Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (12)

Единадесет

— Не се ли чувствате добре, милейди? — попита капитан Джеронан. — Излизате от каютата само колкото да си вземете яденето.

Кара го погледна право в очите.

— Добре съм, капитане. Вече се приближаваме до Лут Голейн и аз се подготвям за пътуването по-нататък. Трябва да обмисля много неща. Простете ми, ако държанието ми изглежда недружелюбно.

— Не е недружелюбно, просто изглеждате някак… по-дистанцирана. — Той въздъхна. — Е, ако имате някакъв проблем, само ми кажете.

Тя имаше много проблеми, но добрият капитан не можеше да й помогне да реши нито един от тях.

— Благодаря ви за всичко.

Магьосницата усещаше очите му върху гърба си, докато вървеше към своята каюта. Тя бе уверена, че Джеронан би направил всичко по силите си за нея и ценеше дълбоко това, но за съжаление той не можеше да й бъде от полза в сегашната ситуация.

Когато влезе в помещението, Кара видя, че двамата немъртви стояха в ъгъла и чакаха с пословичното търпение на техния вид. Фаузтин държеше в готовност блестящата кама. Заклинанието, с което бе оплетено оръжието, не позволяваше на некромантката да предприеме нищо срещу неканените си гости. Пожълтелите очи на визджерееца я гледаха немигащо. Кара никога не беше сигурна за какво мисли Фаузтин, тъй като изражението на лицето му почти не се променяше.

При Садун Трист беше точно обратното. Другият оживял мъртвец не спираше да се хили, сякаш на някаква своя шега, която обаче не желаеше да сподели с останалите присъстващи. Освен това на Кара непрекъснато й се искаше да му изправи главата, която вечно стоеше килната на една страна.

От зомбитата се разнасяше миризма на разлагаща се плът, но за щастие противната смрад все още не бе започнала да се разпространява извън каютата. Вонята не предизвикваше у некромантката инстинктивната погнуса, присъща на повечето хора, но все пак усещането беше неприятно. Общуването със смъртта беше ежедневие за Кара, но винаги досега това бе ставало по нейните правила. За първи път й се случваше мъртвите да я принуждават да изпълнява техните желанията.

— Добрият капитан… те оставя… на спокойствие… надявам се — изхриптя Трист.

— Той просто е загрижен за мен, нищо повече.

Жилестото зомби се изкикоти. Звукът, който излезе от устата му, наподобяваше хълцането на животно, в чието гърло бе заседнала кост. Вероятно някой прешлен от счупения му врат бе притиснал трахеята му. Това обясняваше и пресекливия му говор. Макар да нямаше нужда да диша, на Садун Трист му трябваше въздух, за да може да говори.

Разбира се, със зейналата дупка в гърлото си, визджереецът щеше да остане безмълвен завинаги.

— Дано неговата… загриженост стои на разстояние… от тази каюта.

Фаузтин посочи към ръба на леглото — мълчалива заповед, която черната магьосница разбра веднага. Държейки паницата с храна в едната си ръка, тя се настани на указаното място и зачака следващото разпореждане. Докато камата й бе у визджерееца, неговата магия държеше Кара Найтшадоу в плен.

Трист примигна веднъж, но това беше съзнателно действие, имитация на неволното трепкане с клепачи при хората. За разлика от Фаузтин той продължаваше да се преструва, че в загниващата му обвивка има някакъв живот. Бидейки приживе магьосник, мършавият визджереец несъмнено гледаше на ситуацията по по-прагматичен начин. Но боецът, изглежда, е бил човек, силно влюбен в различните удоволствия на живота. Кара подозираше, че зад постоянната му усмивка се крие силен гняв към собственото му неестествено състояние.

— Яж…

Тя започна да се храни под втренчените им погледи. През цялото време мислеше трескаво, търсейки начин да се измъкне от ужасната ситуация. Фактът, че засега зомбитата не я бяха наранили по никакъв начин, не я успокояваше ни най-малко. Немъртвите имаха една-единствена цел — да намерят своя приятел, онзи Норек Визаран. Кара не изпитваше никакво съмнение, че в името на тази цел те бяха готови да я пожертват във всеки един момент, при това без никакви угризения.

