Лина Лаутън
Пиратът лорд (15)

Глава 14

Полският фургон се поклащаше в следите от колела по пътя, карайки Райън да скърца със зъби от болка. Всяко завъртане на колелото предизвикваше ужасно страдание въпреки внимателното каране на Хермън и усилията му да избегне излишното друсане. Фургонът бе постлан с дебело конопено платнище, а кракът на Райън здраво бе обгърнат с кожена шина. Райън изпита миг на тъга, когато колелата заскърцаха през входа с фенерите на „Чели“, отбелязващи границите на владението на стария Диверо.

— Господарю Райън — извика Хермън, навеждайки се назад през високата облегалка на седалката на фургона, — сигурен ли сте, че шлепа ще бъде на кея на „Петерсън“ тази сутрин?

— Да, Хермън. Сигурен съм — увери го отново Райън.

Първоначалната възбуда на момъка бе последвана от неохотно изразено съгласие да придружи Райън до Чарлстън. Преди пристигането си в „Чели“ Хермън никога не бе се осмелявал да се отдалечи от планинската част. Равнината на Сейнти бе така близо до морето, че той живееше с усещането, че винаги бе пътешествал.

Райън направи преоценка на плановете си от последните няколко дни. Загубите му от последното плаване на „Уейвърли“ бяха сериозни. Той предвидливо заключи, че складовете на „Морски търговци“ щяха да бъдат пълни с товари поради ограниченията, наложени от британския разпоредителен съвет върху търговията между американците и британска Западна Индия. Търговската камара на Чарлстън правеше опити да поднови търговията с Франция и Холандия и Томас Джеферсън също се бе присъединил към тези усилия.

Претъпканите складове щяха да станат причина предлаганите при разпродажбите цени да са ниски. Райън възнамеряваше да използва посредничеството на Морис Чепмън при ипотекирането на земята в „Чели“ и закупуването на стоки. „Уейвърли“ можеше да отплава веднага след ремонта, който, според думите на Уайлър, бе почти приключил.

Сега Европа изпитваше остра необходимост от суровините на колониалните владения. Той щеше настоятелно да моли за получаването на кожи и кожени изделия от склада, както бе направил и миналата година, оставяйки неголемия товар с памук от островите. Щеше да настоява да се използва пълния капацитет на „Уейвърли“ при товаренето, въпреки възраженията на Уайлър. Той може би щеше да бъде в състояние да осъществи едно пътуване с Уайлър и сам да разпродаде на търг стоките си.

Хермън издърпа спирачката, за да намали бързото спускане от височината към широката повдигната на дига пътека. Фургонът тежко се повлече и спря. Хермън предпазливо върза юздите около спирачката и неспокойно погледна към Райън, който се бе привел към страничната дъска.

— Все още ли смятате да се спуснете надолу по реката, сър? — внимателно попита Херман.

— Да, смятам. Тръгнал съм към Чарлстън — решително отвърна Райън и провеси краката си от фургона.

Хермън му постави патериците и Райън се отпусна на тях. През последните няколко дни, за свое най-голямо учудване, той бе успял да овладее до известна степен начина им на употреба и движенията му бяха бавни, но устойчиви. Хермън грабна двата куфара и спря за миг да погледне към широката Сейнти.

Райън тихо се засмя.

— Пътуването ти ще бъде възнаградено, Хермън. Успях да убедя майка ти, че няма пречки за връщането ни, след като се наситим на рома и слугинчетата в Чарлстън!

Хермън силно се изчерви и избърза напред, за да види с очите си речния шлеп, който щеше да ги отведе до Сейнти Пойнт. Райън се спря на кея и подпря на парапета високата си фигура. Кракът ужасно го болеше и той бе усетил внезапна слабост от лекото усилие. Надяваше се, че Кери бе получила известието му и бе подготвила квартирата в Лайндън. Разноските по издръжката на любовница бяха доста големи и той си блъскаше ума как да намали размера на тия разходи. Бе решил да изчака, докато бъде в състояние сам да се издържа в Чарлстън, и тогава да се заеме с решаването на проблема. При това положение той лесно можеше да изпадне в бездната на скръб и самосъжаление и да се върне обратно в „Чели“.

