Сандра Браун
Дете, родено в четвъртък (3)

Трета глава

На следващия ден в един часа Алисън отиде в клиниката и попита за Ан.

— Все още е в реанимацията, но може да я видите.

Сестрата й даде напътствия и Алисън тръгна по облицованите с плочки коридори. Не приличаха на коридорите в обикновените болници. Не бяха ставали свидетели на трагедии, а бяха украсени с прекрасни литографии и навсякъде бяха наредени саксии с буйни тропически растения. Човек можеше по-скоро да завиди на пациентите за спокойната и тиха обстановка, отколкото да им съчувства.

Беше прекарала безсънна нощ. В седем сутринта се бе обадила в клиниката и само й бяха казали, че отвеждат госпожа Лемън към операционната, след което щеше да бъде под упойка няколко часа и по-добре да провери отново към обяд.

Имаше още две пациентки в реанимация. И за двете се грижеха медицински сестри. Ан беше на леглото най-близо до вратата. Очите й бяха затворени, но банките и другите хирургически принадлежности бяха махнати. Спеше с ръце покрай тялото. Под болничната нощница Алисън можеше да види превръзките. Тя направи гримаса.

— Ани — шепнейки, взе ръката на сестра си и я стисна. — Ани?

Ан с мъка отвори очи и премигна, за да фокусира Алисън.

— Здрасти — думата сякаш се заваля подобно на топче за игра, преди най-накрая да излезе от устата й.

— Как си?

— Добре. Много ми се спи — тя трепна, когато помръдна раменете си. — Сигурно щях да се чувствам наистина отвратително, ако не знаех колко страхотно ще изглеждам отсега нататък по бански.

Алисън се опита да се усмихне, но се получи някакво измъчено начумерване. Въпреки че беше напълно замаяна, Ан се усмихна леко.

— Не се притеснявай толкова много. Наистина съм добре. Докторът каза… — думите й се сляха, а клепачите й се спуснаха, преди отново да отвори с мъка очи: — … каза, че всичко е наред.

— Добре. Радвам се. Кога ще те преместят в твоята стая?

Ан отпусна тежко главата си на една страна върху твърдата възглавница.

— Предполагам, скоро — каза с пресипнал глас и очите й отново се затвориха.

Алисън се почувства безпомощна и неловко. Беше спала малко предната нощ, премисляйки тревожно дилемата, свързана с Ан, която трябваше да разреши. Цяла сутрин се бе мъчила да измисли какво да направи, за да уреди нещата. Първо, трябваше да разкаже на Ан за всичко, което се бе случило. Но Ан не беше в състояние да я слуша.

— Ани — осмели се да започне, като разклати ръката на близначката си.

Когато Ан опита отново да отвори зелените си очи, Алисън каза:

— Нека да извикам Дейвис. Ще обезумее, ако разбере, че се подлагаш на каквато и да била операция без негово знание. Той трябва да бъде тук и да държи ръката ти, а не аз. Много ще ти се разсърди, когато разбере, че си пазила това в тайна от него.

— Моля те, Алисън, недей — изрече Ан с прегракнал глас, защото гърлото й бе пресъхнало.

— Но той трябва да знае.

— Ще разбере. Не искам да ме вижда, преди да са ми свалили превръзките и да изглеждам чудесно.

— Няма значение как изглеждаш. Той те обича.

— Моля те, Алисън, направи това заради мен.

Тя отново затвори очи и по всичко личеше, че е заспала. Алисън се питаше дали Ан симулира. Като дете бе избегнала доста караници, преструвайки се на заспала.

— Ще ти се обадя по-късно — каза покорно Алисън, като остави отпуснатата ръка на Ан и излезе от стаята.

Не можеше да не се ядоса на Ан. Ан бе забъркала цялата каша, а сега я проспиваше. Междувременно Алисън търсеше изход от нея.

— Е, добре, няма да е моя вината, ако годежът на Ан се развали — заяви Алисън, докато буташе тежката врата на клиниката и след като излезе навън, потъна в яркото слънчево лято на Джорджия.

Въпреки това знаеше, че вината щеше да бъде нейна. Всеки, включително и самата тя, щеше да я осъди за този неуспех.

През целия път обратно до лабораторията се опитваше да се освободи от чувството за вина, но нито един от доводите й не беше убедителен. Беше танцувала с онзи мъж. Беше го пуснала в къщата на Ан. Беше му позволила волности, каквито обикновено обуздаваше само с един убийствен поглед. Беше му разрешила да я целуне.

А и тя го бе целунала.

