Лина Лаутън
Пиратът лорд (2)

Глава 1

— Спокойно, мила — прошепна той.

Гласът му звучеше приглушено и дрезгаво в настъпващия сумрак. Деликатните му, тръпнещи от плам пръсти бяха сключени здраво около шията й. Стройната му фигура се очертаваше неясно над нея: един обезумял силует на фона на оскъдната светлина, проникваща през обвития с лоза прозорец.

Разсъмваше ли? Не, не бе възможно денят да настъпи така скоро. Джениел се бореше с мощните пипала на съня. Сърцето й туптеше с див, неистов ритъм и прогонваше дрямката. Как ли бе разбрал той, че тя е тук? Натежалите й крайници полагаха всички усилия да се съпротивляват срещу него, но силните му ръце я бяха приковали към леглото.

Мъжественият, див морски аромат, излъчващ се от него, се смесваше с мириса на силно и скъпо бренди. Близостта на широките му рамене и инкрустираните златни копчета на сюртука му, притиснати към нея, я подлудяваха. Тъмната му къдрава коса леко докосваше раменете й, когато той се наведе към нея, а устните му бяха на сантиметри от нейните.

— Бих желал да чуя името ти, мила, както и обяснение за присъствието ти тук — каза той, изговаряйки с насмешка думите.

Какво трябваше да му каже? Истината? Че се бе забавила да напусне „Чели“ само за да успее да го зърне? Суетно и глупаво решение, поощрено от пленителните истории, разказвани шепнешком за него в гостните на аристократите от Чарлстън. Или че тя бе компаньонка на майка му през последните няколко седмици преди смъртта й? Че бе дъщеря на Джон Петерсън и всеки по протежението на река Сейнти и сред обществените кръгове на Чарлстън благоговееше пред репутацията на семейството й?

Тя обаче не желаеше да внушава респект. И ако бе повярвала на възбудените сплетни за разпуснатия незаконороден наследник от „Чели“ и за звъна на златните монети, попаднали у него след пиратските нападения в открито море — нищо друго, освен желанието на женското й тяло не бе причина за интереса й към него.

Неочаквано тя бе обхваната от нарастващ гняв. Тръсна неистово главата си и я освободи от широките му длани. Бавно, докосвайки слабите му, загорели от слънцето пръсти, тя се изви около стройните му рамене. Обърна се и усети напрежението във втренчения му поглед. Очите му бяха насочени към нея — леденосини дълбини на фона на зимния, чист пастел в загара на лицето му.

— Причинихте ми болка, сър! — изхитри се Джениел.

Стоманената хватка на пръстите му моментално се отпусна. Джениел улови дъха му и разбърканите мисли в главата му, търсещи изход от ситуацията.

Тя нямаше да му каже нищо. Нека мисли каквото си ще. Оставаха само няколко часа до разсъмване и тя щеше да поспи в необитаемите стаи за прислугата в сутерена, или да намери Майки. Той щеше да докара полския фургон и да я отведе до имението „Петерсън Ууд“.

Току-що отминалото неловко положение бе доста угнетяващо. Господи, та скандал като този можеше да разруши преуспяващата кариера на баща й, а нея самата да обрече на моминство! Тя деликатно трябваше да овладее положението.

Дебелата лой цвърчеше от пламъка на сухия фитил — ридание, разпространявано със златистия оттенък на меката светлина. Джениел заслони очите си от внезапните искри и за първи път успя за миг да огледа отгоре до долу високия мъж до себе си. Тя затаи дъх, не смеейки да помръдне. Всичко бе истина!

 

 

Райън Диверъл почувства спазъм, който се разпростря до стомаха му. Безмълвната светлина на свещта танцуваше над нейната платиненоруса коса, разпиляна като ветрило от нежна сребриста тъкан върху възглавницата. Нежната й светла кожа улавяше златистата светлина от пламъка на свещта. Твърдите й изящно изваяни гърди дръзко напираха от дълбокото деколте на роклята. Огромните й теменужени очи, изпъстрени с мастиленосини точици, го поглъщаха. Деликатните й изтънчени пръсти бяха заровени и неспокойно мачкаха атлазената кувертюра на леглото.

Внезапно силуетите на безброй много жени закръжиха в съзнанието му и постепенно избледняваха от нахлуването на студените спомени. Ала тази тук, която и да бе тя, той пожела да запомни завинаги.

