Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът (6)

Глава шеста

Айра лежеше в леглото, без да може да заспи. Лунната светлина нахлуваше през прозореца и хвърляше причудливи сенки върху белия килим. Чу, часовника да отбелязва полунощ.

Държеше я будна, постоянно обезпокояващата я мисъл, че сега е напълно изпечен крадец. Незначителните кражби по магазините в Ню Йорк, в които се беше специализирала, бяха детска играчка в сравнение със сега. Ако я хванеха, щеше да отиде на топло за дълго. Почти я бяха спипали. Вълна на срам мина по тялото и. Представи си изражението на Мел, ако я бе заварил пред сейфа на Ванеси. Никога не бе изпитвала срам и не обичаше това чувство.

Изминалите седмици я бяха променили, станала бе мекушава.

Не искаше да си го признае, но чувствате, че животът с Мел, това че го вижда всеки ден и осъзнаването на нежността му, и въздействаха объркващо. Тя не само свикваше с обкръжението. Започваше да й харесва този подреден живот: ставане по едно и също време, отиване на работа, успехите в работата, достъпа до тази среда, за която не би могла и да мечтае без съветите и позицията на Мел.

Размърда се неспокойно. Обезпокои я запознанството с Джой Анслей. Беше решила да се държи студено. Откри, че недружелюбието не ставаше за оръжие срещу топлото, искрено и приятелско излъчване на Джой Анслей. Вечеряха в „Морския клуб“. Беше забавно да гледа плувците, осветени от прожекторите и да слуша танцова музика, прекрасно изпълнявана от оркестъра на ресторанта. След вечеря Мел ги закара в дома на Джой, където тя се запозна със съдията Анслей.

Преди шест седмици, такава идея — запознанство със съдия би я разсмяла. Този висок, слаб осемдесетгодишен мъж с проницателни сиви очи я впечатли, както никой досега.

Държеше се обикновено и любезно, накара я да се почувства удобно. Заведе я в кабинета си, за да й покаже малкия, но интересен „Черен музей“ — записки по негови дела за убийства. Въпреки, че се опита да приеме такова прекарване за старомодно, почувства съжаление, когато Мел дойде да я вземе.

— Ела да ме видиш пак — каза съдията, когато се сбогуваха. Домъчняло ми е за млади лица. Ще дойдеш ли да пием чай в събота, Джой ще е на плажа с баща ти? Ако нямаш нещо по-добро, ще се радвам да си правим компания.

Почти бе готова да приеме. После помисли, че главата сигурно и е омекнала, щом иска да приеме такова нещо. Каза че е заета тогава и си тръгна.

Сега, когато лежеше в леглото, мислеше колко би искала да си говори отново със съдията.

— Няма да го направя, — почти гласно каза тя. — Какво ми става, за бога! Джес ще бъде тук след седмица.

В обедната почивка пусна писмото за него. В друго препоръчано писмо му изпрати 500 долара за билет и за дребни разходи. Изпрати ги със съмнение: ако вземе парите и не дойде?

Мисълта за Джес Караше кръвта и да кипи, сърцето и да бие по-силно и тя се застави да мисли за събитията от изминалия следобед.

Имаше проблем при вземане на отпечатъка от ключа на мистър Ланза-младши. Този нисък и дебел тексасец беше втори Ванеси. Не само интимничеше с приказки а се опита и да я целуне. Едва, когато го заплаши, че ще извика охраната, той неохотно я остави на мира. Успя да вземе отпечатък, независимо, че я отпрати преди да отвори сейфа.

Другият клиент, мистър Рос, висок евреин, със сериозен, респектиращ поглед, носеше ключа на златна верижка, прикрепена на копче от панталона му.

Виждаше се, че той не ще се раздели с ключа си и Айра не посмя да си предложи услугите.

Все пак два от три възможни ключа, не е лош резултат, успокояваше се тя. Едрис не може да се оплаква. На връщане от работа мина през кафето и предаде отпечатъка на Алжир.

— Утре ще дойда пак в единадесет. Не съм виждал Тики. Ела у тях утре, след шест часа, за да си разделим плячката. Партидата на Ванеси е към петдесет хиляди. Жалко, че не успя с ключа на Рос. Басирам се, че там ще са доста повече.

— Чудеса не правя — отговори лаконично Айра. Когато отиваше към колата си със злорадство констатира, че това и достави удоволствие.

