Лина Лаутън
Пиратът лорд (26)

Глава 25

Райън старателно завърза шалчето си от муселин и напъха тънкия му като дантела край в жилетката си, купена от Ню Маркет. Безброй пъти бе изпълнявал това неприятно задължение, но сега дългите му пръсти изглеждаха тромави и непохватни. Бе отказал да закусва със семейство Маклафлин и бе помолил да му донесат табла в стаята.

Парата от врелия чайник замъгляваше огледалото пред него. Той безропотно се отмести встрани от влагата, изпълнен все още със странното чувство на меланхолия. Непроницаемите му сини очи проблеснаха в чистата ослепителна повърхност на огледалото. Бе трудно да срещне техния поглед.

Днес трябваше да бъде с лорд Ботуел в Мидлотайн, за да разгледа руините от замъка Чричън Кесъл — дом на петия граф от рода Ботуел. Пътуването през залива Форт до Единбург и Тайън Уотър бе организирано преди неочакваното пристигане на Ивън Рийд в Хоуксмур.

Той трябваше да изпрати Ивън в Лондон, за да отпътува с Уайлър обратно към Чарлстън. Трябваше още да си поръча нов жакет от карирания вълнен плат в синьо и зелено, от който си шиеха и семейство Маклафлин.

Райън нервно повдигна вкочанените си пръсти към устните си и духна, за да ги стопли. Да, той трябваше да свърши всичко това. Събитията след пристигането на Ивън се бяха развили твърде бързо. Нямаше повече време да бави решението си. Правилно или не — то бе взето.

Покъртителните звуци, които се носеха от риданията на Кип, не му даваха покой през цялата нощ: пробождаха го, зовейки да вникне в дълбочината на чувствата, които така и не разбра. Не съществуваше начин, който да му помогне благородно и нежно да й съобщи за решението си.

— Не, Райън! Ни можеш да заминеш! Ти заживя нов живот в Шотландия. Лудост е да разтваряш зарасналите рани на миналото! — зарида безутешно Кип.

Той бе прегърнал треперещото й тяло и бе милвал огнените кичури на развяната й от вятъра коса. Те бяха се срещнали близо до езерото Ботуел Лоч, където напъпили жълтеникави цветове трепкаха с хладен блясък върху разлюлените клони на майските дървета.

— Ако можех да ти спестя тази болка, Кип…

— Някога и аз опитах да намаля болката ти на борда на „Уейвърли“, когато Уайлър използва нагорещения тиган, но ни можах. За теб туй бе жестока борба, Райън. Сига си оздравял и свободин, но въпреки туй, се връщаш към мястото и хората, които те накараха да страдаш. Ни мога да го проумея, Райън! Ни мога!

Райън държеше олюляващото й се тяло, успокояваше риданията й.

— Тихо, мила! — нежно шепнеше той, заровил лице в косите й, а съвестта не му даваше покой.

Терзанията му проникваха до най-дълбоките пластове на душата му, докато пристягаше с ремъци сандъка с вещите си.

„Уейвърли“ стоеше на котва, обърната по посока на вятъра. Червеният й корпус бе погълнат от нежните вълни на пристанище Крейл. Главната и задната мачта бяха в готовност, а фок реите бяха обърнати към новия курс на движение. Познатият вид на „Уейвърли“ сред вълните на рейда^[1] предизвика болка в пресъхналото гърло на Райън.

Ивън Рийд отпусна ръка на рамото на Райън.

— Погледни към морето! Уайлър спуска баркаса^[2] към водата — каза развълнувано той, борейки се с трескавото биене на сърцето си.

Кемерън Маклафлин дойде да се сбогува с Райън. Той здраво стискаше под мишница червения кожен калъф със скиците и инструментите за чертане на Райън.

— Райън, това е тъжен ден за рода Маклафлин! Надявахме се, че може би ти ще… — Гласът на Кемерън секна. Райън бързо се обърна и закрачи към каретата, където Роуена и Ремзи Маклафлин го очакваха. Той се облегна на вратата на каретата и стисна ръката на най-стария Маклафлин.

