Лина Лаутън
Пиратът лорд (24)

Глава 23

— Пълен напред! — извика Уилсън от безопасното си място на върха на главната мачта, посочвайки с ръка към източния хоризонт.

Прекосявайки линията на хоризонта, „Сантисима Тринидад“ браздеше моретата, а сто и петдесетте й оръдия предизвикателно се подаваха от амбразурите й. Променяйки посоката си към търговския път, величественият испански боен кораб показваше царствените си цветове, а щампосаните виненочервени кръстове страховито се издуваха в долния край на конопените платна.

Долу под палубата Райън чуваше командите на Уайлър: да се свие британския флаг, да се издигне високо парцаливото френско знаме. Зеленият флаг на „Морски търговци“ плющеше на върха на пръта за опъване на корабните платна, удостоверявайки, че „Уейвърли“ е американски търговски кораб.

Райън тихо се засмя на russe de guerre^[1] на Уайлър. „Това със сигурност ще обърка испанския almirante^[2]!“ — помисли той. Но дали бе достатъчно основание да се надява, че те нямаше да решат да се качат на борда? Той немощно се облегна върху наклонения кръгъл люк, отвори го и видя внушителната „Сантисима“ да се мержелее встрани от борда, приближавайки все по-близо.

Бойният кораб предпазливо завъртя оръдията и ги насочи към „Уейвърли“. Райън застана нащрек, очаквайки да чуе сигналния изстрел от носа на кораба. Минутите бавно се точеха. Тогава, видимо задоволен, „Сантисима“ обърна платна по посока на южния вятър, разклащайки „Уейвърли“ на оставената след себе си вълна.

Уайлър се спусна по стълбите и влезе в каютата като бършеше плувналото си в пот лице.

— Това се казва кораб, момко! Видя ли ширината му?

— Виждал съм го в зоната недалеч от Мартиника, когато бях изпреварил френската бригантина — сухо отбеляза Райън и изтри с кърпа влагата по издадените си напред ребра.

— Мисля си, че мойта russe de guerre я обърка — каза Уайлър.

— Може и така да е — съгласи се Райън. — Между другото, аз и нейният първи адмирал, Агуилар, сме си правили компания на игралните маси и при слугинчетата на Мари Сесил в Ню Орлеан — добави той. — Всъщност аз все още имам няколко от неговите кралски дублони.

Уайлър нервно подръпна рижата си брада.

— Ето защо той не откри огън по „Уейвърли“!

— Този път — може би, но с испанците човек никога не може да е сигурен.

— Абе, ний можехме да я изпреварим и с половината от платната! — взе да се хвали Уайлър.

— Не и ако тя насочеше голямото си оръдие към нас! „Сантисима“ вдигна платната и дулата на оръдията си и застана както винаги откъм подветрената страна. Шхуната щеше да я забележи едва след като тя я бе взела под прицел.

— Ти пак заговори кат’ корсар — каза Уайлър. — Разрешителното ти за каперство^[3], издадено от генерала в Каролина, щеше да свърши добра работа сега, когато войната отмина.

— Сега аз притежавам почтен търговски кораб — горчиво се изсмя Райън. — Или… притежавах.

— Но все пак грабихти и пълнихти джобовете си с британско злато! — изръмжа Уайлър.

— Златото, което имам — остана в Чарлстън! — троснато отвърна Райън. — А голяма част от него ни помогна да спечелим войната!

Уайлър ядосано тропна с крак.

— Ти никога вече няма да бъдеш свестен пират, капитане! Само ще тракаш с високите си кокали!

Райън трепна и издърпа меката вълнена риза върху целебното изгаряне в ляво, което Уайлър му бе направил с нагорещения върху жарава тиган.

— Аз съм жигосан като роб от „Чели“, само че клеймото е по-голямо и е разположено по-ниско! — кипна той и яростно изгледа Уайлър.

— Туй ще да’й мойта отплата! — изрева Уайлър и скочи на крака.

Неочаквано Райън отметна назад главата си и се разсмя.

— Това ще бъде моят нов белег, който ще възбужда любопитството на любовниците ми в студените зимни нощи!

Уайлър направи опит да се усмихне.

