Лина Лаутън
Пиратът лорд (11)

Глава 10

Брендън Орд изтри потта от лицето си, благодарен на лекия полъх на вятъра откъм реката. Тъмносива мараня апатично висеше във въздуха на утринното небе. Бе необичайно задушно и горещо за сезона на наближаващите празници. Когато се наведе към бурето с вода, бризът раздвижи мъничките стъбълца на памука. Той отпи няколко големи глътки и гневният трепет, разяждащ корема му, постепенно се успокой.

Посягайки отново към мотиката, той започна методично да изсича дебелите стъбла на плевелите, израснали край браздите. Бе стигнал почти до сбиване с надменния млад господар на „Чели“, тази сутрин, по време на един от разгорещените им спорове за състоянието на полетата. Беше му нужно върховно самообладание, за да се сдържи и обуздае гнева си, когато Райън запрати по него пълната с шилинги кесия, гаврейки се със заслугите му на надзирател на „Чели“. Ругаейки, Брендън излетя от библиотеката, оставяйки там парите за труда си.

Аристократичното му възпитание се бореше с общоприетия етикет за поведение на наемния работник и възбуждаше пламъците на завист и омраза към Райън. Диверъл се бе докоснал днес до чувството му за достойнство и Брендън се закле един ден да му отдаде заслуженото за това предизвикателство. Северният участък от земята на „Чели“ щеше да роди богата реколта. Той се бе погрижил за това. Сякаш земята бе негова и се отплащаше с изобилен добив за тежкия му труд. Килна назад плетената си сламена шапка и се вгледа в знойното небе. Тъмносивата мъгла се бе смесила с някакъв блуждаещ дим с остър мирис, който дразнеше очите и носа му. Фредерик, надзирателят на „Петерсън“, със сигурност не бе вдигал тревога днес за запалени участъци между именията „Петерсън“ и „Чели“. Брендън повдигна глава към вятъра. Миришеше на изгоряло дърво, а не на горяща трева. „Вероятно е някакъв дървен материал близо до реката“ — заключи Брендън и се залови отново за работа.

Жребецът му, вързан близо до оризовите насаждения, необуздано риеше земята с копита и пръхтеше срещу вятъра. Той хвърли поглед към неспокойното животно, усещайки нарастващото безпокойство в натежалия въздух.

Обърна се по посока разклона на пътя. Тогава го видя! Черните спирали от надигащия се като вълна дим, над обраслата с дъбове падина близо до разклона. Пожарът бе в имението „Чели“! Той хвърли мотиката встрани и се завтече към коня си.

 

 

Джениел се откъсна от бляновете си, разтревожена от странното пронизително иззвъняване на звънеца при стълбищната площадка. Тя зарови глава под възглавницата, опитвайки се да се отърве от дразнещия звук. Страхуваше се да стане от леглото и да се пребори с гаденето и виенето на свят, които я бяха нападнали тия дни. Днес трябваше да изпрати Мина до робинята, която имаше лек против повръщане. Тя се въртеше в леглото и раздразнението й нарастваше с всяко разлюляване на камбаната.

Тази сутрин нямаше никой на пост по горното течение на реката. Баща й бе отпътувал със семейство Мейлън към Макклийлънвил за Коледа и тя възнамеряваше да се присъедини към него след няколко дни. Кой ли би могъл да дърпа това въже? Тя ядосано отметна завивките и пазейки равновесие, седна на края на леглото. Замайването бързо премина и тя се отправи към ъгловия прозорец. Погледна към завоя на Сейнти, но не видя нищо. Мъничкият син на Джеба, Елиа, дърпаше въжето на звънеца.

Джениел отвори широко прозореца и му извика, но звънът заглуши гласа й. Елиа трябваше да притежава една от ония „дяволски способности“, за които винаги говореше Мина. Защо ли не го махнеше някой оттам? Къде бяха полските работници и защо биеше камбаната тази сутрин?

Неочаквано Джениел започна да се тресе. Входният звънец трябваше да звъни също така и за да даде сигнал за тревога по крайбрежието. В един друг ден, преди няколко години, входният звънец на Петерсън предупреди за британското нашествие в Сейнти Пойнт. Но войната бе вече отминала.