— Голяма чест бе за мен, сър, да бъда гост на вашия дом!

Ремзи Маклафлин се изкашля. Тъмнозелените му очи се вгледаха в очите на Райън.

— Момко, ако някога ти се наложи да се върнеш в Хоуксмур — той ще бъде твой дом! — дрезгаво каза той.

Блейки Маклафлин скочи от високата седалка на каретата и се зае да оправя сбруите, без това да бе необходимо. Очите му се впиха в голямата лодка на „Уейвърли“, която се носеше по вълните към кея. Гърлото му пресъхна, когато видя как Райън, се изкачва по пътеката към каменната стена, обграждаща наблюдателната крепост на пристанището. Кип се бе изкачила там сама и бе вперила очи в платната на „Уейвърли“. Тя бързо отвърна лицето си встрани.

Райън мълчаливо застана до Кип и загледа играта на морския вятър в медночервените й коси. Тя държеше шапката си с мъничката си ръка. Меката периферия шумолеше и се огъваше под силния напор на бриза. Между тях се възцари дълго мълчание.

— Знаех за Керлин Ботуел — каза накрая Кип.

Райън остана мълчалив и загледан в Уайлър, който направляваше баркаса и се присви, когато извитите греди изскърцаха от допира с каменния вълнолом. Уайлър никога нямаше да се научи да вкарва в пристанище малък плавателен съд. Кубинецът Енрико погледна нагоре, махна му с ръка и посочи към Драш. Грамадният чернокож вдигаше врява и освобождаваше въжетата от стълба на пристанището.

Неочаквано сърцето на Райън лудо заби в гърдите му. Той се разкъсваше на две.

— Ни е нужно да’с измъчваш. Нище кажа нито дума на Кемерън. Все някога той щи научи каквот’ тряба за нея — бе казала Кип, но думите й угасваха, преди да стигнат целта си. — Аз научих от бърборенито на прислугата. Те са наблюдавали, докат’ ти и Керлин…

Райън застина и рязко се обърна към Кип.

— Тия неща вече не ме интересуват, Кип. Нито едно от тях! Връщам се в „Чели“, за да поправя една грешка.

— И продължа’аш да пра’иш нови грешки! — студено отбеляза Кип.

Райън я сграбчи за рамената.

— Чуй ме добре, Кип. Аз ще понеса последиците от това, което съм сторил. Тези последни мигове с теб са всичко, което сега мога да ти предложа. Нямам намерение да съжалявам или да хленча за извинение.

Кип вдигна към него премрежените си зелени очи.

— Т’ва е само мой проблем, Райън. Аз мога да ти простя. Мога да чакам да се завърнеш в Шотландия. Мога…

— Не, моя невинна любов!

Райън въздъхна и нежно избърса сълзите й с върха на пръстите си. Устните му леко докоснаха бузата й, забавяйки се за един сякаш безкраен миг.

— Не искай нищо повече от мен, Кип! — каза съкрушено той и се отдръпна от нея.

Той се отдалечи и се спусна по стръмната пътека към пристанищната стена, където Уайлър го очакваше в лодката.

 

 

Плантацията „Ел Робле“ бе огряна от светлината на хиляда запалени свещи, които разпръскваха сиянието си в горещия летен здрач. Лакеи, облечени във великолепни рединготи от тъмносиньо кадифе и официални сребристи перуки, бяха застанали край виещата се входна алея и държаха блестящи факли в ръцете си. В мавританската веранда над широкия портал бяха седнали музиканти и свиреха за гостите в съседната бална зала.

Брендън Орд бе обмислил всяка подробност от вечерта и без да прави излишни разходи, се бе погрижил този негов пръв бал в „Ел Робле“ да се помни дълго в района на Сейнти. Джон Петерсън бе използвал влиянието си сред чарлстънските морски търговци, за да ги убеди да присъстват. Той бе довел и собственото си обкръжение от видни държавници в „Ел Робле“. Годежът и предстоящата женитба на Брендън и Джениел щяха да бъдат огласени преди полунощ.

