Лина Лаутън
Пиратът лорд (22)

Глава 21

Райън се свлече край празния склад, усещайки, че е твърде безпомощен, за да измине разстоянието до кея. Преливащи се сиво-черни спирали плуваха пред очите му. Отпусна се да си отдъхне, тук — далеч от лица, лъжи и гласове. Обгарящо вцепенение се разстилаше към ръката и гърдите му. Опипвайки раната, той с недоумение погледна към окървавените си пръсти. Нищо не бе го подготвило за този ден.

Наблюдаваше замаян кръговете червени и зелени светлини от фенерите на мачтите, които му кимаха от пристана. Странно. Единственото му желание бе да бъде оставен на мира. Да заспи, въпреки болката. Да забрави.

Една тромава черна ръка докосна рамото му. Райън инстинктивно се отдръпна, принуден да се събуди от острата болка, раздираща гърдите му. Приглушено мърморене се понесе от масивното лице, мержелеещо се над него.

— Разкарай се, чернокож негодник! — изръмжа Райън и блъсна тромавото тяло.

Той бе заспал долу — отпуснат, загубил връзка със самия себе си. Свит на кълбо, бе погълнат от лепкавото море на забравата.

Уайлър Макгий се давеше и хъркаше, унесен в неспокойна дрямка. Ругаейки, той се надигна от койката на борда на „Уейвърли“ и като се препъваше из каютата на помощник-капитана, взе една бутилка с шотландско уиски. Той дълго се пипка с упоритата коркова тапа и най-накрая повдигна бутилката към устата си. Изплю парчетата корк и избърса уста с опакото на ръката си. Бавно отпи още една глътка и се присви, когато уискито опари стомаха му. Поспря за миг, подготвяйки се за следващата глътка.

Нещо не бе наред. Рижата коса на тила му се наежи. Той се изправи, но не долови нищо друго, освен ритмичното пляскане на вълните край червения корпус на „Уейвърли“.

— Сигурно са овцете от трюмовете при носа… тря’ваше до петък да’и оставим в складовите кошари на пристанището — измърмори той и надникна към капака върху наклонената задна палуба.

Неочаквано той го чу. От главната палуба се надигна силен вой, последван от приглушени викове и боричкане. Караулът от задната част на кораба бе дал сигнал за тревога. Преди да успее да измине разстоянието по коридора към горната палуба, поводът за безредието се изпречи отпреде му.

— Свети Боже! — прошепна Уайлър, отдръпвайки се от странната фигура, която се бе спотаила в коридора към каютите.

Гигантски чернокож, чиито рамене запълваха коридора, леко се полюшваше с товара, който носеше в масивните си обятия. Голият му грамаден като канара гръден кош бе изцапан с незасъхнала кръв.

Уайлър застана втрещен. Изцъклените му очи се опитваха да разгледат чернокожия. Въоръженият екипаж на кораба се бе скупчил в подножието на стълбата. Уайлър им направи знак с ръка да отстъпят и те мълчаливо се оттеглиха. Трябваше да действа много внимателно.

Масивният негър се задъхваше и направи опит да каже нещо. Думите му образуваха гърлен диалект, Уайлър не можеше да разбере. В слабо осветения коридор Уайлър се опита да огледа мъжа, когото чернокожия носеше в прегръдките си.

Изведнъж, без предупреждение, тромавият чернокож пристъпи към Уайлър. Неговата неразгадаема реч стана по-бърза и настойчива.

Уайлър хвърли бегъл поглед към лицето на изпадналия в безсъзнание мъж.

— Исусе Христе! Това ще да е Райън! — изрева неистово той.

Уайлър откачи от куката колчето за притягане на въжета и предизвика страховития чернокож да дойде по-близо.

— Добери се до най-долната палуба и доведи кубинеца! — забързано каза Уайлър на втория помощник-капитан, който се въртеше близо до вратата.