— По дяволите, момко! Аз пък си мислих, че си съ наситил на злочестините, дето жените ти носят!

— Така е, Уайлър. Енрико ми каза, че от двайсет и девет дни сме в морето. Към кое пристанище сме поели? Лондон?

Уайлър притеснено се отмести.

— Е, за таз работа ми съ ще да поговорим с теб, момко. Ний горе-долу та позакърпихми. Сега ще имаш нужда от крехко месо и пресни плодове, че да са подсилиш и понапълнейш. Затуй ми дойде на ум да та отведа в Шотландия. Моят род ще та приеме и отново ще та видим здрав.

Райън поклати глава.

— Не, Уайлър. Плаваме, накъдето аз кажа и където аз избера!

— И накъде да бъде сега, момко? Пълни сме с товар и ще трябва да разтоварим. От ядене, няма да усетим как ще се търколи следващата седмица. Кралският съд на Адмиралтейството сигурно те издирва в Лондон, както по-рано. Не сме достатъчно силни, за да се шегуваме с тях.

Райън скръсти дългите си ръце на гърдите си и се замисли. Той наистина се бе уморил да се бори. Непрестанните нощни кошмари от пожара в „Чели“, изгарящият изстрел от пистолета на Джонатан Чепмън, мъчителното осъзнаване на връзката му с адвоката Морис Чепмън… Джениел… Кейли… мъчително обърканите видения, които се блъскаха в съзнанието му и го изтощаваха.

— Какво ще ми кажеш, момко? — попита най-после Уайлър.

— Северно море е адско място! — промърмори Райън.

— Може и да е тъй, но Крейл е приветлив — каза Уайлър. — Известно ми е, че харесваш Маклафлинови!

Райън мигновено изрева:

— Аз нямам любимо място и любим човек!!!

Когато отново погледна нагоре, Уайлър си бе отишъл.

 

 

Късното октомврийско слънце изпъстряше сивите вълни, които обгръщаха бреговата линия на пристанище Крейл. От предната палуба на „Уейвърли“ Райън се взираше в наредените около пристанището Файфширски къщи, които бяха построени от здрав пъстър камък и в резултат на датското влияние, повечето от тях бяха с триъгълни стъпаловидни покриви и с вълнообразни керемиди.

Отъпканите и гладки като стъкло калдъръмени улици бяха излъскани от ветровете на Северно море, които преброждаха надлъж и шир пристанищния град.

— Виждаш ли, Райън? Това тук е Крейл!

Кип Маклафлин се засмя и развълнувано го побутна с лакът. Червеникавите й къдрици бяха прилежно вчесани и изтеглени назад. Влажните й зелени очи щастливо проблясваха, срещайки намусения поглед на Райън.

Райън преглътна една язвителна забележка, оставайки все още ядосан от решението на Уайлър да отплава за Шотландия.

— Ще останете доволен от тук. Зная, че е тъй! — промърмори Кип и се наклони към него.

— Така съм информиран и аз! — саркастично отвърна Райън, придържайки се в широкия полиран парапет на палубата.

Един скромен екипаж изтрополя по калдъръма към пристанището, обезпокоявайки тихия следобед над спокойния кей. Райън забеляза само няколко мънички рибарски лодки, отрупани с улова от омари.

Двама млади мъже скочиха от файтона и се заклатушкаха към кораба, свивайки ръце на фуния пред устните си. Трудноразбираемият шотландски акцент на единия от тях, прекоси водата.

— Ей, Уайлър! Забелязахме платната ти на миля от тук. При теб ли е Кип?

— Да, Блейки! — извика в отговор Уайлър, наблюдавайки как котвата на „Уейвърли“ цамбурна в плитчините на пристанището.

Пристанищният мост бавно се плъзна към площадка на кея.

Двамата шотландци се завтекоха по него, преминавайки със скок разстоянието, което ги делеше от главната палуба на „Уейвърли“. И двамата моментално се хвърлиха към Кип.

Райън безучастно наблюдаваше как Уайлър потупа младите мъже по гърба и отвърна поглед встрани, докато Кип удостояваше с целувка и двамата. От напрежението при стоенето го заболяха краката, а дяволската отпадналост, която не му даваше мира, отново заплашително се обади. Той леко се приведе към парапета, удържайки се изправен.

