Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът (2)

Глава втора

Няколко минути, след като Теръл и хората му тръгнаха към булевард „Сийвю“, Тики Едрис съблече памучното сако, облече вълнено, светлосиво и се затътри към килера с напитките. Отвори вратата и огледа рафтовете.

Луис и Джакъби говореха в горния край на стълбището.

— Тръгвам си, мистър Луис — подхвърли Едрис с пискливия си глас. — Трябвам ли ви за нещо?

Луис махна с ръка без да прекъсне разговора с Джакъби. Едрис излезе през задната врата и се втурна надолу по стълбището. Озова се на служебния паркинг, където бяха паркирани един буик с вдигнат гюрук и един мини купър.

На волана на буика седеше широкоплещест мъж и пушеше цигара. Беше с кафява сламена шапка, добре ушит бежов костюм, безупречно бяла риза и скъпа консервативна вратовръзка. Краищата на златисторусите му коси чудесно хармонираха на силния му слънчев загар. Беше красив, младолик, около 38-годишен, с дълбока трапчинка на брадата, която засилваше мъжественото му излъчване и караше жените да го харесват.

Можеше да бъде взет за преуспяващ юрист, банков служител или политик на път към популярност. Всъщност не беше нито едно от тези неща. Филип Алжир използваше внушителната си външност и богатите си общи познания, за да печели, мамейки хората. Четиринадесет години от живота си беше прекарал в затвора. Скоро бе напуснал набързо Ню Йорк в момент, когато бе издадена заповед за арестуването, му. Сега кротуваше в Парадайз Сити с ограничени средства. Страхуваше се да пусне някой от измамните си трикове, защото знаеше, че ако го хванат, вероятно ще изчезне за още четиринадесет.

Зад пленителната външност се криеше безжалостна жестокост. Досега бе успявал да си набавя средства без да прибягва към насилие, но сега фасадата бе свалена. Ако това, което бяха замислили с джуджето се провалеше, нямаше да се размине със затвор. Чакаше го газова камера, но имаше пълно доверие и в Едрис, и в себе си. Този план трябваше да заработи… налагаше се.

— Какво? — запита, хвърляйки цигарата, когато Едрис се приближи.

— Като в приказка — отговори Едрис облягайки се на вратата с късите си ръце. — Никакъв шум… никакви неприятности. При теб как е?

— Същото.

— Тръгнаха за бунгалото. След това ще дойдат на „Ийст Стрийт“. Ти по-добре тръгвай, Фил. Знаеш какво да правиш.

— Да. — Алжир включи двигателя. — Според теб вярват ли че е самоубийство?

— Така изглежда. Ще наблюдавам Теръл. Умен е. Не отивай в колежа преди 17:30.

— Знам, знам. Толкова пъти го повтаряхме. Оправяй се с твоите неща, за моите аз имам грижата.

Едрис се дръпна и Алжир потегли. Почака, докато се скри от погледа му и се качи в минито. Педалите на амбреажа, спирачката и газта бяха монтирани така, че да ги достига с късите си крака. Шофираше бързо и умело. Нямаше никакви нарушения за седемнадесет години правоуправление.

Излезе бързо от Парадайз Сити. На магистралата вдигна осемдесет мили в час. Когато наближи № 247, намали чувствително скоростта и погледна към паркираните полицейски коли. Пристигна на „Ийст Стрийт“ за 10 минути. Спря пред блока, влезе и взе асансьора за последния етаж. Там беше двустайният му апартамент, нает преди осем години.

Имаше голяма дневна, малка спалня, бокс, кухня и баня. Беше положил доста грижи за дневната, за да е удобна и подредена с вкус. Хранеше се на масичката за кафе, като сядаше на специално направен миниатюрен стол. Останалите мебели бяха със стандартни размери, тъй като Едрис обичаше от време на време да кани приятели. Затова беше избрал хубаво канапе и фотьойли.