Джениел усети острата миризма в мъгливия утринен въздух и дразнещия слой дим жилна очите й. Да не би Брендън да бе запалил храсталака край Денсър Крийк? Равнината бе погълната от надигащите се черни вълни, които се носеха надолу по реката. Димът се виеше и разстилаше близо до разклона на пътя към „Чели“.

Джениел стисна ръба на прозореца. Сърцето й лудо заби. „Чели“! „Чели“ гореше!

Намери халата си и закопчавайки го трескаво, тя се понесе надолу по стълбите. Вън на входа видя Мина да се върти, мачкайки колосаната си престилка, а очите й бяха разширени от ужас.

— Не, мис Джениел! Вие връща тука! Ваш татко одере ви кожа за това! — виеше Мина, когато Джениел профуча край нея.

Джениел се затича по тревистата пътека към конюшнята, минавайки през бъркотията в двора с фургоните. Работниците от полето носеха дървени ведра и навити въжета и скачаха в очакващите ги фургони. Фредерик крещеше заповеди от трапезарията, а сигналът за помощ продължаваше тревожно да звъни.

Джениел забеляза дорестия кон на Том Фредерик край редицата при входа. Тя направи широка крачка и се метна отгоре му, пришпорвайки го в бърз галоп. Когато се понесе през входа, чу гласове от двора с фургоните. Тъмната земя сякаш се разгръщаше под летящите копита. Слънчеви отблясъци изпъстряха пътя отпред, докато галопираше към фенерите на „Чели“.

— Райън! Райън! — ридаеше тя и бършеше сълзите, които се стичаха по лицето й.

Дорестият кон внезапно сви по пътя към „Чели“ и тя насмалко не излетя от седлото. Вкопчи се в гривата му и напрегна очи през облака дим пред себе си.

Цареше пълен хаос. Тя дръпна юздите към редицата от фургони, слезе от коня и започна да си пробива път през тълпата от полски работници, подаващи си дървените ведра от бъчвите с вода.

Лакомите езици на оранжевите пламъци бяха разрушили сградата на имението „Чели“ и бълваха огромни количества черен дим, който се издигаше към небето. Джениел се препъна в покрита с одеяло купчина близо до вратата. Тя застина взирайки се в покритите останки.

— Мис Джениел! От тук! — извика я от входа пропитият от мъка глас на Ирен.

— Ирен! Къде е Райън? — изкрещя тя.

— Безполезно, мис Джениел. Те всички вътре.

— Кой е вътре? — попита рязко Джениел.

Ирен посочи към почернелите от дима колони. Хермън слепешком изпълзя през горящия главен вход и грохна край пиластъра. Двама от полските работници пропълзяха напред, уловиха го за краката и го издърпаха на по-безопасно място. От прозореца на горния етаж се посипа дъжд от искри.

Изведнъж прозорецът на библиотеката експлодира от силната горещина, изпращайки залп от мънички парченца стъкло. Джениел размаха ръце край лицето си и се оттегли назад по входната алея заедно с другите. До слуха й достигаха несвързани викове, вой, крясъци и пращене.

Къде ли бяха Райън и Брендън? Проехтя смразяващото скърцане на гредите от горния етаж. Джениел ужасена погледна натам. Пламтящият горен етаж не издържа и мраморната вана падна и се разби на малки отломки върху твърдата земя.

Тя продължи зашеметена да се взира в овъглените тлеещи остатъци. Над събраното множество се въдвори тишина. Ведрата с вода намалиха скоростта си. Отчайващата ярост постепенно утихваше, когато и последната надежда за спасението на „Чели“ бе изгубена.

Джениел обърна обезсърчен поглед към пламтящата фасада на имението. Клатушкайки се оттам изникна Брендън. Той прекрачи горящия праг, спъна се и безпомощно се търкулна. Губейки съзнание, той бе почувствал, че се е отдалечил малко от напредващите огнени езици на пламъците, които обгърнаха входа.

Вятърът смени посоката си, разделяйки пластовете дим на достатъчно разстояние, позволяващо на Джениел да види Майки, който се влачеше, опитвайки се да достигне входа от западната страна на горящите греди. Омачканата му червена шапка бе опърлена и от дълбоката рана над окото му струеше кръв.