Брендън се облегна на една от колоните на портала, захапвайки горчивия край на пура, която бе направена от тютюна, отгледан на собствената му земя в „Чели“. Черните му очи шареха наоколо.

Джениел бе облечена в бална рокля от виолетов атлаз, която Брендън й бе купил от магазина на госпожица Ивет Ванити в Чарлстън.

Златният медальон, подарен й от него през онази отдавна отминала Бъдни вечер, сега бе масивно инкрустиран с диаманти и висеше изящно около нежната й шия. Той потупа джоба на черната си кадифена жилетка и усети допира на изпъкналата кутия със сватбения й пръстен. Масивният диамант, заобиколен от опали, сигурно щеше приятно да я изненада.

Той се намръщи за момент и тръсна пепелта от пурата си върху излъскания керамичен под. Дяволският му под. С тока на обувката си той можеше да смачка пурата и да остави на робите да я почистят. Той бе пълен господар на „Ел Робле“ и се канеше да си вземе жена.

Педантично бе следил за изпълнението на всички подробности. Дори Джон Петерсън, който бе дал съгласието си за сватбата, бе видимо очарован от бъдещия дом на дъщеря си. През целия ден Брендън имаше разтревожен вид, но той почти изчезна след третото уиски. Всичко трябваше да бъде на място през тази нощ. Предстоеше му само да завоюва Джениел.

Джениел бе хрисима, покорна и почти приятно сговорчива сега, позволявайки му да изпълни повечето от желанията й. Брендън не се питаше дали я обича. Тя бе твърде важна за осъществяването на плановете му. А и той доста дълго бе чакал тази нощ. При мисълта за Джениел, лежаща разсъблечена в обятията му, той усещаше нарастващото напрежение между хълбоците си. Джениел щеше да го дари със синове. Той щеше да я държи за отглеждането и възпитанието им, докато спомените за Райън изчезнат от паметта й.

Брендън нетърпеливо хвърли пурата си на земята, бързо се отправи към балната зала и грабна Джениел в прегръдките си за един валс.

Райън спря изкачването си към портала на „Ел Робле“, задържан от възпиращата ръка на неучтивия лакей.

— Само джентълмени с покана могат да влязат вътре! — провлечено и заплашително изговори слугата.

— Изчезвай! — изръмжа Райън.

Широката му длан леко докосна дулото на шотландския револвер на Кемерън Маклафлин. Лакеят отстъпи и му направи път да мине. Нервите на Райън бяха подложени на изпитание след отвратителната езда от пристана, на имението „Петерсън“, където бе изтръгнал от Джеда новината за бала в „Ел Робле“ по случай годежа на Джениел.

Райън знаеше местоположението на бившия дом на Челмър Пиърс. Той бе на повече от два часа езда от „Петерсън Ууд“, по пътя, лъкатушещ от планините към северния завой на река Сейнти. Райън се бе изсмял на впечатляващата новина, че бившият надзирател на „Чели“ — Брендън Орд, бе преименувал местността в „Ел Робле“.

Райън високомерно закрачи нагоре по мраморните стъпала, изтупвайки праха от синия си жакет. Забързано приглади с ръка разрошената си от вятъра коса и тропна с крака, за да изтупа праха от високите си английски ботуши. Присъствието му тази вечер щеше да стъписа нея и всички останали, но той нямаше никакво основание да изчаква.

Морис Чепмън пръв съзря Райън и веднага позна красивия си извънбрачен син — детето, заченато от глъбините на искрената му любов към Лорена Диверъл. Мъчителният спомен за нощта, когато Джонатан бе стрелял в Райън и за неговата собствена намеса, при която призна, че е баща на Райън, неочаквано му отнеха възможността за контрол. Морис се обърна настрани към мрака на слабо осветения коридор. Райън непременно щеше да го потърси. Споменът бе още пресен.