Влезе в спалнята, съблече се и отиде в банята. Затанцува, тананикайки си под топлия душ, като пляскаше в такт с ръце. След душа си сложи синя пижама на златни райета и син халат. Влезе в дневната, приближи до миниатюрния бар и си наля уиски. Разреди го с вода, и седна в своя фотьойл. Вдигна краката си върху табуретката пред фотьойла. Отпи от уискито и запали цигара. Отпусна се за няколко минути. Пое дълбоко цигарения дим и бавно го изпусна през широките си ноздри. Погледна към малкия дамски часовник на китката си. Часът беше 6:30. Фил можеше да стигне в Маями за по-малко от един час. Ако всичко минеше гладко щеше да поеме обратно към осем и половина. Няма да успее да се обади преди девет и половина, даже десет.

Едрис свърши уискито, потисна прозявката си и угаси цигарата. Би предпочел да си легне сега, но знаеше, че ще заспи, а това няма да е разумно. Не трябва да е сънен и с притъпено съзнание, когато пристигнат ченгетата.

Измъкна се от фотьойла и отиде на барчето. Наля си още уиски. Едрис можеше да пие много, без това да пречи на мисленето му, но тази вечер той беше уморен и под напрежение. Реши, че трябва да пие по-бавно. Не трябва да е прекалено самоуверен. Още пиеше на малки глътки, когато чу долу да спира кола. Едва удържа да не погледне през прозореца, но не биваше да го спипват как наднича в очакване. Занесе чашата в бокса и я изплакна. След това отиде при входната врата и се ослуша.

Биглър беше взел ключа за апартамента на мъртвата от портиера. Когато му каза за случилото се той безразлично сви рамене. На въпросите отговори, че малко я познавал. Знаел я по име, редовно плащала наема. Каза, че не се появявала рано сутрин, излизала след обяд и се връщала доста късно. Не получавала много писма и рядко я посещавали.

Прозявайки се широко Хес влезе след Биглър в асансьора. Изкачиха се на последния етаж. Влязоха в апартамента и започнаха огледа. Холът бе комфортно обзаведен, с голям телевизор в единия ъгъл. В спалнята имаше голямо двойно легло и вграден гардероб, върху тоалетката имаше два портрета в сребърни рамки. Единият на красив мургав мъж в началото на тридесетте, другият на шестнадесет, седемнадесетгодишно момиче с късо подстригани руси коси. Изострените черти, вирнатото носле и сочните устни й придаваха ефирна привлекателност.

Внимателното претърсване на чекмеджетата не им разкри много. Освен колекцията неплатени сметки, намериха няколко писма започващи със: „скъпа мамо“ и завършващи „с цялата си обич, Норена“. Адресът в горния край на писмата бе Греъм Ко Ед Маями. Хес намери няколко бележки Колидж, с почерка на мъртвата, които сравни с намерената. Изглеждаха написани от едно и също лице.

Биглър, който четеше някои от писмата на момичето, се обърна към Хес.

— Предполагам, че това е дъщерята — посочи той портрета от тоалетката. — Хубаво момиче. Чудя се кой ли е бащата?

— Дребосъкът може да знае. Ела да отидем отсреща. Напуснаха апартамента, прекосиха коридора и застанаха пред вратата. Хес натисна звънеца.

След малко се отвори и Едрис въпросително ги изгледа.

— О! — каза отстъпвайки. — Заповядайте, джентълмени. Правя кафе в момента. Вие искате ли?

— Да, разбира се — отговори Биглър, влизайки в хола.

— Защо не си в леглото, Тики? — подхвърли Хес.

— Не мога да заспя без кафе. Ще отскоча за минутка в кухнята.

— Симпатяга — отбеляза Хес и заоглежда обстановката.

— Боже! Има си собствено миниатюрно кресло!

— Защо не? — отвърна Биглър, докато сядаше на канапето. — Би ли искал да си джудже?

Хес се замисли, сви рамене и също седна.

— Защо да му мисля, нали не съм?

Едрис се върна с кафето и наля в три чаши. Подаде им чашите и седна в своя фотьойл. Покачи краката си върху табуретката.

Тримата отпиха от кафето. Биглър, който се смяташе за познавач кимна одобрително.

— Чудесно кафе. Майсторски го правите.

Едрис се усмихна. — Не особено. Не съм толкова вещ по кафетата. Аз…

— Остави кафето — намеси се Хес. — Да видим, какво знаеш за жената? Снимката в спалнята на съпруга ли е?

