Лина Лаутън
Пиратът лорд (25)

Глава 24

Райън упорито изстъргваше варовика и глинестата пръст, които бяха прилепнали здраво към високите му ботуши след няколкото седмици престой в района на моста над река Идън. Работата бе възобновена след първото топене на снега и Райън се разнообразяваше, прекарвайки по-голяма част от времето си край езерото.

Напоследък мразовитите зимни бури бяха утихнали и само тънка кора хрупкав лед блестеше по краищата на езерния бряг. Подпорните греди бяха издигнати от компания, избрана от арендаторите на лорд Ботуел. Тя се оглавяваше от Джеймс Смит — майстор от Глазгоу, и той бе изпратил на Райън една група от най-кадърните си хора. Цилиндричните блокове на колоните, близо до провлака, бяха изравнени, за да поддържат лявата рамка, където гредите щяха да хлътнат в бреговата линия от червен пясъчник.

— Значи е бил поставен върху торфена основа? — избухна лорд Ботуел, когато Райън го информира за изводите си.

— Глинестата почва от залесения пласт нямаше да може да го издържи — потвърди Райън. — Варовикът и пясъчникът, посипани с чакъл от наноса при глетчера — ще го удържат.

— Тъй, тъй, момко. Страхотен си! — усмихна се лорд Ботуел и потупа Райън по гърба докато стояха и наблюдаваха стръмния бряг на река Идън.

Райън подритваше разпилените камъни, за да изчисти останалата по токовете на ботушите му глина и с отвращение мислеше за Керлин Ботуел. Тя се появи в Хоуксмур през един дъждовен ден, когато семейство Маклафлин бяха заминали за Сейнт Ендрюс. Райън бе останал сам и внимателно оглеждаше пробите от глинестата почва, поставени в кутии с етикети. След като я информираха, че Маклафлинови са отпътували, Керлин помоли да види Райън Диверъл.

Райън набързо разви ръкавите на ризата си и пристегна дантелените маншети около китките си. Тъкмо посягаше към стария си син жакет, когато Керлин влезе в мъничката стая, която бе пригодена за практиката на Райън.

— Рядко се случва всички Маклафлин да заминат едновременно! — усмихна се Керлин и извади едната си ръка от кожения маншон, подавайки я на Райън.

— Те скоро трябва да се върнат — учтиво предположи Райън и оправи яката на жакета си.

— Кемерън все още ли е в Единбург? — Очите на Керлин излъчваха съблазнителен блясък.

— Желаете ли да отидем в гостната? — попита Райън и плъзна погледа си по слабата фигура на Керлин.

— Предпочитам да останем. Тук е по-уютно — отвърна, без да се замисля тя. — Баща ми е изключително доволен от работата, която свършихте на моста при езерото — провлечено добави.

Пелена от дъжд блъсна дебелото стъкло на прозореца и хладният въздух изпрати чертежа в другия край на стаята. Райън се наведе към нацепените кедрови дърва и хвърли няколко в камината.

— Шотландия е дяволски студена! — каза той и се изправи. — Има ли поне едно топло нещо тук?

Той се усмихна и срещна погледа на Керлин.

— Аха — жените са горещи! — измрънка тя и се придвижи към него. — Смятате ли да останете в Шотландия? — глезено го попита.

— Да, за известно време — замислено отговори Райън, припомняйки си, че до един месец Уайлър щеше да отплава с „Уейвърли“. Стоката бе продадена изгодно в Лондон и Уайлър щеше да се върне до Каролина.

— Почти не съм ви виждала от Коледа — каза тя и постави студената си ръка на рамото му.

— Всичко е така, както трябва да бъде — резервирано каза той.

— Мисля, че не е. Кемерън и аз все още не сме мъж и жена.

Ръката на Керлин се плъзна към шията на Райън. Тъмните й очи се впиха в него. Тя повдигна брадичката си.

— Аз нарочно дойдох днес! Научих, че семейство Маклафлин са заминали за Сейнт Ендрюс.

Райън усети, че стана непоносимо горещо в малката затворена стая. Слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец, държеше стаята в мек полумрак. Той не бе имал жена от много месеци, а Керлин бе тук… Причината да дойде бе ясна. Райън се бореше с надигащото се вълнение от докосването й, когато тя се притисна към него.

— Керлин, аз… — дрезгаво заговори той, когато тя започна да го целува.

— Не се чувствай виновен пред Кемерън! Аз не го обичам! — предизвика го тя, улавяйки със зъби езика му.