Магьосницата бе научила част от тяхната история по време на разговорите си с приказливото зомби. Не че Садун го бе казал точно с тези думи, но тя бе останала с впечатлението, че убиецът на двамата беше точно техният приятел Норек, който после бе изчезнал с бронята. Трист всъщност не беше обвинил своя бивш другар. Само бе заявил, че трябвало да го открият, за да сложат край на цялата тази история, започнала в гробницата… Тъй като Кара не се беше оттеглила след покушението и случката с кухото дърво, сега и тя щеше да участва в зловещия им поход.

Некромантката ядеше мълчаливо, държейки погледа си встрани от ужасната двойка. Колкото по-малко привличаше вниманието им, особено това на Трист, толкова по-добре. За съжаление тъкмо когато приключваше, немъртвият внезапно попита:

— Това… вкусът му… добър ли беше?

Странният въпрос я изненада. Тя вдигна поглед към него.

— Какво?

Един блед пръст с белеща се кожа посочи към чинията й.

— Храната. Вкусна… ли беше?

На дъното на паницата бе останало малко. Кара си припомни това, което знаеше за немъртвите — никога не бе чувала за вампир, проявяващ апетит към варена риба. Човешка плът — да, в някои случаи, но не и варена риба. Въпреки това, за да разсее малко напрежението, некромантката протегна чинията напред и попита с равен глас:

— Искаш ли да я опиташ?

Трист погледна към Фаузтин, който остана неподвижен като скала. Жилестото зомби най-накрая пристъпи напред, грабна храната и моментално се върна на любимото си място. Кара не бе подозирала, че ходещите мъртъвци могат да се движат с такава скорост.

Със своите разлагащи се пръсти Садун взе малко от останалото ястие и го натъпка в устата си. Опита се да го сдъвче и по пода се посипаха парченца риба. Въпреки че се държеше като жив, очевидно тялото на мъртвеца не функционираше точно по същия начин, както преди убийството му.

Изведнъж той изплю хапката, а на прогнилото му лице се появи отвратено изражение.

— Боклук! Има вкус… има вкус… на смърт. — Садун погледна към Кара. — Мъртва е от твърде дълго време… Трябвало е да я готвят… по-малко… — Той се замисли върху този съдбовен въпрос, а очите му не слизаха от магьосницата. — Май не е трябвало… да я готвят изобщо… Колкото по-прясна… толкова по-добре… нали?

Чернокосата жена отначало не отговори, защото нямаше никакво желание да продължава разговор, който можеше да наведе зомбито на размисли какво точно несготвено месо би било най-вкусно според него. Вместо това се опита да се върне към темата, която я интересуваше най-много — преследването на Норек Визаран.

— Вие сте били на „Хоксфайър“, така ли? Били сте на кораба, когато екипажът го е изоставил?

— Не на кораба… отдолу… през по-голямата част от времето.

— Отдолу!? — Тя си представи двамата, впити в корпуса, използващи нечовешката си сила, за да се удържат сред бурните вълни. Само някой немъртъв беше способен на такава отчаяна постъпка. — Какво имаш предвид с това… „през по-голямата част от времето“?

Садун сви рамене, а главата му заподскача нагоре-надолу.

— Ние се качихме на борда… за кратко, след като… глупаците напуснаха… кораба.

— Какво ги накара да го напуснат?

— Те видяха нещо… което ги изплаши…

Не особено полезен отговор, но Кара реши да не настоява повече. Отново се замисли за нечовешката упоритост на оживелите мъртъвци. Те почти бяха успели да спипат плячката си, като за целта се бяха закачили за корпуса на кораба като две миноги^[1] за акула. Образът на двамата немъртви, впили се в дървото под ватерлинията по време на цялата яростна буря, щеше да остане завинаги запечатан в съзнанието на некромантката. За Норек Визаран наистина нямаше никакъв шанс да се измъкне от тяхното жестоко правосъдие.