Уайлър заобиколи негъра и проумя, че нямаше смисъл да го атакува. Езикът на мъжа се движеше бързо, издавайки същите странни и неразбираеми за Уайлър звуци. Капещата непрестанно тъмна кръв пръскаше по краката му.

След няколко минути вторият помощник-капитан отново се появи, водейки един слаб, мургав и невзрачен кубинец, чиито очи се ококориха от страх при вида на гледката в каютата.

Очите на Уайлър се впиха в черния гигант, докато му говореше чрез новодошлия.

— Боже, Енрико! Тоя гад говори с думи, които не мо’а схвана. Мен ми е познат човека, дето го носи. Кажи му, че никой няма да му напакости и нек’ ме остави да се погрижа за него — ясно изговори Уайлър.

Кубинецът Енрико покорно кимна с глава и започна да разговаря на един от многото африкански диалекти, които владееше. Той бе зачислен на борда на „Уейвърли“ в Уелингтън, след като Уайлър първоначално го бе отхвърлил заради слабото му телосложение.

— Направи нещо, за да станеш достатъчно силен, човече! — му бе казал ядосано Уайлър.

— Аз съм силен, el Capitan и не се боя от заплахи! — бе се похвалил Енрико. — Освен това, senor, от службата ми на един кораб, който прекарваше роби от Джамайка, аз се научих да говоря диалектите на местното население.

Той бе убедил Уайлър да го зачисли към списъка на постоянния екипаж и сега Уайлър благодареше на добрата си преценка.

Лъскавото потно лице на гиганта остана безстрастно, докато Енрико се луташе из диалектите. Уайлър нетърпеливо се отмести, решен да атакува. Миговете се влачеха.

— Исусе! — простена към Енрико той, виждайки вълчата усмивка, преминаваща по лицето на чернокожия.

Енрико спря и изтри лицето си с ръка. Той почеса изцапаната с машинно масло кожа на тила си, замисли се и заговори с приглушен и развълнуван глас. Гърлените звуци бяха накъсани и се изливаха в бавен ритъм.

Грамадният негър се вцепени и заслуша внимателно. След това бавно се извъртя да погледне кубинеца, който бе заговорил на родния му език. Разговорът между тях започна.

Уайлър щастливо започна да ръкомаха и най-накрая силно удари юмрук в дланта си. Енрико вдигна ръка, бутна встрани стърчащия над всички гигант и се приближи към Уайлър.

— Капитане, получих отговор на въпросите ви! — заяви гордо Енрико. — Чернокожият е дошъл от едно селце, наречено Какид и намиращо се в пустинята Калахари. Той разказва, че su homre се е отнесъл приятелски с него и му е помогнал, когато той бил окован във вериги в блатата. От този ден чернокожият неотклонно го следва. Нощес той го е намерил в района на северния док и той не може да comprehende^[1] как е получил раната си. Казва, че е видял el hombre^[2] да идва от buque^[3] и мисли, че той има amigos^[4] там. Той помоли да остане на борда.

Уайлър поглади дългата си рижа брада и се запъти към каютата си, махвайки с ръка на чернокожия да донесе Райън.

— Кажи на проклетия гигант полека да го постави да легне — каза Уайлър на Енрико и след това енергично се отправи към коридора.

— Уилсън! Докарай количката и после се погрижи да дойде испанският хирург от „Кристобал“. В момента той е най-близкото ни спасение. Донеси чисто бельо и ленено платно! Мърдай, човече! — изрева Уайлър.

Екипажът се завтече нагоре по подвижната стълба. Уайлър се върна в каютата и започна да вади от сандъка си и да трупа цял куп чисти бархетни парцали. Той бързо разкъса окървавената риза на Райън и притисна бархета към раната.

— Трябва да спра кръвотечението — мърмореше той и грубите му мазолести ръце се движеха настойчиво. — Къде ли е тоя проклет испанец?

Караулът тихо изсвири, което означаваше, че има плавателен съд до щирборда^[5]. Не след дълго испанското конте, облечено в лъскав синьо-сив атлаз, се появи на прага. Уайлър се наежи, обхванат от моментна неприязън. След това се намръщи и каза.