Защо и доставя удоволствие, този неуспех, питаше се, гледайки осветения таван. Установи и още нещо. Не я зарадваха думите на Алжир за парите от сейфа на Ванеси. Преди би полудяла от радост.

Тогава си отговори, че повече не се нуждае от пари. Беше получила всичко, за което бе мечтала: сигурност, дом, положение, баща и кола.

Получи тези неща без да рискува. Нямаше вероятност да открият, че не е Норена Девън. Ако продължеше да краде пари от банката, можеше някой да я разкрие и тогава щеше да се окаже в ужасна бъркотия.

Надигна се в леглото. Ами ако откаже да продължи, помисли си тя. Ако каже на Тики, че става трудно, почти невъзможно да взема отпечатъци?

Припомни си жестокия израз на очите му, когато му говореше, че и е скучно. Не трябва да го подценява. Опасен е и трябва да внимава в отношенията си с него. Може би най-лесно ще стане, като помоли Мел да я върне обратно в счетоводството. Тики няма да може да измисли нищо тогава.

Накрая реши да не нрави нищо докато не пристигне Джес. С него ще се чувства по-сигурна. Той можеше да се оправи с Тики и Алжир. В края на седмицата ще помоли Мел да я премести в счетоводството, а останалите два дни ще се преструва, че не е успяла да вземе повече отпечатъци.

Успокоена, след взетото решение, тя се обърна на другата страна и затвори очи.

На следващия ден, малко след единадесет часа, Алжир слезе в трезора.

Айра се връщате към бюрото си, след като беше придружила клиент и го бе оставила сам при сейфа му. Спря се да го огледа. Беше с нов кремав костюм и със сламена шапка. Обезпокоено помисли, че той вече харчи от своя дял и с пронизваща тревога си зададе въпроса, дали изобщо могат да се проследят парите.

— Здравей! — усмихнат поздрави той. Изглеждаше самоуверен и когато го доближи, усети миризма на уиски. — Да започваме, малката, — каза той, размахвайки куфарчето.

— По-тихо — съскащо каза тя. — Оттатък има трима клиенти.

— Да не ти пука, те не знаят кой е моят сейф? Хайде, заведи ме при сейфа.

Тя го поведе по тесния коридор към сейфа на Ланза-младши.

— Сега съм аз — каза той, когато тя превъртя проходния ключ. — Ти се връщай на бюрото.

Тя си тръгна, когато той извади от джоба си ключа, който бе направил миналата вечер. При бюрото я чакаше друг клиент и тя го поведе към сейфа му. Когато се връщаше, след като бе завела още един клиент, видя Алжир да излиза от коридора, където бе сейфа на Ланза-младши. Лицето му бе потъмняло от яд, в очите му имаше зъл блясък.

— Какво? — попита Айра.

— Вътре няма нищо, само акции и книжа. Толкова къртовска работа за нищо!

Почувства пак задоволство.

— Аз ли съм виновна?

— Побързай да вземеш друг отпечатък? Поне един до обяд! Ще те чакам в кафето.

— Ще направя каквото мога. Той я погледна убийствено.

— Дано не се повтори пак? — изсъска той отивайки си.

Тя седна зад бюрото. Ставаше нервна, още един признак, че се размеква. Преди месец би плюла на Алжир, ако я третираше, както в момента. А сега само видът на разкривеното му от яд лице я разстрои.

Тогава си спомни, че беше видяла в едно от чекмеджетата няколко ключа от свободни сейфове. Ще вземе отпечатък на 3–4 такива ключа! Те ще му създадат работа за известно време. Откъде би могла да знае кой сейф е пълен и кой празен?

На обяд отиде в кафето и завари Алжир на обичайната маса. Щом я видя, той се изправи.

— Направи ли нещо? — настоятелно я запита. Очевидно беше трескавото му нетърпение.

Тя кимна с глава.

— Два. — Подаде му кутийката с отпечатъците от вакантните сейфове.

— На кого са сейфовете?

— Мистър Крукшанк и мисис Райнленда — излъга тя, измисляйки имената в момента. — И двамата си заминават тази вечер.

— Погледна ли вътре?

— Не.

Гледаше я подозрително и тя се насили да издържи на погледа му.

— Тогава, как си взела отпечатъците?

— Дадоха ми ключовете и ги отключих, но не съм отваряла вратите. Този отговор задоволява ли те?

— Добре, за твое добро ще е там да има повече, отколкото в сейфа на онова копеле Ланза.

— Какво съм виновна аз, ако там няма нищо? — ядоса се Айра. — Изпълнявам каквото ми нареди Тики. Чудеса не мога да правя.