Някакъв арогантен плейбой си правеше шега с Ан, която в действителност никога не беше срещал. Той щеше да разруши едно съвършено и великолепно приятелство, като го направи любовен триъгълник, когато нито един от тримата не знае за това, което става. Алисън като външно лице бе отговорна за цялата бъркотия. Но не можеше да направи каквото и да било, защото рискуваше да се прояви като отчаяна стара мома, която се бе представила за сестра си, за да спечели целувката на един мъж.

Дилемите, пред които се беше изправяла Бет Дейвис, не бяха нищо в сравнение с тази бъркотия.

Разбира се, че си търся белята, мислеше тя, докато влизаше в сградата на лабораторията си. Можеше никога вече да не види отново Спенсър Рафт. Той беше от типа мъже, които биха откраднали целувка от годеницата на най-добрия си приятел, за да задоволят своето собствено перверзно желание, и после биха се отправили към нови завоевания. Дейвис беше казвал, че Спенсър не се застоява дълго на едно място. Може би дори в този момент беше на път към Хилтън Хед, където яхтата му бе оставена на док, готова да отплава към нови хоризонти.

Алисън потръпна, припомняйки си решимостта, която се четеше по лицето му на излизане от дома на Ан миналата вечер. Не приличаше на човек, когото съдбата би отвела нанякъде. Нямаше вид на мъж, който би поверил бъдещето си на една приумица. Личеше, че направлява участта си. И щом като можеше да открадне целувки от жена, забранена за него, какво друго щеше да се опита да открадне?

Мисълта я изнерви толкова, че едва ли би успяла да се концентрира върху експеримента, по който работеше от месеци. Това бе важен експеримент, свързан с въпроса за влиянието на наследствеността и средата върху интелигентността. Алисън винаги се бе удивлявала от противоречивите теории във връзка с факторите, определящи интелигентността. Убедена беше, че съществува „среден път“ между тези, които вярваха, че коефициентът на интелигентност е генетично обоснован — представителите на натуралистичната школа, и тези, които бяха сигурни, че средата играе по-важна роля — представителите на бихейвиоризма. Днес обаче тази обикновено интригуваща я тема и експериментът, свързан с нея, не можеха да отклонят мислите й от Спенсър. Успя само следобеда да се съсредоточи достатъчно, за да може да опише резултатите от опита в лабораторния дневник.

— Малка умна гадинка.

Беше късно. Слънцето хвърляше дълги коси сенки върху пода. След като чу гласа на ръководителя си, Алисън погледна през рамо. Доктор Хайдън се взираше в един плъх, който беше отделен от другите в двойна клетка.

— Не е ли такъв? — попита тя с гордост. — Това е Александър Велики.

— Той е умен по рождение — обясни ученият. — Също като теб. — Доктор Хайдън нежно щипна върха на носа й.

Откакто бе заела мястото в „Мичел-Бърнс“, работеше заедно с доктор Дърк Хайдън, когото обожаваше. Някаква обаятелна упоритост витаеше около него. Беше събрал в себе си всичко, присъщо за гения. Често търсеше очилата си, които бе поставил върху плешивата си глава; обикновено имаше разнообразни петна от ядене върху вратовръзката му; лабораторната му престилка бе винаги чиста, обаче рядко бе изгладена. Но той беше водещ в тяхната област и Алисън извади късмет, че я бяха пратили към неговия екип. Възхищението и привързаността им бяха взаимни.

Алисън се вгледа в Александър Велики и пъхна пръста си в клетката, за да го потърка леко. Лицето й имаше замислено изражение.

— Не изглеждаш много развълнувана от това, че опитите ти потвърждават, че хипотезата ти е правилна — отбеляза доктор Хайдън.

— О, напротив. Но просто си мисля за нещо друго. Днес оперираха сестра ми.

Ясните очи на доктор Хайдън потъмняха.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Не, не е нищо сериозно — успокои го Алисън. — Само съм загрижена за нея.

Доктор Хайдън оценяваше отдадеността й към програмата им, но му се искаше да има нещо друго извън лабораторията, което да изпълва ежедневието й. Такава всеотдайност у една млада жена не беше здравословна. През годините на съвместна работа той мислеше за нея не само като за талантлив учен, а с много по-добри чувства.

— С какво ще продължиш?

— Ще работя повече върху връзката между интелигентността и храненето.

— Нетърпелив съм да прочета предложението ти, придружено с всички специфики — каза той, като хвана с ръце реверите си и се олюля назад на пети. — Жалко, че не можем да съчетаваме човешки същества за размножаване, нали?

Тя се засмя.

