Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът (7)

Глава седма

След близо час Джес, скрит зад палмите, видя Айра да излиза облечена с панталон и плажен жакет. Той се усмихна. Видя я как заключи и постави ключа над една от гредите на покрива. Вървеше бавно. Влезе в колата и потегли.

Джес се протегна. След малко се отпусна доволен. Отиде при бунгалото, взе ключа от скривалището, отключи и влезе. Светна и хвърли сака на канапето.

Чувстваше нужда от алкохол. Отиде при коктейлбара и си наля уиски. Влезе в кухнята и взе лед от хладилника. Върна се обратно и се отпусна в един от фотьойлите.

Разполагай се, приятел, попаднал си на страшно готино място. Само трябва много да внимаваш как ще си водиш твоята игра оттук нататък. На кукличката вече и показа, че още си и шеф. Тя ще те снабдява с колкото пари поискаш. Ако откаже, ще я заплашиш, че ще говориш с онзи фукльо Девън.

Той гаврътна питието, въздъхна и остави чашата на килима.

Може и тук да пренощувам, помисли си той. Я да погледна спалнята.

Тананикайки си под носа, той тръгна към спалнята. Видя, че там имаше комфортно двойно легло.

Много приятно местенце, помисли си той, съблече си якето и го метна на един стол. След това отиде при вградения гардероб и го отвори. Започна да оглежда окачените в него плажни дрехи. Всичките бяха твърде големи за мършавата му фигура с тесни рамене. Направи гримаса и насочи вниманието си към чекмеджетата на гардероба.

Ризите, чорапите и носните кърпи, които видя в чекмеджетата не го заинтересуваха. Когато отвори последното чекмедже, се стъписа. Наполовина скрит под плажна кърпа се виждаше 38-калибров пистолет. Дълго го гледа, след това, подтикван от любопитство и възбуда, го взе внимателно.

Откакто бе станал шеф на бандата „Мокасините“, мечтаеше да има пистолет. Това беше не само мечта, а негова амбиция. Започна да разглежда пистолета. След няколко минути разбра как да извади пълнителя. Вътре имаше пет патрона. Седна на леглото, вперил празен поглед в отсрещната стена. В едната си ръка държеше пълнителя, в другата пистолета.

Остана неподвижен доста време. Мислеше напрегнато. Накрая лукава усмивка озари лицето му и той поклати глава. Сега знаеше как да действа. Пистолетът го правеше равен с когото и да е. Ще забрави идеята да изнудва Айра за пари. Сега можеше да направи голям удар.

Вкара обратно пълнителя и остави пистолета на нощното шкафче. Изхлузи си обувките и се изтегна на леглото. Усмивката не бе изчезнала от лицето му, когато се протегна и загаси нощната лампа.

 

 

Мел привършваше закуската си, когато Айра влезе в хола. Миналата вечер, когато се върна малко след единадесет часа и завари навсякъде тъмно, а Айра заспала в леглото, се почувства разочарован. Искаше му се да я събуди и да й съобщи новината, но неохотно реши да не я безпокои. Тя го чу, когато се прибра и се молеше да не дойде в стаята и. За неин късмет той влезе в спалнята си. Прекара безсънна нощ, с измъчено съзнание и с болки по цялото тяло. Какви ли планове кроеше сега Джес, питаше се непрекъснато тя. Беше сигурна, че той няма да се върне в Ню Йорк. Винеше себе си, че постъпи толкова глупаво и му разказа всичко. Сега беше в ръцете му. Как е могла да го обича? Насили се да не мисли повече за Джес и насочи вниманието си към Едрис. Отново не можеше да намери решение. Не можеше дори да избяга. Девън незабавно би алармирал полицията и ако я открият, вероятно всичко ще излезе на бял свят.

Поглеждайки я когато влезе, Мел се сепна, като видя колко е бледа.

— Здравей — поздрави я той, вдигайки поглед от вестника, който четеше. — Изглеждаш уморена, късно ли се прибра миналата вечер?

— Не — отговори му с апатия в гласа. Наля си кафе. — Добре съм, не се тревожи. — Насилвайки се, тя повдигна поглед към него и го запита, — Казвай? Какво каза Джой?

Мел се усмихна щастливо.

— Ще се оженим в края на месеца. Тогава ще мога да изляза в отпуск и да отидем на сватбено пътешествие. Имаш ли нещо против да останеш сама четири седмици?