Алжир я гледате изпитателно.

— Това съм го чувал вече. Довиждане до шест, в апартамента на Тики. — Мина покрай Айра и излезе от кафето.

Не и се искаше да отива в апартамента на Тики, но се страхуваше да не спази препоръката на Алжир. Нали щяха да делят парите на Ванеси. Какво ще прави със своя дял? Чудеше се. Ако можеше, би го върнала в сейфа на Ванеси, но Алжир държеше дубликатите. Реши да помоли Тики, той да пази нейния дял. Ще му обясни, че няма сигурно място, където да ги държи. Ако нещо стане, поне ще може да докаже, че не е докосвала пари.

Когато свърши работа, малко след шест часа във фоайето видя Мел и спря, за да му се усмихне.

— Как мина денят ти? — попита я той. Хвана я за ръка и заедно слязоха по стълбите и се отправиха към служебния паркинг.

— О, никакви проблеми.

— Не звучиш много ентусиазирано. — Погледна я и видя, че тя присви рамене. Той продължи. — Скучно ли ти е долу сама? Ако е така, успокой се, остават ти само още две седмици.

Тя изтръпна и спря внезапно.

— Две седмици? Но, моля те, не искам да оставам долу толкова дълго! Искам да се върна в счетоводството в края на седмицата!

Той се усмихна.

— Трябва да гледаш на работата си отговорно, Норена. Мис Кърби ще отсъства най-малко два месеца. Крошуър иска да използва тази възможност и да направи промени. Ще премести тук един мъж от Ню Йоркския клон. Той не може да дойде преди края на месеца. Ще трябва да продължиш дотогава.

Айра понечи да протестира, но спря като видя учудването в погледа му.

— Освен това, Норена, ти искаше да слезеш долу. Предупредих те, че ще ти е скучно. Сега без теб не можем да се оправим. — Той и се усмихна. — Съгласна ли си?

Още две седмици, мислеше разтревожена. Не можеше да будалка Тики и Алжир толкова дълго, но пък и на Мел не можеше да откаже. Тогава помисли за Джес и за телеграмата му. Пристигаше тази вечер. С него щеше да се чувства сигурна.

Погледна към Мел смирено.

— Сигурно си прав.

— Добре. Аз отивам при Джой — каза Мел. — Ще и направя предложение, Норена. Искаш ли да дойдеш и да правиш компания на съдията?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тази вечер съм заета, татко. Няма да мога. — Тя тръгна към колата си, спря и погледна към Мел. — Желая ти щастие, татко!

Мел проследи с поглед как тя влиза в колата и потегля. Пое си дълбоко въздух.

Потръгнаха отношенията им — помисли си той. — Тя не само поулегна, но и започна да го възприема.

Айра караше към Сийкъм. Пристигна и паркира пред блока на Едрис. Влезе в сградата. Чувстваше че сърцето и бие по-бързо. Беше нервна.

Докато се изкачваше с асансьора си казваше, че няма от какво да се страхува. Алжир ще открие най-рано утре, че и следващите два сейфа са празни, но тогава Джес ще е тук и ще се погрижи за нея.

Спря за момент пред входната врата, сърцето и продължаваше да бие бързо. Имаше способност инстинктивно да усеща опасността и сега я усещаше. Поколеба се, след това стисна зъби, протегна ръка и натисна звънеца.

След малко Едрис отвори вратата и погледна нагоре към нея. Лицето му бе бледо, а малките му очички безизразни като две полирани стъкълца.

— Ето те и тебе — каза той. — Закъсняваш. Хайде влизай.

Тя се поколеба. През отворената врата видя Алжир изправен до прозореца. Ръцете му бяха в джобовете, на устата му висеше цигара.

— Хайде, влизай де, — каза отново Едрис. — Тя усети овладяното нетърпение в гласа му.

Влезе в хола и той затвори вратата след нея. Сърцето и замря, като чу щракването на ключа. Спря по средата на хола.

Имаше чувството, че отново е попаднала на Бруклинската улица. Тя се наостри като тигрица, усетила опасността. Вече не се страхуваше. Под въздействието на тази скрита заплаха, мекушавостта, която я бе обхванала през последните седмици, се стопи.

С три бързи крачки стигна най-близката стена и опря гръб на нея с лице към Едрис и Алжир. Очите и святкаха, устните и се бяха опънали.