Едрис бе достатъчно хитър, за да се хване на уловката.

— Не бих могъл да зная. Не съм влизал там.

— Хес го погледна втренчено и отиде в апартамента отсреща. Върна се с двата портрета и ги подаде на Едрис.

— Кой е този?

— Не е съпругът й. С този мъж е избягала. После го сгазила кола, преди около петнадесет години. Името му е Хенри Луис.

— А това дъщерята ли е?

— Да.

— Къде е тя в момента?

— Греъм Ко Ед Колидж, Маями.

— Съпругът жив ли е?

— Да, той е жив.

— Знаете ли името му?

— Мелвил Девън.

— Къде живее?

— Някъде в Парадайз сити. Не зная точно къде.

— Казваш, че е избягала с този мъж. Заради него ли е напуснала съпруга си?

— Да, съдейки от това което ми е разказвала. Съпругът бил много сериозен, постоянно зает с работа. Две години след сватбата срещнала Луис. Имал много пари. Избягала с него. Отдавна е станало, преди около петнадесет години. Взела бебето със себе си. Луис обичал децата. Чудесно се разбирали, но станала злополуката.

Хес го гледаше замислено.

— Всичко това тя ли ти го е разказвала?

— Да. Не наведнъж, когато я обхващаше меланхолия идваше, сядаше и с часове не продумваше. После започваше да говори. Когато Луис катастрофирал останала без пари. Те имали намерение да се оженят, щом вземе развод. Дала детето за отглеждане и започнала работа на рецепцията в някакъв хотел. Едрис спря, за да допие кафето. Наля си още и побутна каничката към Биглър. Събрала се с лоша компания и започнала да се боде. Изхвърлили я от хотела. Нямала пари за наркотик и така попаднала на улицата. После някакъв възрастен я настанил в апартамент и следващите пет години живяла доста добре, но той умрял. Изпратила Норена… това е дъщерята… в пансион. Виждали се само през ваканциите. Наркотикът я съсипал и тя се върнала тук, от Ню Йорк. След това се появил Джон Уилямс. — Едрис отново спря и погледна Хес. — Може би е добре да поговорите с него. Той знае повече за нея.

Хес си наля кафе.

— Уилямс е мъртъв. Тя го е убила. Защо не ти е казала, Тики? Всичко ти е казвала. Защо не ти е казала, че преди да дойде в „Раковината“ го е гръмнала с пет изстрела.

Едрис не се помръдна. Очите му потъмняха и заприлича на подплашен пудел.

— Не ми каза. Знаех, че има нещо лошо. Беше пила много. Липсваше разум в поведението й. Значи го е убила! Най-накрая си го получи, мръсен изнудвач. Кучи син!

— За какво си го е получил? — Попита Биглър.

— Тя правеше всичко за този калтак. Издържаше го, купуваше му дрехи, плащаше му наема. Беше луда по него. Той я обираше. Напоследък беше започнал да се занимава с богати възрастни жени от хотел „Палас“. Мюриъл беше разорена, а се бе пристрастила към наркотика толкова, че и клиенти не можеше да хване. Трябваше да плаща за колежа, за инжекциите… Джони имаше пари и тя се опитала да вземе от него назаем. Изсмял й се в лицето. Прекалил го е със смеха…

— Ами дъщерята, имаше ли представа за тези неща?

— Не. През ваканциите пътуваха. Не искаше да я води често тук. Тази ваканция искаше да я заведе на Антилските острови, но нямаше пари. Джони не искал да й даде на заем.

— Бил си най-добрият й приятел. Защо не си й дал, Тики?

— Не искаше да вземе. Предложих й.

— Защо? Нали сте приятели. Доверявала ти е всичко. Едрис го изгледа с леден поглед.

— Предполагам е мислила, че аз съм повече за съжаление. Не гледаше на мен, като на човешко същество. Бях само някой, на когото да говори.

— Казвала ли ти е, че те съжалява?

— Да.

— Добре. Поне си запазил парите си, Тики.

— Нямам толкова много.

— Недей, моля те! С твоите приятни шегички сигурно доста бакшиш събираш.

