Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът (8)

Глава осма

Тики Едрис отвори очи и примигвайки погледна часовника на нощното шкафче. Беше 8:30. Сутрешното слънце блестеше през дръпнатите завеси. Чуваше хъркането на Алжир. Беше го заварил да работи над ключа, когато се прибра от работа малко след 3:00 часа.

Едрис почувства приятен гъдел при мисълта за ключа. Беше дочул да казват в ресторанта, че семейство Гарленд е спечелило над сто хиляди долара последната вечер в казиното. Дори само половината да реши да остави в сейфа си мисис Гарленд, заслужаваше си труда по направата на ключа.

Затвори очи и се опита да дремне още малко, но мозъкът му беше твърде активен, за да заспи. Той отметна завивката и изпълзя от леглото.

Отиде тихо в хола. Алжир спеше на канапето и се размърда, когато Едрис влизаше в банята.

Десет минути по-късно, изкъпан и обръснат, той излезе пред вратата да прибере млякото и вестниците.

Алжир се разшава и се изправи, когато Едрис се върна.

— Ще направиш ли кафе? — попита с надежда в гласа, протягайки се.

— Да. — Едрис влезе в бокса. Зареди и включи кафеварката. След това се облегна на стената и разтвори вестника.

Съобщението, написано с големи букви на първа страница, му пресече дъха. Той гледаше втрещено. Вестникът шумолеше в треперещите му ръце. Устата му пресъхна, сърцето му започна да прескача:

 

Забравил за кафето, което беше започнало да кипи, Едрис прочете обяснението за разкритото убийство, разгледа снимката с дебеличкия син на Хес. След това изключи кафеварката и сковано се замъкна в хола. Беше толкова вбесен и потресен, че би могъл да убие Алжир.

Алжир седеше на канапето. Беше си наметнал халат, прозяваше се и се почесваше по главата. Като видя пребледнялото лице на Едрис и стаения в очите му бяс, той се сепна.

— Какво е станало?

Без да каже нито дума, Едрис му подаде вестника. Алжир прочете заглавието, кръвта се дръпна от лицето му. Несигурно се изправи на крака.

— Боже! — Простена той. — Намерили са я! — Опита се да прочете написаното, но ръцете му трепереха силно, а очите му бяха замъглени от ужас и не можеше да чете. Псувайки, хвърли вестника на пода. — Какво пишат?

Едрис отиде на бара и наля уиски в две чаши.

— Какво пишат, проклет да си! — кресна Алжир.

— Млъкни! — озъби се Едрис. — Изпий това.

Алжир сграбчи чашата и изпи уискито на един дъх. Наля си още.

— Аз изчезвам! — роптаеше той. — Проклет да си, Тики! Не трябваше да слушам откачения ти план. Аз…

— Млъкни най-после! — В гласа на Едрис имаше жестокост. — Ти си виновен за това! Казах ти да я заровиш добре и на сигурно място! Заровил я! Отрепка! Да я изрови хлапе! Ти казваш на това сигурно?

Алжир изпи и това питие и отново си напълни чашата. Уискито му възвърна самообладанието. Седна и взе вестника от пода.

— Аз добре я зарових. Лош късмет.

— Така ли? Заслужаваш да те убия, негодник! — Едрис подскачаше от бяс. — Ти провали най-хитрия обир на света! Да те вземат дяволите! Защо не си го свърших сам?

Вече окопитен, Алжир пак прочете съобщението. След това каза:

— Виж, изглежда не знаят коя е и пише, че няма улики. Докато Айра си играе ролята, как ще разберат, че убитата е Норена?

Едрис овладя гнева си и грабна от Алжир вестника. Зачете отново съобщението.

— Да, каза накрая. — Все още можем да го направим. Може никога да не открият коя е убитата.

— О, не! — Каза Алжир, изпадайки отново в паника. — Аз изчезвам. Вече не е безопасно. Знам ги копоите. Те не съобщават във вестниците всичко, което знаят. Може би сега в този момент вече знаят коя е.

— Нямат шанс да открият коя е — каза Едрис. — Няма за какво да се хванат. Пише, че половината лице е изядено от мравки, а каквото е останало е неузнаваемо. Пише още, че няма белези и никаква зъболекарска работа по зъбите. Как, по дяволите, ще открият коя е?

Алжир се замисли върху това, но не беше убеден.

— Представи си, че са открили нещо за което не пишат във вестника?

— Открили… Какво? — озъби се Едрис. — Ако бяха открили нещо, щяха да напишат, нали искат да я идентифицират?

Алжир изду бузи. Допи си уискито и започна да обикаля из стаята.

— Въпреки всичко аз заминавам, Тики. Имам двадесет хиляди и това ми стига. Ще се опитам да взема самолета за Куба тази вечер.