Изведнъж, някак неочаквано, западната фасада на имението се срути, предизвиквайки смразяваща разруха и разхвърляйки върху гранитните стъпала дълги черни парчета от овъглени греди.

Джениел не можеше да чака повече. Тя се промъкна напред, закривайки лицето си от ужасната горещина, без да обръща внимание на парещите камъни под босите си крака. Трябваше да открие Райън. Тя коленичи край Брендън и задърпа едрото му безчувствено тяло. Той отвори очи и я погледна с див втренчен поглед.

— Брендън, побързай! Трябва да вървим! — задъхваше се Джениел.

Майки избута Джениел встрани и прихвана Брендън през кръста. Той се раздвижи и се вкопчи здраво в него. После се надигна на колене и се запъти назад към горящата врата. Напрегна всички сили и най-накрая успя да измъкне Райън през срутващия се вход.

Бурно одобрително възклицание се надигна сред чакащите полски работници, разсейвайки вцепенението, което ги бе обхванало. Множество силни ръце се устремиха да го повдигнат и отнесат, миг преди пламтящите греди на вратата да се срутят. От дълбоката рана на главата му шуртеше кръв. Кракът му бе извит в комичен ъгъл под тялото му. Майки го вдигна на гръб и изчезна с него по покритата с дим входна алея.

Джениел се опита да извика след тях, но никой не й отговори. Тя се огледа обезумяла наоколо, неспособна да види нещо или да си поеме дъх от задушаващия дим. Бе обхваната от нарастващ недостиг на въздух. Най-накрая се просна напречно на стъпалата, надавайки тих вик… един приглушен звук преди морето от черно забвение да я погълне.

 

 

След неопределено време тя започна борба в опит да се свести. Искаше да преглътне, но не можеше. Усещайки как въображаемите езици на разкъсващите пламъци я поглъщат, тя облиза устни, опитвайки се напразно да извика. Издаваше само стенания.

— Спокойно, Джениел! Погълнали сте твърде много дим.

Успокояващият глас на Брендън се разбиваше във вълните от забвение. Горещи сълзи се стичаха по страните й. Очите й бяха така подпухнали, че не можеше да ги задържи отворени. Тя слепешком протегна ръката си към Брендън и почувства силните му ръце да я обгръщат. Грубата му риза докосна лицето й. Думата „Райън“ се появи върху устните й.

Брендън погали косата й и поднесе към устните й хладния ръб на чаша с вода.

— Райън е в съседната стая. Ивън Рийд ще бъде скоро тук, за да се погрижи за него. Част от стълбата падна отгоре му и се опасяваме, че кракът му е счупен. По някакво чудо обаче всички сме живи.

Тихите му думи достигнаха до съзнанието й и тя най-после можеше да притвори очи. По лицето й пробягна усмивка.

— Майки ми разказа за смелостта ви — засия Брендън, а тъмните му очи проблясваха.

Джениел се опита да раздвижи краката си и изтръпна от болка.

— Намазах стъпалата ви с помада — каза Брендън. — Изгарянията не са тежки, но това ще ви притеснява известно време. Изпратих съобщение до „Петерсън Ууд“, че сте спасена и че ще останете в къщата ми, докато се възстановите от димните изпарения.

Джениел кимна и отново се унесе в сън. Събуди се по-късно, когато бе връхлетяна от вълна на гадене. През замъгления й поглед й се стори, че вижда близо до вратата един приклекнал индианец йемаси. Тя затвори очи и чу шум от стъпки на тежки ботуши край дъсчената врата на верандата. Без да вижда нищо, тя се бореше с ръката, която повдигна главата й, насилвайки я да изпие някаква полусладка течност. После една успокояваща хладна ръка изми лицето й и тя отново заспа.

Когато се събуди, следобедната светлина в прозореца над хамака й избледняваше. Тя се опита да се надигне, борейки се с опънатото вълнено одеяло, което я придържаше към леглото. Раздвижи се под покривалото и разбра, че е гола.

— Господи — изстена тя, — кой ме съблече?