Тя моментално съобрази, че това може да бъде нейният шанс. Когато Мел отсъства, спокойно може да каже на мисис Стерлинг, че ще живее при приятелка и да напусне Парадайз Сити. Когато Мел се върне, тя ще е вече далече. Къде ще замине, в момента не знаеше.

— Не разбира се, нямам нищо против. Правихте ли планове?

— Ще отидем във Венеция. Нали казват, че това е мястото за меден месец.

Тя си допи кафето.

— Хмм… чудесно звучи. Хубаво татко, моите искрени пожелания за щастие.

— Благодаря. — Той стана, заобиколи масата и застана до нея. Постави леко ръка на рамото и. — Вие с Джой ще се разбирате чудесно. — Наведе се и я целуна по бузата.

Целувката предизвика тръпки по тялото и. Изправи се рязко и тръгна към вратата.

— Трябва да тръгвам, татко, — каза тя и бързо излезе от стаята.

Мел гледаше учуден след нея. Когато чу шума на отдалечаващото се рено, тръсна глава и взе куфарчето си.

Малко след единадесет часа, надолу по стълбите към трезора слезе висока, елегантна дама. Това беше, мисис Марк Гарленд, съпруга на милионер, занимаващ се със стоманодобив. Бяха я предупредили за това посещение.

— Заминава със съпруга си за Ню Йорк тази вечер — съобщи и единият от охраната. — Направили са удар в казиното миналата вечер. Предполагам че идва да си остави плячката. Внимавай с нея, понякога е доста неприятна.

Айра се изправи, когато мисис Гарленд слезе долу.

— Добро утро, мисис Гарленд, — поздрави тя любезно.

— Ти си дъщерята на Мел, нали? — каза мисис Гарленд усмихната. — Чух много хубави неща за теб. — Тя седна в стола за гости до бюрото на Айра. — Познавах майка ти преди години. Тя изучаваше с поглед Айра. — Вие много си приличате. Чух, че Мел се жени. Как приемаш това?

— О, да, мисис Гарленд. Много съм щастлива, заради него.

— Вероятно познаваш Джой?

— Да.

— Нали е симпатична?

— Много ми харесва.

— Съжалявам, че не се познавахме досега, у дома постоянно има млади хора. Следващия сезон ще трябва да се запознаеш със сина ми. — Тя отвори голямата си чанта и извади оттам добре запечатан плик. — Ще бъдеш ли любезна да го поставиш в сейфа ми? Ето вземи ключа.

— Разбира се, мисис Гарленд, — отговори Айра. Сърцето и подскочи. Взе плика и ключа. Върна се на бюрото си, отвори чекмеджето и взе проходния ключ. Поколеба се за момент, после взе парчето маджун, което стоеше в същото чекмедже. Прикривайки го в ръка тя забърза по коридора, зави надясно и спря пред сейфа на Гарленд. Направи внимателно отпечатъка, преди да е отворила сейфа. Помисли, защо си бе направила този труд, като може направо да вземе плика. Ще го мушне под ластичния колан и ще спести на Алжир труда да прави ключ. После си каза: нека се помъчи. Няма да може да ги вземе преди понеделник. Като поставяше плика погледна вътре в сейфа. В него имаше няколко кутии с бижута и няколко дебели плика, като този който току-що постави. Затвори вратата на сейфа и заключи.

Когато се обърна видя, че мисис Гарленд бе дошла до ъгъла и небрежно я наблюдаваше. Полазиха я студени трънки. Какво отърваване, помисли Айра поуспокоена. Ако не бе размислила и поставила илика вътре, мисис Гарленд щеше да я види как го задига.

— Ако дойдеш в Ню Йорк — каза мисис Гарленд, когато Айра се върна при нея — непременно ни се обади. Постоянно се опитвам да убедя баща ти да ни гостува, но той е толкова зает.

— Много бих искала — каза Айра, опитвайки се да овладее гласа си. — Страхувам се, че няма да е скоро.

— Добре, ако все пак дойдеш, да не забравиш. Довиждане, Норена! — Оставяйки я, мисис Гарленд бързо си тръгна.

На обяд Айра отиде в кафето, където чакаше Алжир.

— Какво? — настоятелно попита той, когато тя седна при него.

Без да каже нито дума Айра му подаде кутийката с отпечатъка.

— На кого е ключа?

— Мисис Гарленд.

— Вътре има ли пари?

— Да… много.