Това беше последното нещо, което Едрис би си пожелал. Без него не би могъл да пипне парите на Гарланд. Владеейки трудно нервите си, той взе от масата ключа от сейфа на Гарленд и го размаха пред лицето на Алжир.

— Това може и да струва сто хиляди! — изписка той. — Би ли отминал толкова пари?

Алжир се поколеба.

— Не можем да го направим по-рано от утре, а дотогава може и да я идентифицират. Направят ли го, ще отидат в колежа и учителят ще ми направи описание. Няма да е трудно след това да ме намерят. Не, по дяволите парите! Тръгвам, докато още не е късно.

— По дяволите на петдесет хиляди? Луд ли си? — извика му Едрис, скачайки на крака. — Колко време мислиш ще изкараш с твоите двадесет хиляди? Слушай ме, Фил, направи каквото и аз мисля да направя. И двамата ще заминем за Куба утре, но с парите на Гарланд.

Алжир го изгледа свирепо.

— Не бих те взел със себе си дори и в ада! Всеки полицай ще те забележи, смрадлив урод! Да замина с теб е все едно да си окача на врата неонова табела.

Едрис беше толкова вбесен от думите му, че едва дишаше. Стичаше се пот по лицето му. Все пак се овладя.

— Добре — каза със задавен глас той. — Ще се разделим, но преди това ще вземем парите на Гарланд.

— Аз не! — каза Алжир. — Тръгвам довечера.

Едрис дълго го гледа. Малките му очички се наляха с омраза. После съзнавайки, че трябва да убеди това безгръбначно влечуго, заложи на алчността му.

— Добре тогава. Щом си решил така, аз ще взема парите. Алжир спря да обикаля и се обърна към Едрис.

— Как така?

— Ние сме партньори, но щом ме изоставяш, аз си запазвам правото да продължа без теб. Сам ще прибера парите на Гарланд.

— Глупак! Не можеш да ги вземеш без мен!

— Така ли мислиш? Грешиш. Мога да накарам Айра да ги изнесе. Ще ги сложи в голям плик и само трябва добре да го прикрепи към дъното на гащичките си. Ще го направи или чудесно ще я подредя!

— Слушай, глупав боклук, — каза му обезпокоено Алжир. — До утре полицаите ще те спипат. Не разбираш ли това? Щом разберат, че Айра не е Норена, а те ще го разберат, тя ще проговори, и ти си на боклука.

— Аз пък ти казвам, че няма да открият толкова скоро — спокойно каза Едрис. — Навит съм да поема риска за толкова пари. Познавам го Теръл, бива си го, но е бавен. Може да остана още седмица тук и да съм в безопасност.

Алжир си наля. Личеше си, че захапа въдицата.

— Наистина ли го мислиш? — обърна се, за да види добре реакцията.

— Разбира се. Да не мислиш, че ще си рискувам главата, ако не съм сигурен?

Алжир изпи наведнъж уискито. Помисли, че ще е луд да остави на Едрис всичките пари, при положение, че половината му принадлежат.

— Може би ще изчакам до утре — бавно каза той. — Може да взема самолета утре.

— Ако се страхуваш, заминавай днес — каза му Едрис, наслаждавайки се на постижението си. — Много добре ще ми дойде ако прибера и твоя дял. Стига да си тръгнеш.

— Затваряй си устата! — озъби се Алжир. — Моя дял ще си го взема аз.

— Добре тогава, щом си променяш проклетите решения — каза Едрис и отиде да прави кафе.

Сега Алжир му трябваше, но проклинаше деня в който се бе спрял на него. Беше прав в едно нещо, ще трябва да изчезне от Парадайз Сити, щом вземе парите. Много лесно ще го спипат ченгетата. Само да излезе на улицата и всеки ще го познае. Но още съществуваше шансът да не е идентифицирана. Щом вземе парите, ще замине и ще чака. Ако до няколко месеца нищо не се случи, ще се върне обратно. Айра ще е в банката. Ще намери с кого да замени Алжир. Не е пропаднал планът му.

Но къде да замине? Може би в Мексико? Не е лошо като идея. Наля кафето в две чаши. Нямаше опасност да е с малко пари. Ще прекара добре в Мексико. Ако Алжир наистина мисли, че ще си вземе своя дял, предстои му изненада.

Всичкото, което ще получи за героизма, ще е куршум в гърба.

 

 

Този топъл неделен ден мина бавно за някои и бързо за други.

Айра мислеше, че няма никога да свърши. Малко след десет часа Мел отиде да вземе Джой. Бяха решили да прекарат деня на плажа. Покани Айра, но тя отказа.