— Казвай сега, кучко, — каза Алжир с дрезгав от бяс глас. — Сега ще си получиш, каквото ти готвех, откакто се запознах с теб! Ще ти смъкна кожата от гърба!

Той започна да си сваля колана и Айра се огледа наоколо, търсейки нещо с което да се защити. Близо до себе си видя тежък пепелник и го сграбчи, точно когато той бе изкарал колана си.

— Само да направиш крачка, влечуго такова, — каза му тя с безкомпромисен глас. Лицето и бе побеляло, но издаваше решителност. — Това заминава през прозореца. После ще си говориш с ченгетата, когато пристигнат.

— Престани! — викна Едрис. — Казах ти, че аз ще се разправям с нея!

Алжир се поколеба, гледайки вбесен. После раздразнено метна каиша на канапето.

— Хайде — каза Едрис, отивайки към креслото си — сядай, Айра. Ти, Фил кротувай.

Айра погледна Едрис, после Алжир и без да оставя пепелника седна на близкия, опрян на стената стол. Устата и бе пресъхнала, сърцето и биеше учестено. Какво ли е станало, питаше се тя. Страхуваше се повече от Едрис, отколкото от Алжир. Спокойствието на Едрис имаше зловещо въздействие и плашеше повече от вилнеенето на Алжир.

Роптаейки Алжир седна.

Едрис погледна Айра.

— Мислех те за по-умна — тихо каза той. — Щеше да ти мине номера, ако беше казала на Алжир имена, които съществуват. Ти, обаче, постъпи тъпо и измисли тези две имена. Твоите мистър Крукшанк и мисис Райнленда, нямат сметка в банката. Направих справка.

Айра не си промени изражението. Да, глупав беше ходът и, помисли тя, но откъде да знае, че този изрод я подозира.

— Що за идея? — продължи Едрис. — Знаеше ли също, че в сейфа на Ланза няма пари.

— Не знаех.

— Двата ключа, които даде на Алжир… на кого са?

Тя се поколеба, после реши да си разкрие картите. Кулминацията настъпваше по-рано, отколкото искаше. Нямаше да посмеят да я пипнат в апартамента на Тики. Чуваше се телевизора в апартамента под тях. Не бяха сами в блока. Щеше да хвърли пепелника през стъклото на прозореца преди да са успели да я докоснат и щеше да се разкрещи. Не, нямаше да посмеят да я нападнат тук.

— На никого — тихо каза тя. — Вакантни сейфове са. Алжир започна да я обижда. Наричаше я какво ли не. Той, като че се готвеше да й се нахвърли. Едрис го озапти с жест. Недвусмислено му показа да не мърда от мястото си.

— Куражът ли ти свърши, Айра? — запита — той, кръстосвайки късите си крака. Очите му злобно святкаха.

— Точно това е. Напускам групата. Измислете друг начин да си пълните джобовете и ме оставете на мира.

— Знаех, че това може да се случи, но не допусках да се случи с теб. Смятах, че си родена за тази работа. И наистина е така, Айра, само дето не го знаеш.

Тя не каза нищо.

— Ще продължиш, — тихо каза Едрис. — Утре ще дадеш на Алжир най-малко два отпечатъка и то от сейфове с пари. Разбираш ли? Направи го и аз ще забравя случилото се.

— Аз ви напускам — каза Айра. — Повече нищо няма да правя.

— Пусни ме аз да се оправям с тая кучка — избухна Алжир. — Аз ще я…

— Стой мирен! — сряза го Едрис, без да сваля очи от Айра. — Ти си получи, каквото искаше, нали Айра? Имаш дом, пари и баща. Това е причината, прав ли съм? Не те гони нуждата за пари вече?

— Това е почти всичко и ти не можеш нищо да промениш, Тики.

— Така ли си мислиш? — Но аз имам нужда от пари и още не съм получил, каквото искам.

— Продължавай, взимай каквото искаш. Само, че мен остави на мира.

— Не, малката, ти оставаш в играта.

Айра дълго го гледа, след това стана от мястото си.

— Аз си тръгвам. Ако някой от вас има друга идея, това заминава през прозореца — каза тя, размахвайки пепелника.

— Недей толкова да бързаш — мазно каза Едрис. — Ще ти обясня защо си още с нас. Ти си с нас, защото не можеш да се измъкнеш. Нали Девън ти харесва?

Айра остана неподвижна.

— Да харесва ми. Защо да не ми харесва?