И все пак той някак бе успял да се изплъзне, макар зомбитата да бяха стояли само на метри от него.

— Щом сте били насаме с него на онзи кораб, защо преследването още не е приключило?

Усмивката на Трист стана безмилостна, от което лицето му придоби още по-ужасяващ вид.

— Трябваше… да е приключило…

Той не каза нито дума повече. Кара погледна към Фаузтин, но не можа да прочете нищо по неговото лице. Магьосницата обмисли странната им реакция, но реши, че те просто не искат да обсъждат провала, който бяха претърпели на „Хоксфайър“. Може би това бе карта, на която можеше да се заложи…

— Знайте, че аз мога да ви бъда много полезна. Мога да се погрижа следващия път нищо да не се обърка.

При тези думи Фаузтин примигна бързо. Некромантката нямаше представа какво означава този сигнал, но движението на визджерееца очевидно не бе случайно.

Садун Трист присви леко очи.

— Ти наистина ще ни окажеш… неоценима помощ… Бъди сигурна… в това.

— Но аз мога да бъда нещо повече от неохотна марионетка! Разбирам какви са вашите мотиви. Разбирам защо кръстосвате по лицето на земята. Мога да ви бъда много по-полезна като съюзник, отколкото като затворник. Шансовете ви за успех ще се увеличат многократно!

Жилестият труп мълчаливо подхвърли ножа си няколко пъти във въздуха — нещо, което правеше често, откакто се бе появил. Явно дори смъртта не можеше да сложи край на някои навици. Кара бе забелязала, че той си играе с оръжието винаги когато размишлява над някакъв въпрос.

Най-накрая немъртвият проговори:

— Ти разбираш… далеч по-малко неща… отколкото си мислиш.

— Единственото, което се опитвам да ви кажа, е, че няма нужда да бъдем врагове. Именно моята магия разбуди вашите погубени духове, накара ви да тръгнете на този поход и аз се чувствам отговорна заради това. Вие търсите Норек Визаран, аз също. Защо да не действаме като съюзници?

Магьосникът примигна отново, сякаш искаше да каже нещо — но, разбира се, това беше невъзможно. Той впери очи в своя спътник. Известно време двамата немъртви се гледаха взаимно, което накара заклинателката да се зачуди дали те не общуваха по някакъв непознат за нея начин.

Стържещият звук от нечовешкия кикот на Садун Трист отново изпълни каютата, но Кара изобщо не хранеше надеждата, че капитан Джеронан или някой от хората му ще го чуят. Визджереецът беше направил магия, която заглушаваше всички звуци, излизащи от помещението. За всеки друг човек на „Кингс Шийлд“, дори ако слухтеше през ключалката на вратата, вътре бе съвсем тихо, сякаш некромантката спеше.

— Моят приятел… той повдигна… една интересна тема. Ти, като наш… добър съюзник… сигурно ще искаш… да си получиш камата обратно… нали? — След като тя не намери подходящ отговор, Трист добави: — Ако ти я върнем… ние не бихме могли… да съществуваме… много дълго… ако ме разбираш.

Кара го разбираше отлично. Камата не само им даваше власт над нея, но вероятно служеше и като фокус на силите, които им позволяваха да съществуват в света на смъртните, защото точно ритуалният нож най-напред бе призовал привидението на Фаузтин. Ако се разделяха с острието от слонова кост, телата на двамата най-вероятно щяха веднага да се строполят на пода, а отмъстителните им сенки щяха да бъдат запратени завинаги в отвъдното.

А те нямаше да позволят това да се случи.

— Ти ще ни помагаш, наистина, но… както ние намерим за добре… Ще ни служиш… като наметало… скриващо истината… И ще правиш… онова, което ние не можем… в светлината на деня… когато всички виждат.

Фаузтин примигна за трети път и това вече беше обезпокоителен знак. Никога досега той не бе проявявал видим интерес към техните разговори, а бе предпочитал всичко да излиза от устата на неговия разговорлив спътник.

