходимост да я следи по магически път. Подобна небрежност изобщо не подхождаше на онзи Малеволин, когото тя познаваше като петте си пръста и Галеона почувства, че вината за това не е единствено във влиянието на шлема. Омагьосаният артефакт безспорно би могъл да преживее неколкоминутна раздяла.

Мислите й отново се върнаха към Ксазакс.

— Както желаеш — отвърна най-накрая тя. — След колко време ще тръгнем отново, любов моя?

Той погледна към слънцето.

— Четвърт час, не повече. Аз ще бъда готов да се срещна със съдбата си навреме.

Тя не го помоли за отлагане. Четвърт час щеше да й бъде напълно достатъчен.

— Тогава ще те оставя насаме с мислите ти, генерале мой. Магьосницата изобщо не се изненада от това, че той дори не й кимна, че е свободна. Да, Ксазакс определено бе изиграл своя ход. Най-вероятно се бе свързал лично с командира. По този начин демонът бе направил първата стъпка не само към нарушаването на техния договор, но и към изпълнението на желанието си да я премахне.

— Ще видим чия глава ще свърши набита на кол — измърмори тя. Тъй като нямаше сенки, в които да се крие, Ксазакс бе принуден да стои далеч от войската до падането на нощта. Значи Галеона можеше да направи заклинанието си, без да се притеснява, че вероломната богомолка ще научи за това.

Магьосницата намери подходящо място зад една дюна, отвъд която се беше разположила армията. Не се страхуваше от пясъчните ларви и другите пустинни хищници, защото защитните заклинания, които бе издигнала още преди да тръгнат, все още бяха силни. Би могла да стори същото и за останалата част от войската, но това щеше да й попречи да прави други магии. Галеона не виждаше причина за подобна щедрост. Няколко войника по-малко нямаха никакво значение за нея.

Вещицата слезе от коня си, откачи меха с вода и застана на колене върху горещия пясък. Отля няколко скъпоценни глътки от хладната течност върху изсушената земя. Веднага щом се почувства доволна от количеството, Галеона запуши меха и бързо се захвана за работа.

Тънките й, изящни пръсти оформиха навлажнения пясък във фигура, грубо наподобяваща човек. Докато изглаждаше последните черти, Галеона произнесе първата част от заклинанието, настройвайки своето създание. Пясъчната фигура придоби чертите на мъж с широки рамене, чието тялото беше облечено в броня.

Съзнавайки, че влагата няма да се задържи дълго, Галеона бързо извади една малка стъкленица. Магьосницата отля няколко капки от съдържанието й върху гръдния кош на куклата, като продължи да нашепва. В шишенцето имаше изключително ценна за нея течност — кръв, която бе пожертвала от собственото си тяло, запазвайки я за определени трудни магии.

Субстанцията й бе необходима, за да боядиса доспехите на куклата в цвят, наподобяващ този на бронята на Бартук, но освен това кръвта имаше и друго, по-важно предназначение — да свърже Галеона с фигурата, която бе създала. По този начин магьосницата се надяваше да достигне до онзи глупак така, както го бе направила на кораба. Не беше използвала същата магия, когато двамата с Ксазакс бяха призовали Спящия, тъй като воинът се бе намирал на значително разстояние от тях. Щеше да й се наложи да използва толкова голяма част от жизнената си течност, че нямаше да преживее събитието. Затова пожертваният в шатрата войник бе заел нейното място. Но сега черната вещица беше уверена, че ще успее, и то с минимални жертви от своя страна.

Тя очерта един кръг около фигурата и постави ръцете си с дланите надолу и разперени пръсти от двете страни на своето творение. Магьосницата се наведе ниско над лицето на пясъчната фигура и произнесе последната част от заклинанието, вмъквайки и името на войника между думите:

— Норек… Норек…

Светът около нея се отдръпна. Пейзажът наоколо се измени и тя полетя над пустинята, сякаш се бе превърнала в орел, който се носеше из небесата със скоростта на вятъра. Галеона се движеше все по-бързо и по-бързо и накрая дори не можеше да различи какво има под нея.

Магията й бе проработила. Чрез своите спомени от кратката си среща с воина тя се опита да увеличи силата на заклинанието, съсредоточавайки се върху неговото лице.

— Норек, покажи ми къде се намираш…

Гледката пред очите й внезапно изчезна и бе заменена от непрогледна тъмнина. Промяната изненада вещицата толкова силно, че тя едва не прекъсна магията. Само една мисъл й помогна да удържи ценната връзка — ако сега се провалеше, нямаше да има време за нов опит. Макар да бе сравнително далеч от колоната, Аугуст можеше да заподозре нещо.

— Норек, покажи ми…

Пред нея изникна лицето му — отпуснато и със затворени очи. Галеона се зачуди дали воинът не беше загинал, но след това си спомни, че в такъв случай заклинанието й не би сработило. Пясъчната кукла се нуждаеше от жива цел.

Щом не беше мъртъв, тогава какво се бе случило с него? Вещицата се потопи по-надълбоко, опитвайки се да навлезе в пространството, където се намираше Норек. По този начин губеше връзката си с реалния свят почти напълно, но рискът си заслужаваше — тя се надяваше да постигне толкова много.

И най-накрая магьосницата видя къде се намираше нейната плячка.

Това я изненада толкова силно, че този път тя наистина изгуби връзката си с него. Лицето му се отдръпна, отдалечи се с такава изумителна скорост, че й се зави свят. Тъмнината се върна и Галеона усети, че пада назад към пустинята.

Изтощената магьосница се строполи по гръб върху горещия пясък.

Изобщо не обърна внимание на неудобството и болката. За нея имаше значение единствено това, което бе научила току-що.

— Спипах те — прошепна Галеона.