— О, я си го признай — каза Едрис и се засмя. — Да не мислиш, че не съм забелязал промяната в теб? Той е доста добър татко, нали? Дава ти всичко, каквото пожелаеш. Много е различен от истинския ти баща, не е ли така?

Изведнъж и стана студено.

— Чудя се какво ли би казал Девън, ако баща ти пияницата влезе в банката и му каже, че ти си негова дъщеря. — Едрис продължи. — Колко ли ще трябва да обясняваш, момиченце. Не вярвам, че приказките ще ти помогнат да се измъкнеш от ситуацията. И още нещо, когато се разчуе, че си балдъза на Девън, а не негова дъщеря и че вече доста седмици живеете заедно, представяш ли си как ще засмърди в този чудесен град. После и пресата сигурно ще си навре носа в миналото на Мюриъл. Колко време мислиш Девън ще остане на мястото си, след като се излее тая мръсотия? Няма да е много забавно за теб, бебчо? Какво ще кажеш сега?

Айра продължи да мълчи. Едрис разбра от начина по който тя трепна, че е попаднал в целта.

— И така да забравим случката — продължи той. — Фил ще дойде утре в кафето за най-малко два отпечатъка. Гледай да си готова, освен ако не предпочиташ да се видиш с истинския си баща. И още, няма да получиш твоя дял, докато не си свършиш работата. Това няма да те тревожи, докато си имаш Девън да ти бърше нослето и да ти дава пари, прав ли съм?

Айра дълго го гледа, след това стана, остави пепелника на масата, отключи вратата и излезе. Едрис погледна Алжир и му смигна.

— Психологическият подход, приятел, винаги е за предпочитане пред насилието. Това малко глупаво животинче е почти влюбено в Девън. Утре ще получиш отпечатъци, ако искаш можем да се обзаложим?

 

 

Когато Айра се отклони към терминала за пристигащите на аерогарата в Маями, стрелките на големия стенен часовник показваха 20:15. Трябваше да почака още десет минути до кацането на самолета, с който идваше Джес.

На път за аерогарата, след срещата в апартамента на Едрис, мозъкът и работеше трескаво. Напрягаше се да измисли начини или средства за измъкване от клопката в която сама влезе. Капанът беше коварен, защото Тики знаеше, че тя не би могла да го предаде без да въвлече и себе си. Той беше отгатнал, че е привързана към Девън, преди самата тя да си бе дала сметка. В момента болезнено осъзнаваше този факт. Мисълта да въвлече Девън в скандал, от който да пострада работата му, беше непоносима. Не искаше да мисли, че е възможно да изгуби новия си дом и всичко свързано с него. Непрекъснато си повтаряше, че непременно трябва да има изход. Не можеше нищо да измисли, единствената и надежда сега беше Джес. Той е пълен с идеи. Ако му обясни ситуацията, надяваше се да намери решение. Отказваше да си припомня, че обикновено идеите му бяха детински и не вещаеха успех. Не искаше да си даде сметка, че той по никакъв начин не можеше да се сравнява с жестокото лукавство на Едрис. Продължаваше да се навива, че Джес ще измисли нещо, че той ще я спаси.

Обявиха пристигането на самолета от Ню Йорк. Тя се приближи, за да наблюдава кацането на самолета.

Видя как самолетът докосна пистата. След няколко минути пътниците започнаха да слизат и да се насочват към терминала.

Тя видя Джес и настръхна от възмущение. Беше му изпратила достатъчно пари и се надяваше да го види прилично облечен. Явно е забравила, че Джес не държи на вида си. Беше със същите дрехи, с които го бе оставила — изтърканите, тесни джинси и черното кожено яке. Кожените мексикански ботуши бяха износени и с подбити токове. Беше преметнал мръсен оранжев сак.

Джес беше висок, слаб, с тесни рамене, големи червени ръце и дълги като на щъркел крака. Дългата му мръсна коса докосваше раменете му. Лицето му бе нормално дори хубаво, освен устата, която беше малка и устните твърде тънки. Беше блед и на дясната буза имаше дълбок белег останал му от първите години командване на бандата. Видът му беше, ужасен. Сякаш не се е къпал седмици наред. Имаше крещяща нужда от бръснене.

Айра наблюдаваше, как се движи с арогантна походка между добре облечените пътници — стегнати бизнесмени и елегантните им съпруги. От начина по които го поглеждаха, съдеше че са обезпокоени от това, че такъв битник пътува с тях.