Трист се изправи, усмихнат както винаги. Колкото повече го наблюдаваше Кара Найтшадоу, толкова по-сигурна ставаше, че всъщност усмивката никога не напуска лицето на жилестото зомби, освен ако то не го пожелае нарочно — както в случая с рибата, която му се бе сторила противна. Това, което тя бе приела за веселие, бяха изкривените в гримаса черти на лицето му, застинали по време на смъртта. Садун вероятно щеше да се усмихва, дори когато изтръгваше сърцето на своя вероломен другар Норек Визаран.

— Тъй като трябва… да си осигурим помощта ти… моят добър приятел предлага един начин… с който да те направим… още по-съпричастна… към нашата кауза.

Двамата с визджерееца започнаха да се приближават към нея.

Кара скочи от леглото.

— Вие държите камата! Нямате нужда от повече власт над мен!

— Фаузтин смята… че имаме. Толкова много съжалявам… но се налага.

Въпреки че нямаше шанс някой да я чуе, тя понечи да закрещи.

Магьосникът примигна за пореден път… и от устните на некромантката не излезе нито звук. Тази пълна безпомощност едновременно ужаси и разяри бледоликата жена. Кара знаеше, че има далеч по-опитни в нейното изкуство некроманти, които с лекота биха превърнали двамата немъртви в безмълвни и покорни слуги. След още няколко години може би тя също щеше да е способна да го направи. Но ето че сега мъртъвците я бяха превърнали в марионетка, и дори се канеха да заздравят невидимите й окови.

Зловещата усмивка на Трист и неговите студени, бели очи изпълниха полезрението й. Обонянието й долови гнилия дъх, който се разнесе, когато разлагащият се труп проговори.

— Подай ми… лявата си ръка… и не се съпротивлявай… Така всичко ще бъде… по-малко болезнено.

Кара се подчини неохотно, тъй като нямаше голям избор. Садун Трист хвана ръката й със своите разкапващи се пръсти и я погали, сякаш двамата бяха любовници. При тази мисъл я побиха тръпки. Тя бе чувала такива истории…

— Липсват ми много неща… от живота… толкова много неща…

Визджереецът го потупа тежко по рамото. Трист кимна, доколкото му позволяваше счупеният врат, и отстъпи една крачка назад. Обърна дланта й нагоре, продължавайки да стиска китката й болезнено силно.

Фаузтин забоде блестящата кама в нейната ръка.

Кара ахна, после осъзна, че не бе почувствала никаква болка. Тя се загледа изумено, отказвайки да повярва на очите си. Около пет сантиметра от острието се подаваха от другата страна на дланта й, но въпреки това не се забелязваше нито капка кръв.

Ослепително жълто сияние тръгна от мястото, където камата я бе пробола, и обгърна цялата й ръка.

Визджереецът най-накрая се опита да каже нещо, но от устата му излезе само лек стон. Дори превръзката върху разкъсаното му гърло не вършеше работа.

— Остави на мен… — изръмжа Трист. Той погледна отново към неподвижната магьосница и започна да произнася напевно думите: — Нашият живот е… твой живот. Нашата смърт е… твоя смърт. Нашата съдба е… твоя съдба… свързана чрез… тази кама… и твоята душа…

Фаузтин издърпа камата обратно. Вдигна острието към лицето й, за да й покаже, че по него няма никаква кръв. После посочи към ръката й.

Тя огледа дланта си, но не можа да забележи дори най-незначителен белег. Немъртвият чародей наистина владееше могъщи заклинания.

Трист побутна младата жена към леглото, давайки й знак да седне.

— Сега ние… сме едно. Ако ние се провалим… ти също се проваляш. Ако загинем… или бъдем предадени… ти също ще пострадаш… никога не го забравяй.

Кара потръпна от ужас. Ако с някой от тях двамата се случеше нещо, преди да са завършили страховитата си задача, душата й щеше да бъде отнесена в отвъдното заедно с техните, обречена да се лута вечно, без да намери покой.