Разнесе се гръмкият поздрав на сирената при мачтата на речния шлеп, който се появи от завоя на река Сейнти. Хермън дръпна камбаната на пристана, за да сигнализира на капитана, че има пътници. Райън се изправи, когато дългият нисък шлеп се разлюля пред погледа му.

Той несъзнателно повдигна очи към отвесния скалист бряг, където имението „Петерсън“ проблясваше на ярката слънчева светлина като внушителен гръцки храм, построен за поклонение на всички богомолци. Райън усети надигащото се вълнение и завист при спомена за нощта на зимното празненство — спокойния аристократичен вид на Джон Петерсън и неговите богати и влиятелни приятели. Поречието на Сейнти сякаш бе прокълнато от могъществото на „Петерсън Ууд“.

Изпълнен с яростна решителност, Райън мъчително се заклатушка към края на пристана.

Брендън Орд стана неволен свидетел на заминаването на Райън от кея на Петерсън. От удобната си позиция на ъгловия прозорец в стаята на Джениел той улови погледа на Райън към имението „Петерсън“. Погледът на Брендън продължи да следва ниския шлеп, който бавно набираше скорост и се насочи, олюлявайки се, към талвега.

Разяждащата враждебност, която Брендън чувстваше към Райън Диверъл бе излязла отново наяве, при получаването на документа, който Майки му връчи в „Петерсън Ууд“.

„До: Джеймс Брендън Орд

Уведомително писмо: Удостоверено от адвоката Морис Чепмън, съставено и подпечатано от легитимен съдебен състав и подписано собственоръчно от мен.

Относно: състоянието на надзирателските надници в плантация «Чели».

С настоящето определям на ваше име 100 акра от най-добрата земя на «Чели», които ще бъдат единствено ваши. Къщата за надзирателя, обзавеждането, четири коня по ваш избор, два фургона и кабриолета на «Чели» са приписани на ваше име.

Горепосоченото Ви се дава вместо надници за времето, докато аз увелича доходите си и възобновя плащането на надниците Ви, като и в този случай вие ще запазите собствеността си.

Райън Пол Диверъл

Плантация «Чели»

3 март 1786 година“

Брендън прегъна пергамента, тъй като в стаята на Джениел влязоха Джон Петерсън и Ивън Рийд с грейнали от усмивка лица.

— Добър ден, Брендън! Джеда ми каза, че вече си закусил — дружелюбно изрече Джон Петерсън.

Петерсън бе облечен в модерен сив редингот с падаща, повдигната на столче яка и закопчана раирана жилетка. Официалната бяла перука бе колосана и вързана на тила. Той въплъщаваше изтънчеността на своята класа, дори и в провинциалната атмосфера на дома си.

— Исках да видя Джениел, преди да тръгна за „Чели“, но тя бе заспала — каза Брендън, посочвайки леглото й.

Ивън Рийд се приведе над Джениел, опирайки ръка върху тапицираната с кадифе табла на леглото й. Той й се усмихна и взе мъничката й длан в своята.

— Джениел! — тихо каза той.

— Мина ми каза, че снощи тя добре си е похапнала — обясни Джон Петерсън, без да забележи ревнивия поглед на Брендън.

Мина бе сресала и навила дългата платиненоруса коса на Джениел, оставяйки я да пада на небрежни къдрици около лицето й. Тя бе облечена с изящна английска нощница с дантелени волани от Валенсен около врата и лактите. Джениел леко се помръдна и бавно отвори теменужените си очи, стъписвайки се от многото загледани в нея лица. Ивън Рийд постави широката си длан върху челото й, а след това внимателно я придвижи и спря върху корема й.

— Някакви оплаквания, Джениел? — попита тихо той, когато тя се присви.

