Линда Милър
Съпругата янки (21)

21

Както се беше случвало всеки път преди, любовта на Бригъм остави Лидия в състояние на изумена омая. Мина дълго време преди да дойде на себе си, преди да си спомни как трябваше да накара сърцето си отново да бие, а дробовете й пак да поемат въздух и накрая да проговори.

— Искам да зная дали е вярно онова, което говорят хората — прошепна тя във влажната топлина на голото рамо на Бригъм.

Бригъм въздъхна дълбоко и доволно и се намести по-удобно на леглото.

— Предполагам, че ще зависи от това какво се говори — отвърна той след дълга пауза.

Лидия усети първия пристъп на гняв, когато действителността започна постепенно да заема мястото си в разума й, като мрежа от плътна паяжина.

— Знаеш добре — каза тя с остро сбутване в ребрата. — За онази Клара О’Кийфи от Остин Хемър. Хората казват, че сега ти била любовница.

Последва нова въздишка, но тази не беше доволна.

— Кл… г-ца О’Кийфи е моя приятелка — призна неохотно той.

Сърцето на Лидия се полюляваше на ръба на някаква камениста пропаст, готово да падне долу и да се разбие на парченца върху зъберите на истината, очакваща го там. Тя знаеше, че Бригъм нямаше да я излъже; той винаги казваше точно това, което мислеше.

— Аз си имам съпруга — каза най-накрая той, без да засилва, нито отслабва прегръдката си, а едната разперена ръка продължаваше да лежи собственически върху голите хълбоци на Лидия. — Засега не съм сметнал за нужно да си взема любовница.

Облекчение заля душата на Лидия, но също и гняв. Беше трудно да признае надмощието, което Бригъм имаше върху нея, а да не говорим да го приеме като факт. Някакъв първичен женски инстинкт се опитваше да я убеди, че има подобна власт над него, но Лидия моментално отхвърли идеята като напразна мечта. Опита се да се надигне, но съпругът й я задържа на мястото й с нежна, но непреодолима сила.

— Мина повече от месец, откогато… откакто двамата бяхме заедно.

Нещо вътре в нея я подтикваше, заставяше я да се бори, да накара Бригъм да се отдръпне от стената, която вече беше преценил, да отстъпи от земята, която отдавна беше завоювал.

Той се разсмя.

— Бил съм целомъдрен и за по продължителни периоди, моя скъпа съпруго — каза той, когато смехът му малко се укроти. С внезапно, но влудяващо грациозно движение, я издърпа върху себе си и проблесна с белите си зъби в триумфалната усмивка на тъмнокос викинг, оглеждаш разрухата след битката. — Не ми ли вярваш?

Лидия бе и радостна и нещастна от допира на твърдата неравна и невероятно приканваща я мъжественост на тялото под нея. Зърната й се бяха стегнали и някъде в дълбините й се зараждаше топла вълна.

— Раз… разбира се, че ти вярвам. Ти не притежаваш дарбата да излъжеш, дори когато лъжата би била най-добрата услуга.

Той отново се разсмя и звукът отекна под нея като тътена на земетресение.

— Веднага щом успея да изясня за себе си дали последното беше похвала или обвинение, ще ти отговоря.

Той разпери пръсти по хълбоците й, сега затреперили от подновени желания и я притисна върху себе си. Ерекцията му изглеждаше величествена и първична като едно от ония гигантски дървета, които отсичаше и Лидия почувства тялото си да набъбва, за да го приеме в себе си.

— Беше обвинение — отговори останала без дъх.

Ръцете му се плъзнаха от хълбоците към бедрата й, повдигнаха я разположиха я. Тя неволно извика, когато започна нежното, но неизбежно нахлуване.

Когато тя се изправи над него, Бригъм проследи с върха на пръста си очертанията на гърдите й.

— Наистина ли носиш бебето ми? — попита тихо той. Все още навлизаше в нея, бавно и невероятно приятно. — Или беше само трик, с който да влезеш под кожата ми?

Лидия пое остро въздух и го задържа в себе си, за да не извика от чисто порочното щастие на безкрайното съблазняване на Бригъм.

— Има… наистина… бебе — отвърна глухо тя, но дишането й сега бе станало плитко и бързо. Опита се да се раздвижи върху него, но той задържа здраво бедрата й и я принуди да остане неподвижна, когато огненият стълб се издигна дълбоко в нея. — А на мен ми се струва… о, мили Боже, Бригъм… че ти си… че ти си се вмъкнал под моята кожа…

Той й позволи да вземе още малко от него, само още една нищожна частичка, после вдигна достатъчно високо глава, за да пие жадно от едната й гърда.