— Вие влюбените искате да сте сами. Не мисли за мен, татко, ще отида в клуба — каза с лекота, която не изпитваше.

Когато Мел излезе, тя се качи в стаята си и седна до отворения прозорец. Оставаха още дванадесет дни. Още не беше решила къде да отиде. Не се страхуваше за бъдещето. Знаеше как да се грижи за себе си. Горчиво съжаляваше, че щеше да остави Мел, къщата и тази стая.

Запали цигара и вдигна краката си на перваза. Мразеше мисълта, че Алжир и Едрис безнаказано ще се измъкнат с парите, които им помогна да задигнат. Не можеше нищо да им направи, без и тя да пострада. Поне като замине, няма да могат да продължат. Останалите дванадесет дни ще трябва да продължава да им носи отпечатъци и това я тревожеше.

След като мисли дълго, накрая реши какво да прави. Когато Джой и Мел заминат. Ще отиде в бунгалото на плажа, там ще облече дрехите, с които пристигна в Парадайз Сити, ще си боядиса косата черна, ще остави там колата и ще отиде пеша до магистралата. Оттам ще се качи на автобус за Тексас. Имаше малко спестени пари, после ще започне работа.

 

 

Този ден се проточи и за Алжир. Седеше до радиото и слушаше всички съобщения. Страхуваше се да не пропусне нещо и се проклинаше, че изобщо се бе хванал с Едрис.

Към десет се обади на аерогарата и ангажира място за самолета утре. Опакова си багажа и пак седна пред радиото. Четеше и препрочиташе съобщението за Норена във вестника.

Едрис се владееше много по-добре. Излезе когато Алжир звънеше на аерогарата. Отиде в ресторанта, където завари оберкелнера да прави менюто за вечерта. Каза му, че трябва да замине спешно за Ню Йорк. Негов стар приятел, тежко болен, искал да го види. Луис му каза, че щом трябва, нека заминава. Предупреди го, че не трябва да очаква да му плащат докато отсъства.

— Няма значение — каза Едрис, мечтаейки да може да го заплюе. Вместо това запази добро поведение. — Това се подразбира. Ще се върна, колкото е възможно по-скоро, но може и да се наложи да отсъствам и десет дни. Съжалявам, че ви разочаровам, мистър Луис.

Като излезе от офиса и затвори вратата, той направи отвън неприличен жест. После тръгна към паркинга за колата си. Отиде на аерогарата и направи резервация за Мексико за следващия ден.

Беше станало време за обяд. Върна се в Парадайз Сити, паркира минито и влезе в близкия бар. Поръча си двойно уиски с лед, един сандвич с пилешко месо и един с шунка. Още ядеше, когато Хамилтън от вестник „Сън“ влезе в заведението.

— О… здравей! — провлачено поздрави той и седна до Едрис. — Как е дворцовият шут?

Едрис му се усмихна.

— Добре. Ти как си?

— Отвратително. — Хамилтън си поръча чисто уиски. На крак съм почти през цялата нощ с това убийство. Чете ли вестника?

— Разбира се. — Едрис допи чашата и си поръча още едно. — Винаги чета вестника ти, Бърт. Нещо ново?

— Досега, нищо. Никой не знае кое е момичето, между нас казано, едва ли ще разберат. Която и да е тя, трябва да е дошла доста отдалече. Получиха отговори от целия щат, че няма липсващо момиче с нейното описание. Сега продължават издирването. Може да е пристигнала от Ню Йорк… от къде ли не.

— Капитан Теръл е способен полицай — каза Едрис. — Той ще открие коя е, ако това изобщо е възможно. — Погледна въпросително Хамилтън. — Никакви ли улики не са открили?

— Нищо… няма белези, нищо не е правено по зъбите, отпечатъците от пръстите не вършат работа, белези по рождение също няма… просто нищо, за да се захванат.

Едрис допи чашата и се смъкна от стола. Изведнъж се усети успокоен и безгрижен.

— Ще тръгвам. Довиждане, Бърт, — кимна той и клатушкайки се излезе от бара.

 

 

Денят, буквално се влачеше за Джес Фар. Прекара го сам на отдалечения, безлюден край на плажа. Безпокоеше се да не го види някой. Ако следващия ден успее да направи каквото бе замислил, ще е много по-добре, никой да не си спомни, че го е виждал. Помнеше думите на Айра за вида му и за полицията в Парадайз Сити. Не трябва да допусне да му се случи нещо такова.

Щеше да прекара деня на плажа и да спи в наетата кола. Беше си взел храна. През деня яде, пи и пуши много. Мразеше да е сам и мислеше, че денят няма свършване.