— Всеки учен ще продължи само да мечтае да подбере идеално съчетани физически и умствено мъж и жена, да ги чифтоса и да документира растежа на ембриона. А след като детето се роди, да отхрани тялото и мозъка му според един внимателно разработен режим. Кой знае, може би докато тръгне в първи клас, ще бъде подготвено да чете Шекспир.

Доктор Хайдън наклони главата си на една страна.

— Ще бъдеш добра майка за такъв експеримент. Имаш ли предвид някакви потенциални бащи?

Тя се засмя и след като свали лабораторната си престилка, отиде да я закачи.

— Като се абстрахирам от бащата, мисля, че едва ли притежавам необходимите качества.

— Защо не? Ти си високоинтелигентна, идеален физически образец на човешкия род. Познавам няколко млади мъже тук, които ще се съгласят с мен.

— Мъжете тук ме уважават като учен. Едва ли ги привличам като сексуален обект.

— А даваш ли им възможност за това?

Тя затвори вратата на металното шкафче и се обърна към него.

— Как е половият ви живот, докторе?

Той се изчерви до корените на рядката си прошарена коса.

— Извинявай. Бъркам се, където не ми е работа.

Приближи се до нея и хвана с ръце раменете й.

— Работиш много усилено. Трябва повече да се забавляваш. Излез тази вечер. Пийни малко вино. Потанцувай.

Тя се засмя — този път тъжно. Предната вечер беше излязла, беше пила вино, беше танцувала и се бе забъркала в невъобразима каша.

— Не съм много по забавленията. Но благодаря ви, че се грижите за мен — потупвайки бузата му, тя си тръгна.

Телефонът звънеше, когато Алисън влезе в апартамента на Ан.

— Ало?

— Ан, скъпа, здрасти.

Беше Дейвис.

— Здравей.

— Къде беше през целия ден?

Машиналният отговор „На работа“ замря в гърлото й. Ан беше в отпуск. Бе казала на Дейвис, че ще прави покупки за сватбата.

— Пазарувах.

— Купи ли нещо?

Щеше ли да поиска да види покупките?

— Няколко изненади за теб. За след сватбата. Дали звучеше като Ан, подобно на някаква свенлива, превзета бъдеще булка?

— У-ха. Нямам търпение да ги видя. — Гласът му за секунда премина от перверзен шепот до оживление. — Аз също имам изненада за теб. Двамата със Спенсър ще дойдем да те вземем след около петнадесет минути.

— Изненада? — Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още една изненада. Спенсър й стигаше. — И Спенсър ли ще дойде?

— Да. Аз го поканих. Нямаш нищо против, нали?

— Не, разбира се, че нямам. Ще ми бъде приятно да го видя отново.

Без съмнение това щеше да каже Ан. Но Ан никога нямаше да позволи да се случи нещо подобно като предната вечер. Нито пък дланите на Ан щяха да се изпотят от притеснение само при споменаване името на мъжа и при мисълта, че ще го види отново.

Алисън погледна сиво-кафявата си пола, също толкова скучната блуза и кафявите обувки с ниски токчета, с които беше ходила на работа.

— Нещо официално ли е или обикновена изненада?

— Определено нищо официално — отговори Дейвис. — Двамата със Спенсър ще поиграем тенис след това.

— Добре. Ще се приготвя. След петнадесет минути, нали?

— Да, скъпа — той й изпрати звучна целувка по телефона, преди да затвори.

Отражението й в огледалото не беше много окуражаващо. Трябваше да побърза, ако искаше да се преобрази само за петнадесет минути. Свали дрехите си и разгледа гардероба на Ан, който беше толкова пъстър, колкото нейният беше еднообразен. Въпреки ярките цветове — Ан носеше всеки оттенък от дъгата, — все пак успяваше някак си да постигне смайващи резултати.

Алисън избра чифт ленени летни панталони, за които казваше, че са с цвят на пъпеш, а Ан твърдеше, че са оранжеви, и подходящ памучен плетен пуловер.

Нахлузи сандали с ярко оцветени мъниста, зашити върху каишките, за да украсяват босите й пръсти. След като махна фибите, разреса косата си и тя се разпиля блестяща върху раменете й. Набързо сложи спирала върху миглите, малко руж на бузите и портокалово червило върху устните. В момента, в който се опитваше да отгатне предпочитания от Ан парфюм, на вратата се позвъни.