— И наистина съм, г-жо Куейд — отвърна той с дълбок глас, дрезгав от страст, но и развеселен от думите й.

— О, Бригъм, моля те…

Той я спускаше все по-ниско и по-ниско върху себе си, докато накрая тя се сля с тялото му. И за пръв път фактът, че неговият собствен контрол също го напускаше, се усети в това на гласа му:

— Това няма… няма ли да навреди на детето ми?

Лидия бе трогната, но страстта я беше отнесла вече твърде надалеч, за да може да се спре и да се отдаде на нежни емоции. Нуждата бе навлязла в кръвта й, носеше се по вените й като треска, а Бригъм можеше да й предложи единствения лек.

— Не, Бригъм — успя да каже тя със сигурност, която извираше от някаква дълбока, непозната част на тялото й. — Твоят син е в безопасност.

При думите й мощното тяло на Бригъм се изви под нея така, както жребец се опитва да хвърли ездача си. Лидия притисна бедра от двете страни на хълбоците му и се задържа на седлото. Сладката битка продължи още и още, докато Бригъм и Лидия успяха да разрушат невидимата бариера и тихите им стенания се преплетоха като краищата на две панделки, когато се понесоха към тавана.

Щом най-накрая утолиха страстта си, Бригъм и Лидия потънаха в дълбок сън с морни и влажни тела, все още преплетени едно в друго и в чаршафите. Лидия се събуди рязко някъде в най-тъмните часове в нощта с усещането, че кой знае защо, бе проблеснала светлината на фенер.

Вместо това, през прозореца нахлуваше късната лятна луна и обливаше със сребристото си сияние нея, Бригъм и цялото легло. Обръч стегна сърцето на Лидия от красотата на всичко това и от явната безнадеждност на любовта й към мъжа, който спеше до нея.

Трябваше да успее да събере сили, тъжно си помисли тя и да спаси поне част от душата си за самата себе си. Ако не го направеше, нейната индивидуалност щеше да се преплете с тази на Бригъм, после да се стопи изцяло и тя щеше да се превърне в нещо не по-различно от образ, отразен в огледало.

Тя се освободи от прегръдката на съпруга си внимателно и много тихо. Той се размърда в съня си, тя изчака, обвила с успокояваща ръка тялото му, докато потъна отново в дълбок сън. После стана от леглото, облече се безшумно и се измъкна от стаята. Част от душата й остана вътре, сгушена доверчиво до Бригъм.

Плачеше безмълвно, когато прекоси тъмния коридор, спусна се по задното стълбище, мина през кухнята, обляна от лунна светлина и излезе навън в нощта. Обгърнаха я дружелюбни звуци; от едно дърво извика бухал и в тишината можеше да чуе плискането на водата от залива, която се разбиваше в недалечния кей. Щурците пееха в тревата в стройния си летен хор, а в краката й притича котка, забързана към своята незнайна цел.

Лидия щеше да се върне направо в малкия си дом, ако не беше забелязала светлинката в един от прозорците на втория етаж на съвсем новия смесен магазин на Куейдс Харбър. Там сега живееше Поли в две просторни, все още необзаведени стаи над помещенията на магазина.

Може би Поли е болна, помисли си Лидия и забърза по посока на голямата, дървена постройка. Но още докато обмисляше от какво би могла да страда Поли в този час, дали във връзка с бременността й или нещо друго, Лидия разбра, че всъщност се опитваше да заблуди самата себе си. Защото не отиваше при Поли, за да й окаже помощ, да прояви разбиране и да я успокои, а да потърси утеха от нея.

Тя се изкачи по външното стълбище и се усмихна, когато мина покрай ръчно изписаните букви на лъхащата на прясно обработено дърво стена.

МАГАЗИН КУЕЙД

ДЕВЪН И ПОЛИ КУЕЙД, СОБСТВ.

Съобщаваше декоративният надпис.

Стигнала до не рендосаната площадка пред вратата на Поли, Лидия малко се поколеба. Неразумно от нейна страна да нахлува по този начин, реши накрая тя. Сега, по средата на нощта…

Вратата се отвори, преди Лидия да успее да се спусне безшумно обратно по стълбите и да изчезне сред малкото сенки, които бяха останали в такава ярка лунна нощ.