Гледайки го, съзнаваше, колко я бяха променили последните седмици. Как новата среда бе променила старите и норми и възгледи. Сега се питаше, как е могла да бъде влюбена в този мръсен лентяй. Възможно ли е това да е същият Джес, за когото се бе била и чиито желания бе изпълнявала с робска покорност?

Отново почувства срам и желание да избяга преди да я е видял.

Трябва да се стегне, нали тя го бе извикала и той сега идваше. Не може да бяга. Той има адреса и. Ако не я види ще я потърси на него. Какво би казал Мел, като го види? Трябва да го държи на всяка цена далеч от Мел. Но къде да го заведе? Трябва да го склони да се изкъпе и да си купи прилични дрехи. Сети се за плажното бунгало на Мел. Ще го заведе там за през нощта. Мел няма да го ползва до неделя. Ще му купи и дрехи.

Тя тръгна бавно към изхода и застана до една колона. Гледаше излизащите пътници. Видя Джес. Той дъвчеше дъвка и гледаше сърдито. Промъкваше се през тълпата, без да го е грижа кого бута с лакти. Спря едва, когато се измъкна от потока на движещите се.

Насилвайки се Айра излезе напред.

— Здравей, Джес, ето те и теб.

За един момент, по смутеното му изражение, тя разбра, че в първия момент той не я позна. След това зяпна учуден от промяната в нея, но бързо се окопити.

— Я! Виж каква си станала! — провикна се той. — Като светица си се нагласила.

Айра не бе успяла да се преоблече, беше с работните си дрехи и си даваше сметка, че изглежда твърде превзета и старомодна. Нейната спретната сива рокля с бяла яка и ръкавели, черни найлонови чорапи и черни обувки бяха облекло на категорията хора, които Джес най-много ненавиждаше. Наричаше ги влечуги, ближещи подметките на богатите.

— Такава ми е ролята — каза тя, защитавайки се. — Хайде тръгвай, имам много да ти разказвам. Да се разкарваме оттук.

— Така ли? Ами ако не ми се слуша? По дяволите, как смееш да изчезваш така без да се обаждаш? Слабото му лице беше мрачно. Бях решил още тук да те цапардосам по мутрата.

— О, няма ли да пораснеш! — ядоса се Айра. — Ако не си направиш труда да се държиш нормално, връщай се обратно. Тя рязко се обърна и излезе забързано от сградата. Тръгна към колата си.

Озадачен, Джес зяпна след нея, а след това примига и тръгна след нея. Спря до колата. Наблюдаваше го как оглежда колата смутено и завистливо.

— Твоя ли е?

— Моя е.

— Юда! — Той си пое въздух. — Какво става, наистина ли е твоя? Той изглеждаше толкова зашеметен от този факт, че Айра щеше да се разсмее.

Тя отвори вратата.

— Влизай, Джес.

Той заобиколи и седна до нея. Сега, когато беше толкова близо, тя усети миризмата на пот и на мръсни дрехи.

Това живо и напомни картината на жалкия и дом, живота с баща и пияницата, леглото с дървениците. Потръпна от този спомен.

— Можеш ли да я караш? — запита той, гледайки таблото опулен.

— Разбира се, че мога. По-рано карах и колата на Джо, когато ми я даваше, а тя беше двойно по-голяма.

Джес се почеса по главата. По яката му се посипа пърхот. Айра включи двигателя и потегли. Джес пак започна:

— Откъде, по дяволите, взе всичките тези пари, които ми изпрати?

— Историята е дълга и ще почакаш — отговори Айра. Неочакваното смущение и липса на увереност у Джес и достави удоволствие. — А ти, Джес? Какво прави след моето заминаване?

— Какво съм правил? — Той пак се настрои враждебно. — Правил съм, каквото обичам да правя… нищо!

Глупава забележка, помисли си тя. Не си се променил, Джес. Чак сега виждам, какво дърво и нехранимайко си. Ти не си се променил, но аз съм друга сега.

— Как са момчетата? — попита тя само, за да каже нещо.

— Какво, по дяволите, те интересуват момчетата?

— Не мога ли да питам?

— Добре са. Защо беше този камуфлаж? Аз трябва да се връщам при бандата. Момчетата не могат да се оправят без мен.

— Не му мисли. Ти нали можеш да се оправяш без тях? Той се размърда на мястото си.

— Ти за какво намекваш?

— Няма значение. Защо не си купи някакви прилични дрехи, Джес? Изпратих ти достатъчно пари.

— За какво са ми други дрехи?

— Просто… Парадайз не е Ню Йорк. Така, както изглеждаш, полицаите ще те приберат.