— Нямаше нужда да го правите! — Тя потърси поне намек за съчувствие, но очевидно за немъртвите нямаше значение нищо друго, освен отмъщението за това, което им бе сторено. — Аз щях да ви помогна и без това!

— Сега… сме сигурни… че ще го направиш. — Трист и Фаузтин отново се оттеглиха в далечния ъгъл. Ритуалната кама сияеше в златисто. — Вече нямаме опасения… че ще ни измениш… когато се срещнеш… с магьосника.

Кара настръхна при последните му думи, забравяйки за момент онова, което току-що й бяха сторили.

— Магьосник? В Лут Голейн?

Фаузтин кимна утвърдително. Садун Трист също се опита да наклони главата си… или може би тежестта й се бе оказала непосилна за счупения му врат в един момент.

— Да… визджереец като… моя приятел тук… възрастен човек… с много знания… известен е… под името… Дрогнан.

 

 

— Казвам се Дрогнан — отбеляза загърнатият в роба магьосник, докато обикаляше из помещението. — Седни, Норек Визаран.

Чувството на безпокойство, което Норек бе изпитал по-рано, се завърна отново, докато той оглеждаше светилището на визджерееца, но този път хиляди пъти по-силно. Този, макар и възрастен, но несъмнено внушителен мъж не само бе отвлякъл с лекота ветерана, но също така знаеше съвсем точно какво се беше случило с него… включително и за похода на прокълнатата броня.

— Винаги съм знаел, че проклятието на Бартук не може да бъде погребано завинаги — каза Дрогнан, докато войникът сядаше на един стар, разклатен стол. — Винаги съм го знаел.

Те бяха стигнали до тази сумрачна стая след кратко пътуване по поредните усойни сокаци, далече от чистите и оживени централни улици на иначе богатия и процъфтяващ град. Сградата, в която бяха влезли двамата, изглеждаше изоставена и обитавана единствено от плъхове, но още щом бяха пристъпили през прага, постройката се бе променила, превръщайки се в старинен, но все още внушителен дворец. Дрогнан го бе информирал, че някога тук е бил домът на Хоразон, брата на Кървавия военачалник.

Сградата била изоставена след изчезването на Хоразон, но магията, която я защитавала от любопитни погледи, продължила да изпълнява предназначението си. Дрогнан случайно попаднал на това място, докато търсел гробницата на брата на Бартук. Визджереецът успял да надхитри заклинанието, а после решил, че има основателното право да задържи това жилище. Пренесъл вещите си тук, след което продължил търсенето си.

Бяха прекосили една празна зала, чийто под бе покрит с пъстра мозайка, изобразяваща ловни и бойни сцени, преди да стигнат до стаята, която старият магьосник наричаше свой дом. Влизайки в неговите покои, Норек забеляза множество полици и етажерки, върху които имаше струпани повече книги и свитъци, отколкото един прост войник като него би си помислил, че съществуват в целия свят. Самият той можеше да чете, но малко от заглавията бяха на език, който разбираше.

Върху лавиците имаше и няколко други предмета. Най-интересните сред тях бяха един полиран до блясък череп и няколко стъкленици с тъмна на цвят течност. Останалата част от мебелировката на стаята се състоеше основно от голяма, красиво изработена дървена маса и два стари, помпозни стола. Обстановката бе по-подходяща за стаята на някой шамбелан^[2], какъвто несъмнено бе имало някога в този дворец, отколкото за един визджерейски магьосник. Също като повечето обикновени хорица, Норек смяташе, че заклинателите работят в помещения, украсени с всякакви ужасяващи и зловещи „оръдия на труда“.

— Аз съм изследовател — добави изненадващо набръчканият мъж, сякаш се чувстваше длъжен да даде обяснение за скромната обстановка.

Изследовател, който бе завладял съзнанията на цял взвод войници и ги бе накарал да му поднесат чужденеца на тепсия. Как пък не.

Именно очевидното могъщество на визджерееца бе основната причина, накарала Норек да го последва доброволно дотук. За първи път, откакто бе излязъл от гробницата, у него се бе зародила надеждата, че най-накрая може би щеше да се освободи от излишната броня.

