Лина Лаутън
Пиратът лорд (33)

Глава 32

И последната подпорна греда бе поставена на място, повдигайки разбития корпус на „Уейвърли“ от твърдата земя. Пропитите от вода греди тежко изстенаха, когато бяха подпрени здраво от дървената рамка и сякаш се съпротивляваха на възраждането си. „Уейвърли“ щеше да бъде основно ремонтиран и пригоден за нови плавания по море.

Райън го бе забелязал в плитчините на малкия остров Абако, където се въргаляха останките му. Първото, което му дойде наум, бе че това е видение, част от кошмарното нощно препускане, през което той и Орт дер Беер бяха отвели завзетия френски корвет недалеч от пристанището на Чарлстън.

Докато се носеха под опънати платна, те се озоваха в клопката на две британски шхуни. Свиха платна, ускориха ход и подадоха сигнален изстрел с оръдието към кораба „Авенджър“. Амбразурите на „Авенджър“ се наклониха и всяко от двете му оръдия избълва огън — една неочаквана тактика за шхуните, които очевидно не бяха въоръжени и сами попаднаха в клопка.

Акцията бе отнела време. Лъскавите шхуни опънаха платна и бързо се отправиха към обвития с мъгла бряг на Флорида. По време на пътуването част от екипажа на Бенингтън се опита да вдигне бунт на кораба, протестирайки срещу решението на Райън да отплава с корвета си към Чарлстън и да направи дарение на града с ценния товар. Райън бързо и навреме се справи с подстрекателите и окова останалите във вериги. Оставаше само да се пребори с Бенингтън след завръщането си в Рам Кей.

На „Уейвърли“ бяха издигнати временни мачти. Водата бе изпомпвана до момента, когато корабът можеше да издържи теглене на буксир от „Авенджър“. Райън съжаляваше за Карлсън, бившия механик на „Уейвърли“, който бе изпаднал в дива ярост един следобед и бе нападнал Инди с брадва недалеч от лагуната. Бенингтън бе наредил Карлсън да бъде обесен, но Райън се бе намесил по време на предварителните мъчения и Карлсън, полужив с привързани към него моряшки документи, бе пуснат от рифа да се носи по водата в една голяма лодка. Това бе за предпочитане пред обесването.

Райън обиколи червения корпус на „Уейвърли“, издигащ се нелепо към кобалтовото нощно небе. Тежки, лениви облаци носеха към рифа влажното, меко дъждовно ухание.

Райън едва гледаше от умора. Присъствието му на кораба бе като едно разяждащо напомняне. Останалите в сянка спомени за Уайлър, Шотландия, Чарлстън и дори — „Чели“, ясно изникнаха в мислите му — неумолими, мъчителни и разкъсващи се, когато опитваше да ги съедини.

Райън бавно крачеше по брега към просеката, изгубен в бъркотията на собствените си черни мисли. Ромът щеше да му помогне както винаги, стига само да успееше да се напие достатъчно. Новите му карти за канала при остров Юкатан бяха в бараката на Бенингтън. Той имаше нужда малко по-подробно да ги разучи преди следващото си плаване и преди да вкуси черния ром, който го отвращаваше.

Изнервен от непредвиденото закъснение на Райън, Бенингтън бе заминал с „Коперхед“ на кратко крайбрежно плаване към Хиспаньола, надявайки се да залови товара от слонова кост, за който се носеше мълва, че е отплавал от Британска Гвиана. Бе казал, че ще се върне след две седмици. Междувременно, португалецът Инди щеше да командува колонията до завръщането на Райън.

Бараката на Бенингтън бе потънала в мрак. Дали бе взел и Джениел със себе си на „Коперхед“, питаше се Райън, докато наближаваше входа. Бутна внимателно с лакът вратата и тя се открехна. Райън влезе вътре и пипнешком потърси огнивото. Пръстите му се спряха на купата с лой върху масата и той започна да търси фитила. Когато пламъкът се издигна, Райън чу шум от боричкане в съседната стая и фъфлещия испански на Инди. Когато посегна към кутията с картите, ръката на Райън трепереше.