— Добре, няма да ти казвам какво те чака ако лъжеш — каза той, пускайки кутийката в джоба си. — Друг шанс няма да имаш, змия такава… помни го!

Тя се обърна и излезе от кафето. Беше толкова заета с мислите си, че не забеляза Джес, който я наблюдаваше отсреща в нает стар форд. Алжир също не го забеляза, когато си тръгна с буика.

С цигара в уста, Джес запали форда и проследи Алжир до апартамента на Едрис.

 

 

Фред Хес се намести по-удобно на пясъчната дюна и се оригна доволен. Току-що бе приключил превъзходния обяд, приготвен специално за пикника. Слънцето напичаше приятно, полъхваше лек ветрец, а шумът на морето унасяше.

Беше първият му свободен уикенд от доста време и реши да заведе жена си Мария и сина си Фред на любимото им място за плаж. Щяха да останат там целия ден.

Единственото, което разваляше удоволствието, мислеше Хес, поставяйки ръце на корема си, беше Фред-младши. Той обичаше децата, но не бе убеден дали това е така със собствения му син. Безпокоеше го мисълта, че е много разглезен. Мария, любяща майка, но строга съпруга, не му даваше възможност да го пипне дори с пръст. Ако някое дете имаше постоянна нужда от натупване по задните части, това бе Фред-младши.

В момента цареше спокойствие, Мария го беше завела на брега. Там синът му се забавляваше, пръскайки с вода бялата и рокля.

Хес заяви, че иска да подремне. Синът му обаче настояваше да играят футбол. Започна разгорещен спор и Мария, страхувайки се за кръвното на съпруга си, хвана за ръка сина им и го отмъкна далеч от цветущия речник на таткото.

Това се казва живот! Мислеше си Хес със затворени очи. Какво повече би могъл да иска човек? Представяше си как колегите му се потят в задушната им канцелария. Днес беше дежурен Джо Биглър и сигурно в момента отговаряше на позвъняванията на телефона, стараейки се да бъде учтив, към тревогите на хората за изгубено куче или открадната кола. Джо сигурно чудесно се справяше. Хес щастливо изсумтя и се потопи в съня си.

Спа около петнадесет минути до пристигането на сина му. Събуди се кисел, изпита известно удовлетворение, като видя как жена му със съжаление оглежда роклята си. Щом му бе разрешила да я плиска така, това беше краят и.

— Изчезвай оттук — каза на сина си, малък дебеланко с агресивна муцунка и с решително изражение, което го правеше копие на баща му. — Я да видим, колко далеч можеш да отидеш преди да са ти отмалели краката.

Момчето не му обърна внимание. Взе си лопатката, отиде при майка си и каза:

— Искам да заровя татко.

Мария седна на сянка. Тя беше едра, спокойна на вид, около тридесет и пет годишна жена. Не беше красавица, но имаше добър характер и излъчваше благородство. След десетгодишния им брак Хес не би я заменил с никоя жена в света.

— Добре — каза тя. — Само че го прави тихо. Татко е уморен и иска да си почине.

— Хей! — запротестира Хес. — Искам да ме оставите на мира, не искам погребение.

— Виж, Фред — с упрек в гласа започна Мария. — Знаеш, че всички деца обичат да заравят хора.

— Така ли било? Тогава дай му да заравя теб. — Хес надигна глава. — Мен няма да ме заравя!

— Искам да заравям татко! — нададе вой Фред-младши.

— Той не иска мен, миличък, не разбираш ли? Иска да играе с теб.

— Не съм глух. Само ако ме доближи, ще му отпоря ухото.

— Фред, не бъди егоист. Това е не само твой ден за развлечение. Малкият има нужда да се забавлява също. Какво толкова, ако ти сложи малко пясък отгоре. Децата обичат да го правят.

— По дяволите! Не ме е грижа какво обичат децата. На мен това не ми харесва! — викна Хес с почервеняло лице.

— Фред Хес, срамувам се от речника, който използваш пред сина си! — искрено възмутена му се сопна Мария.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — заповтаря хлапето подскачайки, щастливо, че баща му е сбъркал и с намерение да спечели от ситуацията.

— Престани! Скара му се Мария. — Не искам никога да чувам тези думи от теб.

— Защо не, татко ги казва — оправда се малкият, гледайки хитро баща си.

— И баща ти не трябва да ги казва — каза Мария.

— Татко е лош! Татко е лош! — започна да припява малкия и да подскача по пясъка. — Не трябва да казва по дяволите, но го казва!