— Лидия! — учуди се Поли. На отблясъците от фенера в стаята и сребърната лунна светлина Лидия успя да забележи, че приятелката й бе плакала. Това я изненада — отчасти защото бе погълната от собствените си проблеми, но от друга страна, защото Поли изглеждаше толкова силна и оптимистично настроена през деня. Тя сякаш просто бе родена да ръководи търговията и бизнеса си и понякога оставяше впечатлението, че вече й беше почти все едно дали Девън някога щеше да се върне или не.

Сега, когато забеляза лицето на Поли, Лидия разбра, че е грешила.

— Видях светлината в прозореца ти — каза малко смутена Лидия, когато Поли отстъпи, за да я пропусне.

Поли затвори вратата, после прегърна за миг среднощната си гостенка.

— Ела и седни. Ще изпием по един чай.

Лидия кимна. Нямаше друго място, където би се чувствала по-добре сега, като се изключи онова в прегръдките и в леглото на Бригъм. Самата мисъл да се върне в къщичката си, я изпълваше със самота, въпреки че знаеше, че в крайна сметка щеше да се наложа да отиде там.

Стаите на Поли бяха чисти и подредени, независимо че все още не напълно обзаведени. Имаше готварска печка с дърва, параван с опъната по рамката фина коприна с ориенталски дизайн, явно донесен от голямата къща, една маса и два стола, в ъгъла скрин и метално легло. Покривката на леглото беше измачкана, като че ли Поли се бе опитала да спи, но не бе успяла.

— Получавала ли си изобщо някакви вести от Девън? — тихо попита Лидия, докато сядаше до масата, а Поли вече се беше заела с чая.

Прекрасната тъмна коса на Поли бе сплетена на една дебела плитка, която се спускаше надолу по още стройния и гръб.

— Не — каза тя, без да се обърна да срещне погледа на Лидия. — Той изглежда е най-инатестият човек, на когото Бог някога е вдъхвал живот на тази земя.

Лидия неволно се усмихна.

— Вторият по инат — поправи я тя. — Мисля, че Бригъм е научил Девън на всичко, което знае по въпроса за твърдоглавието и нелогичността на поведението.

Поли сипа чаени листенца в керамичната кана, добави вряла вода от чайника. Остави напитката да се запари, докато изваждаше различните по цвят и модел чаши от шкафа, пригоден от празни сандъци от стока.

— Понякога си мисля, че ще трябва просто да отида и да го намеря — каза тя разсеяно на Лидия, — след което да го хвана за ухото и да го доведа в къщи. Да, твърдя, че той се държи точно като малко дете, което има нужда от нашляпване.

Лидия си представи как Поли влачи за ухото по кея приветливия, но с мощно телосложение Девън, което я накара отново да се усмихне. Независимо от това, думите й прозвучаха тихо и тъжно.

— А няма ли да е приятно, ако просто понякога човек би могъл да се почувства слаб? — замислено каза тя. — Искам да кажа, Девън и Бригъм не са чудовища. Защо ние двете не можем да ги оставим просто да ни направляват благодатно в живота, така както постъпват толкова много жени със съпрузите си?

Поли въздъхна тежко и усмивката, с която й отвърна, не беше много убедителна.

— Мисля, че е така, защото след като веднъж си се научил да се справяш в живота сам, не е възможно да го забравиш. — Тя донесе на масата каната с чая, захар, мляко и неподходящите си чаши и седна срещу Лидия с нова въздишка. — Освен това, не съм убедена, че Бригъм щеше да бъде толкова много привлечен от теб, ако ти беше не повече от една увяхваща теменужка, очакваща да чуеш волята му, за да се затичаш да я изпълниш.

Лидия щеше да се разсмее, ако не се опасяваше, че вече бе изпаднала в истерия.

— Той никога не ми е казвал, че ме обича и не би направил подобен компромис, даже ако с това би могъл да спаси душата си от пламъците на ада, защото е толкова проклет и опърничав! Защо не можех да се влюбя в някой като Джоу Макколи? Защо не стана така, че да очаквам неговото дете?

Уморените, подути от плач очи на Поли малко просветнаха и тя се пресегна и бързо стисна ръката на Лидия.

— О, Лидия! Ти очакваш дете? Това е прекрасно — сега моето ще има братовчед, с когото да расте заедно!