 

 

За хората от отдел „Убийства“, денят мина доста бързо. Всеки свободен сътрудник бе изпратен да търси информация за счупените очила. Момчетата от лабораторията им дадоха полезни данни, като се има предвид по какво се бяха ориентирали.

В 7:45 Теръл беше на бюрото си с Биглър и Хес. Тримата пушеха и пиеха кафе. Теръл четеше за трети път рапорта от лабораторията. Като че се опитваше да изстиска повече информация, отколкото всъщност имаше там. Бяха класифицирали двете стъкла на очилата. В рапорта се казваше, че притежателят на очилата е страдал от остър астигматизъм и е трябвало постоянно да ги носи. Дясното око е било засегнато повече от лявото.

Оттук можеше да се тръгне и това даде надежда на Теръл.

Като начало бе изпратил трима от сътрудниците си по специализираните аптеки за очила в радиус от сто мили.

— Нищо, че е неделя. Намирате управителите на аптеките и ги карате да отварят — беше им наредил той. — Искам още днес да знам на кого са били продадени тези очила.

На Джакъби беше наредил да се свърже с всички болници и специалисти по очни болести, класифицирани в телефонния указател.

Други трима опитваха да открият предприятието, в което бяха произведени рамките на очилата. И това не беше лесно, защото бяха затворени през уикенда. Теръл не искаше да чува възражения.

Той взе рапорта за гипсовата отливка на намерения отпечатък от мястото на престъплението. Рапортът беше кратък, но интересен. Търсеният мъж беше висок около метър и осемдесет и тежеше приблизително 85 кг. Обувките, които е носил бяха №10 и почти нови. Бяха купени от „Мъжка мода“ в Парадайз Сити. Вече беше изпратил човек да открие кой от продавачите напоследък е продавал такива обувки.

Теръл остави рапорта на бюрото и попита:

— Какво мислиш да правиш, Фред?

— Мисля пак да отида и да видя дали не са открили още нещо момчетата. Вече е светло и мога добре да разгледам наоколо. Съгласен ли си, шефе?

Теръл кимна и когато Фред излезе, той си наля кафе и погледна Биглър.

— Мислех, че снощните съобщения по телевизията и радиото ще помогнат.

— Събота вечер не е много благоприятно време за такива съобщения. Повечето хора не са си у дома. Ще има повторение след пет минути. Отивам си в стаята — каза Биглър, тръгвайки към вратата.

Когато остана сам, Теръл взе кърпата, приборите за бръснене и отиде в мъжката тоалетна.

Биглър завари Лепски да пуши дремейки на бюрото си. Джакъби говореше по телефона.

Когато Биглър седна и запали цигара, Джакъби затвори телефона и се завъртя със стола към него.

— Доктор Ханстейн има двама пациенти, съвпадащи с нашето описание — съобщи му той. — Едното момиче е на двадесет и три, другото на двадесет и пет. Двете са руси и двете са местни момичета.

— Провери дали някоя от тях не е изчезнала и дали някога са имали очила със сини пластмасови рамки — каза Биглър и погледна Лепски, когато Джакъби започна да набира. — Тези очила може да нямат нищо общо с трупа, мислил ли си за това?

— На теб ти плащат да мислиш, сержанте, — каза Лепски с усмивка. На мен ми плащат за обикалянето.

След десет минути се разбра, че не липсва нито едно от момичетата и че никога не са имали очила с такива рамки.

— Продължавай по списъка — каза Биглър и зачерта името на доктор Ханстейн.

Телефонът иззвъня. Биглър вдигна с въздишка слушалката. Тогава започна поток от ненужна информация, вдъхновена от направените съобщения по радиото и телевизията. Информация, която го заливаше цяла сутрин и която трябваше да се обработва и проверява.

На обяд Теръл изяде един сандвич и реши да отиде и види какво прави Хес. Като влизаше в колата, помисли, че времето до обяд мина светкавично. Не бяха отишли по-напред в разследването, отколкото ако бяха прекарали до обяд приятно и отморяващо по домовете си.

Остана два часа с Хес. Всеки сантиметър от храсталака и от околността бе претърсен без да открият абсолютно никакви улики повече.

— Засечка — оплака се Хес, бършейки потното си лице. — Ще се върна с теб, шефе. Може да е потръгнало с очилата.

В кантората завариха Биглър над първия лист от списъка с имена и адреси, който беше направил по повод съобщението.

— Вярваш или не? Имаме тридесет и две момичета на възраст от петнадесет до двадесет и пет години, които носят очила с нашето описание, — каза той на Теръл. — Три от тях живеят тук. Десет в Маями. Дванадесет в Джексънвил. Три в Тампа, а останалите са по островите. Съобщения за изчезнали няма, но това не значи, че наистина няма.

Теръл промърмори.