— Какво, за бога, прави тоя гигант на борда? — ахна Кемерън Маклафлин и втренчи очи в Драш.

— Щ’го напра’им добър моряк — разсмя се гръмогласно Уайлър.

Смехът му секна при вида на болезнената бледност по измъченото лице на Райън. Той разбута насъбралите се и се втурна към него.

— Кемерън! Блейки! Елате тук да ми помогнете. Диверъл не е добре! — забързано каза Уайлър, докато се изкачваше към палубата. — Кажете на Роуена, че трябва да бъде оставен на легло в Хоуксмур и да се полагат грижи за него. Аз ще се въртя наоколо, докато „Уейвърли“ акостира.

Уайлър застана до Райън и хвана ръката му.

— Райън, момчето ми, тези джентълмени са братята на Кип. Те щ’я вземат.

Думите на Уайлър не достигнаха до Райън, който тихо се свлече до парапета.

Хоуксмур, Файфшир — домът на Ремзи Маклафлин бе запазил доброто си име и славата, че е едно от най-старите жилища в Северна Шотландия. Разположените сред свежа зеленина величествени стени, бяха обитавани от XVI век и бяха изпъстрени с множество петна в сребристи нюанси. Постройката представляваше съчетание от ъгли и стълби с кулички, които бяха издадени напред, демонстрирайки един необичаен тип на строеж върху конзоли — каменна версия на дървените къщи с еркер. Джеймс Смит — майстор зидар от Глазгоу, бе изработил елементите от ковано желязо и каменните колони, увенчани от класически изваяни амфори.

Бели и жълти нарциси бяха засадени от двете страни на широката входна алея към Хоуксмур и цветчетата им сънливо кимаха на лудуващите ветрове от Северно море.

Райън недоволно слушаше тихия вой на вятъра, напиращ срещу здравия прозорец на имението и се утешаваше от гледката, която му предлагаше разпукващата се зора. Той придърпа към гърдите си плетеното пъстроцветно одеяло и се загледа към оголеното майско дърво пред прозореца, зъзнещо от утринния вятър. Бе спал повече от два дни, събуждайки се само за да се облекчи и изгълта топлия ароматен бульон, който му предлагаха.

Дяволите да го вземеха, ако на борда на „Уейвърли“ не му бе по-добре. Колкото по-бързо заякнеше, толкова по-бързо щеше да напусне Хоуксмур. Ако се наложеше — и пеша.

Той се огледа и видя Кип Маклафлин, която спокойно стоеше на прага, държейки таблата с димяща закуска. Неочаквано Райън се почувства безкрайно гладен. Той прокара длан по твърдата си брада и му се прииска да се изкъпе преди закуска.

— Днес ще се хранити — обяви Кип, усмихвайки се, докато поставяше подноса върху масата край леглото му.

Тя дръпна салфетката настрана и повдигна сребърните похлупаци от чиниите: пресните питки плуваха в горещо, гъсто масло, една чиния, пълна с малини, покрити с лепкав крем — и чай — изкусно приготвен английски чай.

Кип пъргаво метна една бяла ленена салфетка върху гърдите му. Зелените й очи весело потрепваха.

— Досига ни сме имали такъв гост в Хоуксмур, който толкова дълго да’й оставал в леглото и който сутрин да изглежда кат’ дяволско изчадие! — дразнеше го тя, докато той се повдигаше на лакти.

— Значи съм гост? Аз пък си мислех, че съм един немощен болник! — усмихна й се Райън.

— Не. Болнавите хора са стари и рахитични, а ти ни си такъв.

Кип се развесели от душа и отметна медночервената си коса върху раменете. Тя бавно отиде до прозореца и започна внимателно да подрежда във ваза букета от току-що набрани цветя.

— Харесва ли ти да ходиш на лов? — попита тя, поглеждайки към плахата слънчева светлина отвън.

— Да, ако планините ви не са сковани от студ.

— Още няма студ — есента все още броди наоколо.

Кип говореше бавно и наблюдаваше как Райън отпива от чая си.