— Виждаш ли какво направи — ядоса се Мария.

Хес си мислеше, че става доста комично и с мъка запази лицето си сериозно.

— Все някога ще ги научи — каза той безгрижно. — Сега ти, малкия изчезвай. Искам да спя.

— Искам да го заровя — започна пак да хленчи той. Последва пауза, през която Мария гледаше разгневено мъжа си.

— Ако искаш спокойствие, Фред, по-добре се съгласи. Знаеш го какъв е. Ще скимти целия следобед.

— Искам да го заровя! — крещете Фред-младши с все сили, усетил победата.

— Може би ако му перна един… — започна убеждаващо Хес. — Само ще му загрея леко ухото. Няма много да го заболи. Какво ще кажеш?

— Фред Хес! — каза Мария ужасена.

Хес сви рамене.

— Какво толкова, няма да му навреди. Фред-младши знаеше, че е в безопасност щом майка му е наблизо и продължи да настоява на своето.

— Хей, младши, — викна му Хес, неочаквано въодушевен. — Ела да ти кажа нещо.

Малкият спря да пищи и подозрително погледна баща си.

— Какво?

— Виждаш ли онази дюна отсреща… голямата? — каза Хес, сочейки към една доста висока дюна на стотина метра от тях.

Малкият погледна нататък.

— Да, виждам я.

— Ще ти кажа нещо много важно за нея, но първо обещай да не казваш на никого за това. Това е голяма тайна.

Малкият като че ли се заинтригува.

— Каква тайна?

Хес го повика с ръка.

— Ела тук, не искам никой да ни чуе.

Вече заинтригуван малкият се приближи и клекна до баща си. Хес устоя на изкушението да го зашлеви. Понижавайки глас, той започна поверително:

— Миналата вечер един старец заспал там. Той е много добър старец. Обича децата и носи със себе си банички с месо и им ги раздава.

Ако имаше нещо, което малкият да предпочита пред всичко друго, това бяха баничките с месо и Хес го знаеше. Личицето на момчето светна.

— Какво е станало със стареца? — попита малкия с вперен в дюната поглед.

— Затрупан е с пясък — отговори татко му. — Заспал там, а вятърът го затрупал. Сега е отдолу под пясъка заедно с баничките. Отиди да го изровиш.

— Баничките там ли са?

— Разбира се, че са там — увери го Хес. — Много вкусни банички с месо, напоени с масло. — Собственото му красноречие, предизвика и у него глад. Помисли, че щеше да е добре, ако Мария се бе сетила да вземе за закуска малко банички.

— Я-а! — очите на момчето се разшириха от учудване. — Не е ли умрял стареца под пясъка?

— Нищо му няма. Той ще се зарадва, ако го изровиш. Ще ти даде всичките банички. Ще видиш.

Малкият се колебаеше. Баща му може би го заблуждаваше.

— Ти ще ми помогнеш ли? — попита Фред-младши.

— Разбира се, че ще ти помогна. — Фред понечи да се изправи. Беше предвидил този въпрос и беше готов с отговора. — Само, че ако ти помогна, трябва да си разделим баничките. Моят дял ще е по-голям, защото аз съм по-голям.

Малкият се намръщи.

— Защо ще вземеш повече банички?

— Защото съм по-голям от теб и съм по-гладен.

Фред-младши се разколеба.

— Сам ще го изровя — заяви момчето, взе лопатката и се затича към дюната.

— Срам ме е от теб — каза Мария, мъчейки се да изглежда сериозна. — Да го лъжеш по такъв начин. Ще съжаляваш. Само почакай да разбере, че там няма никакви банички. Хес се усмихна и се намести отново на пясъка.

— Когато разбере, ще е време да си тръгваме — каза спокойно той. — Сега ще спя. — Погледна към мястото, където синът му настървено копаеше. Щастлива усмивка огря лицето му и той затвори очи.

Не бяха минали и десет минути, когато се събуди от възбудения писък на сина му. Надигна се с усилие и с почервеняло от яд лице.

Синът му подскачаше и го викаше с ръка.

— Татко! Идвай, бързо! — крещеше той. Не е старец… момиче е и мирише!

 

 

Д-р Лауис дойде забързан напряко към дюната, когато фотографът привършваше със снимките.

Теръл, Биглър и Хес стояха наблизо, докато сътрудниците от отдел „Убийства“ внимателно изваждаха трупа от плиткия гроб.