— Дай на Макс да продължи. Да провери дали някоя от тях е имала очила с такива рамки.

Биглър подаде списъка на Джакъби, който с примирено изражение тръгна към телефона.

— На път за тук е един, който може би ще е интересен — продължи Биглър към Теръл. — Твърди, че е видял мъж и момиче да се отклоняват по пътя за „Кораловия залив“ към осем сутринта на 17-ти миналия месец. Това ще е точно преди шест седмици.

Това съобщение оживи Теръл.

— Добре, щом дойде доведи го при мен. — Видя, че Лепски се готви да пали цигара и му каза троснато. — Помогни на Макс с онзи списък. Искам да видя, че се действа по разследването.

Когато той излезе, Лепски повдигна вежди.

— Разтревожен ли е старият? — попита той.

— Този случай ме тревожи и мен! — раздразнено му отвърна Биглър. — Хайде почвай! Върши някаква работа!

Лепски отиде да помага на Джакъби. Придърпа към себе си друг телефон и започна да чете списъка с имената и адресите. После подхвърли:

— Я, Джо, видя ли, че и дъщерята на Девън е в този списък? Биглър го погледна раздразнено.

— Да. Мога да чета. И какво от това? Знаем, че не е изчезнала. Какво има тук за чудене?

Лепски загаси цигарата и запали друга преди да продължи.

— Само дето тя не носи очила.

— Е и какво? — сопна се Биглър. — За бога, действай, Том! Проблемът ти е, че предпочиташ да я-каш вместо да работиш!

— Казах ти, че тя не носи очила, Джо, — търпеливо повтори Лепски. — Виждал съм я четири-пет пъти в последно време да кара колата си… Не носеше очила!

Биглър го погледна с внезапен интерес. Протегна се напред и взе рапорта от лабораторията за очилата. След това пак погледна към Лепски.

— Може и да обичам да я-кам — сухо каза Лепски, — но съм дяволски съобразително ченге. Почваш ли да загряваш Джо?

— Тук пише, че се е налагало притежателят на очилата да ги носи постоянно — каза Биглър намръщен. — Значи твърдиш, че името и е в списъка на доктор Уайдмън и че не носи очила?

— Започваш да схващаш, Джо. Внимавай да не ти се пръсне мозъкът.

Биглър стана, отиде при Лепски, взе листа и започна да чете.

— Така излиза. Норена Девън, Греъм Ко Ед Колидж, Маями. — Той си поглади брадата. — Може да е грешка. Ще говоря с доктор Уайдмън.

Върна се обратно на бюрото и набра номера в Маями.

Отговори медицинската сестра на доктора. Каза, че докторът е излязъл и няма да се върне по рано от девет часа. Тя като че беше засегната от това, че някой иска да говори с доктора в такъв прекрасен, слънчев неделен следобед.

— Обаждам се от полицейското управление на Парадайз Сити — каза Биглър. — Искам информация за негова пациентка.

— Страхувам се, че няма да мога да говоря по телефона, с когото и да било, за пациентите на доктора — отговори официално сестрата. — Трябва лично да дойдете и да говорите с него — отговори тя и затвори телефона.

— Патица! — каза Биглър и тресна слушалката. — Хей Том, размърдай си задника. Отивай в Маями и намери тоя доктор. Не можем да чакаме до довечера. Говори с него, знаеш какво ни интересува.

Лепски скочи веднага. Всичко беше по-добро от задушната и задимена канцелария.

— Добре, сержант, ще го открия — каза той на вратата. Телефонът иззвъня. Чарли от централата каза:

— Джо, тук е мистър Хари Тълас. Каза, че е дошъл при теб.

Тълас се беше обадил, за да съобщи, че е видял кола с мъж и момиче по пътя за Кораловия залив.

— Изстрелвай го при мен, Чарли, — каза Биглър.

Хари Тълас беше висок, едър здравеняк, облечен с евтин, но грижливо изгладен костюм. Когато той влезе и Биглър стана, за да се здрависа с него. Предположи, че сигурно е търговски пътник или нещо от тоя сорт. Оказа се прав.

— Благодаря ви че дойдохте, мистър Тълас, — каза му той. — Началникът иска да говори с вас. Елате с мен, моля?

— Разбира се, — каза Тълас. — Дано само не ви губя времето. Биглър го заведе при Теръл и го представи.

— Седнете, ако обичате, мистър Тълас, — каза Теръл и му посочи стол. — Разбрах, че може би ще можете да помогнете.

— Чух съобщението по радиото тази сутрин. Спомних си за това момиче… и помислих, че няма да навреди ако телефонирам.

— Много бих искал всеки да е така обществено отговорен — с чувство каза Теръл. — Ще пиете ли кафе?