Картината на двете малки момченца, заиграли се на пясъка до залива — едното с тъмната коса и оловно сивите очи на Бригъм, а другото със златните къдрици и пронизващия син поглед на Девън, малко възвърна равновесието на Лидия. После тя отново заплака.

Поли отиде до скрина си — тялото й бе все още гъвкаво и стройно под копринения халат — и се върна с чиста носна кърпичка, която Лидия прие с благодарност. Беше в знак на изцяло споделеното приятелство между тях двете това, че не се налагаше Лидия да бъде деликатна, когато избърсваше сълзите си и почистваше носа си. Междувременно Поли наля чая.

— Ситуациите, в които се намираме, не са толкова подобни, колкото си мислиш, Лидия — отбеляза след известно време Поли. — Девън ми липсва. С удоволствие бих му позволила да ме командва, стига да бе пожелал да се върне и да сподели дома си с мен.

Лидия подсмръкна далеч не като дама и отново избърса носа си, просто за всеки случай, като предпазна мярка.

— Заблуждаваш се, ако мислиш така. Ти си точно толкова силна и волева, колкото с Девън, Никога не би могла да живееш като послушното му домашно кученце. Би могла да бъдеш единствено негов партньор.

— Може и да си права — съгласи се Поли след дълга, замислена пауза. — Проблемът е, че ми липсва толкова много, че понякога си мисля, че просто ще полудея без него. Крача из стаите и плача и блъскам с юмрук по стените, като че ли това би могло да промени нещата.

Лидия сложи захар в чая си, лъжичка мляко, вдигна чашата към устните си и отпи малка, предпазлива глътка.

— Къде мислиш, че може да е заминал? Девън, имам предвид.

Поли тъжно присви рамене.

— Кой знае? Може да е в Сиатъл, в Сан Франциско, или може би на половината път до Китай, доколкото мога да кажа. — В очите й проблесна надежда и тя продължи малко по-бързо: — Мога да се закълна, обаче имам чувството, че двамата с него сме свързани с някаква златна нишка. Тя започва от сърцето на Девън и завършва до моето и без значение къде е той, зная, че никога няма да може да я прекъсне.

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи. Ти чувстваше дълбочината на любовта на Поли към Девън и поради силата на собствената си любов към Бригъм разбираше добре душевните терзания, които неминуемо следваха.

— Значи, ти смяташ просто да стоиш тук и да го чакаш?

Поли кимна, но явно малко се засегна.

— Представяш нещата така, сякаш имам намерение да седя всяка нощ до запаления си фенер на предната веранда. Аз смятам да управлявам магазина, да го направя печеливш и да позволя на детето ми да израсне в атмосферата на семейството и с чувството, че принадлежи някъде — нещо, което аз самата никога не съм имала. Бъдещето не е идеално, не и без Девън, но независимо от това е толкова много повече, отколкото имат хиляди други жени, че не мога да не бъда благодарна.

Лидия се замисли за Ели Кулиър и Магна Холмез, както и за онова нещастно създание, което Джоу Макколи бе намерил спотаено в тоалетната си. Те бяха понасяли несгоди през целия си живот и шиха да продължават да ги понасят и не бяха омъжени за един от най-богатите, най-властните мъже на щата Вашингтон.

— Бригъм продължава да отказва да затвори публичния дом — каза тя, след като двете дълго време бяха пили мълчаливо чая си.

— Подозирам, че в това отношение той никога няма да отстъпи — отвърна Поли.

— Той казва, че Клара О’Кийфи не му е любовница.

— Което положително е вярно, защото ако му беше любовница, непременно щеше да ти каже без задръжки и да те остави да се бориш с този факт, както намериш за добре.

Лидия кимна. Бригъм все още не й изневеряваше, независимо от катаклизмите в отношенията им, което беше изключително приятна мисъл. Но знаеше също, че това положение можеше да се промени само за един миг. Ако Бригъм решеше, че иска да има Клара О’Кийфи, той просто щеше да се яви пред нея и да й заяви за желанието си, а тя положително нямаше да му откаже.

— Не мога да остана в Куейдс Харбър, нито пък мога да напусна този град — каза накрая тя. — Как да правя?

Поли се усмихна съчувствено и наля още чай чашите.