— Остави, Фред, това до никъде няма да ни доведе. — Намеси се Биглър нетърпеливо.

— Не съм сигурен. Този чешит ми се вижда доста тъмен. — Хес се намръщи. — Мюриъл с нищо ли не ти подсказа, че е убила Уилямс?

— Не.

Хес започна да развива дъвка.

— Тя имаше ли пистолет?

— Не. Мисля, че нямаше. Не зная…

— Кой я снабдяваше с наркотик?

— Не зная.

— Не си бил ти?

— Не.

Хес лапна дъвката и загледа ръцете си. После ги прибра в джобовете и се изправи.

— Това е всичко. Ти ще питаш ли нещо, Джо?

Биглър също стана.

— Не.

— Да тръгваме тогава.

Двамата тръгнаха. Едрис остана на мястото си загледан след тях.

— Благодаря за кафето — каза Биглър от вратата.

— Пази се чист, дребосък, — каза му Хес.

Двамата излязоха и затвориха след себе си.

Едрис си остана на мястото. По лицето му избиха червени петна. Кръвта му кипеше. Очите му святкаха. Задраска с нокти по фотьойла, борейки се с напиращия гняв. По-късно към седем часа стана и отиде при телефона. Набра и докато чакаше връзка запали цигара. Обади се женски глас.

— Ало, Греъм Ко Ед Колидж. Слушам ви.

— Искам да говоря с Д-р Греъм — каза Едрис. — Важно е.

— Кой, моля?

— Казвам се Едуард Едрис. Отнася се за Норена Девън… ваша ученичка. Спешно е.

— Почакайте, ако обичате?

Едрис дръпна от цигарата. След малко му отговориха.

— На телефона д-р Греъм.

— Обажда се Едуард Едрис. Приятел съм на семейство Девън. Норена ме познава. С майка й стана злополука.

— Много съжалявам. Какво искате да направя, мистър Едрис?

— Бихте ли съобщили на Норена? Не казвайте, че е сериозно. Кажете само, че е станала катастрофа. Адвокатът на семейството случайно е в Маями. Говорих с него по телефона, казва се мистър Стенли Тебъл. Той се връща в Парадайз Сити и каза, че може да вземе на връщане Норена. Това ще спести време. Майката пита за нея. — Едрис замълча, осъзнавайки нарасналото напрежение. Беше решаващият момент, от който зависеше дали д-р Греъм ще клъвне или ще възникнат затруднения.

— Мистър… кой казахте? — попита след кратка пауза д-р Греъм.

— Стенли Тебъл.

— Норена познава ли го?

— Сигурно знае за него. Едва ли са се срещали. Разбирам какво ви безпокои? Не се пуска с непознат седемнадесетгодишно момиче. Осъзнавам загрижеността ви, но е абсолютно спешно. Ще бъда откровен. Майката умира. Бих ви посъветвал да съобщите на Норена за мен. Тя ме познава добре. Нека ми се обади, аз ще й обясня за мистър Тебъл. Телефонът ми в Сийкъм е 556. Последва нова пауза и тогава д-р Греъм каза:

— Няма нужда, ще изпратя Норена с мистър Тебъл. Съжалявам много за случилото се.

— Благодаря.

— Норена ще бъде готова след половин час. Дочуване, мистър Едрис.

Щом затвори на лицето му светна лукава усмивка. Започна да танцува с прикляквания, като при казашки танц. Дребната му фигура сякаш олицетворяваше злото.

Д-р Греъм, висок, оплешивяващ, с неспокоен темперамент, сновеше нервно из големия си кабинет. Беше скръстил кокалестите си ръце. До края на семестъра оставаха само три дни и имаше много неща за довършване. Нещастието с Норена, една от любимките му, го разстрои. Не можеше да се заеме с нищо, докато не уреди изпращането. Беше съобщил на момичето. Каза и, че чакат всеки момент да пристигне адвокатът на майка и, за да я заведе у дома.

Норена не беше особено привлекателна. Носеше очила със сини пластмасови рамки, имаше хубава фигура и добре поддържана лъскава руса коса.

— Ще умре ли? — попита го тя.