— Здрасти! — каза Дейвис, когато тя отвори. Изръмжавайки нежно, той я хвана през кръста и я притегли към себе си. Устните му се сляха с нейните в страстна целувка, която едва не задуши Алисън. Трябваше да положи всички усилия, за да не се отдръпне от прегръдката му. Но заради мъжа зад Дейвис тя притисна здраво с ръце врата му и вложи цялото си сърце и душа в целувката, молейки се Господ и сестра й да я разберат.

Ан не беше уточнила нищо във връзка с истинските целувки. Какво друго можеше да направи, освен да се целува като нея? Целувките на Дейвис не я възбуждаха. Не като… Но не трябваше да мисли за това.

Когато той най-накрая вдигна глава, тя се засмя леко и избърса с връхчетата на пръстите си следите от гланца, който беше оставила върху устните му.

Дейвис отново я притегли към себе си и потърка нос в ухото й.

— Липсваше ми днес — ръцете му погалиха гърба й от горе до долу. — Защо си сложила сутиен?

Като интелигентен човек си бе обещала, че ще се справи с всяка ситуация, която би могла да възникне тази вечер. И въпреки това сега, преди да бяха изминали и тридесет секунди от вечерта, се затрудняваше да даде отговор на интимно прошепнатия въпрос.

— Защото снощи ти беше толкова трудно да устоиш на изкушението. А знаеш, че не можем… — притискайки устни към ухото му, отговори тихо тя.

— Разбирам — измърмори той, доближил устни до бузата й. — Но не ми харесва.

След още една бърза целувка отстъпи настрана, за да може тя да поздрави Спенсър.

— Здравей, Ан!

Почувства се, сякаш гласът му проникна в нея, докосна една струна от сърцето й, а тайното му послание отзвуча по цялото й тяло.

— Здравей, Спенсър! — отговори престорено весело тя.

Коленете й омекнаха, когато погледите им се срещнаха. Очите му приличаха на изпепеляващи сини пламъци изпод гъстите му, издадени напред вежди. Лицето му бе привикнало към соления въздух, морето и слънцето, а всяка извита линия се врязваше изящно — повече за да усили привлекателността му, отколкото да отклони погледа от нея. Крайниците му бяха слаби, но мускулести и със загар. Беше облечен с бели къси панталони и синя плетена блуза, която очертаваше тялото му. Бе вдигнал върху главата си модерните европейски слънчеви очила, които се бяха скрили в рошавата му тъмна коса.

За да се предпази от притегателната му сила и за да подкрепи треперещото си тяло, тя хвана Дейвис под ръка.

— Дейвис остави ли те да скучаеш днес?

— Разведе ме из завода за компютри — отговори любезно Спенсър. — Доста добра разработка.

— Да. И аз се удивлявам от това.

Тя стисна ръката на Дейвис и направи така, че Спенсър да види този показателен жест.

— Дейвис ми каза, че ти също работиш с компютри. Какво точно?

Усмивката й се стопи. Защо не беше слушала по-внимателно, когато Ан бърбореше за работата си?

— Ами аз…

— Твърде скромна е, за да си признае, че е програмистът на цялата фирма.

Алисън дари Дейвис с искрено любяща усмивка. Беше я спасил.

— Е, добре, тази седмица съм в отпуск и нямам желание да говоря за работа. Каква е изненадата за мен?

Дейвис заговорнически се подсмихна към Спенсър.

— Дали да я подържим още малко в напрежение?

— Само да посмееш! — възкликна Алисън, точно както Ан би направила, и го удари закачливо с юмрук в стомаха. Стомахът на Дейвис не беше така плосък и стегнат, както на Спенсър, в който сякаш дори кирка не можеше да направи вдлъбнатина.

— Днес намерих къща, която искам да видиш. Струва ми се, че е точно това, което търсехме.

— О, скъпи, това е чудесно! — Тя обгърна с ръце врата му.

Ан и Дейвис вече месеци наред търсеха подходяща къща. Алисън знаеше, че Ан щеше да реагира доста ентусиазирано при тази новина.

— Къде е къщата? Можем ли да си я позволим? Как изглежда?

Дейвис се засмя възторжено.

— Хайде, ела да ти я покажем.

Тя се возеше на предната седалка до Дейвис, но усещаше постоянно присъствието на Спенсър, който седеше, притихнал зад тях като някакъв телохранител. Алисън през цялото време държеше ръката си върху коляното на Дейвис.

Сравнението между двамата мъже беше неуместно, но тя не можеше да не го направи. Краката на Дейвис не бяха така загорели от слънцето, както тези на Спенсър. Изглеждаха бледи и отпуснати. Алисън нямаше желание да докосва Дейвис, но я сърбяха пръстите да прокара ръка по къдравите косъмчета, изпъстрили кожата на Спенсър с медно бакърен цвят, и да изпробва твърдостта на мускулите му.