— Същото, което правя и аз, предполагам. Ще вършиш нещата, които се налага, да вършиш и просто ще чакаш. В края на краищата, това че не можем да решим проблемите си изведнъж, не означава, че не трябва да продължаваме да се опитваме да ги изглаждаме постепенно, като отчупваме от едно парченце оттук и оттам, когато можем.

В забележката на Поли имаше смисъл.

Лидия продължи с разсъжденията си, докато се спускаше по стълбите след посещението при етърва си. Сега би могла да се върне обратно в голямата къща и да се сгуши в леглото до съпруга си и никой, дори Бог и Неговите ангели, не биха могли да я обвинят за това. Тя обичаше Бригъм, бе неговата истинска и законна съпруга и носеше детето му в себе си. От друга страна, ако се предадеше изцяло, тя се боеше, че този мъж скоро ще завладее до края душата й.

При положение, че вече не го бе направил.

 

 

Девън стоеше на края на дългия кей и наблюдаваше отблясъците на звездите, затанцували по тъмната повърхност на водата. Дори при незаглъхващия шум от известната весела улица Скид Роуд в Сиатъл, той изпитваше усещането, че бе съвсем сам на цялата планета. А беше толкова сигурен, че разстоянието ще го излекува, че ще забрави лесно Поли и измамата й. Както щастливо си бе въобразявал, трябваше да му бъдат достатъчни няколко галона уиски и един публичен дом, пълен с жени.

Бедата беше там, че и най-доброкачественият алкохол внезапно бе придобил вкус на керосин в устата му, а и нещо още по-лошо — бе повърнал като млад зелен хлапак, опитал първото си питие. А колкото до посещението му в бардака, е, то се бе оказало пълен провал. Беше съумял да се възбуди, представяйки си, че жената, за която бе платил и която бе купил, бе Поли, но у него все пак бе останала някаква частица, която бе отказала да бъде измамена. И тази частица, твърда като гранит преди миг, се бе стопила като сняг под лъчите на тропическо слънце.

Дори споменът за това накара Девън да поаленее от унизителното смущение. Бе заплатил на проститутката два пъти повече от обичайната й такса и я бе заплашил с ада, ако проронеше и дума за случилото се. Тя го бе потупала по бузата и му беше казала, че знае начини, които биха възвърнали желанието у един мъж, но Девън само бе поклатил глава. Защото беше безнадеждно и той го знаеше добре. Поне засега, щеше да бъде импотентен за всяка жена, освен за Поли.

Извади тънка пура от джоба на ризата си заедно с клечка кибрит, после ги хвърли във водата. По начина, по който се развиваха нещата му напоследък, невинният цигарен дим сигурно щеше да преобърне отново стомаха му.

Девън пое дълбоко въздух, после бавно го издиша. Насочи мислите си към Лидия.

— Господи, той бе толкова сигурен, че я желаеше както в сърцето си, така и в леглото си — но трябваше да разбере, че любовта, която изпитваше към нея, бе тази на брат към сестра. Лидия беше създадена за Бригъм от самото сътворяване на света; той разбираше това сега.

Прокара разперени пръсти през косата си и копнежът, който го теглеше по посока на Куейдс Харбър бе толкова силен, че едва не повярва, че водата щеше да се втвърди под краката му, за да му осигури най-прекия път за дома.

Дома.

Бе избягал оттам преди повече от месец, но обичайните шумове от това място още ечаха в душата му. Не му липсваше само Поли и новият му магазин; липсваха му брат му и Лидия, и тези негови две племенници. Винаги бе завиждал на Бригъм заради децата му.

Девън обърна гръб на водата и на огряната от звездите пътека, водеща през залива към дома, а очите му запариха от сълзи, които би отрекъл и пред самия Всевишен. Детето, което растеше у Поли — а ако предположим, че наистина бащата бе той, както твърдяха нейните думи? Ако предположим, че той бе позволил на легендарния инат и на прословутата гордост на фамилия Куейд да се изправят като стена между него и всичко, което някога бе искал от живота?

Но не, Поли положително го бе излъгала и не само сега, а и преди, когато бе организирала онази пародийна брачна церемония в Сан Франциско. Вероятно нямаше да се спре и пред това, да представи детето на някой друг мъж като негово.

Въпросът беше дали това наистина имаше значение за него? Самотата му бе толкова голяма, че заплашваше да го погълне, а едно дете си бе просто дете. Девън се стремеше към дом и семейство с такова отчаяние, че понякога се плашеше.