— Зле е Норена. Бъди храбра! Мисля, че мистър Едрис щеше да каже ако е в опасност. Каза, че е зле — измъкна се от истината мистър Греъм.

Продължаваше да кръстосва кабинета, когато прислужницата съобщи за Стенли Тебъл.

— Покани го — каза й той.

Филип Алжир влезе с шапка в ръка. Лицето му изразяваше подходящи за случая тъга, състрадание и приятелско чувство. Той се хареса на мистър Греъм, който си помисли, че пред него стои човек, чиято същност е изписана на лицето.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — каза Алжир със звучния си баритон. Позволи си съвсем лека, тъжна усмивка. — Мога да си представя… краят на срока е толкова скоро. Сигурно сте страшно зает. Но се случи това нещастие и сметнах, че веднага трябва да дойда.

— Да, разбира се — д-р Греъм му посочи стол да седне. — Седнете, моля. Как е мисис Девън?

— Много зле, страхувам се… Съобщихте ли на Норена?

— Да, съобщих. Тя, разбира се, е шокирана. Не казах за най-лошото.

— А то може да се случи. Трябва да бързаме. Дори и сега може да не успеем.

— Тя е готова. — Д-р Греъм натисна звънеца на бюрото си.

— В коя болница е мисис Девън?

Готов за такъв въпрос, Алжир убедително отговори. — Всичко беше толкова бързо, мистър Едрис пропусна да ми каже. Първо ще отидем при него, а след това в болницата. Ще се погрижа да ви информират, докторе.

Прислужницата дойде до вратата.

— Кажете на мис Девън, че сме готови — кратко нареди д-р Греъм.

Когато тя си отиде, Алжир се изправи и тръгна към прозореца. Искаше да отвлече вниманието на д-р Греъм и да избегне неудобни въпроси. Загледа се в двора на колежа.

— Чудесно място, докторе. Радвам се, че го видях. Често Клиенти ме питат за подходящо училище. С радост ще ви препоръчам.

Д-р Греъм засия.

— Много мило от ваша страна. Мога да ви дам и проспекти за колежа.

— Разбира се.

Д-р Греъм извади няколко проспекта. Алжир ги заразглежда с интерес. Въпросите, които задаваше отвлякоха вниманието на д-р Греъм.

Накрая се почука и той отиде да отвори.

— Влез, Норена. Мистър Тебъл пристигна. Момичето застана сковано на вратата. Носеше сива плисирана пола, бяла блуза, малка черна шапка и черни обувки. На ръката си бе преметнала сиво сако. Приличаше на момиче от колеж, облечено в най-хубавите си дрехи.

Греъм забеляза, че е плакала. Очите й бяха зачервени и подути. Беше бледа, но успя леко да се усмихне, когато Алжир се приближи с приятна, сдържана усмивка.

— Никога не сме се срещали, Норена, — каза той. — Грижа се за нещата на майка ти. Често сме говорили за теб. Хубаво щеше да е тази среща да бе станала при по-добри обстоятелства.

— Да, мистър Тебъл, — отвърна Норена и отклони поглед, за да скрие напиращите сълзи.

— Ще трябва да тръгваме, — обърна се Алжир към д-р Греъм. Ще телефонирам щом разбера нещо по-определено. Колата ми е на входа. Можеш да тръгваш, Норена.

Греъм взе ръката на момичето.

— Довиждане, Норена. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. Обикновено става така.

— Довиждане, д-р Греъм, благодаря ви. Тя се обърна и бързо напусна кабинета.

— Багажът готов ли е? Едва ли ще се връща. Нали това е последният семестър?

— Взе само чантата си. Останалите неща ще изпратя на адреса.

— Добре. Тогава тръгвам и да се надяваме?

Сбогуваха се и Алжир бързо слезе по стълбището. Качи се до Норена. Потегли надолу към изхода и излезе на шосето. Шофираше с умерена скорост през Маями. Изкушаваше се да натисне по-силно газта, но съзнаваше, че случайна злополука или нарушение може да провалят най-отчаяния план за спечелване на големи пари.

Когато опитваше да се измъкне от задръстването при кея „Флорида“, Норена колебливо се обади:

— Опасно ли е пострадала мама, мистър Тебъл?