— Не, благодаря, не пия кафе.

Теръл направи знак и Биглър наля две кафета, едното за Теръл, другото за него. Двамата работеха по-добре, когато имаха кафе пред себе си.

— Може да започвате мистър Тълас.

— Представям фирмата „Мелърс“, за плодове и зеленчуци. Обикалям всички малки магазини в тази посока от Маями до западния кей. На 17-ти миналия месец, тръгнах в седем и половина сутринта от Маями…

— Един момент, мистър Тълас. Нека всичко да е по реда си. Ние нямаме адреса ви — прекъсна го Теръл.

— 377 Бискейн стрийт, Маями.

— Благодаря. Сега можете да продължите.

— Когато излязох на магистралата 4А в посока Сийкъм, където трябваше да посетя един магазин, — продължи Тълас — движението беше доста натоварено. Пред мен караше спортен буик роудмастър със свален гюрук. Шофираше мъж, а до него седеше русо момиче. Движехме се с около осемдесет километра в час. Изведнъж шофьорът на буика даде десен мигач и аз трябваше рязко да намаля, тъй като не очаквах.

— Така ли, защо? — попита Теръл.

— През седмицата обикновено всички се движат към Сийкъм. Той зави вдясно по черния път, който води единствено към Кораловия залив. В делничен ден никой не ходи там. Това място се посещава през уикенда. Аз също ходя понякога там с децата.

— Колко беше часът, приблизително?

— Малко след осем. Не бяха облечени, като за плаж. Видя ми се странно. Ето защо се обадих, когато чух съобщението.

— Правилно сте постъпили. Заминаха значи по този път и вие ги изгубихте от поглед?

— Да, но по-късно, отново видях мъжа в Сийкъм.

— Можете ли да опишете момичето?

— Изглеждаше на около седемнадесет-осемнадесет години. С бяла блуза и малка черна шапка. О, да… носеше очила със сини рамки.

Теръл и Биглър се спогледаха.

— Казахте, че отново сте видели мъжа?

— Точно така. Бях си свършил работата в Сийкъм и зареждах на бензиностанцията при автобусната спирка. Същият мъж спря зад мен. Познах и него, и колата му. Той слезе от колата и отиде на спирката, където чакаше друго момиче.

— Един момент, мистър Тълас. Какво стана с първото момиче?

— Не беше с него.

Теръл и Биглър пак се спогледаха.

— Казвате, че е взел друго момиче?

— Именно — усмихна се Тълас. — Капитане, аз съм порядъчен мъж, женен с три деца, но това момиче ми направи силно впечатление. Бих казал, че всеки мъж наоколо я беше забелязал. Тя имаше повече секс в малкото си пръстче, отколкото голите мадами по списанията в цялото си тяло. Мъжът отиде при нея и й каза нещо. Тя му отговори. Не зная какво му отговори, но той страшно се ядоса. Лицето му почервеня, обърна се и се качи в колата. Беше ми интересно, разбирате ли ме, защото го бях видял да отива по черния път с онова момиче. Тук го виждах отново и пак с момиче. Както казах, той се ядоса, и аз помислих, че тази хубавица му е дала да разбере. Но, не! Тя се изправи и го последва в колата. Потеглиха в посока Парадайз Сити. Повече не ги видях.

— Запомнихте ли номера на колата?

— Защо? Не, колата не ме интересуваше. Беше спортен буик роудмастър, само това мога да кажа.

— Цветът?

— Два цвята — червено и синьо.

— Нова?

— Миналогодишният модел.

— А мъжа можете ли да опишете?

— Разбира се. Прилича на адвокат или банков служител. Висок приблизително метър и осемдесет, с широки рамене, сигурно тежи, по моя преценка, около 90 килограма. Хубав, рус със загар на лицето. С тънки мустачки. Носеше кафява сламена шапка и бежов костюм. Изглеждаше елегантен.

Биглър изведнъж се заинтригува. Нещо изплува в паметта му.

— На колко години мислите, че е този мъж, мистър Тълас?

— Около, тридесет и осем… четиридесет.

— Не забелязахте ли нещо специфично в лицето му?

Тълас се замисли.

— Не зная, какво имате предвид, като казвате специфично. Има трапчинка на брадата, която му придава расов вид… знаете какво искам да кажа… като филмова звезда.

Биглър вдиша телефона. Теръл го гледаше с очакване.

— Макс, Донеси ми снимката на Филип Алжир. Изпрати я полицията от Ню Йорк, сещаш се… изнудвача — каза Биглър.

— Алжир? — каза Теръл, повдигайки учудено рунтавите си вежди.

Биглър затвори телефона.