— Не съм се разсънила напълно, за да знам! — Тя предизвикателно го погледна.

— Сами виждате как реагира на опитите ми да я прегледам! — каза той, а изражението на лицето му отново помрачня. — Днес трябва да се върна в Пайн Блъф, господа. Ще трябва да разменя няколко думи насаме с Джениел, преди да я зачеркна от списъка на пациентите си.

— Не е възпитано, Ивън! — дяволито го сгълча тя.

— Въпреки това аз настоявам! — решително заяви Ивън и кръстоса ръце на гърба си.

Джон Петерсън се запъти към вратата.

— Ела, Брендън! — тихо настоя той.

Брендън неохотно го последва, изпращайки сърдит поглед към Ивън.

— Ще бъдем навън, Джениел — раздразнено каза Брендън. — Да напомня ли на Ивън Рийд, че в момента не се грижи за моряците на британски кораб?

Щом Брендън затвори вратата на стаята, Джениел се промени и стана загрижена.

— Какво ли е обезпокоило Брендън днес? — учуди се тя.

Ивън се усмихна многозначително.

— Брендън прояви силно изразено чувство за собственост, след като ви намери в критично състояние онзи ден. Той се бои да ви изпусне от очи и след пристигането ви тук ми извади душата с въпроси и съвети.

— Брендън извънредно много се измъчваше — замислено отвърна Джениел.

Тя се вгледа в Ивън, забелязвайки, че бе облечен в тъмнокафяв редингот с жилетка от Ню Маркет. Кестенявата му коса бе късо подстригана и бе сресана назад. Бе доста променен. Ивън действително бе един красив англичанин. Той долови преценяващия й поглед.

— Подарък от баща ви — отбеляза той, гладейки с ръка меката тъкан. — Той ми плати добре за грижите, които положих за вас.

Джениел притихна в очакване на въпросите, които Ивън Рийд неминуемо щеше да й зададе. По всичко личеше, че ще бъде невъзпитано, ако се измъкне.

Ивън се опря на леглото и се загледа в нея.

— Аз съм хирург, Джениел, а не акушерка — тихо изрече той.

Думите му я жегнаха. Тя сведе очи към панделките на нощницата си.

— Знам, Ивън — въздъхна тя.

— Ти знаеш също така, че изгуби детето — спокойно каза той.

Настъпи дълго мълчание, което бе нарушено единствено от дълбоката му въздишка. Той заобиколи леглото и седна на ръба, близо до нея.

— Понякога, Джениел, настъпват скрити усложнения от тези неочаквани ситуации — загрижено каза той. — Следващия път може да бъде по-трудно.

Джениел докосна устните му с върха на пръстите си, давайки му знак да замълчи. Теменужените й очи се изпълниха със сълзи.

— Моля те, Ивън, не ме порицавай! — изрече с мъка тя.

Той се надигна и застана встрани.

— Не осъждам това, което друг мъж е направил. Аз ти желая доброто. Приятен ден, Джениел!

Той галантно се поклони и наблюдавайки я спокойно, започна бавно да закопчава редингота си. След това бързо излезе, без да погледне назад.

Джениел впери очи в затворената врата, потресена от многозначителните му думи. Успокоението от това, че той бе разбрал причината за болестта й, бе изчезнало и над нея бе легнала сянката на дълбокото чувство за загуба. Тя се замисли за това, колко различен може да бъде жизненият опит. Ивън бе обвързан чрез професионалната си клетва да мълчи за предишното й състояние, но как ли би постъпил Брендън? Дали той бе разбрал?

Тя избърса насъбраните сълзи точно когато Мина влетя в стаята с отрупаната табла за закуска. „Те всичко ще забравят с течение на времето!“ — утешаваше се тя.

 

 

Брендън погледна отражението си в украсеното със златни листа огледало и седна на един стол в близост до прозореца на гостната. Не го свърташе от нетърпение да поеме пътя към „Чели“. Изглежда, Джон Петерсън бе избрал точно тоя момент, за да обясни възгледите си за политическото бъдеще на Каролина.

