Лина Лаутън
Пиратът лорд (7)

Глава 6

Мънички диамантени призми танцуваха по блещукащите кристални столчета на чашите, гордо изложени на показ върху снежнобялата покривка за тържествената вечеря. Огромен свещник осветяваше едрите цветове на току-що набраните рози и карамфили. Мраморни вази, напълнени със стръкчета кипърска лоза и цъфнал жасмин, създаваха атмосфера, която успокояваше сетивата. Късното пристигане на двамата професионални музиканти, наети от плантацията „Тъндър Оукс“, сложи край на разточителните приготовления и от столовата се понесе нежна мелодия на прекрасно акордираните цигулки.

Джон Петерсън, облечен в гълъбовосиво кадифено сако с червена жилетка от брокат и меки бели панталони, непрекъснато оправяше шалчето на врата си, заслушан в обсъжданията на мъжете относно мълвата, че столицата от Чарлстън ще бъде преместена в новоопределеното място, наречено Колумбия.

— По дяволите! Двете колонистки движение в Пиемонд породиха всички разправии. Чарлстън винаги е бил и ще продължи да бъде водещ град в Южна Каролина! — горещеше се Херлсън Мейлън.

— Може би — сухо отбеляза Морис Чепмън. — Но шотландско-ирландските движения в новосъздадената държава спечелиха поддръжка и настояват властта да бъде по-равномерно разпределена.

— Чарлстън винаги е бил, и е, икономическата основа на държавата и няма спор за културното му и интелектуално превъзходство. Сега участието на Джон в Конституционния конгрес би могло да сложи край на тази безсмислица — преповтаряше мисълта си Херлсън Мейлън.

Джон Петерсън бе поласкан да види, че новата му реколта от уиски се консумираше с одобрение от гостите. Той погледна към групата от великолепно облечени млади мъже край Диверъл и усети бащинска гордост от подбора на гостите си. Брендън Орд, надзирателят от „Чели“, бе облечен във виненочервено сако и подобаваща бяла риза. „Джениел ще бъде очарована да види Джонатан — размишляваше той, — облечен в златисто кадифено сако, чийто цвят подхожда на слънчевите жички в русата му коса“. Морис Чепмън продължаваше да се облича в тъмни цветове — може би под влиянието на Едита.

Петерсън се намръщи, като видя Морис да пълни отново чашата си. Обтегнатите отношения между Морис и Едита все още го учудваха. С пощата, пристигнала рано тази заран, дойде писмо от Едита, с което тя заявяваше намерението си да остане в Макклийлънвил със сестра си. А Морис му се стори доста облекчен от това съобщение. Само Мейлънови изглеждаха разочаровани. Погледът на Петерсън се спря на Херлсън Мейлън, чийто бастун почукваше на интервали, подчертаващи акцентите в изказването му.

Погледът на Петерсън се придвижи към прозореца, където най-високият сред гостите му стоеше, загледал в черната ветровита нощ навън. Райън Диверъл напълно го изненада. В началото съществуваше някаква отчужденост към него, но приятелската му усмивка и очарователните му маниери го направиха добре дошъл в групата. Умът му бе остър, а хуморът — бърз и неподправен. Петерсън сърдечно приветства младия Диверъл в дома си. Синьо-сивото кадифено сако, което Диверъл бе облякъл, прилепваше към широките му рамене, без обаче да сковава движенията му. Бялата риза с волани очертаваше слабите китки на ръцете му.

Това сега е най-новата кройка ръкави — възхитено помисли Джон Петерсън. — Трябва да го попитам при кого си шие. Докато го наблюдаваше, леденосините очи на Райън Диверъл срещнаха неговите и той се усмихна.

Бърборенето, идващо от коридора, показваше, че дамите са тръгнали към долния етаж. „Най-после!“ — помисли Джон Петерсън, успокоен, че вечерята ще бъде сервирана по-навреме. Той поведе гостите по широките стълби, изгарящ от нетърпение да извърши официалното им представяне.

Кейли Мейлън гордо се носеше по стълбите. Всички глави се обърнаха към нея. Винаги я наричаха „красивата Кейли“ заради проблясващата й тъмна коса, дълбоките зелени очи и светлата й кожа. Роклята й бе червена и жизнерадостна, а на раменете си носеше кожа от боа. Въздействието бе магнетично. Джон Петерсън взе ръката й и я заведе до Райън Диверъл.