Тя помагаше на пръстите му, подтикваше ги да побързат.

Той я облада грубо и отчаяно върху кожения килим пред пращящия в камината огън. Успокои стегнатата пружина на страстта си и в изблик на радост посрещна болката от забитите в гърба си нокти на Керлин. Тя се задъхваше от вълнение и го примамваше все по-дълбоко. А той бе доволен да е с жена… която и да е жена.

— Ах! — покъртително въздъхна тя, когато Райън се отдръпна от нея. — Аз знаех, че не сте си губили времето с Кип Маклафлин.

Обхвана го студена ярост и той впримчи дългите си пръсти в косата й — побеснял и настръхнал, готов отново за нея.

— Кучка! — измърмори той и я придърпа към себе си.

Никой от тях не чу мекото щракване от затварянето на вратата.

 

 

Кип седеше свита на страничния стол близо до камината. Искрящите й зелени очи не се откъсваха от Райън, докато той отиваше към гардероба от орехово дърво. Посегна към любимия си вълнен жакет, чийто син цвят бе в тон с цвета на очите му. Меката кожена яка и маншетите акцентираха вълнената материя на дрехата, която обикновено носеше. Кип се сепна, виждайки го да я връща на мястото й и да избира друга, по-тежка, оцветена в тъмночервено дреха.

— Аз пък си помислих, че ти’ш обличеш синята си дреха довечера — меко каза Кип, плъзвайки се по пода до мястото, където Райън стоеше изправен пред стенното огледало.

— Нали знаеш, че не е прилично една дама да наблюдава джентълмен, който се облича за вечеря? — сгълча я Райън.

Тя се надигна на пръсти и оправи яката му. Райън с раздразнение мислеше за синия си жакет с копчета от еленови рога, който вонеше на тежкия парфюм на Керлин Ботуел.

— Все не ми се отдава да бъда дама, когат’ ти си наоколо! — подразни го тя и внимателно закопча копчетата на дрехата му.

Лекото почукване на вратата, го накара да се обърне. Кемерън Маклафлин застана на прага и стрелна Кип с убийствен поглед.

— О, Райън — колебливо каза Кемерън, — тук един човек иска да те види.

— В този час? — почуди се Райън. — Надявам се, за бога, че мостът не е потънал. Кой е той?

— Не’нам. Май е чужденец и ще говори само с теб — каза Кемерън.

Райън объркано закрачи към долния хол на Хоуксмур. Когато наближи вестибюла, той усети познатото болезнено прищракване в корема си. Семейство Маклафлин познаваха всички хора от Файфшир и много рядко пред вратата им се появяваше странник.

В сивите сенки на ранния зимен здрач изникна силуетът на висок мъж. Сакото му бе раздърпано и изцапано от пътуването. Кънтящите стъпки на Райън го накараха бавно да се обърне.

Райън се озова пред упорития поглед на Ивън Рийд.

— Свети боже, Ивън! — въздъхна Райън.

Ивън бе с хлътнали очи. Брадата му бе запусната. Британската му морска униформа бе увиснала на мършавото му тяло. Но когато заговори, видът му бе все така високомерен.

— Е, Райън Диверъл…

Тонът му бе язвителен.

— Ти какво… какво те води… — заекваше Райън.

— В Шотландия ли? — прекъсна го Ивън с нотка на сарказъм в гласа.

— Да, по дяволите, Ивън! Не очаквах никого…

Райън замълча. Дълбока бръчка проряза намръщеното му лице.

— Някога бяхме приятели, Райън… а има някои въпроси, за които ще трябва да те информирам. Дойдох, за да… — Ивън слепешката търсеше думите.

— Спокойно, човече! — добродушно каза Райън. — По-късно, след вечеря ще поговорим. Ще обясня на семейство Маклафлин, докато се изкъпеш и преоблечеш — решително каза той.

— Боже мой, Райън! — гласът на Ивън потрепери. — Изглеждаш ужасно!

 

 

Брендън Орд мълчаливо пъхна гравирания ключ в ключалката на масивната врата на плантацията „Ел Робле“ и косо изгледа Джениел, която чакаше до него. Денят му се стори много дълъг и труден, ала накрая, под влиянието на Джон Петерсън, Челмър Пиърс се бе съгласил да продаде плантаторския си дом, на преуспяващия в последно време надзирател от „Чели“.