— Разбираш ли, Брендън, нашата делегация трябва незабавно да направи оценката си във Филаделфия. Чарлз Пикни, Джон и Едуард Ратледж, Пиърс Батлър и аз, трябва да наблегнем на интересите на Юга. Нашите възгледи за робството са неблагоприятни за икономическите процеси на Севера. Пазарите за ориз и индиго в Джорджия и Каролина ще трябва да бъдат защитени с конституционни гаранции. Бенджамин Франклин е препоръчал тези интересни документи да бъдат изготвени съвместно и единодушно преди тяхното представяне в Конгреса.

Красноречивият глас на Джон Петерсън отекваше в просторната стая.

— Разбрах, че президентът Вашингтон е предложил на Томас Пикни министерско кресло в Лондон, след изтичане на губернаторския му мандат — отбеляза Брендън.

— А, това също е от значение за северната ни кауза — потвърди Джон Петерсън.

Брендън се размърда на стола си, чувайки приближаващите към хола стъпки на Ивън Рийд. Искаше му се отново да види Джениел преди отпътуването си за „Чели“.

— Изглежда, сър, че тези значими дела ще ви принудят да прекарате голяма част от времето си далеч от „Петерсън Ууд“ — предположи Брендън, почуквайки крака си с камшика.

— Струва ми се, че наистина ще трябва да оставя плантацията в ръцете на компетентен управител. Джениел не може да се нагърби с огромното задължение, а и не е необходимо.

Брендън почувства, че го жегва опасение, когато строгият поглед на Джон Петерсън срещна неговия.

— Имам намерение да предложа тази длъжност на теб, Брендън!

Брендън втрещено погледна възрастния политик.

— За мен е чест, сър — каза дрезгаво той, мислейки за документа на Райън в джоба на редингота си.

— Разбирам привързаността ти към земите на „Чели“, но „Чели“ агонизира. Дори опитите на Райън Диверъл за обновление, претърпяха провал. Сега той има тежки дългове и по всяка вероятност ще се наложи имението да бъде разпродадено — сухо каза Джон Петерсън.

Брендън не можеше да се съгласи с това. Бяха отбелязали напредък и очакванията за реколтата от памук и от тютюна на неговите опитни полета бяха обещаващи. Той имаше намерение да наводни подарените от Райън земи и да ги засади с ориз. Почвата на „Чели“ превъзхождаше почвите на повечето имения в района на Сейнти.

— Райън Диверъл ми прехвърли сто акра от земята на „Чели“. Имам намерение да ги обработвам — отвърна спокойно Брендън.

— Колко жалко! — извика Джон Петерсън. — Можете сам да определите надницата си като мой надзирател — притесняваше се той. — Не съм заличил в паметта си спомена за грижите, които положи за Джениел след пожара в „Чели“, нито че я избави в гората. Без помощта ти тя нямаше да си почива сега в стаята на горния етаж. Освен това аз не се съмнявам в качествата ти на управител, така че жестът ми има двояк смисъл.

„Както и конституционното предложение“ — уморено помисли Брендън, надигайки се да си тръгне, а на глас каза:

— Ще се постарая да намеря разумно разрешение на проблема и до една седмица ще ви уведомя за решението си.

Той се усмихна сърдечно.

— А сега ще пожелая на Джениел „приятен ден“ и ще тръгна за „Чели“!

Брендън забързано излезе от гостната, без да изчака края на разговора с Джон Петерсън.

 

 

Джениел решеше дългата си платиненоруса коса с изящни движения, оставяйки Брендън да я наблюдава. Тя се наслаждаваше на поразителното въздействие на движенията си върху него. Този ефект лесно можеше да се види в пламтящите му тъмни очи.

— Дошъл си в стаята ми от ранни зори! — шеговито го обвини тя.

Брендън се обърна и погледна навън през прозореца към широката водна ивица на Сейнти.