— Моят човек тук има нужда от сръчността ти. Аз не мо’а спра кръвоизлива.

Испанецът внимателно се наведе и щракна с пръсти към помощника да донесе специалната кутия с инструментите му.

Кутията бе тържествено отворена, разкривайки къси метални ножове. Пръстите на хирурга внимателно опипаха мястото около раната, определяйки дълбочината й. Той рязко се отдръпна, тъй като кръвта бликна неочаквано и опръска атлазените му панталони.

— Madre de dios, su amigo sangras!^[6]

Разтревожено от прегледа, контето се изправи и бързо поклати чернокосата си глава.

— Капитане, раната е смъртоносна! Куршумът е разкъсал вътрешностите му. Нали виждаш как кърви? — неясното му произношение размазваше английските думи.

— Боя се, че ще свърши преди разсъмване! — зловещо заключи той.

Уайлър застрашително го стрелна с очи. Опакият му нрав се прояви.

— Дяволите да те вземат, невзрачно конте! Обирай си магарешките измишльотини от кораба ми! Аз сам-самичък ще се погрижа за него!

Мургавият испанец изгледа недоверчиво Уайлър. Погледна над главата му и съзря облегнатия до вратата чернокож гигант.

— Както наредите, сеньор — каза сдържано и леко се поклони. — Говорете каквото си щете, но приятелят ви изживява последните си часове!

— Изчезвай! — изрева Уайлър. Юмруците му се свиха и той видя испанецът да се измъква навън от каютата. Проклет да бе, ако не бе помирисал, че негодникът се бе напарфюмирал!

Уайлър се наведе и постави пръст под ноздрите на Райън.

— Той диша леко, Енрико — заключи Уайлър.

Райън изстена и се размърда. Клепачите му трепнаха.

Уайлър се сепна и започна по-силно да притиска раната.

— Не на мен тия! Уайлър няма’а тъ остави да умреш бе човече! Но ний трябва’а се борим за живота. Мо’еш ли да ме чуеш, момко?

По устните на Райън премина конвулсия и той улови ръката на Уайлър.

— Обърни… обърни към морето! — задъхваше се той.

Мъчейки се да си поеме въздух, той притвори очи.

— Аз нареждам това! — успя да промълви, преди отново да изпадне в безсъзнание.

Уайлър усети топли иглички зад премрежените си очи и обърна лицето си встрани.

— Ти си се побъркал, бе човек! — въздъхна объркано той. — Да не б’а да искаш бдението край трупа ти да е в открито море?! Не ми съ ще да са занимавам с погребението ти в морето. Не, човече! Не и преди да опитам!

Той метна едно одеяло върху гърдите на Райън и излезе от каютата.

Първите розови искри на зората блуждаеха по небето на изток, когато Уайлър се качи на палубата. Екипажът бе вече на крак и изпълняваше дадените от вечерта заповеди. Уайлър обмисляше последната молба на Райън, пресмятайки глобите, в случай че корабът отплаваше, без да получи разрешително от пристанищните власти. Райън и без това нямаше да доживее, за да разбере, че искането му не бе изпълнено. От друга страна — обстоятелствата в момента бяха наложителни и пристанищните власти можеха да проявят снизхождение. Корабният товар и запасите бяха натоварени на борда заради предстоящото плаване през следващата седмица и бе твърде вероятно от пристанището да не забележат няколко часовото отсъствие на „Уейвърли“. Всичко щеше да зависи от лоялността на екипажа.

„За бога, аз не мо’а не изпълня желанието на момъка!“ — реши Уайлър.

Очите му огледаха кораба. Всичко бе наред, както и трябваше да бъде. По палубата отекнаха познатите команди.

— Вдигай полека!

Екипажът се движеше край брашпила^[7] в предната част на кораба. Въжето бавно се навиваше. Те плътно го придържаха, докато само няколко федъма^[8] останаха ненавити.