Когато ключът се закрепи в ключалката, Брендън нетърпеливо го превъртя и разтвори широко вратата. Той изчака и пусна Джениел да мине пред него. Извитата рамка на входа с ветрилообразен прозорец над вратата, хвърляше сноп от блестяща слънчева светлина върху лъскавия червеникав под от кедрово дърво, карайки я да притвори очи.

Брендън бръкна в джоба на сакото си.

— Това е списък на имуществото в имението.

Ръката му трепереше, когато го подаде на Джениел.

Джениел погали гладката мазилка на една от стените във вестибюла.

— Мистър Пиърс бе странен и най-вече — ексцентричен човек. Малко са хората, посещавали този дом — тихо каза тя, докато Брендън оглеждаше притихналите стаи.

В задната гостна имаше маса за игра на табла и висока стенна библиотека със седемдесет и три тома. На най-ниската лавица бяха поставени копие и сабя.

— Ти никога не си имал желание да четеш книги — усмихна се Джениел и обхвана с очи високата стенна библиотека.

— Има други неща, които ме занимават сега! — закачливо се засмя Брендън и ръцете му обгърнаха слабата талия на Джениел.

— Виж, Брендън! Тук е отбелязано, че в една от спалните има червен марокански дюшек от коса, а в конюшнята — един екипаж на стойност хиляда лири стерлинги!

Тя размеси страниците на списъка.

— На кое от тях предпочиташ да седнеш най-напред? — попита Брендън и дръпна леко платиненорусата й коса.

Погледът й се спря на един миниатюрен избелял семеен портрет. Тя го повдигна от масата и го разгледа по-отблизо.

— Как смяташ, защо според теб Челмър Пиърс е обърнал гръб на такова съкровище? — попита тя.

— Нали сама каза, че бил ексцентричен — небрежно отвърна Брендън и стисна в ръце тежката сабя.

— А сега, лейди Джениел, аз съм рицар, достоен да защити вашата чест! — подразни я Брендън, като я улови и издърпа към себе си.

Джениел усети едно неприятно бодване от думите, които той изрече. Днес тя придружи Брендън, за да сподели щастието му от придобиването на плантацията „Ел Робле“.

На акрите земя, които Райън му бе подарил, вирееше добре светлолист тютюн. Целият добив бе продаден на търговците на тютюн „Вирджиния“. Английският дядо на Брендън му бе завещал цялото имение в Ливърпул. Морис Чепмън лично му бе връчил парите. „Чели“ щеше да има нужда от нов надзирател.

— Ще донеса кошницата с храната и ще можем да обядваме в балната зала на горния етаж — лениво предложи Брендън. — Въпреки че слушането на музика, за нас може да е малко странно.

Джениел тихо се засмя, наблюдавайки го как важно крачи и се перчи по слънчевия коридор. Светлокестенявата му коса вече бе прошарена. Внимателните му тъмни очи разбулваха огъня на увереността. Тя го бе забелязвала неведнъж, когато дръзкият му поглед се стрелваше ядосано към нея.

Тя застана пред широкия прозорец и се загледа навън към вътрешното дворче, където сякаш бяха събрани всички нюанси на зеления цвят. Красивите листа на бръшляна блестяха като полирани и нежно се устремяваха и се лутаха по високите стени към верандата. „Ел Робле“ бе стабилен дом за един почитан джентълмен и Джениел много се радваше за Брендън. Настроението й се бе повишило от закрилящата загриженост и закачливото безгрижие в държанието му. Те говореха един през друг за Райън.

— Коя стая предпочитате? — лукаво запита Брендън и започна да се катери към балната зала с кошница в ръце.

В съзнанието й нахлу вълна от спомени, когато Брендън повтори въпроса, който Райън й бе задал, докато й показваше новото обзавеждане на стаите в „Чели“. За миг тя ясно видя лицето му. Устремените към нея насмешливи, надменно студени очи я накараха да спре. Болката в сърцето й отново бликна.

— Все още не съм видяла конюшните! — предизвикателно каза тя, без да обръща внимание на напрежението, изписано върху лицето на Брендън.

Ирен бе приготвила обилна студена храна, която бе изключително подходяща за горещия пролетен ден. Брендън издърпа тапата от пълната с мадейра^[1] бутилка, сръчно напълни една кристална чаша със столче и я подаде на Джениел.

— Да пием за новия ми дом! — каза Брендън и вдигна чашата си.