— Преди десетина дни имах видение. — Магьосникът прокара съсухрените си пръсти по една от редиците с книги, очевидно търсейки, определено заглавие. — Наследството на Бартук, надигнало се отново! Естествено, отначало не исках да повярвам, но след като видението се повтори, разбрах, че е истинско.

Дрогнан продължи да разказва как оттогава правел магия след магия, за да открие значението на видяното, и така разкрил тайната на Норек и научил за пътешествието, на което бронята го бе принудила да тръгне. Магьосникът не можел да наблюдава ветерана през цялото време на дългото му пътуване от гробницата, но поне съумявал да следи накъде води дирята. Не след дълго станало ясно, че мъжът и бронята щели скоро да дойдат при самия визджереец, което не било случайност, поне според Дрогнан.

Магьосникът издърпа един грамаден том от полицата и го положи внимателно върху масата в средата на стаята. Започна да го прелиства, като не спираше да говори.

— Въобще не бях изненадан, млади момко, когато открих, че бронята се е насочила към Лут Голейн. Ако някаква частица от духа на Бартук все още обитава доспехите и се надява да изпълни последната воля на Кървавия военачалник, тогава несъмнено идването ти в това прекрасно кралство е напълно логично, особено имайки предвид две конкретни причини.

Обаче Норек изобщо не се интересуваше от никакви причини. Вълнуваше го единствено възможността да бъде освободен от прокълнатата броня — нещо, което визджереецът бе намекнал, че може да постигне.

— В тази книга ли е магията?

Възрастният магьосник вдигна глава.

— Коя магия?

— Онази, която ще махне това от мен, разбира се! — Норек удари с ръка по нагръдника. — Ти каза, че имало някакъв начин да свалиш тази противна броня от гърба ми!

— Струва ми се, че думите ми бяха „ако искаш да живееш, ще правиш точно каквото ти кажа“…

— Ами бронята? Махни я от мен, само това искам! Проклет да си, магьоснико, направи нещо!

Среброкосият магьосник го изгледа, както баща би погледнал хленчещото си дете, след което му отвърна:

— Все още не мога да махна бронята, но те уверявам, че няма нужда да се притесняваш от нейните заклинания, докато я държа в моя власт. — Дрогнан бръкна в един от дълбоките джобове на робата си и започна да измъква нещо, което отначало приличаше на къса пръчка, но бързо се оказа много по-дълго. Когато чародеят най-накрая изкара другия край от джоба си, „пръчката“ вече надвишаваше четири стъпки на дължина и се бе превърнала в тояга, покрита със сложна плетеница от искрящи руни. — Наблюдавай внимателно.

Дрогнан насочи жезъла към своя гост.

Норек скочи на крака, защото бе пътувал достатъчно дълго с Фаузтин и знаеше какво означава да стоиш откъм опасния край на магическата пръчка.

— Чакай…

— Фуриозик! — извика магьосникът.

Към войника се изстреля ветрило от пламъци, които се опитаха да го обгърнат като жарко одеяло.

Огънят достигна едва на педя от носа му и после изчезна внезапно.

В първия момент Норек помисли, че бронята го беше спасила за пореден път, но след това чу кикота на сбръчкания старец.

— Не се безпокой, млади момко, нямаш дори един опърлен косъм! Сега разбираш ли какво имах предвид? Аз притежавам пълен контрол над бронята! Ако бях пожелал, можех да оставя само овъглен скелет от теб. Доспехите нямаше да те спасят! Жив си само защото спрях магията навреме! Сега си сядай обратно на мястото.

Норек се строполи обратно на стария стол. Изнервящото представление на Дрогнан бе доказало две неща. Първо, твърденията на възрастния магьосник се бяха оказали верни — чрез своята магия той бе подчинил бронята на волята си.

И второ, ветеранът очевидно беше попаднал в ръцете на един безмилостен и вероятно откачен магьосник.

За съжаление нямаше никаква идея какво да направи по въпроса.