— Perra! Chupa ramera!^[1] — пискливите думи на Инди се заплитаха в устата му. — Както го правиш за капитана! — изръмжа, а после изсумтя.

Нещо изпращя. След това писъкът на Джениел разцепи тишината.

Райън се хвърли към вратата, разби я с крак и я отвори. На бледата лунна светлина той видя Инди да стои изправен над нея с камшик в ръка. По осакатеното му голо тяло се стичаше животинска пот. Инди се обърна и камшикът му тежко изсвистя във въздуха близо до главата на Райън.

Вбесен, Райън се хвърли към него, сграбчи хлъзгавата тлъста плът и го блъсна в коляното си. След това изрита португалеца в хълбоците.

— Мръсен нерез! — изсъска Райън и сграбчи шипа от макайра, който Инди бе оставил близо до вратата.

С внезапен жесток удар шипът разкъса плътта и изпращя в костите, пронизвайки точно сърцето на Инди. Дори след като ръката на Райън бе пуснала оръжието, Инди все още безмълвно се гърчеше в предсмъртни конвулсии.

Райън клекна до Джениел. Той нежно я повдигна към себе си и отдръпна платиненорусата коса от лицето й. Дори в бледата далечна светлина от лоената лампа, той можа да види тъмните следи от натъртвания по лицето й.

— Господи, Джениел! — промълви Райън, преглъщайки твърдата буца, заседнала в гърлото му.

Джениел му се стори като малко дете в обятията му.

— Дори Бенингтън не е могъл да те направи доброволно своя любовница — прошепна той.

Главата на Джениел клюмна към ръката му. Задушаващи ридания се изтръгнаха от устните й. Една крехка ръка се вкопчи в ризата му.

— Моля те… — умоляваше го тя, впивайки пръстите си в гънките на ризата му — Моля, вече не…

Райън имаше чувството, че изтръгнаха вътрешностите му през стомаха. Изящно красива и обезверена, Джениел му бе изневерила, примамвайки Бенингтън. Тя бе предпочела мъж, който най-добре щеше да изпълни собствените й планове. Умно! Но плановете й бяха рухнали. Не бе дооценила маниакалните подбуди на Бенингтън, ядосала го е и се е наложило той да я предаде на португалеца. Бе забравила, че пиратският устав не допускаше всеки до кърмата!

Райън огледа мъничката стая, търсейки някаква част от облеклото й. Накрая дръпна покривалото от леглото и я наметна с него, вземайки я на ръце. Той прекрачи прага на вратата, спирайки за миг, за да духне пламъка на фитила.

Бледа лунна светлина се разстилаше по пътеката към брега. Разминаха се единствено с Мануела, която не ги забеляза, тъй като бе твърде пияна и похотливо очакваше да бъде възседната от един от моряците на Бенингтън.

Райън срещна Драш, който седеше близо до „Уейвърли“. В големите очи на чернокожия великан проблесна учудване.

— Пирогата! — прошепна Райън, правейки му знак с глава. — Докарай пирогата!

Драш тръгна през групата палмови дървета, заобикаляйки малкото заливче. Не след дълго се върна, дърпайки пирогата по пясъка.

Тясната пирога бе само за двама. Райън закрепи Джениел на коленете си, докато Драш избута лодката от брега и я направляваше покрай неясната брегова линия. Те щяха да заобиколят плитчините през коридора към лагуната, където бе акостирал „Авенджър“.

Райън уморено се протегна до Джениел, благодарен за това, че тя най-после се бе успокоила. През цялата дъждовна нощ Джениел бе разкъсвана от редуващите се пристъпи на ридания, прекъсвани от писъци. Тя непрестанно умоляваше за „бебида папая“ и веднъж Райън отчаяно я раздруса, за да утихнат виковете й.