Джениел с усилие преглътна сълзите, бликнали в теменужените й очи. Райън бе казал така в „Чели“. Мили боже, нямаше ли край това мъчение? Райън бе тук, навсякъде.

Брендън разсеяно погледна към чашата й.

— Какво те натъжи, Джениел?

Гласът му бе студен.

— Научи ли, че Ивън Рийд замина за Англия? — изплъзна й се от езика.

— И това те разплака?! — с отвращение запита Брендън.

— Не, аз… — Гласът й се задави в ридания.

Брендън стана и улови ръцете й, помагайки й да се изправи.

„Следващото нещо, което ще каже, е, че «Ел Робле» има нужда от господарка!“

— Ивън ти е предложил женитба, нали? — каза той и приближи лице до косата й.

Сега сълзите й свободно започнаха да се стичат.

— Точно така, Брендън! — промълви тя.

— Ивън се нуждае от определени тип жена, също както и аз — каза той.

Широката му длан погали нежния й гръб. Тя се вцепени.

— Бих искала да се върна у дома, Брендън!

— Не! — Гласът му проехтя в празната бална зала.

Той я дръпна към себе си. Намери устните й. Трескаво изучаващите му ръце обгърнаха гърдите й.

— Ще те накарам да го забравиш, за бога! Ще го направя!

Горещите му, лъхащи на вино устни, потърсиха гърдите й.

Джениел се задъхваше уплашена. Никога не бе виждала Брендън така запален.

— Моля те, Брендън! — задушаваше се тя от обсипващите я изгарящи целувки.

Внезапно зашеметен от собствените си действия, той я остави да си тръгне. Повдигайки изящните й ръце към устните си, той нежно и спокойно целуна всяка длан. След това безмълвно, се взря в обърканите й очи.

— Прости ми, Джениел! Аз те желая!

Те напуснаха балната зала и бавно закрачиха през обширния вестибюл, водещ към галерия с колони. При главния вход Брендън се спря.

— Доведох те тук, за да те помоля да се оженим! — каза той. — Сега аз мога да те обезпеча и никога няма да престана да те желая!

Джениел се опря на вратата чувствайки, че губи съзнание.

Предложението бе дошло не от този, от когото трябваше. Бе изречено не от устните, от които трябваше. Райън! За бога, Райън, какво да сторя?

Гласът продължи да й говори.

— Ако приемеш, тази вечер аз ще говоря с баща ти. Знам, че мога да те направя щастлива, Джениел!

— О, Брендън, има нещо…

— Има, или имаше друг мъж в сърцето ти. Знам това, Джениел. Това е без значение за мен.

„А какво ще стане с мен?! — помисли отчаяно Джениел. — Трябва ли да преминавам от един мъж към друг? За мен е важно чие дете ще родя, за чии прегръдки ще копнея…“

— Дай ми малко време, Брендън — успя да изрече тя.

— Запланувал съм в началото на лятото, когато бъде привършена подредбата на къщата да организирам бал. Тогава ще обявим нашата венчавка! Не мога да издържа да бъдем дълго време сгодени. Вече ти казах — ще чакам, докато ти дойдеш по свое желание при мен. През онзи ден в бараката за наблюдение, ти бе повече от благоразположена към мен и отново ще бъдеш такава. През всичките тези месеци аз нищо не забравих, Джениел, дори и това…

— Дори това, че носех в себе си детето на Райън! — твърдо продължи тя.

— Да — намръщи се Брендън. — Лъжлив, безмилостен негодник!

— Ти винаги ще помниш това, аз също! — каза тя и се обърна.

Брендън мълчаливо я съпроводи до каретата.

 

 

Кип полетя надолу по изложеното на вятъра стълбище, следвана по петите от Пипин. Буйната й червеникава коса бе като цветна спираловидна маса зад нея. Сблъсквайки се с Ивън на площадката, тя избухна в смях.

— Винаги ли се разхождаш навсякъде? — изруга Ивън и си пое дъх.

— Аз ни съм толкова стара и грохнала кат’ теб! — подигра се тя, докато Ивън се накланяше към перилата на стълбите.

— Накъде се бе понесла в тази студена шотландска утрин? — изхриптя той.

— Счу ми се, че Райън заминава за Крейл. Има новини, чи „Уейвърли“ й в Лондон! — каза тя с блеснали очи.

— Райън излезе преди час! — подразни я Ивън, все още начумерен.