— Твой ред е — каза Теръл на доктора. — Побързай, изглежда е била удушена.

Д-р Лауис кимна с глава и тръгна към трупа.

— Знаете ли — изпъчи гърди Хес. — От моето момче, ще излезе голям детектив. Ако не беше той, трупът сигурно щеше завинаги да си остане там.

— На теб се е метнал — подхвърли с усмивка Биглър.

— Така съм го възпитал — отвърна доволен Хес.

— Хайде, момчета — каза Теръл. — Да започваме. Извикай още хора, Фред. Да се претърси всеки инч наоколо.

Хес кимна и тръгна.

— Състоянието на лицето е такова… — каза мрачно Биглър, — че ще е трудно да я идентифицираме, шефе. Убиецът или е взел дрехите или ги е заровил някъде.

— Няма ли съобщение за изчезнало момиче през последните шест седмици? — попита го Теръл.

— Не, в нашия район няма.

— Ще почакаме да видим, какво ще каже докторът, после се връщаш в кантората. Ще искаме описанието и да излезе утре във вестниците, а по радиото и телевизията да съобщят довечера. Ще имаш грижата за това, Джо.

— Добре. — Биглър гледаше как лекият бриз върти и мести пясъка по брега. — Този движещ се пясък няма да ни помогне. Не може да се надяваме да открием отпечатъци. Сигурно я е докарал с кола. Предварително го е замислил. Пясъкът е сбит, едва ли го е сривал с ръце. Сигурно го е направил с лопата.

Теръл кимна.

— Да, и не е искал да бъде идентифицирана. На случайно изнасилени, обикновено не взимат дрехите. Този е знаел, че ако я идентифицират, ще я свържат с него. Значи са се познавали.

Пристигна линейка и паркира до полицейската кола. Двама стажанти с носилка тръгнаха към тях. Хес се бе свързал по радиотелефона и също дойде при Теръл и Биглър.

— Момчетата са на път — каза той и отиде да говори с тримата от отдел „Убийства“, които лазейки по пясъка преглеждаха около трупа.

Стажантите изчакаха, докато д-р Лауис завърши прегледа на трупа. Когато той им даде знак, че е свършил, те разтвориха носилката, поставиха трупа, покриха го с платнище и го понесоха към линейката.

Теръл и Биглър отидоха при доктора, който затваряше вече чантата си.

— Какво ще кажеш, докторе?

— Убийство… удушена с насилие — отговори д-р Лауис. — Мъртва е от приблизително шест седмици. Разлагането е напреднало доста. Оказвала е съпротива. Каквото е останало от лицето е с големи наранявания. Ще мога да дам повече детайли, когато я прегледам в моргата.

— Била ли е изнасилена? — попита Теръл.

— Не.

Теръл и Биглър се спогледаха. Теръл сви рамене. Сега трябваше да търсят мотиви.

— На колко години би трябвало да е била?

— Между седемнадесет и деветнадесет.

— Някакви отличителни белези?

— Няма.

— Естествено руса ли е?

— Да.

— Добре. Побързай с рапорта. Не е била бременна, нали? — Теръл търсеше мотив за убийството.

— Била е девствена. — Кимайки за довиждане, д-р Лауис тръгна към колата си.

— Добре Джо, тръгвай — каза Теръл. — Провери в Маями за липсващо момиче на нейната възраст. Ако няма, ще хвърлим мрежата по-надалеч. Уведоми пресата и се свържи с радиото и телевизията. Искам публичност по този случай. Това е най-добрият ни шанс за идентифицирането.

Биглър тръгна и Теръл приближи Хес.

— Нещо ново, Фред?

— Не е била убита тук — каза Хес, поглеждайки нагоре. Беше клекнал и оглеждаше гроба. — Сигурно устата и носът са кървели, но няма следи от кръв. Щом пристигнат момчетата ще ги изпратя да огледат онова възвишение — посочи той. — Може там да го е направил.

— Няма да свършим много работа тази вечер — каза Теръл, поглеждайки към притъмняващото небе. — Още час и нищо няма да се вижда. Оставям на теб, аз се връщам.

Четири часа по-късно, все още в кабинета си, Теръл позвъни у дома на съпругата си Каролайн.

— Ще закъснея, мила — извини се той. — Най-малко още два часа. — Разказа и накратко за случилото се. Това ще е труден случай.

— Добре, Франк — каза Каролайн. — Ще ти оставя яденето във фурната. Знаеш ли кое е момичето?