— Да се снимат полицаите!

— Какво направи с толкова пари, Джес… загуби ли ги?

— Имам още малко… теб какво те интересува? Не бяха ли за мен?

Тя сви рамене, объркана, че и е толкова скучно с този дръвник. Караше вече по магистрала 4А и концентрира погледа си върху пътя. Колата и беше мощна и задминаваше, без усилие големи кадилаци, буици и фордове, но внимаваше да не превишава ограниченията на скоростта. Не искаше да бъде спряна от пътната полиция с Джес в колата.

— Не можеш ли да натиснеш по-яко газта? — каза Джес, доволен, че и той има повод да критикува. — Дай да ти покажа как се шофира!

— Достатъчно бързо карам. Тук полицията не си поплюва. Той се съгласи и я попита къде отиват.

— Където можем да говорим спокойно.

Изгледа я с недоумение и не знаеше как да се отнася с нея. До него седеше съвършено нов човек. Объркан запали цигара и се отпусна намръщен в седалката си.

Мина повече от час докато стигнат бунгалото. По това време вече беше тъмно и плажът беше безлюден.

Бунгалото беше луксозно, с дървена конструкция. Имаше три стаи. Беше построено под сянката на три палми, далече от другите бунгала. Тази вечер имаше забава в клуба и по плажа не се разхождаше никой.

— Пристигнахме — каза тя, излизайки от колата. — Гладен ли си?

— Ти как мислиш? — той слезе и подозрително погледна към бунгалото. — Искаш да го разбием?

— Не, имам ключ. — Тя тръгна пред него и отключи бунгалото. Влезе и щракна осветлението. След това се обърна и с жест го покани да влезе.

Джес влезе в просторната дневна с предпазливи стъпки, като котка попаднала в непозната обстановка. Айра прекоси стаята и отиде да дръпне завесите.

— Виж ти! — изненада се той, оглеждайки наоколо. — Интересно място, на кого е?

— Това е част от приказката — каза тя. — Разполагай се като у дома си. Ще ти донеса нещо за ядене.

Докато приготвяше студената вечеря от добре заредения хладилник, тя обмисляше каква част от истината да сподели с него. Знаеше, че ще е опасно да му каже каква сума Едрис има намерение да отмъкне от банката. Няма да говори за това с Джес. Но ако се съгласи да й помогне, ще трябва да му разкаже за останалото. Съжаляваше, че го е извикала, но се нуждаеше от подкрепа. Той беше единственият, който можеше да й помогне.

По време на вечерята тя му разказа всичко. Той слушаше без да я прекъсва. Тъпчеше устата си със студеното пиле, сякаш е гладувал с дни. Когато не остана нищо за ядене, той се изтегна назад и запали цигара. Продължаваше да я слуша.

— Това е всичко, — каза накрая Айра. — Бях луда, че се хванах с тая работа, а сега не мога да се измъкна. Кажи ми как да се оправям?

— Защо искаш да се измъкваш? — попита той.

— Нямам нужда от пари. Имам всичко, което съм искала и то без да рискувам. Не разбираш ли? Ако продължавам да крада от банката сигурно ще се разбере и ще го закъсам.

— Какъв ще бъде твоят дял?

— Около пет хиляди — излъга тя. — Това ми обеща Едрис. Изглеждаше ми цяло състояние тогава, но сега… не след дълго ще трябва да бягам.

Джес се замисли.

— Колко ще вземе Едрис?

— Двадесет хиляди… или нещо такова. Не зная точно.

— Толкова ли? Басирам се, че не би си създал тези главоболия за двадесет хилядарки. Той те будалка. Сигурен съм, че Алжир изнася големи пари.

— Досега е изнесъл само веднъж, бяха пет хиляди и шестстотин долара — каза Айра и видя обезпокоена, че в очите му светна алчност.

— Ако изнася всеки ден по толкова, скоро ще се съберат доста. Не, заблуждават те. Трябва да…

— Не искам да знам дали ме лъжат! — прекъсна го Айра отчаяно. — Аз искам да се измъкна! Доволна съм от това, което имам! Искам да ми помогнеш да се отърва от тях.

Той започна да си човърка носа, гледайки безизразно. Айра виждаше, че в момента не и обръща внимание. Не я чуваше.

— Джес, не ме ли чуваш?

— О, престани! Не виждаш ли, че мисля!

Тя го гледаше и чакаше да чуе, какво ще и каже.