— Наблюдавах съня ти, както съм правил неведнъж — каза с пресипнал глас той.

— Ивън каза, че мога да стана от леглото утре и ме предупреди да не яздя бързи коне.

Широката длан на Брендън стисна рамката на перваза, издавайки надигащата се вълна на гняв у него. Той се обърна и застана с лице към Джениел.

— Защо, за бога, яздехте към гъсталака?! Бедното животно не бе препускало от години! Вие умеете да яздите. Кой дявол ви подтикна към такава лудост?! — яростно заразпитва той.

Джениел издържа яростния му поглед и по лицето й премина лека усмивка.

— Обезпокоен ли си, Брендън? — разглезено попита тя.

— Аз съм вбесен, Джениел! Нима винаги трябва да има край теб някой, който да те пази от самата теб?

— Но не е необходимо това непременно да си ти! — надменно отвърна тя.

— Не съм дошъл да се караме — решително каза Брендън. — Заминавам за „Чели“ и исках да се сбогуваме.

Джениел въпросително повдигна теменужените си очи, изненадана от внезапната промяна в поведението му.

— Но баща ми сигурно е говорил с теб за длъжността на управител в „Петерсън Ууд“? — тихо попита тя.

— Направи го. Ще го уведомя, че отхвърлям любезното предложение. Моето място е в „Чели“.

— Това е глупаво, Брендън. Райън никога не те е ценял и уважавал.

Брендън се наежи при споменаването на името на Райън. Дойде му наум да й каже за отпътуването на Райън за Чарлстън, но после реши да изчака.

— Достатъчно е, че аз разбирам и знам собствената си цена, Джениел!

Джениел изтръпна и отклони погледа си встрани от Брендън. Никога преди това той не бе показвал притаената си безпощадност, която плашеше.

— Прегърни ме, Брендън — тихо помоли тя и повдигна ръце към него.

— Предпочитам да остана на безопасно разстояние от теб, Джениел. Не мога да си позволя лукса да понасям непрестанните ти прищевки.

Джениел го погледна втрещено. Значи Брендън не само подозираше — той знаеше. Той бе разбрал за Райън, нямаше нужда да му казва. „Дано не е научил за останалото! — молеше се тя. Ако узнае и него — той няма да мълчи!“

— Жесток си, Брендън. Онзи ден в бараката ти говореше за…

— Помня какво съм ти казал. Не е необходимо да ми се припомня! — грубо я прекъсна Брендън, поглеждайки към нея. Тя изглеждаше ужасно разглезена в изящното си балдахинено легло. Светлорусата й коса блестеше с платинени отблясъци. Теменужените й очи бяха преизпълнени с удивление. Той бе близо до решението да й прости.

— Брендън — развълнувано каза тя, — ако можех да започна…

— Не, мила моя. Пътеките ни се разделят на този кръстопът. Ти си направила своя избор, много преди да се срещнем. Няма да рискувам да бъда измамен отново. Аз се влюбвам дълбоко, Джениел, и не мога да понеса глупавия претекст, който ми предлагаш.

Джениел безмълвно се загледа в скръстените си ръце. Сълзи напълниха очите й. Усилията и страданието на Брендън я поддържаха по време на изпитанието с пожара, възстановяването на Райън и загубата на нероденото й дете. До този миг тя не бе успяла да разбере колко много е разчитала на него.

— Трябва да вървя, Джениел — каза спокойно той, а лицето му бе непроницаемо.

— Брендън? — извика тя, когато той забързано се отправи към вратата.

Той излезе, без да се обърне.

Очите й се замъглиха от бликналите сълзи. Колко сложен бе станал животът й след пристигането на Райън.

Искаше й се да го намрази, да намрази всички мъже, но не можеше да даде воля на чувствата си.

След известно време тя устреми очи към затворената врата, очаквайки и желаейки Брендън да се върне.

— Обичам те, Брендън! — тихо изрече тя в празната стая.