— Истина ли е това, че си бил ранен в кавга заради една жена?

Райън се задави с чая си. Пустият му Уайлър! Той изруга наум и бутна встрани подноса си. Несъмнено шотландското уиски бе развързало дръзкия му език и сигурно вече целият род на Маклафлин, бе чул историята. Веднага щом Уайлър се върнеше от разтоварването на „Уейвърли“, Райън щеше отново да поеме командването, а Уайлър можеше да си потърси нова капитанска длъжност.

Той мрачно погледна Кип.

— А сега можеш да изнесеш таблата навън!

Кип бавно се понесе из стаята.

— Не се сърди, Райън. Ти бълнуваше на борда на кораба, докато аз се грижех за теб и името на дамата, която… си защитил…

— Не желая да си спомням! — изскърца със зъби Райън. — Но желая една гореща вана и уединение!

— Камерън ме помоли да те питам дали играеш шах. Той си помисли, че ще потърсиш някакво развлечение преди сън — топло каза Кип, без да обръща внимание на гневното изражение върху лицето на Райън.

— Ако той е добър противник — да. В противен случай — не! — намусено отвърна Райън.

— Ти’н ми отговори на първия въпрос — замечтано каза Кип. — Тя много красива ли беше?

— Кип — каза вбесен той. — Има още много да учиш за пътищата на любовта. Докато го правиш…

— Аха, но ти ще ме учиш! — прошепна Кип, приближавайки устните си към неговите.

— Блейки май намери някакъв вълнен плат за теб. Шивачът му ще дойде днес да ти вземе мерки. Ти май си по-висок от Блейки, но той има цял топ плат и може би ще е достатъчен за фустанела, като тази на Уайлър. Дори може да си харесаш някои гамаши от Ерджил! — каза Кип, изговаряйки бързо думите, преди да избухне в смях.

Червената й коса безгрижно се разпиля върху рамото на Райън. Той размаха ръце в знак на несъгласие и направи опит да се усмихне.

— Трудно е да ти се сърди човек, Кип! — тихо каза той.

— А и ни можеш вечно да ми се сърдиш — отвърна Кип и внезапно се намръщи. — Не ми харесва брадата ти, Райън Пол Диверъл!

Тя импулсивно се наклони да го целуне и отскочи назад, когато той помръдна.

Райън се изсмя.

— Досега не си целувала мъж с брада, нали?

— Целувала съм само Руа Ботуел, а той не е мъж… и… няма… — обърка се тя.

Тържествувайки мислено, Райън посегна към ръката й и леко целуна дланта й.

— А сега, изчезвай, дребосъче! Аз пък ще се изкъпя и облека за деня. Кажи на Кемерън да донесе шахматната дъска и ще играем — каза Райън, подсещайки я, че трябваше да стане от леглото.

Кип неохотно се подчини. Щом стигна до вратата, тя се спря и се обърна назад.

— Тя много по-красива ли е от мен? — добродушно запита тя и сиво-зелените й очи за миг се спряха на Райън. След това бързо излетя през вратата, без да дочака неговия отговор.

Райън отметна настрани вълненото покривало. Яростният му поглед обиколи стаята. Мраморната камина в средата бе изящно проектирана и украсена с две превъзходни скулптурни подобия на богинята Церера^[4] — по едно от всяка страна на огнището. Дебел кариран шотландски килим в синьо, черно и едва доловимо зелено, с изображение на фамилния герб на семейство Маклафлин, бе опънат на пода. Тапицерията на столовете и канапето в стил кралица Ан бе от същата карирана материя. В стаята се сблъскваха миризмата от новия плат с аромата на белите люляци.

Райън нетърпеливо прокара мургавите си пръсти по разрошената си коса, борейки се с опияняващия мирис на шотландската материя и с простия факт, че бе без пукнат грош и се възползваше от благоразположението и топлото гостоприемство на Ремзи Маклафлин.

Ремзи Маклафлин принадлежеше към шотландската дребновладелческа аристокрация — едно възобновено копие на единбургската законна интелигенция. Пенсионер понастоящем, дните му преминаваха в писане на отегчителни рецензии и философски съчинения. Синовете му, Блейки и Кемерън, бяха поели товара на управлението на обширните владения на Маклафлин под зоркия поглед иззад очилата на техния баща.