— По дяволите, Джениел! Не издържам повече! Не мога да разбера за какво молиш.

— М… моля… аз имам нужда от това! — бе изстенала Джениел, протягайки ръце към него.

От нежните му докосвания тя раболепно се свиваше и се разтреперваше, а влудяващият плач се подновяваше. Объркан, Райън потърси навън Орт дер Беер, който бе в баркаса, близо до земния мост.

Холандецът, облечен само в домашни панталони от муселин, плъзна грубата си длан по рошавата си гъста коса и леко се намръщи, докато Райън описваше нощния инцидент, пропускайки извратената сцена между Инди и Джениел.

— Тя викаше за нещо, което щяло да я отпусне — каза Райън. — Дали някой от моряците има представа за някаква напитка от папая?

Орт дер Беер подсвирна през зъби.

— Мъжете имат разрешение да плакнат гърлото си с техния ром, капитане. Тук те го смесват със змийска мас и морска вода и казват, че е приятно.

— Отиди до лагера и разучи за какво говори тя! — помоли накрая Райън, страхувайки се да остави Джениел сама.

 

 

Малко след като часовникът бе ударил полунощ, Орт дер Беер тихо почука на вратата на каютата на Райън. Райън превъртя ключа в ключалката и покани Орт вътре. Холандецът хвърли неспокоен поглед към отпуснатото тяло на Джениел и подаде на Райън една кратуна, пълна с някаква течност.

— Старата мулатка, която слугува на Бенингтън… няколко щипки тютюн развързаха езика й! — забързано обясни Орт. — Каза, че Бенингтън и португалецът използват това и са го давали на момичето, когато са го водели към брега.

Орт спря, страхувайки се да продължи. Райън повдигна кратуната към ноздрите си, вдишвайки острия, сладникав мирис на папая.

— Какво е смесено вътре?

Орт избягваше погледа на суровите леденостудени очи.

— Евразийски мак, сър — тихо каза той.

— Опиум? — недоверчиво попита Райън. — Сигурен ли си?

— Старицата ми показа връзка със семена, сър. Тя сама ги стрива…

Погледът на Орт се плъзна зад Райън, към Джениел. Тя бавно помръдна глава.

— Съжалявам, капитане! — промърмори той и се измъкна през вратата.

Райън внимателно постави кратуната на масата и ритна стола под себе си. По всяка вероятност Джениел е била упоявана от момента, когато е стъпила на Рам Кей. Това обясняваше нейното безразличие и отпуснатост, изцъкления празен израз на тъмносините й очи. В това се криеше и причината, че тя никога не бе напускала жилището на Бенингтън, за да го потърси. Парчетата от мозайката бяха заели точно местата си. Бенингтън бе направил отделна сделка с всеки един от тях и бе прекъснал всякакви връзки до постигането на намеренията си.

Бенингтън се нуждаеше от построяването на доковете и моста, и от опитен капитан за съюзник при осъществяването на пиратските си амбиции. Джениел е била ключът. Същевременно той не й бе дал възможност да избира. Всеки от тях бе действал според водовъртежа на собствените си мотиви.

Райън протегна дългите си крака и кръстоса ръце зад тила си, заслушан в тихото неравномерно дишане на Джениел. Тя се размърда и се обърна към него. Райън протегна ръка и я издърпа по-близо до себе си, мислейки си, че тази нощ щеше да е по-добре да не се отделя от нея.

 

 

— Железните й механизми са добри! Аз сам се убедих в това!

Отсечените думи на Уайлър връхлетяха Райън, докато разглеждаше изработката на медния обков по дължина на ватерлинията на „Уейвърли“. Един от карибците бе смесил охра и кафяво-червени пигменти от залива и се бе заел да боядисва с тях нейния изискан червен корпус. Корабните платна не бяха много, ала Орд дер Беер бе намерил в бараките с товари, достатъчно конопено платно, което можеше да се снади към съответните корабни платна. От разрушена съборетина, потънала в топлите води на залива, „Уейвърли“ отново се бе превърнала в годен за плаване кораб.