— Може да греша, но по описание съвпада. Изчезнал от Ню Йорк, преди да му издадат заповед за арест. Може да е той.

— Докато чакаме… можете ли да опишете момичето, което е тръгнало с него?

— Можете да се хванете на бас, че мога! Видях я най-напред, когато паркирах, за да се обадя по телефона. Слезе от автобуса който идва от аерогарата в Маями и седна на пейката. Направи ми впечатление походката и — Тълас се усмихна. — Не бях виждал такова нещо след Мерилин Монро.

— На колко години мислите, би могла да бъде?

— Осемнадесет-деветнадесет. Висока около метър и седемдесет, добре сложена. Носеше тъмнозелено велурено яке и тесни черни панталони. Беше с бял шал.

— От автобуса, идващ от аерогарата ли слезе?

— Да. Когато свърших разговора, видях, че още седи на пейката. После пристигна този мъж…

Влезе Джакъби, остави папката, която носеше, върху бюрото на Теръл и си излезе.

Биглър взе от папката снимката, която бяха получили и я постави пред Тълас.

— Това ли е мъжът? — попита Биглър. Тълас погледна снимката и кимна с глава.

— Да… това е!

Когато Тълас си отиде, Теръл каза:

— Изглежда ще си отдъхнем най-после. Започвай издирването, Джо. Може още да е в града, въпреки че се съмнявам. Кажи на Хес, че го викам.

След няколко минути Хес влезе.

Теръл му разказа накратко за показанията на Тълас.

— Не зная кое е момичето, но го намери. Може би тя ще ни заведе при Алжир. Слязла е от автобуса идващ от аерогарата в Маями, малко след 8:15 часа. Сигурно е пристигнала с полета от Ню Йорк. Провери това, Фред.

 

 

Хес влезе в бюрото за контрол на полетите в Маями. Момичето, което печаташе на машина, спря и въпросително погледна към него.

— От полицията на Парадайз Сити съм — каза Хес и се легитимира. Когато момичето стана и бързо се приближи до разделителната преграда, Хес продължи: — Мога ли да видя листа на пътниците, пристигнали на 17-ти миналия месец от Ню Йорк в 7:30 часа.

— Да, сър. Ще ви го дам.

Тя излезе и Хес седна на пейката. Когато тръгваше насам, Теръл говореше с полицията в Ню Йорк. Искаше организиране на съвместно издирване на Филип Алжир. След като прочете досието му, го мъчеше въпросът, защо Алжир е станал убиец. Нямаше и намек за насилие в дългото му полицейско досие. Той винаги беше действал гладко, не бе прибягвал до насилие.

Момичето се върна с листа.

— Можете да го задържите, сър — каза тя, подавайки му го.

Той прочете имената на 32-та пътници от този полет. Едно от имената, предизвика гримаса на лицето му.

Айра Марш.

Дяволски странно, помисли той. Марш? Може би е съвпадение? Мюриъл Марш… Айра Марш… роднини ли са?

— Имате ли някаква информация за тази жена… Айра Марш? — попита той служителката, която гледаше заинтригувана.

— Имам копие от билета, ако това може да ви помогне.

— Да… дайте да видя.

Момичето отиде до картотеката и след малко му подаде копието от билета. Видя, че е пътувала сама и че живее на Ийст Батъри Стрийт 579, Ню Йорк.

— Благодаря — каза Хес и излезе. След това отиде при полицейския пропуск.

След един час рапортуваше на Теръл.

— Момичето, което Тълас е видял на спирката за Сийкъм е Айра Марш — каза той, наливайки си кафе. — Момчетата от полицейския пропуск си спомниха за нея. Изглежда е доста впечатляваща. Пътувала е с полета от Ню Йорк. Взела е автобус от аерогарата за Сийкъм. Въпросът е коя е Айра Марш? Имаме адреса и. Какво ще кажеш, да поискаме повече информация за нея от полицията в Ню Йорк?

— Направи го — каза Теръл — и то бързо. Провери дали има роднински връзки със съпругата на Девън. Може да е идвала за погребението, но какво общо има с Алжир?

Когато Хес излезе от стаята на Теръл, там влязоха Биглър и Лепски.

— Том установи нещо, което може да е от значение, шефе, — каза Биглър. — В списъка с момичетата, които може би са носили тези очила е и Норена Девън. Лепски я е виждал напоследък четири или пет пъти да кара колата си. Каза, че тя не носи очила. Изпратих го да говори с д-р Уайдмън, който е издал рецептата. Продължавай нататък, Том.

— Така. Говорих с доктора — каза Лепски. — Няма грешка. Норена Девън има остър астигматизъм, дясното и око е засегнато повече от лявото. Показах му стъклата и той каза, че са по негово предписание. Даде ми името на оптика, но момчето, което е монтирало стъклата е заминало за уикенда. Ще се върне във вторник сутринта.