Измъчен агонизиращ вик разкъса тишината в къщата. Последва друг, започнал от тихо пъшкане, преминал през стенание, достигайки до ужасно кресчендо, което разцепи стаята. Ядосани гласове изговаряха несвързани ругатни. Мъчителният вик се поднови — по-слаб от преди. После настъпи блажена тишина.

Джениел повърна в единия край на одеялото. Тя трябваше да се отърве от неизвестните ужаси, които ставаха в съседната стая. Одеялото бе обърнато и тя бавно се придвижи по ръба на леглото, борейки се да запази равновесие. Погледът й се спря върху двамата мъже, които се появиха от вътрешната стая, бършейки потта от лицата си.

Брендън се приближи до масата и запали свещта в малкия фенер. По красивото му лице премина смущение. Той хвърли поглед към Джениел, която се бе свила в единия край на леглото.

— Полека, скъпа — предупреди я той, прекосявайки стаята.

Сълзи бликнаха от теменужените очи на Джениел.

— Чух някой да вика — каза тя и сграбчи ръката на Брендън.

В целия хаотичен нощен кошмар на пожара и всичко, което последва, единствено силата на Брендън изглеждаше реална. Тя улови широката му длан и я долепи до бузата си.

Другият мъж, който бе застанал в сянката, се доближи до нея и я погледна със строгите си сиви очи. Той бе слаб и висок. Светлокестенявата му коса непокорно се разпиляваше. Дълбоките бръчки около устата и очите му говореха, че бе кален от вятъра и слънцето в открито море. Изражението на лицето му бе смръщено.

— Джениел — тихо каза Брендън, — този джентълмен е сър Ивън Рийд.

Името му не й говореше нищо. Бе самоуверен и недостъпен. Тя захлупи върху възглавницата обляното си в сълзи лице.

— За зла участ вие се събудихте, преди да успеем да положим Райън в леглото — сдържано отбеляза Ивън Рийд.

Брендън придърпа дървения стол до хамака и пъшкайки, седна в него.

— Виковете на Райън бяха повече резултат от усилията ни да бъде обуздан, отколкото от наместването на костта на крака му — обясни Брендън, вземайки нежната ръка на Джениел в своята.

— Гладна ли сте? — добави меко той.

Джениел клюмна към възглавницата, избягвайки суровия поглед на тъмносивите очи на Ивън Рийд.

Брендън опъна краката си.

— Ще приготвя храна за нас. Всичко, което поехте днес, бе отварата, която Ивън Рийд ви даде при пристигането си.

— Кой е той? — шепнешком го запита Джениел.

Брендън се разсмя и повдигна очи към Ивън Рийд.

— Вие плашите младите дами с проклетия си намръщен вид, сър Ивън.

— Смятайте, че ви е провървяло, милейди, щом опитът ви да се правите на героиня не ви е вкарал в гроба — каза строго Ивън.

— „Чели“… — развълнува се Джениел. — Нима то…

— „Чели“ бе опустошено, Джениел. Всичко е загубено. Райън ще се оправи, въпреки че засега е все още в безсъзнание от раната на главата си. Пожарът го улови в капана си на горния етаж и една греда падна върху него — тъжно разказваше Брендън.

— Брендън — неуверено каза Джениел, — имаше ли един човек край вратата, или това бе част от бълнуването ми?

— Моят приятел Ай Ту — сопна се Ивън Рийд. — Умението и познанията му за билки и дозировката им, се оказаха доста ценни за мен. Той ме придружава, когато пътешествам.

Ивън пристъпи към нея и постави опитната си ръка върху челото й. Той се взря в големите й теменужени очи и след това бавно оттегли ръката си.

— Донеси на девойката някакви дрехи и провери дали може да пази равновесие — изръмжа той на Брендън.

Брендън се разсмя, виждайки учуденото изражение, върху лицето на Джениел.

— Дрехите ви бяха обгорели и превърнати в дрипи. Ирен е донесла тук някои неща за вас. Ако се чувствате достатъчно силна, ще я повикам да ви помогне да се облечете.

Гласът му й подейства успокоително.