Все пак тези мисли бяха подсъзнателни. Тя вложи големи усилия да покаже вниманието и привързаността си към Дейвис и сама се поздрави, защото се справяше доста добре.

Въодушевлението й се изпари, когато Дейвис спря колата пред къщата, която нямаше търпение да й покаже. Ан щеше да я хареса. Алисън се отвращаваше от нея.

Беше едноетажна, ниска и с добро разпределение като цяло къща. Покривът й не беше със стръмен скат, нямаше прозорци с фронтони под заслонените корнизи. Беше превъзходна и чисто нова, но й липсваше стил.

— О, Дейвис! — възкликна тя, надявайки се, че гласът й не звучи толкова отчайващо, колкото тя се чувстваше.

Дори дворът изглеждаше неестествен. Всички храсти бяха еднотипни и подредени в редица като войници на парад. Въпреки това Алисън правеше излияния относно пейзажа, докато Дейвис я водеше нагоре по тротоара, за да се ръкува с беззъбия посредник, облечен с костюм от изкуствена материя, който им отключи предната врата.

Вътре миришеше на боя и лепило за тапети, на току-що поставена дървена ламперия и прясно изпечен хляб. Повечето от стаите бяха идеални квадрати и нямаха интересни ниши, където можеше да се мушне шкаф за книги или някаква старинна английска масичка за чай. Камината във всекидневната изглеждаше прекалено стерилна, за да може някога да се запали огън в нея. Липсваше онова предизвикателство, което караше човек да се свие пред нея с огромна възглавница и някой криминален роман. Кухнята беше по-чиста дори от лабораторията на Алисън. Не можеше да си представи да изцапа тези безупречно излъскани повърхности на шкафовете с брашно или нещо пикантно и вкусно, къкрещо върху примитивната кухненска печка.

— Почакай само да видиш банята — Дейвис я дърпаше разпалено напред по тесните коридори, които й напомняха приют за душевно болни.

В банята имаше мраморна вана, облицована с плочки, и вградени тасове. Винаги си бе мечтала за вана с извити крака и мивка, в долната част покрита с ботуш и с месингови кранове.

— Не казваш нищо — заговори загрижено Дейвис. Алисън се извъртя към него и постави ръката си върху неговата, за да го успокои.

— Изумена съм.

Знаеше, че колкото тя се отвращава от къщата, толкова Ан щеше да я хареса. Ан беше говорила хиляди пъти за това, което желаеше, и тази къща напълно отговаряше на описанието.

— Не зная какво да кажа. Тя е… тя е…

— Не искам да влияя на решението ти. Наистина ли ти харесва? — попита той, като неспокойно се взираше в очите й.

— Разбира се. Прекрасна е. Знаеше, че ще ми хареса.

Прегърна го, за да не види очите й. Можеше да забележи контактните й лещи или още по-лошо — лъжата, която изричаше.

— Господин Лъндстръм, бих желал да ви покажа работната маса в гаража — каза посредникът.

Дейвис я погали по брадичката и последва развълнувано навън посредника. Останаха сами със Спенсър в банята. След като бяха влезли в къщата, той ги бе следвал от стая в стая, но не бе направил някакъв коментар, освен когато му задаваха директен въпрос.

— Не ти харесва, нали?

Тя се извърна раздразнена и поразена от това, че той можеше да чете в нея като в отворена книга.

— Обожавам я. Чу ме да го казвам на Дейвис.

— Да — потвърди той, скъсявайки разстоянието между тях. — Точно това чух да казваш на Дейвис, но ти лъжеш.

— Не лъжа.

— Знам, че тази къща не е за теб. Би харесала някоя топла и уютна, с капаци на прозорците и с цветно стъкло поне на един от тях. Стълбище с дървени подпори на парапета. Нестандартни стаи със собствено излъчване. Скърцащи дъсчени подове.

— Звучи като къща, обитавана от духове.

Той се приближи с още една крачка до нея и тогава Алисън трябваше да извие назад главата си, за да го погледне в лицето.

— Твоят образ ме преследваше миналата нощ. Не можах да спя. А ти?

— Спах като бебе.

Той повдигна ръката си и с върха на показалеца си проследи тъмната ивица под очите й.

— Не, не си спала. Просто си лежала и си мислила за нашата целувка, така както и аз. А тази сутрин тя все още е била в ума ти. И през целия ден не те е напускала. Така ли е?

— Не — прошепна Алисън. В гласа й се усещаше нервно отчаяние, което дори самата тя можеше да долови.