— Постави марсела^[9]! — изрева Уайлър, наблюдавайки как бризът леко подхвана шестте четириъгълни платна от предната и задната мачта.

Винаги нещо трепваше в него, когато тежкото конопено платно започваше да се издува от вятъра.

„Уейвърли“ се насочи към течението. Брашпилът бе завъртян и котвата се издигна във въздуха, като се крепеше само на една дължина на въжето, равна на дълбочината на морската вода.

— Вдигни и спусни! — извика вторият помощник-капитан, указвайки фазата за готовност.

— Забави ход! — изрева Уайлър, успявайки да надвика шума на вятъра.

„Уейвърли“ се завъртя с обърнати фок реи^[10] накланяйки се, докато се отправи към открито море. Той се устреми напред като птица, която изгаряше от желание да лети.

— Заради теб, момко! Обръщаме към открито море… — Гласът на Уайлър секна и той се вгледа във вселената от бушуващи вълни.

Котвата щеше да остане наполовина вдигната, в случай че през следващите няколко часа Райън поискаше да се завърне в пристанището на Чарлстън. Поглеждайки към слънцето, изгряващо на пастелния хоризонт, капитанът тръгна надолу.

Когато Уайлър влезе в каютата, Енрико уплашено скочи от дървената пейка до койката на Райън. Той нервно потрепваше.

— El Capitan, мъжът плаче от болка — заекна той.

Уайлър с безразличие кимна и хвърли едно око към чернокожия гигант, който бе застанал до тесния прорез на люка и наблюдаваше плискането на вълните. Чернокожият се обърна и отправи изпълнен с доверие поглед към Уайлър.

Енрико уморено последва Уайлър.

— Негърът… ние говорим повече. Негово име е Друдах на родния му език. Той казва, че това мъничка птица в тяхна пустиня. Казва, че неговият баща е цар. Той ми разказва за големия мъж, който го извикал. Той казва Рион маха негови вериги, когато той ранен и той няма забрави.

Уайлър раздразнено му направи знак да мълчи.

— Запази бръщолевенето си! Трябва да помисля! — изскърца със зъби.

Той усърдно огледа Райън, чието лице бе изгубило естествения си цвят и бе мъртвешки бледо. Забеляза, че подложката върху гърдите на Райън бе отново подгизнала. Уайлър си припомни, че бе виждал сонда, направена от един норвежки механик, с която той бе издърпал парчето от шрапнел от гърдите на своя помощник-капитан.

Но колко близо до сърцето бе раната — бе забравил. Едно невнимателно движение можеше да пресече човешкия живот. Докато чакаше, раната можеше да гнояса и Райън да умре. Как ли механикът бе спрял кръвотечението, след като бе извадил навън парчетата? Уайлър блъскаше главата си, опитвайки се да си спомни. Тиганът на въглища. По дяволите, той можеше да го направи с тигана на въглища!

— Енрико! — изрева Уайлър. — Това ще е моят начин за изваждане на куршума от гърдите му. Имам нужда от Друдах, или как там му беше името, за да го пази. Трябва здраво да го държи, защото гърченето би го убило. Доведи ми Уилсън и корабния механик и обясни на чернокожия какво възнамеряваме да правим — не ми се ще да ме нападне, докато човъркам Райън с ножа.

— Тъй, тъй, капитане — съгласи се Енрико, а очите му се разшириха от ужас. — Но, мой капитан, por Dios^[11], човекът е близо до смъртта. Tener medio^[12]!

— Или оставай, или тръгвай, Енрико! — ядоса се Уайлър. — Това няма да бъде гледка за слабак!

Енрико бързо започна да говори нещо на Друдах. След това уплашено се обърна към Уайлър.

— Той разбира, сеньор, но…

— Имай срам от Бога! — изруга Уайлър. — Престани с женското си бърборене и изчезвай! А ако момчето се отнесе грубо с мен, аз ще знам причината за това. Веднага направи каквото ти заповядах!