Той закрачи по дъсчения кей към хотела, където бе отседнал след трескавото си бягство преди седмици. Известно напрежение в мускулите на краката и гърба му все още напомняха за неотдавнашния инцидент, което го върна към мислите за Поли с още по-голяма сила. Въпреки че той се бе държал невероятно грубо с нея, след като бе дошъл в съзнание, той знаеше, че тя бе останала до болничното му легло през цялото време.

Значи, съществуваше някаква бегла вероятност да го обича.

Девън си проправи път край отминаващите каруци и двуколки и пресече потъналата в дървени стърготини улица пред входа на хотела. „Глупак!“, каза си тихичко той, но стремежът му да се върне у дома бе още по-силен от преди и не се знаеше колко дълго щеше да може да му се съпротивлява.

 

 

Джоу Макколи се надигна с измъчен стон от масата за прегледи в кабинета си, като остави одеялата да се свлекат на пода и среса с пръсти косата си. Тъй като Фродин спеше на леглото му, на него не му бе останал друг цивилизован избор, освен да спи в кабинета си — ако тормозът, през който току-що бе преминал, изобщо можеше да се нарече сън. Гърбът му буквално се бе схванал от болка, а навън вятърът виеше като глутница вълци, докато някой чукаше по вратата му така, че едва не я разбиваше.

Прозявайки се, Джоу навлече ризата и панталона си и намести тирантите на раменете си.

— Идвам! — изкрещя той и продължи да си мърмори, докато вървеше към вратата. Независимо от тежката и опасна работа, която вършеха всеки ден, някои от тези дървосекачи наистина се държаха като пеленачета. Те рискуваха да бъдат разкъсани на две, докато отсичаха някое огромно дърво, или да бъдат промушени и приковани от острите му клони, но бе достатъчно в ръцете им да се забие мъничка тресчица или да ги ужили оса и започваха да се държат така, сякаш направо умираха.

— Задръж малко! — викна Джоу, преди да отключи. Съжали за раздразнението си веднага щом видя на верандата си малкото, ужасено момченце. Хлапето на Холмез вдигна към него огромните си тъмни очи, а слабото му изострено лице бе съвсем пребледняло.

— Мама — промълви детето. — Дошло й времето.

Джоу моментално се разсъни, като че ли беше изпил наведнъж чаша силно горчиво кафе.

— Болки ли има?

Момчето кимна.

— Има кръв.

Джоу тихо изпсува, но когато проговори отново, гласът му бе равен и спокоен.

— Ти тичай и веднага доведи г-ца Лидия. Кажи й, че ще трябва да ми помогне за майка ти.

Детето отново кимна, после се спусна по стълбите и се затича по посока на къщата на Лидия.

Джоу се върна в кухнята, където Фродин вече бе сложила да се топли вода. Тя бе облечена за училището, което посещаваше надлежно всеки ден и досега нейния баща — никаквец не беше се появявал.

— Нещо не е наред ли? — попита тя с разширени от тревога тъмни очи. Русата й коса бе сплетена на хлабава плитка и тя изглеждаше наистина като жена, с взетата си назаем, доста тясна за ръста рокля.

— Започнало е раждането на бебето на Холмез — Джоу грабна един леген и започна да пресипва вода от резервоара до печката. — Днес ще имам нужда от помощта на Лидия, така че се съмнявам дали ще имате училище.

Разочарованието в погледа на Фродин бе истинско; тя тъкмо бе усвоила азбуката и се бе научила да брои до сто и сега мразеше всяка секунда образование, което й бе отнемано. Тя последва Джоу, когато той отиде в кабинета си, съблече ризата си и започна да се мие от легена, който бе поставил върху масата за прегледите.

— Г-жа Лидия каза, че няма нито една причина на света, поради която аз да не получа друго име. Фродин не ми подхожда, както знаеш.

Джоу се миеше с усърдие, малко раздразнен, че момичето не го бе оставило да свърши това без чуждо присъствие. Не бе съвсем в рамките на благоприличието, тя да го вижда без риза, но от друга страна, да я остави да живее под покрива му, когато край тях нямаше друг човек, също не бе пристойно.

— Зная — каза той, протягайки се за хавлията.

— Какво име ще ти хареса?

Джоу отново грабна ризата си, замислен не за дилемата на Фродин, а за състоянието на г-жа Холмез, която вероятно имаше силни болки, а може би и умираше.

— Ета — каза той кратко, изричайки първото име, което му попадна. — Харесва ми Ета.