— Зле е, Норена, — каза Алжир. — Не трябва да се тревожиш. В този момент ние двамата не можем да й помогнем.

— Злополуката с кола ли е?

— Да. Слязла от тротоара и шофьорът не успял да спре.

— Била ли е пияна?

Алжир се смути. Хвърли поглед към момичето до себе си. Тя гледаше втренчено напред, бледа и вцепенена.

— Пияна? Какво искаш да кажеш? Не бива така да говориш за майка си.

— За мен мама е повече от всичко на света! — каза момичето с такава страст, че Алжир трепна. — Аз я разбирам. Знам какво е преживяла. Тя прави всичко за мен. Жертва се за мен. Зная, че пие. Била ли е пияна?

Алжир се размърда обезпокоен и накрая каза:

— Не. Виж какво, Норена, в момента работя по един особен случай и обмислям нещо. Моля те, успокой се. Ще те заведа при майка ти максимално бързо… Разбираш, нали?

— Съжалявам, че пречих.

Алжир пак трепна. Големите му загорели от слънце ръце стиснаха волана. Не искаше да знае нищо за това момиче. Искаше то да остане анонимно, като Джони Уилямс. Беше достатъчно просто да влезе през вратата на спалнята му и да стреля в него. Не го познаваше. Все едно, че стреляше в мишена. Ако разрешеше на момичето да говори и установи духовен контакт, как щеше да се застави да го убие. Дори сега след тези няколко реплики, го изби студена пот. Започна да му се гади.

Беше се измъкнал от задръстването и караше по магистралата 4А, наведен напред и съсредоточен върху пътя.

 

 

Самолетът от Ню Йорк се приземи навреме на летището в Маями. Пътниците започнаха да се събират във фоайето към 7:30.

Сред пътниците беше и едно стройно седемнадесетгодишно момиче. Имаше нещо ефирно в слабото му лице. Носеше бял шал, бутилковозелено кожено сако, черен тесен панталон и обувки с нисък ток. Гърдите му бяха провокиращо повдигнати, а походката привличаше вниманието на всеки мъж във фоайето. Пристъпваше самоуверено, с цигара между сочните си устни. Сините му очи гледаха с твърдостта на кремък. Когато мъжете я заглеждаха, тя им отговаряше с враждебно предизвикателство.

Айра Марш бе израснала в предградията на Бруклин. Сестра й, с двадесет и две години по-голяма от нея, бе напуснала фамилията още преди Айра да се появи на този свят. Майката беше родила единадесет деца. Айра бе последна от потомството. Четирима от братята загинаха пияни при автомобилна катастрофа. Двама излежаваха доживотна присъда за въоръжен грабеж. Четирите момичета, включително и Айра, напуснаха предградието и не се чуваха, нито виждаха вече. Ако не беше Едрис, тя нямаше да знае, че най-голямата й сестра е проститутка и наркоманка. Това обаче не я разстрои особено. Сестрите и братята значеха за нея, толкова, колкото и бащата пияница, заради когото се налагаше да заключва спалнята си.

Една неделна вечер преди четири месеца пред дома й я чакаше усмихнато джудже в червен мини купър. Айра се връщаше от обществената баня, където бе прекарала един час в приготовления за танците в неделя.

Щом я видя, джуджето слезе и застана пред нея. Беше облечен в кафяво спортно сако и сиви панталони от трико. Носеше кафява шапка за бейзбол, кривната над дясното око.

— Ако Вие сте Айра Марш, искам да говоря с вас. — Айра се намръщи, взря се в джуджето и го отряза:

— Я се разкарай, палечко! Не говоря с всеки.

Едрис се разсмя.

— Отнася се за сестра ти Мюриъл. Не бъди арогантна. Сестра ти ми е приятелче.

Жените по балконите на блока се загледаха в тях. Децата спряха да играят и се скупчиха наоколо. Започнаха да подсвиркват. Поиска й се да узнае повече за сестра си. Знаеше я само по име. Влезе в колата. Едрис я последва и потеглиха следвани от виковете на децата.

— Казвам се Тики Едрис. Намислил съм една работа, която може да ни донесе куп пари.