Кип бе неочаквано дете в семейството на Ремзи и Роуена Маклафлин поради напредналата им възраст, а от това веднага ставаше ясно, че тя царуваше в Хоуксмур.

Кип бе свежа и приятно изненадваща. Безцеремонно пряма, с бърз проницателен ум и непокорен дух, който никой не се наемаше да опитоми; за своите шестнайсет години тя бе красива — меките извивки на нейната женственост напомняха напъпил цвят.

Райън сви рамене в твърдия халат и лениво запристъпя към широкия прозорец, който гледаше на север от Хоуксмур. Туфи от изсъхнала и попарена от студа трева се смесваха, смазани от вятъра. Дърветата от низината се огъваха на север към скалистите склонове, сочейки към възвишението, където предизвикателно стърчаха руините на Хепбърн Тауър Хаус, давала някога подслон на Джеймс II. Шотландия бе непокорна земя. Средновековните крепости, разпръснати по земите й, свидетелстваха за това. И величествена, като рода Маклафлин, който след многобройни сражения най-после бе осъществил мечтата Хоуксмур да стане негова собственост. Но едно бе да си горд и величествен, а друго — богат. Като Джон Петерсън и Морис Чепмън.

Райън внезапно изтръпна, почувствал бодването от язвителното острие на паметта. Той се зарече един ден да стане богат — без оглед на средствата, които щеше да приложи или на хората, които щеше да прегази по пътя си. От този миг нататък това все някак щеше да стане.

„Назад аз блуждая, към хубавата Керлин,

да видя виещата се лоницера

и птицата, пееща за своята любов

и да ми каже мен ли е избрала,

или въглищаря.“

Жизнерадостната песен на Кип бе прекъсвана от изблици смях под шеговито размахания юмрук на Кемерън. Брат й отговаряше с яростна атака на немирното й бърборене и най-после изгуби търпение.

— За бога, Кип! Омръзна ми твоето натякване за Керлин! — извика ядосано Кемерън.

Кип се сви близо до Райън, без да се притеснява от неодобрителните погледи на братята си.

— Ти си намусен особняк! — оправда се Кип и отметна рижата си коса към рамото си.

Райън се отмести от Кип и посегна към оставения под пейката кожен пакет. Едно неочаквано разлюляване на файтона, подскачащ по каменистия път, почти го събори от мястото му.

След като се настани отново, той отвори кожения пакет и се наведе към Кемерън. После внимателно развърза пергамента и го разтвори върху коленете си.

— Ето тук, Кемерън — каза той и показа линията, обикаляща върху начертаната скица, — лорд Ботуел ще изгради между тези две местности мост, който ще минава над езерото. В противен случай, блатото ще погълне подпорните греди.

Кемерън внимателно разгледа майсторски начертаната скица, борейки се с друсането на файтона.

— Така е, Райън… но ще трябва да убедиш лорд Ботуел. Казвам ти, че той предпочита каменните мостове!

— Да, но скалата, която бе използвана за тази цел, потъна в блатата! — отбеляза Райън.

— Няма да се наложи да убеждавати Керлин Ботуел — хапливо го прекъсна Кип, — или тя няма да съ венчай за любимия си Кемерън!

Райън се разсмя на снизходителната усмивка на Кемерън. Последните няколко седмици в Хоуксмур го бяха накарали да привикне към размяната на остри, добродушни закачки между Кип и по-големите й братя. Кемерън наистина бе великолепен партньор за шах и техните следобедни партии се бяха превърнали в ритуал. Оживените им разговори бяха разкрили интереса на Райън към проектирането и строителството. Кемерън бе набавил необходимите игли, пачи пера, инструменти и френски пергамент и Райън се залови за работа. Добрата форма, придобита с много труд в течение на мрачните години в „Броксбърг“, търпението на учителя Дод и отвратителните му навици да нарушава правилата, за да изпъкне на всяка цена, бяха допринесли за изграждането на един забележителен талант в областта на проектирането и строителния дизайн. Ремзи Маклафлин незабавно му бе възложил строежа на нова къща за даване под наем и един хамбар близо до езерото.