Теръл се почеса по врата, мръщейки се.

— Нищо не схващам. Защо сте си губили времето, като знаем, че Норена Девън не е изчезнала?

Лепски пристъпи.

— Виждаше ми се странно, че мис Девън не носи очила?

— Искаш да кажеш, че изобщо не носи очила?

— Не бих могъл да твърдя това, но по думите на доктора, тя ще е почти като сляпа без тях.

— Не знаеш ли, че момичетата не обичат да ходят с очила? — Нетърпеливо каза Теръл. — Сигурно се движи почти като сляпа… такива са момичета.

— Тя кара кола без тях.

— Добре, добре, ще говоря с баща и когато имам време. За бога, Том, върши сега нещо полезно. — Той погледна часовника си. — Часът е почти девет, пропуснахме новините. Изпрати описанието на Алжир за новините в седем и тридесет утре. Вземи тази снимка и започни да обикаляш хотелите. Виж дали е още в града. Хайде тръгвай!

Лепски взе снимката, спогледаха се с Биглър и излезе. Теръл каза:

— Джо, не пращай хора по второстепенни задачи, когато тук имаме нужда от всеки човек за издирването на Алжир. Би трябвало сам да го знаеш, а не да се занимаваш с дъщерята на Девън.

— Да, шефе, — унило отвърна Биглър. — Видя ми се странно…

— Добре… остави това! — пресече го Теръл. — Мисля да се обадиш на това джудже… Тики Едрис и да го попиташ, дали Мюриъл Девън, изобщо е споменавала пред него за това момиче — Айра Марш.

— Сигурно сега е в ресторанта.

— Обади се там.

Биглър се върна в стаята си. Хес, току-що затваряше телефона.

— Ще изпратят някого на Ийст Батъри Стрийт и ще се обадят — каза той, прозявайки се. — Изглежда ни чака още една дълга нощ.

Биглър изсумтя и започна да набира номера на ресторанта. Отговори му оберкелнера Луис.

— Обаждам се от градската полиция. Искам да говоря с Тики Едрис — каза Биглър.

— Няма го тук.

— Къде мога да го намеря?

— Ще отсъства десет дни. Отиде в Ню Йорк при болен приятел.

— Добре, че поне си има приятел — каза Биглър и затвори. Хес се обади от мястото си: — Знаеш ли какво ме смущава? Защо Алжир е станал убиец? Много рядко изнудвач става убиец. Какъв ли е мотивът? Трябва наистина да е нещо голямо.

Биглър придърпа телефона.

— Ти му бери грижата — каза му той. — Аз си имам други грижи. — Обади се в нощния сервиз на „Дженерал Мотърс“. Когато му отговориха, той каза, че е от полицията и че се опитва да открие спортен буик роудмастър, в два цвята — синьо и червено, вероятно миналогодишен модел. Дали могат да му помогнат?

— В момента имаме три такива — отговори мъжът.

— Притежателят е висок метър и осемдесет, едър със сини очи, рус и елегантно облечен.

— Разбира се, знам го, мистър Хари Чеймбърс. Той е на гости тук.

— Колата при вас ли е? — попита Биглър, застанал на нокти.

— Не, миналата седмица беше тук. Оттогава не съм го виждал.

— Дължи ли пари?

— Не зная. Ще проверя. Почакайте, моля.

Биглър се отпусна на стола и намигна на Хес.

— Улучих с първия изстрел, не съм ли страшен?

— Късмет — кисело отговори Хес.

Мъжът се обади след малко.

— Не дължи нищо, платил е на девети. Нашият чиновник е останал с впечатление, че е имал намерение да пътува.

— Знаете ли адреса му?

— Отседнал е в „Регент“.

— Спомняте ли си, дали има трапчинка на брадата?

— Разбира се. Голяма, колкото да изгубиш зарче вътре.

— Благодаря — каза Биглър и щастливо усмихвайки се затвори телефона. В „Регент“ е или е бил там. Том ще си скъса подметките да го търси.

Хес вдигна телефона и се обади на радио централата. Каза да се свържат бързо с Лепски и да го изпратят в хотел „Регент“.

Когато получи съобщението, Лепски караше по крайбрежната улица. Сви в първата пресечка и се насочи към „Регент“.

След десет минути говореше с Теръл:

— Алжир е напуснал „Регент“ на девети, не е оставил никакъв адрес. Изглежда е напуснал града.

— Може да е привършил парите. Започни да го търсиш в евтините хотели — каза Теръл. — Може още да е тук.

— Да, сър, — каза Лепски и изохка, когато затвори телефона.