— Защо и на мен? Ти не знаеш за мен нищо.

— Няма нещо, което да не знам — отговори той. Намали скоростта и спря пред един незастроен парцел.

Преди месец, когато я бе обхванала пак меланхолия, Мюриъл спомена за най-малката си сестра: „Никога не съм я виждала. Ако не бях срещнала един от старата тайфа нямаше да знам, че съществува. Представяш ли си, голяма е колкото дъщеря ми.“

Тази случайно казана подробност му даде ключа към неразрешимия до този момент проблем. Свърза се с едно детективско бюро. Поиска да му направят проучване за седемнадесетгодишно момиче на име Айра Марш. Срещу двеста долара агенцията му предаде пет страници с информация, която го убеди, че ако правилно подхване момичето, ще реши проблема си.

От подробностите в доклада си направи заключение, че тя е буйна. Местната полиция я беше картотекирала, но благодарение на находчивостта й до съд не се бе стигало. Известна бе като специалист по кражби в магазините. Цивилните полицаи не я изпускат от поглед щом я зърнат да влиза. Свързана бе с бандата „Мокасините“, състояща се от малолетни престъпници, които постоянно имаха сблъсъци с полицията и със съпернически банди от района. Джес Фар си бе извоювал неоспоримо място на шеф. Споменаваше се също, че до преди шест месеца Фар е ходил с Леа Фелчър — момиче на неговата възраст, красиво, но по мъжки безцеремонно в отношенията си. Тя била сигурна в позицията си при Джес. Айра обаче решила, че с нокти, зъби и юмруци иска Джес и мястото на Леа. Били се голи до кръста в препълненото мазе на един склад. Цената била Джес Фар. Това била най-дългата и кървава схватка, която момчетата били виждали.

Айра знаела, че трябва да се бие за Джес. Тренирала и живяла като спартанец. Посещавала гимнастическия клуб на Мълиган. Старият боксьор, който бил посветен в тайната, я тренирал както себе си навремето, с увереността, че е невъзможно да загуби.

Вече като момиче на Джес, била ангажирана с дейността на бандата. Трябвало винаги да е с тях и да ги вдъхновява. Често служела за стръв при нарушаване на неудобни примирия.

Сведението завършваше така:

„Това младо момиче е интелигентно, ловко, жестоко, с лош нрав, егоист и без морал“. Заключението на служителя бе, че тя не би се спряла пред нищо, за да постигне целта си. Като положителни качества бе посочил нейния кураж, решителност, умението й да работи с цифри. В редките случаи, когато оставала без пари, тя работела при Джо Слесър, в бизнеса със залаганията при конни надбягвания. Той се изказал ласкаво за нея. От него се научила да борави със сметачни машини и компютри.

Съдейки от тези писания, тя беше идеалния човек за плана на Едрис. Щом седна в минито той я заоглежда. Привлекателното лице му вдъхна увереност, че тя ще успее.

— Направих проучвания за теб, малката. Харесват ми нещата, които научих. Искаш ли да спечелиш много пари?

През цялото време докато шофираше, а и сега, когато бе спрял и говореше, Айра го гледаше толкова напрегнато, колкото и той нея. Инстинктът и подсказваше, че не трябва да го подценява.

— Зависи от две неща: колко ще спечеля и какво трябва да направя?

Едрис потупа волана и се усмихна.

— Обичаш ли комара?

— Може би.

— Колко пари би искала да спечелиш?

— Колкото е възможно повече.

— Нямах предвид това. Мечтала ли си за много пари? Аз мечтая. — Едрис прехвърли единия си крак върху другия. Винаги съм мечтал да имам пари. А ти?

— Да. Мисля, че да…

— Колко пари мечтаеш да имаш?

— Много повече отколкото можеш да ми дадеш…

— Но кажи колко?

— Един милион.

— Защо само един — закикоти се Едрис — Защо не десет… двадесет милиона?

Тя погледна евтиния си часовник на китката.

— Стига сме се будалкали. След десет минути трябва да съм си у дома. Имам среща.

— Да предположим, че ти кажа как можеш да спечелиш петдесет хиляди. Готова ли си да рискуваш?