Крачейки гордо, Ивън Рийд излезе от къщата. Брендън надникна през малката врата и извика Ирен. Джениел се изправи, като се полюшваше на краката си, загърната с мекото одеяло и недоумяваща защо се тресеше така.

Поглеждайки я разсеяно с тъмните си очи, Ирен мълчаливо поднесе вечерята. Джениел се измъчваше от храната, тъй като почти не можеше да преглъща. Всичко за нея имаше вкус на дим. Лицето на Брендън бе уморено и изопнато. Ивън Рийд се хранеше внимателно и поглеждаше от време на време към масата на Джениел. Горчилката от деня бе надвиснала над тях.

Вратата на вътрешната стая, където лежеше Райън, остана яко залостена. Когато Ирен отсервира, Джениел приседна на тясното креватче, опитвайки се да подреди всички ужасни събития от деня. Стъпалата й бяха ожулени, с незараснали рани, но мазилото, което бе употребил Брендън като че ли ги бе успокоило. Очите й все се насочваха към затворената врата на стаята на Райън. Тя бавно се надигна от въженото легло и леко пристъпвайки, прекоси стаята. Посегна към резето, за да отвори вратата.

Внезапно една дълга ръка се появи пред нея, правейки невъзможно влизането й.

— Съветвам ви, мис Петерсън, да потърпите до сутринта! — рязко каза Ивън Рийд. — Мистър Диверъл е оставен на грижите на Ай Ту и Майки, и едва ли има нужда от вашата компания.

— Аз исках само да го зърна за миг — неубедително отвърна Джениел.

Брендън бутна и отвори вратата на къщата, борейки се с наръч току-що насечени дърва за огъня. Джениел се оттегли обратно в кревата си, не искаше да спори с двамата, които пазеха Райън. Ивън Рийд застана на стража пред вратата и гледаше намусено, докато Джениел се мушкаше обратно под одеялото.

Най-накрая той приближи и недодялано издърпа вълненото одеяло върху нея. След това посегна към чашата с вода, поставена върху малката масичка зад хамака, и умело изсипа в нея, разбърквайки, едно пакетче със сивкав прах. Той повдигна чашата към устните й. Тъмносивите му очи задържаха нейния поглед.

— Това лекарство ще ви помогне да заспите — каза той с ободрителен британски акцент.

Изчака, докато Джениел изпие тъмната течност, бърчейки нос от горчивия вкус.

— Съветвам ви да останете в леглото през следващите няколко дни. Вие съвсем не сте толкова силна — сдържано добави той и погледът му се плъзна по тялото й.

Джениел видя как той се наметна с плаща си и излезе навън в нощта. Брендън бе застанал пред камината и безучастно съзерцаваше игривите пламъци. След това бавно се обърна към Джениел.

— Днес вие видяхте пламъците да разрушават едно творение на красотата и тази нощ се отвращавате от топлината на огъня.

Гласът му бе приятен, пропит с чувство.

Джениел бе притихнала за момент и се опитваше да заличи картината на пожара в съзнанието си.

— Брендън, разкажи ми нещо за Ивън Рийд — каза простичко тя.

Брендън отегчено се облегна на полицата над камината.

— Ивън е, или по-точно бе, британски лекар-хирург, ползващ пълномощията на кралицата. Преди да постъпи на длъжност във военния флот, той се грижеше за здравето на нейния министър. Сега живее в Пайн Блъф със стария Ай Ту. Не ми е известно нищо повече, освен факта, че е много компетентен хирург — сухо приключи той.

— Брендън, днес ти спаси живота на Райън. Стига да може, той сигурно ще ти се отплати.

Гласът на Джениел се задави.

Брендън заобиколи леглото й.

— Аз ще спя край огъня, Джениел. През нощта може да има раздвижване из къщата, но не се тревожете. Никой няма да ви навреди. Лека нощ! — уморено прошепна той и се наведе да подпъхне завивките около нея. След това изчака тя да затвори теменужените си очи и дългите му мигли докоснаха страните й.

Той постла одеялото си на пода, близо до камината, и впери поглед в играта на подскачащите пламъци. Утре той щеше да огледа навън и да открие, че „Чели“ бе опустошено.