До една седмица Райън се надяваше да го вземе и го въведе в движение. Той отново мрачно се замисли за Уайлър. Корабът „Уейвърли“ бе последният плавателен съд под негово командуване.

Райън събра инструментите в работната си торба и се огледа за пирогата. Бенингтън все още бавеше завръщането си на рифа. Това бе като тежко, зловещо затишие.

През изминалите седмици Райън бе оставил Джениел с Орт дер Беер на борда на „Авенджър“. Дер Беер се отнасяше внимателно към Джениел и вече не се притесняваше от страданията й, породени от пристрастяването към питието с опиум. Той дори бе намерил някои дрехи, за да я издокара и бе силно обезпокоен, когато мъничките дрехи увиснаха върху крехката фигура на Джениел. По някакъв странен начин, Джениел бе очаровала навъсения снажен холандец, карайки го от време на време да се усмихва. Но усмивката му мигновено се стопяваше, щом твърдият като кремък поглед на Райън го предупреждаваше да излезе.

Всекидневните обичайни дейности по ремонта на „Уейвърли“, връщането привечер на борда на „Авенджър“, постепенно се бяха превърнали в приятен навик. Фактът, че Джениел го очаква да се върне всяка вечер, някак си го успокояваше. Тя все още бе запазила ореола на сдържаност около себе си, не позволявайки нито дума или докосване да разчупят крехкото й лустро. Райън не я притесняваше с присъствието си и всяка нощ мяташе сламеника си на палубата под яркия многозначителен блясък на тропичните звезди. Понякога, когато големите й теменужени очи го удавяха в глъбините си и лудо проблясваха, а светлината от фенера танцуваше в платиненорусата й коса, решението му да не я докосва почти се стопяваше.

Напомняйки си, че бе само неин пазач до завръщането на Бенингтън, той бе достатъчно силен да направи ясен избор. Между компанията на моряците, сред които с усилие щеше да задържа под мишница бутилката с ямайски ром, и тази — на Орт дер Беер на палубата, забравяйки неприкритата болка в замъглените очи на Джениел, след като я оставеше сама.

През деня Джениел бе необуздано променлива, жадуваща да побъбри с някого или да намери нещо, което да я отвлече от самата нея. Орт дер Беер бе заминал на разсъмване с Райън към просеката, където бе укрепен „Уейвърли“, оставяйки Драш с нея на борда на „Авенджър“. Джениел боязливо обикаляше палубата, почти заслепена от внезапната яркост на великолепното тропическо слънце. Тя несъзнателно бе вдигнала изпитото си бледо лице към лъчите му и към полъха на островния вятър, пиейки оздравителната им сила.

Драш бе седнал в края на четириъгълната палуба и търпеливо поправяше платната. Впечатлена от сръчността на огромните му пръсти, които прекарваха иглата от китова кост през твърдото неподатливо конопено платно, тя несъзнателно бе вперила в него премрежените си очи. Най-после Драш любопитно повдигна тъмен поглед.

— Нямах намерение да зяпам — промърмори виновно Джениел и погледна встрани.

„Е — с безразличие реши тя, — чернокожият гигант никога няма да ме разбере.“ А и защо ли се извиняваше на роб — не можеше да проумее. Но всъщност, толкова много неща, които бе казала или направила, я притесняваха и объркваха сега.

Райън бе най-загадъчен. Висок, почернял от слънцето брадясал пират. Гъвкав, с широки рамене, слаб, с обезпокояваща мъжественост и новоизграден рефлекс да убива, което я ужасяваше. Райън не се бе поколебал да убие Инди онази нощ. Студеният, ясен къс от бруталност подхождаше на Пиратът лорд. Дали бе познавала Райън Диверъл преди това? Никой не можеше да я убеди, че това е същият човек.