Райън не потърси обичайните познати лица. В блъсканицата на множеството, събрано в блестящата бална зала, той видя само едно лице — нейното. Появяването му предизвика вълна от безпокойство. Изумените гости се разделиха и заотстъпваха, щом той закрачи решително по ефектния червеникав под от кедрово дърво. Тази нощ той се бе натрапил на бившите си приятели, но не го бе грижа.

Застанала близо до верандата с музикантите, Джениел бавно се обърна към неочаквано смълчаната бална зала. Тя интуитивно разбра, дори преди да се огледа наоколо.

Прилоша й от вълнение и тя се олюля. Външността на Райън бе доста груба и недодялана — дълга брада, грубо скроено сако от кариран син шотландски плат и английски високи ботуши със сребърни шпори. Лицето му бе мрачно и силно загоряло от слънцето и морските ветрове. Само безпощадните сиво-сини очи бяха все същите. Райън Диверъл бе тук в този момент и никога не бе бил по-красив.

Равните му бели зъби блестяха на мургавото лице. Бръчките на огорчение се стопиха, когато очите му я помилваха. Джениел нервно се огледа за Брендън. Не бе ли споменал, че ще отиде до избата за двайсет бутилки отлежало бордо за годежния им тост? Но това бе преди известно време, а Брендън все още го нямаше.

Музикантите намериха разрешение и настроиха инструментите си сред напрегнатата тишина. Изборът им попадна на френска полонеза. Гостите нерешително изчакваха. Никой не се приближи към Райън.

— Моля да танцувате с мен този танц, милейди! — арогантно каза Райън с лек шотландски, провинциален акцент и шпорите шумно одраскаха полирания под.

Той я грабна в обятията си. Докато я придържаше твърде близо до себе си, вдъхна добре познатия аромат на жасмин. Джениел сякаш се сля с него, оставяйки го да я смаже, да я грабне ароматът на речен мускус и коне, хладната сила на ръцете му, мъжествената топлина на тялото му. Тя бе в прегръдките му и плуваше към него, в неговия свят.

Опияняващият сън бе внезапно прекъснат и Джениел грубо бе изтръгната от прегръдката на Райън. С удължено от ярост лице Брендън ги бе разделил.

— Много неподходяща вечер си избрал, Райън! — язвително каза той.

— Имал съм много такива нощи! — лаконично отвърна Райън и стрелна с очи Брендън.

Бившият му надзирател бе придобил благия вид на богат плантатор.

Джон Петерсън пристъпи напред с пламтящи от ярост очи.

— Ще те помоля веднага да си тръгнеш, Диверъл! Твоето присъствие на тази официална вечер е неприемливо. Брендън и Джениел имат намерение да…

— Намеренията им не ме засягат! — изръмжа през рамо Райън.

Джон Петерсън направи опит да сдържи гнева си.

— Не можеш да се перчиш тук в ролята на шотландски лорд и да очакваш… — Думите му се стопиха под пронизващия хладнокръвен поглед на Райън.

— Можем да приложим и този начин на джентълменски обноски! — презрително каза Райън, припомняйки си с горчивина следобеда в библиотеката на Херлсън Мейлън в Ла Пуеблита пор ла Байя. — Начинът, при който животът на мъжете се преобръща от сблъсъка с господстващите джентълменски правила на поведение: принудителни сватби, прицелващи се револвери в ръцете на синове на джентълмени. Тази нощ обаче аз предпочитам да се съобразя с моите собствени правила.

С крайчето на окото си Райън долови призоваващия жест, който Брендън се бе опитал да прикрие, викайки облечения в тъмносиньо лакей да се намеси. Той напрегнато изчака моментното вълнение да отмине. Те бяха съвсем близо.

Ръката му неочаквано замахна, сграбчи Джениел през кръста и я изтегли към него. Пистолетът бе в ръката му и решително бе насочен към Брендън.

— Вземам Джениел с мен! — твърдо заяви той и направи крачка назад.

— Тя нищо ли няма да каже за съдбата си?! — изсъска към него Джон Петерсън.

Райън се подвоуми за миг осъзнавайки, че откакто бе дошъл, тя не бе казала нито дума. Бе твърде късно. Планът му бе започнал да действа и решението й нямаше значение.