Тя го погледна. По израза на лицето му разбра, че говори сериозно. Почувства, че кръвта и се разгорещява.

— Какво да рискувам? Аз нямам нищо.

— Да си обладана от същата лудост, като моята. Зависи от цената, която искаш за риска? Петдесет хиляди долара е добра цена. Рискът не е голям, но съществува. Ще рискуваш свободата си, така както аз ще рискувам своята.

— Какво те кара да мислиш, че свободата ми струва толкова? Моята свобода? — засмя се горчиво тя. — Бих направила всичко за толкова пари.

Едрис гледаше, преценяваше застиналата и усмивка след смеха и остана доволен.

— Трябва да си ги спечелиш, малката. Не се заблуждавай. Работата е специална, само за теб.

— Каква е тази работа?

— Преди да ти обясня ще ти разкажа началото.

Тогава Айра разбра за сестра си, за нейния брак, за това че избягала с бебето и че накрая попаднала на улицата.

— Сестра ти е наркоманка — каза Едрис. — Нищо не може да се направи. Давам й четири месеца… не повече. Свършено е с нея.

Айра се наклони напред, отпусна лице в шепите си и подпря лакти на колене. Очите и се замъглиха от напрежението. Беше толкова погълната, че забрави за срещата с Джес, за танците. Забрави всичко. Остана само писукащия глас на Едрис, вливащ отрова в ушите и.

Накрая той започна да обяснява, какво бе замислил. Приличаше на сценарий за филм. Най-напред и се стори, че е мръднал, че му липсва нещо. Остави го да говори и започна да разбира, че този план може да успее. Ако това стане ще има пари.

— Той никога не е виждал дъщеря си — каза Едрис в заключение. — Не е чувал за нея шестнадесет години. Приликата между вас е необикновена и той няма да се усъмни. Няма място за безпокойство. Със сигурност ще те приеме като своя дъщеря. Разбираш ме, нали?

Да, това тя разбираше. Знаеше от майка си, че много прилича на Мюриъл.

— А истинската дъщеря? — попита тя. — Какво ще стане ако тя разбере за мен?

— Няма да разбере — каза Едрис потривайки ръце. — Дъщерята на Мюриъл е мъртва. Удави се миналата седмица. Затова дойдох. Ако беше жива, нямаше да можем да го направим. Когато Мюриъл ми каза за смъртта и, ми хрумна този план. — Той затърси признаци по лицето и, че е повярвала в тази лъжа. — Нищо не можем да предприемем, докато Мюриъл е жива. Но няма да чакаме дълго… Три-четири месеца, не повече.

Айра се размърда.

— Как е умряла дъщеря й?

— Вероятно се е схванала, когато е плувала — лъжеше уверено Едрис.

— Не може ли нещо да се направи за сестра ми?

— Не. Тя кажи-речи си е отишла. Айра замълча и се загледа напред.

— Добре. Ще приемеш ли? Рискът не е голям.

— Трябва добре да обмисля. Ела следващата седмица по същото време и ще ти отговоря.

— Не мога да идвам от Парадайз Сити, момиченце. Тук съм за сметка на годишния си отпуск. Аз работя за прехраната си. — Той извади визитна картичка от портфейла си. — Ето адресът ми. Изпрати ми телеграма като размислиш. Пиши да или не. Не е спешно. Докато Мюриъл е жива не можем да правим нищо. Достатъчно време имаме. Трябва да успеем.

Айра мислеше за този първи разговор с Едрис, когато минаваше през фоайето на аерогарата на път за автобусната спирка. Не допускаше нито за миг, че могат да се провалят. На баща си каза, че започва работа извън Ню Йорк и няма да се връща. Той беше толкова пиян, че думите й не му направиха впечатление. Съжаляваше, че напуска Джес. Не му каза какво ще прави, защото щеше да разпитва. С петдесет хиляди можеше да разчита на по-добра връзка от тази с Джес. Каза си го, но чувстваше, че е влюбена в него повече, отколкото и се искаше. Щеше да й липсва.

Следвана от мъжки погледи, тя излезе от фоайето на аерогарата, прекоси огряното от ранното слънце пространство до спирката и се качи на автобуса за Сийкъм.