— Това е Кейли Мейлън, мистър Диверъл. Внимавайте да не разбие сърцето ви — доволно се смееше Джон Петерсън, докато я представяше.

— Разчитам на това, сър. Ще я наблюдавам през цялото време — спокойно отвърна Райън и повдигна нежната ръка на Кейли към устните си.

Джонатан Чепмън се изкачи по стълбите, за да помогне на спрялата по средата Джениел, която оправяше дългите гънки на атлазената си рокля с цвят на лавандула. Тя бе блестяща на меката светлина на свещта, а когато се обръщаше платиненорусата й коса улавяше и отразяваше тази светлина. Корсажът й бе предизвикателно скроен и ефектно подчертаваше красиво оформените й гърди. Когато се приближи до нея, Джонатан почувства, че краката му изтръпват. „Господи, аз я желая!“ — мислеше той и се наведе да поеме ръката й.

Те бавно заслизаха по извитите широки стъпала. Джениел се сети да каже на Джонатан колко много й харесва сакото му и очите й разсеяно се плъзнаха над чакащите долу гости. Внезапно тя се вцепени — широките рамене, стърчащи над другите, тъмната коса, високомерната поза… не, това не бе възможно. Какво, за бога, прави той тук? Тя се бореше с непреодолимото желание да изтича обратно нагоре по стълбите.

Късно. Баща й я поведе през гостната към Кейли Мейлън и Райън Диверъл.

— Джениел, скъпа — извинявайки се започна той, — това е Райън Диверъл. Забравих да те уведомя, че днес изпратих покана в „Чели“. — Обръщайки се към Райън, той тържествено каза: — Това е красивата ми дъщеря Джениел!

Райън пусна ръката на Кейли и изящно пристъпи напред.

— За мен е чест, мис Петерсън.

Той повдигна изстиналата й ръка към устните си и насмешливо погледна огромните й теменужени очи. Погледът му задържа за миг нейния и след това се обърна към Джон Петерсън.

— Мис Петерсън и аз се срещнахме не за дълго при моето пристигане в „Чели“. — Гласът на Райън бе приглушен, сдържан и нежен. — Мога да ви уверя, сър, че срещата ни бе повече от кратка.

Джениел стоеше притихнала и втренчено гледаше студените сини очи на Райън. Тя се страхуваше да проговори. Усетил напрежението, Джонатан бързо отиде при нея и нежно постави ръката си на кръста й. Джон Петерсън привърши представянето и поведе гостите си към столовата.

 

 

Джениел имаше смътна представа за функциите и задълженията на идеалната домакиня. Първата стъпка в това отношение бе изпълнението на рецептата за прочутата супа от костенурки на Юлейла Петерсън. Приготвяше се с телешки джолан, който сгъстяваше супата, защото трябваше да къкри, заедно с месото от костенурките. Подправяше се с карамфил, много лют червен пипер и сушена кора от индийско орехче. Последният щрих се поставяше от половин литър мадейра. Всеки гост, който ги посещаваше не за пръв път, очакваше супата от костенурки на зимната вечерна трапеза у семейство Петерсън.

Джениел пое подадената й от Ашли чиния и постави в нея порция пиле в сос тартар и малко оризов хляб. Тя бе показала с жест, че ще се храни, но всъщност само остави храната в чинията си. Леденостудените й ръце трепереха, докато държеше вилицата. Стаята й се струваше неуютна и задушна, въпреки вилнеещия вятър навън и тя даде знак на камериера да задейства голямото ветрило над масата.

Райън Диверъл седна точно срещу нея, а Кейли се настани до него. Докато слушаше остроумните забележки на Кейли, Райън дръзко се взираше в Джениел. Мъжете обсъждаха предложената система за река Сейнти, докато Еурора Мейлън бе ангажирала вниманието на Брендън Орд с разказа си за капитулацията на вуйчо й Бенджамин пред генерал Клинтън.

Брендън слушаше с внимание и разбиране, сподавяйки смеха си, когато Еурора Мейлън посегна към дантелената си кърпичка, показвайки с това, че представлението й бе завършило.

Джениел отмести с лакът подадената й керамична чиния със сирене. Тя почука с лъжица върху чашата си за вино, молейки да й налеят още бордо. Долови почудата върху лицето на баща си, когато изпи на един дъх тъмночервеното вино.