Изправи се бавно и въпреки че се бе успокоил, леденостудените му очи не я изпускаха.

— Е, хайде, мила — каза спокойно той.

А сега какво? Джениел трескаво мислеше и в нея нахлу нова вълна от паника. Каза си: „Ще приключа обяснението с дръзка забележка и той ще си тръгне!“. Преди това обаче тя трябваше да промени уязвимата си позиция. Джениел решително се изправи и седна на ръба на леглото, оправи отпуснатия си корсаж и приглади кичурите платиненоруса коса край лицето си.

— Имаш ли име? — Гласът му бе язвителен.

„Помни решителността си, Джениел“! — застана нащрек тя и изрече на глас:

— Аз… ммм… трябваше да напусна преди вашето пристигане, тъй като приготовленията след погребението не бяха големи.

Тя говореше нежно. Защо ли все пак думите й бяха глухи и неясни?

— Живяла си в „Чели“?

— Да, сър — излъга тя и това почти й достави удоволствие.

Райън я изучаваше внимателно, загледан в очите й — искрящи мастиленосини изворчета, потрепващи на светлината на свещта. Господи, тя бе красива — слугиня или не. Умът му не можеше да побере какво я бе довело и накарало да остане с полудялата му майка в това западнало имение. Още повече, че тя като че ли знаеше кой бе той.

 

 

Нощта внезапно бе отминала. Продължителната езда покрай река Сейнти, преминаването през буйните, стремителни води на Денсър Крийк върху мокрия гръб на петнистия кон, неизменното мрачно гостоприемство на Джордж Сайлъс — дългогодишния прислужник в „Чели“, с обичайното му: „Не ви очаквахме, сър“, разрушиха у Райън усещането за триумф от дългоочакваното завръщане в „Чели“. Угощението със студено месо от речна лещарка и твърд оризов хляб бе заседнало в стомаха му. Ала евтиното наливно италианско бренди, което намери, дотолкова уталожи гнева му, че той реши да се настани и прекара мрачната нощ в имението.

Обиколката на познатите места в бащиното му имение „Чели“, накара зарасналите рани на широкия му гръб отново да се отворят. Неговата плът отново трепереше от страх, следвайки ритъма от свистенето на камшика на Чарлз Диверъл. Една отдавна отминала, но незабравима и неизлечима болка.

Той бродеше из запустялото имение. Намери парадната гостна затворена. Въздухът там бе тежък и застоял, а останките от мебели бяха покрити с мръсни калъфи. Слънчевата стълбищна площадка, успоредна на верандата, не бе отдавна боядисвана. Една изпотрошена плетена маса се люлееше тромаво на трите си крака. Той дръпна резето на зловещата инкрустирана френска врата. Високите му ботуши стъпкаха шумолящите листа около входа, оставяйки прашни следи и осъзнавайки преходността в живота.

Библиотеката бе в малко по-добро състояние. Оголените лавици надменно блестяха. Един-единствен том — храна за мишките — все още бе останал там: „Кормчия в Атлантика“ от Уилям де Брахам.

Исусе, какво наследство! Стигаше му и това. Достатъчно бе да преживее през следващите няколко дни до идването на Морис Чепмън от Чарлстън, който щеше да донесе последните документи, засягащи имуществото. Райън възнамеряваше да продаде „Чели“ и да използва парите за закупуване на търговски кораб, който да съпровожда фрегатата му „Уейвърли“.

Какво го бе повлякло по гладките, виещи се стъпала на предверието към нишата зад книжните рафтове? Вечното гълчене на майка му, че предверието е опасно и че му е забранено да играе там? Ала той все пак го правеше.

Вечерта, когато се качваше по изпотрошените дървени стъпала, завършващи при стенния гардероб в будоара на майка му, той бе неочаквано възнаграден. Осени го странната мисъл, че прислужницата, трябва да е живяла там.

Големите теменужени очи на Джениел тревожно проблеснаха към него — кос поглед, който той долови, преди тя да успее да го скрие. Неочаквано той се приведе, повдигна я за мишниците, повличайки бродираната атлазена кувертюра. Джениел се чувстваше лека и мъничка в ръцете му.

— К-къде ме отнасяте?

— Тук е прохладно, а диванът е тесен и твърде къс за дългите ми крака — спокойно говореше Райън, галейки русата й коса.

Джениел се изви и успя да се измъкне наполовина от ръцете му, чувствайки пристъп на ужас.