— Мислила си за това колко мигновено беше привличането между нас.

— Не. Не съм мислила за…

— И за това как устните ни се сляха.

— Не говори…

— И за това как телата ни се допълват изцяло.

— Престани! Ако Дейвис чуе…

— Защо правиш това, Ан?

— Кое?

— Преструваш се, че обичаш Дейвис.

— Не се преструвам. Аз наистина го обичам.

— Може би, но не достатъчно, за да се омъжиш за него.

— Аз ще се омъжа за него.

— По задължение? Защо? Чувстваш се виновна за това, че не го обожаваш толкова, колкото той теб? Защо се обвързваш с един нещастен брак? По този начин не правиш услуга и на Дейвис. Рано или късно той ще разбере как се чувстваш.

— Не искам повече да слушам за това — тя понечи да мине покрай Спенсър, но той стисна горната част на ръката й със здравите си кокалести пръсти.

— Знам какво си мислиш за мен и е ясно защо. Дейвис погрешно е обвил живота ми с романтичен ореол. Обрисувал ме е като богат плейбой, който непрекъснато обикаля света с яхтата си и всяка вечер спи с различна жена.

— А не е ли вярно?

Той я дари със смразяваща костите усмивка.

— Едва ли. Работя много усърдно по това, с което се занимавам.

— Което е?

— Което е без значение сега. Ще призная, че когато в началото купих яхтата и започнах да пътувам с нея, беше много забавно. Приключения в различни страни, среща с различни култури, с различни жени.

— Спести ми пикантните подробности.

— Така и ще направя. Искам да кажа, че вече пораснах. Омръзна ми да живея сам. Отдавна нещо ми липсваше. Но до миналата вечер, когато те държах в ръцете си, не знаех точно какво.

— Не казвай…

— Изслушай ме! — заповяда й той, като я разлюля леко. — Не съм и разчитал на това, което се появи като гръм от ясно небе. Знам, че си толкова шокирана, колкото и аз. С цялото си същество ненавиждам мисълта, че принадлежиш на Дейвис. Той е най-добрият ми приятел. Ние се обичаме като братя. Но проклет да съм, ако позволя трима души да бъдат ужасно нещастни.

Пред очите й изплува лицето на Ан. Изражението й бе изпълнено с укор. Щеше да стои тук, слушайки думите, които я измъчваха с лъжливи надежди, и да провали живота на сестра си, така ли? Алисън се опита да разкъса романтичната паяжина, която Спенсър плетеше около нея.

— Не съм нещастна. Аз обичам Дейвис.

— Ти се опитваш да го обичаш — каза тихо той, почти съчувствено, сякаш разбираше огромната жертва, която Алисън прави. — Целуваш го, докосваш го. Но аз усещам сдържаността ти. — Сграбчвайки раменете й, Спенсър я притисна към себе си. — Но нали нямаше резервираност, когато тялото ти се подчини на моето миналата вечер? И двамата много добре знаем, че целувката ни не бе просто една целувка, това беше истинска любов.

За да потвърди думите си, той повтори действията си от предната нощ.

Устните й попаднаха в нежното владение на неговите. Нашепваше й любовни думи, даваше обещания, които устните му изпълваха, поглъщайки жадно капчиците влага от нейните уста. Това изпълваше тялото й с топлина и подбуждаше желание, което най-накрая я погълна цялата. Тя се отпусна и го обгърна с ръце.

Алисън Лемън никога не беше мислила, че иска да изживее такава любовна история. Нямаше място за нея в живота й. Романтиката бе едно повърхностно и преходно чувство и само глупаците вярваха в нейната автентичност.

Не знаеше ли по-добре от всеки друг, че сексът е нещо несъзнателно? Един чисто биологичен и физически инстинкт и само малко или изобщо не е свързан с чувствата. Всеки две същества от един и същи вид можеха да се чифтосат. От тях не се изискваше нищо друго, освен правилно функциониращи репродуктивни органи.

Но сега в нея говореше не прагматичният учен, а жената в прегръдките на мъж, с повишено количество адреналин, пулсиращ във вените й, и сърце, което се блъскаше в ребрата й. Тялото й копнееше за близост, за нещо повече. Умът й протестираше срещу всеки възбуждащ сигнал, който Спенсър изпращаше.

Знаеше, че не само тя е възбудена и това й вдъхна голяма сила. Устните му бяха жадни. Тялото му пулсираше от желанието да я има.

Да притежава нея?