— Бога ми, Райън — разгорещи се Брендън, — ще те убия!

— Животът на плантатор те е покварил, Брендън! — студено каза Райън. — Ролите ни се размениха!

Брендън безразсъдно го удари, сграбчи ръката му и започна да я извива, докато дулото на револвера не се блъсна в черепа му. Тръпки побиха Джениел, когато Брендън се плъзна към пода и падна в краката й.

С бързината на пантера, притискайки я все още близо до себе си, Райън бе отишъл до стената. Те се спуснаха по стълбите и излязоха през входната врата. Той я качи на седлото до себе си и ожесточено пришпори. Жребецът неспокойно се впусна в бесен галоп, носейки се край тъмните дървета по пътя.

Джениел изохка, когато Райън грубо я издърпа към себе си и сплете ръце около нея. Тя не усещаше главата на раменете си. Блъсна я ненадеен страх за собствената й безопасност. Смразяващият шок от необичайното появяване на Райън и собственото й безразсъдно поведение сега я плашеха. Тя разбра, че не язди с Райън Диверъл. Това бе един непознат човек. Но Брендън щеше да ги последва и слугите му щяха да ги открият. Те щяха да обесят Райън.

Дъхът на Райън изгаряше шията й. Той ожесточено пришпорваше скопеното животно, без да отслабва нито за миг напрегнатия ритъм. Конят профуча надолу по черния нощен път към завоя на реката. Райън дръпна юздите и животното рязко промени посоката, насочвайки се към пясъчната плитчина.

Петно от лунна светлина се мержелееше между дъбовете пред тях. Едно пронизително, след това постепенно утихващо цвилене се понесе над блестящия пясъчен нанос. Райън отпусна леко юздите на коня и го отклони встрани от стърчащите клони на дъбовете. Подплашен горски ибис излетя от нощното си гнездо и изграчи към тях. Райън спря жребеца и напрегнато зачака.

Върху тесния пясъчен нанос се разстла огромната сянка на тромав великан, закривайки отчасти крачещата зад него дребна фигурка. Райън поведе коня си през плитчината към тях.

Джениел се сви до Райън и усети, че напрежението му намалява. Той светкавично скочи от коня и я издърпа от седлото. Тя се люшна към пръхтящия кон и пръстите й се оплетоха в буйната му грива. За сега конят сякаш бе последната й връзка с действителността. Но не и по-нататък, зарече се тя. Тя нямаше да върви по-нататък с този луд човек.

— Рион… — дойде от тъмнината плътен дрезгав глас. — ’Ие съм готов, както El Capitan нареди.

Райън прекоси тинестата плитчина и не след дълго се върна с три коня. Подире му крачеше един великан.

— Можеш да яздиш сама или с мен — спокойно каза Райън.

— Няма да тръгна с теб, Райън!

Зад тях чернокожият гигант се метна върху седлото на коня си и се доближи до запотения кон на Райън.

— Прилива, Рион! — прошепна дребничкият мъж. — Трябва да хванем прилива.

Райън се отдалечи от нея и забързано каза нещо на двамата мъже. Когато пак тръгна към нея, краката му бяха натежали.

— След тази нощ за мен не ще има безопасно място на сушата, Джениел! — тихо каза Райън. — Ще те отведа с мен в морето.

Джениел почувства, че краката й се огъват. Крехкото й тяло се плъзна от коня. Две силни ръце я уловиха преди тъмнината да я погълне.

Звукът от плискащи вълни, разделящи се при носовата греда, тихият шум на веслата и отпуснатата в прегръдките му Джениел, успокоиха Райън. „Уейвърли“ бе пуснал котва в плитчините на Сейнти Пойнт. Уайлър старателно бе изпълнил заповедите му, а Драш и Енрико го бяха изчакали на определеното място.

Джениел се размърда срещу него и тихо промърмори. Въпреки студената утринна мъгла, мачтата на „Уейвърли“ леко просветваше на фона на потъмнялото море.