С детски жест Драш тръгна към нея, носейки малка кутия в голямата си протегната напред ръка. Тя я повдигна от синкавата му длан и с възхищение видя един комплект от малки шивашки принадлежности, сгушени в кадифените вдлъбнатини на кутията.

Неочаквано тя се сконфузи и погледна към грубо тъканата моряшка фланелка на Орт дер Беер, която бе вързана около нежната й талия. Дори обикновеният ум на чернокожия великан бе забелязал жалкото й облекло и бе предложил средство да го оправи. Ако побързаше, тя можеше да го прекрои и да направи някакво подобие на рокля преди завръщането на Райън.

Притеснено захапа долната си устна. Крехките й пръсти трепереха от страх да не се изложи. В имението „Петерсън Ууд“ Мина се грижеше за роклите. Докато Мина кроеше и шиеше, Джениел не можеше да си намери място от нетърпение. За миг Джениел си помисли, че задачата, с която се бе захванала, не е по силите й. Ала след това решително слезе долу, окуражена от гъделичкащото предизвикателство. Тя щеше да опита и в най-лошия случай щеше да си запълни времето с това. А резултатът може би щеше да накара Райън да я забележи. Тя все още бе жена, която се интересува и държи на външността си. Жена с чисто женски желания. Тази нощ тя се надяваше да го докаже.

 

 

Райън пусна работната си торба на пясъка близо до лагуната и хвърли настрани брича и раираната си риза. След това бавно се потопи в притихналите смарагдови води на лагуната. Лошото му настроение блажено се отдели от него заедно с натрупаната нечистотия и пот от изминалия ден.

А на другия ден „Уейвърли“ отново щеше да усети морето под стабилния си корпус. И последният баласт бе натоварен и тя можеше да се освободи от подпорните греди и да се понесе по водата. Платната й щяха да бъдат като струни. Новите й мачти бяха от твърдо островно дърво и махагон. „Уейвърли“ имаше нужда от плавния дизайн на холандската шхуна, която той сега командуваше, а твърде вероятно — и от изключителната скорост на „Авенджър“, но упоритата френска фрегата бе негова. „Уейвърли“ бе домът му.

Когато Райън наближи, на борда на „Авенджър“ нямаше никого. За миг, стомахът му панически се сви. Не, Бенингтън не можеше да види кораба му от север. Ами Драш? Къде ли по дяволите се бе дянал тоя чернокож негодник?! Драш бе разбрал заповедта му да не оставя Джениел сама. Ами ако Джениел бе излязла да скита навън…

— Рион! — Гласът на Драш долетя откъм земния мост.

Черният великан люлееше фенер по пътеката, водеща към колибата на Орт дер Беер и махна на Райън да го последва.

С няколко широки крачки Райън се озова зад него.

— Къде е тя? — попита той.

Лицето на Драш бе безизразно и той продължи да върви по пътеката пред Райън. Дразнещата миризма от печено на шиш месо пълзеше във въздуха. Райън успя да види светлина на огън отвъд моста.

Орт дер Беер бе клекнал близо до шиша и усърдно зашиваше една дива пуйка. Райън нямаше настроение за шеги.

— Къде е момичето? — изкрещя той.

Орт дер Беер погледна разсеяно към Райън и продължи с една ръка да върти шиша.

— Драш улови пуйката близо до заливчето — промърмори той. — Дамата желаеше…

— Аз поисках да я изядем — тихо каза Джениел от мрака.