Бе съвсем очевидно, че Райън бе пленил сърцето на тази весела шотландска девойка. Той се сети за сложните скици на новото имение в „Чели“, които с учудване бе видял върху писалището на Райън.

Райън се бе променил. Дългият им разговор разбули твърде малко от облика на предишния мъж. Когато разказа, че Морис Чепмън е платил дълговете на Райън в „Морски търговци“, Райън просто сви рамене. Дори споменаването на Кейли Мейлън не предизвика реакция. Райън се усмихна, когато Ивън му разказа как шотландската му кобила се е ожребила в „Чели“. Разправи му и за успехите на Брендън със светлолистния тютюн и за внушителното наследство, което бе получил от английския си дядо. От време на време Райън разбутваше купчината скици, грижливо навиваше някоя от тях и я завързваше с кожена лента.

— Чудя се как не си довел оня вонящ езичник Ай Ту със себе си! — пошегува се Райън, опитвайки се да смени темата на разговор.

Кискайки се, Ивън се пошегува:

— Ай Ту щеше да премръзне в това дяволско време!

Ивън разказа, че Джонатан Чепмън е отплавал за Париж с намерение да остане да живее постоянно там. Забеляза, че юмруците на Райън се свиха и кокалчетата на ръцете му побеляха. Но лицето му остана безучастно. Ивън бе озадачен.

— Райън ще се върни ли скоро? — предпазливо попита Кип, а жизнерадостният й акцент отекна надолу по стълбите.

— Както знаеш, красиво девойче, Райън е непредсказуем — сухо поясни Ивън.

Виждайки радостното изражение върху дръзкото й младежко лице, не можеше да й каже, че Райън бе заминал за Крейл да се осведоми относно пътуването си до Лондон. „Уейвърли“ бе акостирал там.

— Днес е откриването на моста в Ботуел Лоч и Райън обеща да ме вземе със себе си!

Тревогата на Кип бе очевидна.

— Тогава — ще го стори! — успокои я Ивън.

Райън бе изгубил часове да му обяснява за строежа на езерния мост, без да обръща внимание на равнодушието на Ивън. Райън бе ужасно горд с работата си, обяснявайки, че лорд Ботуел щедро бе го възнаградил.

— Работата ми възвърна самочувствието — приключи Райън и отмести скиците настрани.

— Уайлър умело си е свършил работата! — отбеляза Ивън във връзка с раната върху гърдите на Райън.

— Дължа му живота си — сериозно каза Райън.

— Какви са плановете ти сега? — тържествено попита Ивън, очаквайки удобен момент, за да разкрие причината за пътешествието си до Хоуксмур.

— Нямам такива — безучастно сви рамене Райън.

Ивън се премести в плетения стол, покрит с пъстро карирано одеяло и си наля още една чаша.

— Райън, аз мисля, че е време да се върнеш в Каролина! — каза без заобикалки Ивън.

Райън се извъртя на стола си и го изгледа сърдито. ТОВА трябваше да предизвика някаква реакция.

— Защо?

Той бе нащрек. Сега Ивън можеше да парира, защото бе привлякъл вниманието на Райън.

— Там е „Чели“! — подсказа му спокойно Ивън.

— Може да бъде продадено! — изръмжа Райън.

Ивън пазеше решаващия за победата удар и изчакваше, докато Райън вътрешно беснееше. Едно предпазливо изречено име се изплъзна от устата му.

— Там е Джениел!

Той меко изрече името й, наблюдавайки трепването в яростните очи на Райън.

След едно безкрайно мълчание Райън дрезгаво заговори.

— И ти преплува океана само за да ми донесеш тая изплъзнала се от езика ти новина. — В смеха на Райън имаше обида и огорчение. — Че аз съм бащата на детето, което тя загуби?! Доста си закъснял, Ивън. Аз вече знам.

Ивън се престраши.

— Помолих Джениел да се омъжи за мен — спокойно каза той.

Райън поривисто се изправи. Тъмните му очи разярено стрелнаха Ивън. Белегът на челото му се бе откроил. Той изпи на един дъх огненото си питие.

— Моля се да е приела! — подхвърли той към Ивън и профуча през вратата.

Ивън се усмихна с разбиране. Мисията му в Шотландия бе приключила.

Кип Маклафлин тичаше по стълбите. Блестящите й къдрици пълзяха по стегнатия гръб. Усмивката на Ивън се изкриви. Наблюдавайки я, той се натъжи. „Още една!“ — помисли си, когато тя изчезна в дъното на коридора.