Той не целуваше нея. Целуваше Ан. Ако тази Ан, която беше в прегръдките му, чрез някаква магия от приказката за Пепеляшка се превърнеше отново в Алисън, желанието му щеше да се изпари мигновено. Спенсър целуваше една червенокоска, която се бе издокарала с оранжеви панталони и отворени сандали с кокетни мъниста на пръстите. Която можеше да изпие два коктейла, без да започне да фъфли. Която харесваше изтънчени храни, като баничка с пастет от гъши дроб, и къщи с предварително обработени тревни площи.

И която без съмнение имаше доброто намерение да не позволи на най-добрия приятел на своя годеник да я целува с предизвикателна интимност.

Тя го отблъсна. Гърдите й се надигаха и отпускаха, устните й бяха подпухнали и влажни от целувката му, в очите й блестяха сълзи.

— Повече не бива да правим така, Спенсър.

— Знам — отстъпвайки от нея, той погледна през рамото си, когато чу Дейвис и посредникът да се връщат. — Докато носиш това — Спенсър посочи диамантения пръстен на лявата й ръка, — не мога да те докосвам отново. Не е в принципите ми да продължавам да предавам приятеля си. Дейвис трябва да разбере как се чувствам. Ще се погрижа някак си за това.

Тя го сграбчи буйно.

— За нищо няма да се грижиш. Нищо няма да казваш на Дейвис. Чуваш ли ме? — прошепна обезумяла, като чу, че Дейвис се приближава. — Аз ще се омъжа за Дейвис Лъндстръм и с това въпросът се изчерпва.

Забеляза как Спенсър решително стисна челюстта си и разбра, че няма да постигне нищо. Бъдещето на Ан беше на ръба на катастрофата и Алисън бе изцяло виновна за това. Въпреки унижението, на което щеше да се подложи, нямаше друг избор, освен да му каже истината.

— Слушай, Спенсър, има нещо, което трябва да знаеш. Аз не съм…

— Хей, вие двамата, трябва да видите гаража — каза Дейвис, докато влизаше. — Там може да паркираме и двете коли, скъпа, и пак ще остане място.

Беше пропуснала момента. Играта на отгатване трябваше да продължи. Алисън се хвърли в обятията на Дейвис.

— Къщата много ми харесва, скъпи. Но не толкова, колкото харесвам теб.

 

 

Веднага след като се прибра в апартамента на Ан, Алисън отиде до телефона. Дейвис и Спенсър щяха да играят тенис, а след това щяха да вечерят с някои други свои приятели.

— Нали нямаш нищо против да изляза тази вечер с момчетата?

— Не, разбира се, скъпи.

Само ако знаеше колко голямо беше облекчението й! Но тя се нацупи по начина, който беше виждала Ан да прави, и поставяйки ръката си върху гърдите му, каза:

— Стига само да не е твърде често.

Той страстно я целуна, но въздействието на целувката му върху нея можеше да се сравни с ръкостискане. Сбогуването й се стори цяла вечност. Алисън с нетърпение очакваше да затвори вратата зад гърба му.

След второто иззвъняване Ан вдигна телефона в стаята си. Гласът й все още звучеше меко под въздействието на упойката.

— Ани, трябва да говоря с теб и искам да ме изслушаш.

— Здравей, Алисън.

Алисън веднага се разкая за проявата на липса на загриженост и попита:

— Как се чувстваш?

— Само малко неудобно от превръзките. От упойката ми се повдига.

— Съжалявам, но…

— Ти как си? Как е работата?

— Работата?

Работата? Не й се искаше да говори за работа, когато се чувстваше така, сякаш някаква планина ще се сгромоляса върху нея.

— Работата е добре. Ани…

— Какво прави днес?

Алисън въздъхна и потърка слепоочието си, където някакъв дявол удряше с чук.

— Работя върху наследствеността във връзка с интелигентността.

Смехът на Ан беше искрен.

— Ти трябва да имаш бебе. Помисли само какъв малък гений ще бъде.

Сега дяволът блъскаше и двете й слепоочия.

— Да, така каза и доктор Хайдън. Проблемът е в това да се намери също толкова умен баща. Слушай, Ан, не се обаждам, за да говорим за моята работа. Имаме истински проблем. Дейвис ме заведе днес да разгледам една къща. Той я обожава и мисля, че и на теб ще ти хареса. Но как можем да бъдем сигурни? Не мога да взема такова решение вместо теб.

— Успокой се, Алисън. Веднага щом изляза от клиниката, ще отида да видя къщата.

— Не можеш да разбереш неотложността на работата. Посредникът настояваше Дейвис да подпише договор. Аз се противопоставих, като казах, че искам да си помисля. Казах на Дейвис, че извъртам с надеждата да смъкнем цената, но… Ани, чуваш ли ме? Будна ли си все още?