Кемерън бе уредил днес среща в уединеното имение на лорд Ботуел, недалеч от Сиърс. Райън се бе съгласил да проучи местата от неговото имение, където лорд Ботуел бе опитал да построи три моста с различно местоположение, но в близост до река Идън. Всички те, след много кратко време, се бяха наклонили. Райън бе уверен, че ще може да открие причината за това. Депресията, в която бе изпаднал след пристигането си в Крейл, най-после бе отминала, след като късните часове на нощта го бяха сварили да седи край писалището си, търсейки отговор на въпроса, защо мостовете бяха се срутили. Много често скрибуцането на перото му върху твърдия пергамент продължаваше до зори.

Файтонът изтрополи по моста Арчбишоп Шарп Бридж^[5], където едно странно очарование бе погълнало пейзажа. Разпилените в различни посоки ниски къщи, някои от които бяха украсени с устойчива хералдика, дело на художници от XVI век, сякаш принадлежаха на друго време и друга земя.

След като се умори да дразни по-големия си брат, Кип отпусна глава на рамото на Райън и уви нежните си пръсти около ръката му.

— Искаш ли да чуйш легендата за моста Арчбишоп Шарп Бридж?! — замечтано попита тя.

Кемерън и Блейки едновременно изпъшкаха.

— Може би по-късно, дребосъче! — засмя се Райън.

Файтонът забави ход близо до усамотеното имение на лорда.

Лорд Ботуел се наведе през широката маса, проследявайки движението на ръката на Райън, докато той подробно обясняваше проекта си за езерния мост. Райън бе седнал накрая на масата и бе провесил крака към пода.

— Мога да взема проби от глинестата почва и да проверя по звука как са прилегнали подпорните греди! — приключи Райън.

— Добре ще сториш, момко! — гръмогласно се съгласи лорд Ботуел и огледа изпитателно Райън с опитно око. — Ако мостът ти бъде устойчив в продължение на една година, ще гледам добре да ти се отплатя!

Кемерън Маклафлин облекчено въздъхна. Райън бе постъпил добре, впечатлявайки лорд Ботуел със стегнатото си и прямо обяснение. Вътрешно, той бе доволен от самия себе си, че правилно бе преценил високия американец, когото вуйчо му доведе в Хоуксмур.

Керлин Ботуел наблюдаваше очарована как слабите мургави пръсти на Райън навиваха пергамента на стегнато руло. По нея премина трепетна вълна от желание.

„Какво ли може да бъде усещането от милувките на тия силни ръце?“ — питаше се тя. Кип Маклафлин кръжеше около Райън и не отделяше ръката си от неговата.

Раздразнена от скандалното флиртуване на Кип, Керлин неспокойно потропваше с крак. „Защо ли Кип не излезе навън да се катери по долчинките с Руа?“ — вътрешно кипеше тя.

Лорд Ботуел поведе гостите към дългата зала за угощения, която бе заобиколена от всички страни от прозорци с муселинени пердета. Колекция от малки кръгли шотландски щитове и италиански гоблени украсяваше здравите каменни стени. Райън изчака шотландския домакин да седне на масата.

— Харесва ли ти нашата Шотландия? — попита лорд Ботуел, загледан в ръбовете на кристалната си чаша.

— Непокорството на земята ви, възбужда любопитството ми — кратко отвърна Райън.

— Напоследък и собствената ти страна проведе битки и прояви неподчинение към стария ни неприятел — каза лорд Ботуел. — Ти взе ли участие в борбата?

— Моята борба бе в морето, сър! — отговори отсечено Райън.

Поднесоха му купа с хагис^[6], изобилстващ с агнешко шкембе, надробени кости и резенчета сладка ряпа. Райън вежливо отказа.

— А корабът ти, който е под командуването на Уайлър — продължи лорд Ботуел, — влизал ли е в сражение?

— В каперски сражения с френски, британски и американски плавателни съдове, сър — спокойно каза Райън и погледът му се спря върху чувствените гърди на Керлин Ботуел.