— Трябва ли да правиш това? — каза тя отвратена от това, което той правеше с носа си.

— Млъквай! — В очите му пламна опасен огън. — Няма да ти го повтарям! — Той извади пакет цигари от джоба и запали. — Много е хитра идеята му! Този Едрис има мозък.

— Каква идея?

— Трикът с мъртвите сейфове е страхотен. Трябва да си луда да искаш да се отказваш.

Тя си пое въздух. Трябваше да си го знае, помисли горчиво тя.

— Джес, не виждаш ли риска? Мога да отида в затвора и то за дълго.

— Да си мислила преди да се хванеш с това? — Бе присвил очи и я гледаше в упор.

— Исках да спечеля и се увлякох. Сега не искам пари. Няма нужда да рискувам. Колко пъти да ти го казвам?

Той дръпна силно от цигарата и изпусна пушека през ноздрите си.

— Аз какво ще спечеля? Ти излизаш от играта и аз не получавам нищо. Ако останеш, ще делим.

— Не е работа за нас, Джес. Ако ми помогнеш ще ти дам пари. Обещавам да ти дам някакви пари.

— Колко?

— Не зная. Зависи. Ще трябва да взема от Девън, триста или четиристотин, Джес.

— Не усуквай, нали току-що ми каза, че Едрис ти е обещал пет хиляди. Слушай, дръж се за Едрис! Чуваш ли ме? Аз ти заповядвам! Ако ти създава неприятности, аз ще се оправям с него. Но няма да се наложи, защото ти ще го слушаш! Ако мислиш, че ще ти разреша да изпуснеш пет хиляди, само защото нямаш кураж, много се заблуждаваш!

Айра побледня. Вълна на ярост премина през нея.

— Ти не ми казвай какво да правя! — изкрещя му тя. — Аз не съм…

Отворената му ръка замахна толкова бързо и неочаквано, че тя не успя да се предпази. Плесницата експлодира на бузата и като спукан балон. Тя се завъртя и падна по гръб.

Помъчи се да стане, замаяна от удара. Той обаче злобно я ритна. Върхът на ботуша се забоде в бедрото и. Очите и пламнаха. Гърчейки се тя се обърна и запълзя. Той стоеше над нея с дебнещи очи и отпуснати до тялото ръце. Поза, която познаваше от уличните му побоища. Той беше бърз и опасен, като готвеща се за атака мангуста.

— Махай се оттук! — изкрещя му тя, сочейки вратата. — Не трябваше да те викам. Повече не искам да те зная. Пръждосвай се!

— Ще си тръгна, когато аз реша. Той си свали якето и го хвърли на един стол. Ти си го търсеше боя. Имаш дебела глава, но това е Джес… забрави ли? Сваляй дрехите!

Тя се изправи и със святкащи очи започна да му крещи:

— Махай се! Не се страхувам от теб, смръдльо! Сигурно съм била луда да се надявам, че такъв безгръбначен нехранимайко ще ми помогне! Пръждосвай се оттук!

С три бързи крачки, той се озова до нея. Избягвайки ноктите и я удари с юмрук под ребрата с всичката сила на мършавите си мускули.

Силната болка я смъкна на колене. Той замахна отново и стовари юмрук от едната страна на главата и. Зашеметена, едва дишаща тя се отпусна по гръб на пода. Почувства пръстите му върху яката на роклята си и направи опит да го одере по ръката. Тогава той рязко дръпна роклята и я разкъса. Когато тя опита да се претърколи, той я зашемети с юмрук в лицето.

Псувайки тихо и дишайки през зъби, Джес смъкна останалите и дрехи.

Тя смътно почувства отгоре си теглото му и болката, но беше твърде зашеметена, за да реагира. След малко я остави.

— Добре, малката, — го чу да казва. — Ще се видим пак с теб. Прави каквото ти казва Едрис, иначе пак ще си изкараш боя, чуваш ли?

Лежеше неподвижна, със затворени очи. Боляха я главата, ребрата и слабините. Чуваше го, че обикаля из бунгалото, но нямаше сили да се повдигне и види какво прави. По страните и се стичаха горещи сълзи. Сълзи, които я изненадаха, защото винаги е мислела, че е твърде силна, за да плаче.

— Взех всичките ти пари — го чу да казва. — Ти има откъде да си вземеш, а аз нямам… Довиждане.

Чу го как прекоси хола, отвори входната врата и после я затръшва след себе си.

В бунгалото отново стана тихо. Чуваше се само нейния тих и отчаян плач.