— Да — отговори замаяно тя. — Как изглежда къщата?

Алисън й я описа.

— Мисля, че е точно това, което искаш.

— Имам доверие на твоя вкус. Продължавай по същия начин и се съгласи с договора.

— Не. В никакъв случай! Ако намразиш къщата, няма да можеш да се отървеш от нея и аз ще бъда виновна.

— Добре тогава — каза уморено Ан. — Продължавай да извърташ.

— Не мога — проплака Алисън.

Пред Дейвис можеше да извърта, но пред Спенсър — не. От малкото часове, в които го познаваше, една черта от характера му се беше проявила много ясно. След като си наумеше нещо, нищо не бе в състояние да му попречи да го извърши. Можеше да направи нещо ужасно, преди истината да излезе наяве.

— Утре сутринта ще доведа Дейвис в болницата — каза Алисън.

Дейвис и Ан ще се сдобрят. Спенсър ще разбере колко лудо се обичат. Той ще си тръгне или ще остане и ще се бори за нея. Но така или иначе Алисън ще излезе невредима от цялата тази каша.

— О, недей, моля те — каза Ан, а в гласа й се усети прилив на сила. — Алисън, ти обеща. — Полудявам, докато се преструвам на теб. Постави се на мое място. Би ли желала да се правиш на мен дори и за съвсем малко?

Дългото мълчание от страна на Ан бе един вид самопризнание.

— Не, не бих желала. Но не искам все още Дейвис да разбере. Още един или два дни. Моля те.

Алисън скръцна зъби от безсилие. Избра друг начин да действа, поверително сниши гласа си.

— Ани, знаеш колко нежен е Дейвис. През цялото време ме целува. По начина, по който целува теб. — Алисън остави това да проникне в съзнанието на Ан, след което добави: — Разбираш ли какво ти казвам?

— Знам какво се опитваш да направиш, обаче номерът ти няма да мине. Не ревнувам от теб, Алисън. Знам мнението ти за мъжете и доколко обичаш Дейвис само като зет. Не се прави, че се възбуждаш възмутително от неговите целувки. Ще бъдат необходими повече от няколко целувки, за да се задвижи машината ти.

Искаш ли да се обзаложим? Само ако можеше Ан да я види в прегръдките на Спенсър, нямаше да познае своята безчувствена старомодна сестра. Дори не беше необходима целувка. Само един поглед от негова страна и тя се разтреперваше.

— Не съм наранила чувствата ти, нали? — попита Ан.

— Не.

— Знаеш, че те смятам за доста привлекателна. Това, което имах предвид, е, че не можеш да ме изнудиш да кажеш на Дейвис за моята операция — тя се засмя леко. — Целувай го колкото искаш. Практиката ще ти се отрази добре.

Без да обръща внимание на последната забележка, Алисън въздъхна смирено. Беше направила опит. Беше се опитала да каже на Спенсър, но я прекъснаха. Беше се опитала да убеди Ан, но не успя.

— Добре, Ан. Ще продължа да се правя на теб още един ден, но може да има последици. Надявам се, че си готова да ги посрещнеш.

— Няма да има никакви последствия. Щом като Дейвис разбере, доста ще се посмеем и той ще бъде очарован от това, което съм направила.

Да, ами Спенсър? Алисън не искаше да намесва името му в тази работа. По-добре ще е, ако Ан не узнае за чувствата й към най-добрия приятел на Дейвис.

— Лека нощ, Алисън. И благодаря. Знам, че не ти е лесно.

Това беше откритието на века.

 

 

Алисън се бе навела над микроскопа. Очите й бяха толкова изморени от още една безсънна нощ, че бе почувствала контактните си лещи като горещи въглени. Най-накрая ги бе свалила и бе сложила очилата си. Косата й беше изтеглена в добре оформен кок. Беше облечена с масленозелена рокля под лабораторната си престилка. За нещастие обувките й бяха толкова грозни, колкото и удобни. Не носеше бижута, когато бе в лабораторията, но беше тикнала един молив зад ухото си. Цялостното впечатление съвсем не беше това, което правеха оранжевите панталони и шикозните сандали.

— Госпожица Лемън? Алисън Лемън?

Тя вдигна бързо глава и се обърна рязко, като чу познатия пронизващ глас. Остана вцепенена, когато той пристъпи в нейния свят — нахлу в него, промени го, изпълни го с присъствието си и го смали.

— Да — отговори дрезгаво тя.

— Името ми е Спенсър Рафт.