Керлин Ботуел бе направила точна оценка на Райън Диверъл. Той стоеше много по-високо от другите мъже и бе невероятно красив, дори и в изтощението си. Тя недоумяваше за произхода на големия белег върху мургавото му чело. Острие на нож или може би дуел със сабя? Тя внезапно се изчерви при спомена за яростния поглед на леденосините му очи по време на запознанството им. А когато той повдигна крайчетата на пръстите й към устните си, тя потрепери. Той я бе погледнал по същия начин и сега, от другия край на масата.

— Корабът на Райън е красив, лорд Ботуел! — запалено каза Кемерън. — Той има червен корпус и е под нашето шотландско знаме.

Райън неспокойно помръдна под изгарящия поглед на Керлин Ботуел. Кемерън щеше да направи най-добре, ако побърза с женитбата. Кучката се бе разгонила. Райън поривисто отмести встрани чинията си и се обърна към Кип.

— Бих искал да видя Арчбишоп Шарп Бридж, преди да потеглим обратно — лаконично каза той, без да обръща внимание на изненаданите погледи на другите гости.

— Ако позволите, джентълмени и вие, милейди Ботуел!

Като се поклони леко, той помогна на изненаданата Кип да стане от стола си и я поведе навън.

Гористата долчинка Дуре Дин пораждаше една мечтателна и сънлива атмосфера, която бе рядкост за здравия, ободряващ климат на източното шотландско крайбрежие. Райън се загърна със синия си жакет и закрачи до Кип.

— Аз обикновено скитам тук с Руа Ботуел! — закачливо каза Кип и побутна Райън към бавно шумолящия поток.

— Това ли е мястото, където той те целува?! — подразни я Райън.

Неочаквано настроението на Кип се помрачи.

— Ти се забавляваш с мен, Райън!

— Не, дребосъче! — нежно се усмихна Райън и постави ръцете си около тънката й талия.

Кип ядосано тропна с крак.

— Не съм дребосъче, Райън Диверъл! Аз съм на шестнайсет години и съм истинска жена. Не виждаш ли?

— Виждам — отвърна предпазливо Райън, наведе се и я целуна леко по носа.

Неочаквано Кип се повдигна на пръсти, протегна ръце и обгърна шията му. Нетърпеливите й, пламенни устни потърсиха неговите — горещи и влажни, очакващи сякаш инструкции.

Тя бе благоуханна като утринна калуна^[7], примесена със свежа невинност, топлота и отстъпчивост. Ръката на Райън се оплете в пламтящата й медночервена коса и я притисна към себе си. Едно настойчиво трескаво желание го проряза, когато пръстите му се насочиха към панделките на корсажа й. Една златиста панделка леко се плъзна между пръстите му.

Изведнъж Райън се вцепени и я отблъсна от себе си.

— По-добре е да се връщаме! — рязко каза той.

Блестящите й от страст зелени очи объркано се взряха в него.

— Ти се безпокоиш за мен. Аз знам това! — поривисто пошепна Кип.

— Не мога! — тихо каза Райън.

— Кажи ми, как така „не можиш“? — настоя през сълзи Кип.

Райън нежно я притегли към себе си.

— Не мога да го направя тук, сред дърветата, Кип, нито да бъда първият мъж, който те е притежавал. Това би било грешка. На теб ти е необходим по-млад мъж, някой, който да изпитва любов към теб — някой шотландец.

— Грешка? След като те желая с цялото си сърце? След като те наблюдавам всеки ден, при всякакви обстоятелства и не мога да намеря нищо нередно у теб? След като вуйчо ми и цялото ми семейство те приеха и одобриха? Не, Райън, ти си този, който греши!

— Сега не е време за това! — твърдо каза Райън.

— Тогава… когато се оженим? — неуверено попита Кип и започна да бърше сълзите си.

Райън преглътна думите, които бяха на езика му. Колко просто би било да даде на Кип чакания от нея отговор. В съзнанието му за миг проблесна лицето на Джениел, замъгли се и изчезна.

— Трябва още много неща да научиш за любовта! — каза най-после Райън и протегна ръка към нея.

Докато се спускаха обратно по пътеката към дома на лорд Ботуел, той нежно вплете пръстите си в нейните. Двамата останаха насаме със собствените си объркани чувства.