Корпусът на „Уейвърли“ имаше добро сцепление с водата и корабът леко се плъзгаше по морската повърхност, а свежият пасат откъм брега издуваше платната му.

Яркото слънце бе превалило на великолепния сапфирен небосклон на късното лято. Новият корабен механик работеше без да бърза, смазвайки направляващия предавателен механизъм — работа, която той обикновено вършеше в събота.

Една цяла седмица преди плаването се бе занимавал с неприятната задача, свързана с ремонта на помощните платна на „Уейвърли“. Той се придвижи към мястото, от което можеше да наблюдава капитанския мостик. Сърцераздирателните викове, идващи отдолу, най-после спряха. Уилсън му бе казал, че мъжът долу е собственикът на „Уейвърли“.

Без да се интересува какво става горе на палубата, Уайлър изми кръвта от грубите си ръце. След това гребна с шепи от студената вода и наплиска плувналото си в пот лице. Наведе се над ведрото и уморено въздъхна.

Вторият помощник-капитан се облегна на лакът и гордо му подаде овалния оловен патрон. Малките парченца добре прилепваха в едно цяло.

— Ето го, цял-целеничък, сър! — засмя се Уилсън.

— По дяволите, той се пада на мен! — съгласи се Уайлър. — Ех, механико, чини ми се, че съсипах щипците ти! — тихо се засмя той, наблюдавайки дали е клъвнал въдицата.

— Хич да не те е грижа, капитане! Имам други! — отвърна морякът.

Уайлър се наведе над масата и хвърли поглед към ъгъла на каютата, където Енрико се бе проснал с мъртвешки бледо лице.

— Пръсни го с малко вода, Уилсън! Хваща ме страх за него. Кърваво плаване беше.

Чернокожият гигант се суетеше над Райън и гледаше с питащи очи към Уайлър. В малката каюта тежко бе надвиснала миризмата на изгоряла плът.

— Когато Енрико дойде на себе си, той ще ти обясни за обгарянето на раната с нажежено желязо — тихо каза Уайлър към неразбиращия негър. — Използването на тигана бе необходимо, макар и доста жестоко.

Уайлър придърпа стола с крак, без да сваля очи от койката. Отначало той бе помислил, че в гърдите на Райън има две рани и бе търсил в две посоки. Изненадан, че намира само едно място, от където оловният куршум от кремъчния револвер бе влязъл, той все още не можеше да проумее как след попадането на оловото в плътта то се бе пръснало на парчета. Можеше само да предположи, че револверът е бил купен много отдавна и оловните му патрони са се напукали от времето.

Енрико се бе изправил и седеше с опулени очи. Погледът му бавно се фокусира и се спря на Уайлър.

— Жив ли е senor?

— Да, жив е! — навъсено отвърна Уайлър. — Кървен’то бе ужасно, но смогнах да го спра с нажежения тиган.

Енрико си спомни причината за припадъка си и почувства, че му се повдига.

Уайлър отиде в кабинета и издърпа една бутилка шотландско уиски от ниския рафт. Той отпи една голяма глътка и предложи бутилката на Енрико. След това замислено погледна надолу към Райън, наблюдавайки трудното му дишане — неравно, но силно.

— Кажи на приятеля си Драш^[13], че ще остане с нас на кораба, докато Райън дойде на себе си. След това той ще реши по-нататъшната съдба на чернокожия.

Енрико се изправи на крака.

— Друдах ми казва, че няма comida^[14] за много дни. Може би капитанът…

— За бога! Аз ли трябва да кърмя и подсушавам всяка душа на тоя кораб?! Така ми било писано! — отвърна му с негодувание Уайлър. — Нахрани бездомника! Уилсън направи първия преглед на Райън и ме посъветва де го оставя да си почине. Доведи от моряците да ти помогнат да изчистите кръвта от дъските.

Уайлър излезе от каютата, потискайки една усмивка върху триумфалното изражение на обветреното си лице.