Райън се огледа наоколо, а сиво-сините му очи бяха обезумели от гняв. Погледът му проблесна над нея и постепенно омекна, докато я разглеждаше. От пленяването им на „Уейвърли“, той не я бе виждал облечена в рокля. Тази, с която бе сега, бе несръчно скроена от грубо тъканата риза на Орт дер Беер и деликатно прилепваше към нежните извивки на тялото й. Под гърдите й бе набрана с тесен шев от дребни бодове. Платиненорусата й коса бе израсла още по-дълга и се спускаше по слабия й гръб като буен пролетен облак от нежни паяжини. Той бе забравил, невероятната красота на Джениел.

Драш му подаде чаша светъл ром. Райън го опита и след това седна отстрани, без да сваля очи от Джениел. Ласкавата приказна нощ премина в хранене и разсеян, насила поддържан разговор между мъжете. Думите му изглеждаха някак безсмислени и Райън не можеше да си спомни точния момент, когато другите си бяха тръгнали, оставяйки го насаме с Джениел.

След известно време Райън се изправи и протегна мургавата си ръка към Джениел.

— Ще имаш ли достатъчно сили за една разходка до лагуната?

Думите прозвучаха отсечено и вдървено в ушите му, като че бяха изговорени от ученик.

Джениел повдигна пламтящите си теменужени очи към него.

— Мисля, че да — тихо отвърна тя.

Лагуната бе изпъстрена с плуващи петна от лунна светлина, закривани от воала на буреносните облаци, които бяха набраздили небето. Горичката бе оживяла с шумолящите звуци на свечеряването. Райън й показа розовите фламинго в лагуната, които изящно подгъваха единия си крак под тялото и така прекарваха нощта в гнездата си.

Това бе миг, когато мирозданието се протягаше към новото и се вълнуваше, когато обикновеното познато обкръжение пламваше и грееше с неопетнена свежест.

Джениел не усети как пръстите на Райън докоснаха платиненорусата й коса, как тя се бе обърнала разтреперана към него и без да се бои, пожела той да я прегърне. Неговият дъх с аромат на море, горещите му и влажни устни върху нейните и непоносимата болка от спомена за минали желания… тя жадно вкуси всичко това, настоявайки за много повече.

Горещият пясък под нея я обгърна, докато пламенните, трескаво търсещи ръце на Райън я галеха и изучаваха. Устните му се долепиха до нейните, опрощавайки, разбирайки и блажено благославяйки накрая изящните й гърди. Той спря наслаждавайки се на тяхното съвършенство, привлече ги… плени ги… Тя не можеше повече да издържа.

— Господи, сега, Райън! — възбудено каза тя.

Райън я дръпна към себе си, обхвана я със силните си ръце и се отпусна с цялата си тежест върху нея. Кадифен трепет я тласна, издигайки се, нападайки и оттегляйки се, без да напуска глъбините й. Джениел го подканваше, прилепвайки се към прегръдката му, улавяйки го в развълнуваната ръкавица на дълбините си. В един покъртителен миг на сливане, когато горещите бели вълни я погълнаха, тя притисна Райън към себе си.

Не след дълго Райън се размърда и я повдигна в обятията си. Чистият, влажен нощен въздух докосна с хладния си полъх голите им тела.

— Райън? — прошепна учудено тя, увивайки ръцете си около шията му.

— Отново, мила — въздъхна той, долепил ръце до лицето й, — но този път на кораба!

Нежното полюшване на „Авенджър“ бе отново под нея — познато, приспивно, успокояващо. Горещите длани на Райън отново се раздвижиха, милвайки я, спирайки да изучат гърдите й, галейки, настоявайки. Устните му запълзяха надолу и Джениел бе обхваната от влудяващото усещане за сладостно прорязване, за затваряне… не за открехване… след това извисяване, и тя покорно се разстла и притихна до него. Чак тогава Райън й позволи да се оттегли.

Когато влажните и студени зари на тебеширенобялата зора се процедиха през люка на каютата, Райън отново я взе в прегръдките си. Избледняващите необикновени нощни звезди непокорно проблеснаха към идващия ден и след това настъпи полумрак.