— Там е проблемът. Не можем да я идентифицираме. — Той още говореше, когато Биглър влезе. Теръл повдигна въпросително вежди. Биглър кимна с глава. — Това е засега. Трябва да тръгвам. Довиждане, скъпа. — Теръл затвори телефона. — Нищо ли няма? — попита той Биглър.

— Още нищо. В Маями и Джексънвил няма изчезнели момичета. Сега проверяват селата наоколо. Получихте ли рапорта на доктора?

— Да. Тук е. — Теръл посочи с ръка няколкото напечатани листа на бюрото си. — Няма да ни помогнат много. Удушена с жестокост. Хрущялите на ларинкса и хранопровода са натрошени. Носът е счупен. Който е свършил това, е имал жесток юмрук. Белези от операции няма… родилни белези също. От добро семейство е. Ноктите и косата са добре поддържани.

— Ами зъбите?

— Нямаме късмет, чудесни зъби. Зъболекар не е пипал в устата и.

Биглър си наля кафе от картонената кутия на бюрото.

— Някакви новини от Фред? — попита Теръл, сипвайки си също кафе.

— Не се е върнал още. Нави момчетата от пожарната и отидоха с пожарната кола, взеха и прожектори. — Биглър се усмихна. — Нали си го знаеш Фред, хване ли се с някое убийство, не мирясва, докато не изрови нещо.

— Да. — Теръл взе рапорта на доктора и започна да го чете отново.

Биглър допи кафето, запали цигара и се изправи.

— Мисля да се връщам в стаята.

— Има нещо тук. — Теръл вдигна поглед от рапорта. — Не, че ще помогне много. Била е убита около един час, след като е закусила. Значи е било светло.

Биглър измърмори.

— Какво е правила толкова рано там?

— Може да е от поспаливите и да закусва късно.

— Да. — Биглър сви рамене. Ще се навъртам наоколо, шефе.

— Той излезе от стаята.

Теръл се отпусна в стола. Мозъкът му работеше. Когато му хрумнеше нещо го записваше в бележника си. След малко бутна настрани тефтера, стана и отиде в стаята на сътрудниците си.

Биглър четеше рапорт. Лепски пишеше на машина. Джакъби говореше по телефона. Стрелките на часовника показваха 21:05 часа. И тримата погледнаха към Теръл.

— Отивам си в къщи — каза той на Биглър. — Ще се върна след два часа и тогава ти си отиваш. Няма какво повече да правим. Дано да помогне телевизията тази вечер или вестниците утре. Може някой да я е видял тогава, въпреки че шест седмици са доста време. — Когато се обърна, за да си върви, вратата се отвори и Хес, лъснал от пот и със светнали от възбуда очи влезе в стаята.

— Намерих мястото, където е била убита, шефе, — каза той.

— И нещо друго намерих. — Той постави на бюрото на Биглър очила със сини пластмасови рамки. Липсваше дясното стъкло и част от извивката за лявото ухо. — Намерих ги под един храст на около три метра от мястото, където е била убита.

Биглър се изправи и се наведе над очилата. Лепски също се приближи.

— Дай да видя, Фред, — каза Теръл сядайки на края на бюрото и вземайки очилата.

— Огледахме възвишението — каза Хес. — Не беше трудно с помощта на прожекторите. Там има път, който води към отбивката от магистралата. В края на пътя тревата е сплескана, а пясъкът разхвърлян сякаш е имало борба. Има кръв по пясъка и по шубрака. Недалеч от това място има доста плътен гъсталак и зад него открихме отпечатъци от токове на мъжки обувки. Джек ще донесе гипсовата отливка, щом е готов. Като че убиецът я е чакал там и се е нахвърлил върху нея. Вероятно при първия удар са и паднали очилата.

Теръл погледна през очилата.

— Доста голям диоптър. Лепски, занеси ги веднага долу в лабораторията. Ще имаме късмет, ако стъклата се окажат специални. Виж добре рамките. — Той погледна Хес. — Намери ли някакви парчета от липсващото стъкло, Фред?

— Тук са. — Хес извади от джоба си пликче и го подаде на Лепски, който излезе бързо от стаята.

— Отивам си в стаята — каза Теръл, мислейки със съжаление за „нещото във фурната“, у дома. — Донеси ми рапорта си веднага щом го напечаташ, Фред. — Той излезе и отиде в стаята си, за да се обади на Каролайн.