„Не ме интересува, че той не одобрява — мислеше дръзко тя. — Аз искам тази вечер по-скоро да свърши!“

Тя стрелкаше с убийствени погледи Райън Диверъл, щом погледите им се срещнеха.

„Какво ли ще стане ако той каже на Джонатан? — мислеше обезумяла от ужас тя. — Или на баща ми… какво би станало, ако баща ми узнае? Ех, ако можех да изчезна…“. Звънливият смях на Кейли плуваше към нея, докато тя се терзаеше. „Може и да е забравил за случилото се“ — опитваше се да се самоуспокоява, но само един бегъл поглед към настойчивите му очи я убеди, че това съвсем не е така.

 

 

Джонатан замислено наблюдаваше седящата до него Джениел. Красивите й гърди напираха изпод корсажа на роклята и сякаш по-често от обикновено се вълнуваха тази вечер. Колието от перли и диаманти, което й бе подарил следобед, великолепно искреше около гладката й стройна шия. Когато й каза за предстоящото си пътуване до Лондон през идната седмица, тя му се видя доста разстроена. Той дори бе решил да й обещае, че ще се върне за Коледа. Бе й обяснил, че е наложително да замине. Новите сметки трябваше да бъдат обезпечени, а баща му не се доверяваше на никой друг. Джонатан бе взел Джениел в обятията си и я бе помолил:

— Определи датата на сватбата ни, Джениел?! В началото на пролетта или лятото… както ти желаеш! Аз ще разделям времето си между Сейвена и тук, но съм твърдо решен да продължа бизнеса си. Не знам дали ще бъда добър плантатор, но съм добър търговец. — Очите му я изучаваха. — Аз те желая, Джениел! Искам да бъда единственият, който те притежава. Желая ти да родиш моите деца. Обичам те, Джениел!

Теменужените очи на Джениел бяха плувнали в сълзи и Джонатан им изпрати въздушна целувка. Гласът й бе приглушен:

— Когато си далеч, ти също много ми липсваш, Джонатан! Само че имам нужда да остана тук за известно време. Грижите около Лорена през последните няколко месеца в „Чели“ напълно изчерпаха силите ми.

Ръцете на Джонатан бяха погалили нежно гладката като коприна кожа на гърдите й. Русата му глава се бе наклонила към нейната.

— Не, Джонатан, моля те! — задъха се Джениел. — Скоро ще се оженим и тогава…

Чаровният смях на Кейли внезапно изтръгна Джонатан от мислите му и го върна към действителността. Зелените й очи му се усмихваха.

„Боже, тя е предизвикателство за всеки мъж!“ — мислеше Джонатан, наблюдавайки я през масата. Кейли изглеждаше лудо влюбена в Райън Диверъл и не криеше това, но от друга страна пък — с Кейли никога и нищо не бе сигурно.

 

 

Джон Петерсън се разпореди да бъде поднесено последното блюдо: бадемов сладолед, желиран крем с подправки и торта Шарлот Рус^[1]. Поднесените кристални чаши със сребърни столчета, предизвикаха възхищението на гостите. Само няколко ястия по поречието на Сейнти, можеха да се сравняват с тези, поднасяни в имението „Петерсън Ууд“.

Джениел облекчено въздъхна, разбирайки, че изобилната вечеря е към края си. Виното оказа своето въздействие и отпусна напрежението, сковаващо я по време на вечерята. Тя хвърли един продължителен поглед към Райън Диверъл, който се бе наклонил към Кейли. Джениел усети силно раздразнение от вниманието, с което Райън слушаше бърборенето й.

Кейли очевидно бе в плен на наследника от „Чели“ и прилагаше всичките си хитрини да задържи вниманието му върху себе си.

Когато пищната вечеря приключи, Джон Петерсън стана от стола си.

— Сега, джентълмени, следва игра на карти в библиотеката и ако желаете — по едно ободрително питие след вечеря. Мили дами, благодарим за щедрото очарование, с което ни дарихте тази вечер. Пожелаваме ви „лека нощ“! Току-що ме уведомиха, че времето се е влошило. Излязла е вихрушка, както сами може да се убедите. Надявам се, че всички вие ще останете и ще бъдете мои гости през цялата нощ, или поне докато времето се подобри.

Джон Петерсън се поклони на гостите си и ги поведе от столовата.