— До теб има бутилка с вино. Налей си малко, за да се отпуснеш.

Предложението изобщо не съумя да успокои Норек, най-малкото защото нито споменатата бутилка, нито масичката, върху която стоеше тя, бяха съществували само до преди секунда. Въпреки това войникът прикри своето объркване, наля си един бокал и отпи от съдържанието му.

— Така, надявам се, е по-добре… — В едната си ръка Дрогнан държеше разтворената книга, а с другата бе хванал хлабаво жезъла. Той погледна своя гост. — Знаеш ли нещо за историята на Лут Голейн?

— Не много.

Магьосникът остави книгата и пристъпи встрани.

— Ще ти обърна внимание върху един факт, за който смятам, че е от първостепенно значение в твоя случай. Преди разцвета на Лут Голейн този регион за кратко време е бил колония на Кеджистанската империя. Тук е имало визджерейски храмове и многобройна войска. Въпреки това още по времето на братята Бартук и Хоразон империята започнала да се изтегля от своите земи от тази страна на морето. Визджерейското влияние останало силно, но военното присъствие се оказало твърде скъпо за поддържане. — Почти детинска усмивка се разля по мрачните, тесни черти на лицето му. — Всичко е толкова очарователно, нали?

Норек се намръщи, защото изобщо не му беше до уроци по история.

Дрогнан сякаш въобще не забеляза мрачното му изражение и продължи:

— След края на войната, завършила с разгрома и смъртта на Бартук, империята така и не възвърнала предишната си слава. Нещо по-лошо, нейният най-велик магьосник и водач бил пострадал твърде много — телесно и най-вече умствено. Говоря, разбира се, за Хоразон.

— Който дошъл в Лут Голейн — услужливо допълни Норек с надеждата, че по този начин ще помогне на бъбривия магьосник да стигне по-бързо до същността на нещата. Може би след това Дрогнан най-накрая щеше да се заеме със задачата да освободи войника.

— Да, точно така, в Лут Голейн. Тогава градът все още не се казвал така, разбира се. И така, Хоразон, който бил пострадал ужасно по време на последната битка, дошъл в тези земи и се опитал да започне нов живот, посветен на научни изследвания… А после, както вече те информирах, той изчезнал.

Ветеранът чакаше своя домакин да продължи, но Дрогнан просто го гледаше — сякаш това, което бе казал току-що, обясняваше всичко.

— Не ме разбираш, както виждам — отбеляза най-накрая магьосникът.

— Разбрах, че Хоразон някога е идвал в тези земи, а сега прокълнатата броня на неговия омразен брат довлече и мен на същото място! Но също така знам, че пред очите ми бяха изклани мъже и адски същества излизаха изпод земята! Знам, че собственият ми живот вече не е мой, а принадлежи на един мъртъв господар на демони! — Норек отново се изправи, защото вече му беше писнало. Дрогнан, ако ще, да вдигне жезъла и да го убие намясто, но търпението му се беше изчерпало. — Или ми помогни, или ме убий, визджереецо! Нямам време за уроци по история! Искам да се избавя от този ад!

— Седни.

Норек седна, този път не по своя воля. Злочестият войник бе забравил, че намръщеният старец срещу него бе установил контрол не само над дузина от градските стражи, но и над проклетата броня.

— Норек Визаран, аз ще те избавя, въпреки самия теб… макар ти определено да не си слуга на визджерейците, нищо че носиш това древно име! Ще те спася, а ти ще ме отведеш до онова, което съм търсил през по-голямата част от живота си!

Каквато и магия да беше направил Дрогнан, тя приискаше боеца толкова здраво към стола, че той едва успя да проговори.

— Какво… какво искаш да кажеш? До кое да те отведа?

Дрогнан му хвърли недоверчив поглед — явно не можеше да повярва, че някой може да е толкова недосетлив.

— Как до кое? До онова, което несъмнено е заровено някъде под града и което бронята сигурно също търси… До гробницата на Хоразон, брата на Бартук! До легендарното тайно убежище!