С това, той грабна палтото и чантата си, намъкна в движение ботушите и бързо излезе.

 

 

Когато Бригъм се събуди за втори път, малко преди разсъмване, можеше да чуе вятъра, свирещ в короните на дърветата, обграждащи къщата. Беше звук, на който беше свикнал, звук, който обичаше, но днес нещо в него караше стомаха му да се свие от вледеняващо предчувствие.

Той сложи ръце под главата си и се изтегна. Тялото му бе все още морно от сладостното удовлетворение, което бе изпитал през нощта, но в сърцето му се бе загнездила една настойчива болка. Лидия бе изчезнала, нямаше я вече от няколко часа и той бе съвсем сигурен, че не възнамеряваше да се върне.

Бригъм изпсува. Той беше буден, когато тя се измъкна крадешком от леглото и се облече след онази последна трескава любовна игра, но се бе престорил на заспал. Беше замълчал заради гордостта си, а не от благородни чувства или от благоразумие. Той знаеше, че тя не би останала, дори да я молил, но освен това знаеше, че само да си беше отворил устата, наистина щеше да започне да я моли.

Той не бе молил никого за нищо и положително нямаше намерение да започна сега.

Бригъм се обърна на едната си страна и премрежи очи към прозореца, където розови и оранжеви сенки вече постепенно завладяваха пълната тъмнина и бавно я правеха сива. Слънцето щеше да се покаже след няколко минути, но воят на вятъра означаваше, че времето нямаше да е хубаво. От долитащите звуци беше ясно, че се развихря буря, а това правеше работата в горите прекалено опасна.

— Проклятие! — нервно каза той. Имаше срок за поръчка, който трябваше да спази и му трябваха само още ден-два хубаво време, за да подготви партидата дървен материал, която можеше да натовари на очаквания наскоро кораб.

Обикновено по това време той вече бе станал и се разсънваше, плискайки обилно лицето и гърдите си със студена вода, но днес се излежаваше. Можеше да усети дъха на Лидия от възглавницата до своята, топлината от страстта и нежността й още го изпълваше чак до мозъка на костите му.

Той се усмихна: тя щеше да роди детето му. Вълна от чиста радост се надигна в гърдите му, измествай всички съмнения и горчивини, които преследваха духа му, но спря напиращия триумфален вик в гърлото си.

В крайна сметка, Лидия не го обичаше, нали? Тя отвръщаше с цялата си душа и сърце на внимание му в леглото, това бе вярно, а дори бе измислила някои нововъведения от себе си, които го караха да се чувства така, че едва не умираше от удоволствие, Но Бригъм знаеше прекрасно, че душата невинаги желаеше това, което плътта приемаше с готовност в слабостта си. Лидия беше млада, здрава жена и едва сега започваше да открива насладите, които тялото можеше да получава и да дава, поради което бе напълно възможно всеки друг мъж с достатъчно умения като любовник, да може да я накара да се самозабрави в страстта си така, както ставаше сега.

Тази мисъл потуши искрицата от гордост, блеснала в очите на Бригъм. Дяволи и хиляди проклятия, той нямаше да може да го понесе, ако Лидия легне в леглото с друг мъж. Здравият му разум, непоклатим като скала до деня, в които Девън я доведе в дома му от Сан Франциско и му я поднесе като дар, бе го напуснал безвъзвратно. Той отново изпсува и скочи от леглото, но краката му така се биха заплели в чаршафите, че едва не падна по лице на пода.

Препъвайки се към умивалника, той наля вода от каната и после се изправи, загледан в отражението си в малкото огледало, закачено на стената. Представи си Лидия, как продължава безгрижния си начин на живот, посещавайки леглото му, когато изпитваше нужда от това, а после връщайки се в малката си къща на Главната улица, за да продължи спокойно да се занимава с училището си, сякаш изобщо нямаше съпруг. Замисли се за примера, който би дала с това на сина му, а да не споменаваме за Мили и Шарлот, когато той позволяваше съпругата му да го третира така. Очите, гледащи го от огледалото, станаха кръгли от ужаса при наранената му гордост.

Разбира се, все още никой не си позволяваше да показва присмеха си, но ако Лидия продължеше с проклетото си високомерно поведение, той много скоро щеше да се превърне в посмешище за всеки дървар оттук, та чак до Калифорния и до канадската граница.

И проклет да бъде, ако позволеше да се случи това!