Линда Милър
Съпругата янки (13)

13

Лидия остана да лежи неподвижна до Бригъм, опиваща се от топлината и силата на тялото му, заслушана в спокойното му, равномерно дишане. Спомни си предишната нощ, когато уж непоклатимото й самообладание на жена от Нова Англия се бе разклатило неимоверно и при спомена бузите й пламнаха.

Преживяното беше тежко, бе трансформация на чувствата, след която тя бе останала наранена и болна, но сега, след изминалите часове, се почувства по-щастлива и по цяла от когато и да е преди. Беше си върнала способността да преживява усещания и сетивата й бяха изострени и живи.

Те я изпълниха с невероятна енергии и когато набъбна толкова много, че вече ме можеше да я усмири, Лидия рязко се изправи и скочи от леглото. Отиде до шкафа за чисто бельо, после до гардероба, за да вземе най-красивата си от всички свои обикновени рокли — памучна и ярко жълта, на сини цветя.

Бригъм надигна глава, измърмори нещо и премигна насреща й със сънените си очи.

— Какво… — опита се да каже той.

Лидия се усмихна. Кралят на планините.

Тя се мушна зад паравана, издигнат в единия ъгъл на стаята, с дрехите в ръце.

— Беше много любезно от твоя страна да ми предложиш брак, г-н Куейд — викна весело тя, докато се обличаше. — И имах намерение да приема предложението ти. Обаче, сега промених решението си.

Откъм леглото долетя неразбираема псувня и пружинните изскърцаха.

— Какво?

— Реших, в крайна сметка, да не се омъжа за теб. — Лидия вече беше напълно облечена и подаде глава иззад паравана, докато закопчаваше роклята си отпред. — Разбира се, няма да е прилично, ако остана да живея в тази къща. Колкото и да не ми е симпатичен Преподобният Профет, трябва да призная, че беше прав по въпроса. Но от друга страна, не искам да оставя Шарлот и Мили тъкмо когато започнахме да се разбираме добре, така че, с твое позволение, ще се преместя в една от дървените къщи на Главната улица. Например синята, ако вече не е обещана на някой друг.

Бригъм сега беше седнал в теглото с разрошени коси, измачкани дрехи и гледаше недоумяващо Лидия.

— Не може да го казваш сериозно.

Лидия протегна ръка за четката си и започна бързо да реши косата си. По някакво чудо тя се почувства освободена от миналото, един дар, който изобщо не беше очаквала, така че главата й просто плуваше в облаците от радостта за това.

— О, съвсем сериозно.

Той се наведе за ботушите си, дръпна единия и рязко го нахлузи.

— Забравяш нещо янки. Ти и аз току-що прекарахме нощта заедно и сами в една спалня. В едно и също проклето легло. Ако излезеш от тази къща без венчалния ми пръстен на ръката си, ще бъдеш опозорена. Ти го каза сама.

Тя остави четката и започна да разделя косата си, за да я сплете.

— Така си помислих и аз в началото — весело отвърна тя. — Обаче, след като размислих, стигнах до извода, че съм сгрешила. О, не искам да кажа, че трябва да захвърлям всички морални задръжки да се държим както ни харесва, но не се намираме в Мейн или Масачузетс, в крайна сметка. Тук сме в граничната зона и правилата са малко по-гъвкави.

Той се приближи, за да застане зад нея, с лице към огледалото. Разбира се, тя забеляза чудесно застрашителните размери на отражението му, но не позволи на очите си да срещнат неговите. Можеше да я омая в една от опасните си магии, ако го беше направила.

— А Мили и Шарлот? — попита Бригъм тихо. — Те започнаха да разчитат на теб. За тях ще бъде удар, ако те загубят.

Лидия си позволи лекичко да се усмихне. Вече беше сплела косата си и сега уви плитките на висок венец, изкусно го прихвана с фибите.

— Нямам намерение да изоставя дъщерите ти, г-н Куейд. Дните ми ще бъдат посветени на тях. А ако някоя тях се разболее, нека Господ да не позволява, ще им бъда болногледачка.

Той повдигна ръце, сякаш, за да ги постави на раменете й, но в последния момент се отказа и ги отпусна до тялото си.

— Къщите на Главната улица не са обзаведени — каза той, леко наклонил глава и загледан към прозореца, където ранният утринен бриз полюшваше дантелените пердета.

— Във връзка е домакинството няма да ми трябват много неща — отговори тя. — Свикнала съм да се задоволявам с малко.

Лидия извади пътна си чанта изпод леглото и я сложи върху него. После методично започна да вади вещите си от шкафа и гардероба. Бригъм се поколеба няколко мига, наблюдавайки я с тревожен поглед, после излезе от спалнята и тихо затвори вратата след себе си.

Решителността й нещо се разклати — ако чувството й за лично достойнство й бе дало избор, Лидия щеше да се омъжи за Бригъм и да му бъде съпруга във всякакъв смисъл на думата. Но да му предложи себе си, когато го обичаше толкова много и когато знаеше прекрасно, че той не отвръща на чувствата й, бе компромис, който тя не можеше да направи.

Когато Лидия напусна стаята, тя се отправи забавно към спалнята на Девън и почука леко по вратата.

— Влез — извика Поли.

Дишането на Девън показваше, че той се чувстваше относително добре. Отокът по лицето му малко беше спаднал, а раните и охлузванията му не изглеждаха така възпалени, както преди. Добре тренираните инстинкти на Лидия й казаха, че този пациент щеше да се справи добре.

Поли, от друга страна, имаше вид на героиня от гръцка драма. Беше отслабнала и под очите си имаше черни сенки. Косата й, обикновено блестяща и пищна, сега се спускаше безжизнена и безцветна, а дрехите й изглеждаха като несменяни от цяла седмица.

— Девън се оправя — каза без увертюра Лидия. — Ти, обаче, изглеждаш зле.

Другата жена въздъхна, без да откъсне хлътналите си очи от спящия на леглото мъж, после мъчително преглътна, понечи да каже нещо, но замълча.

Лидия остана още минута-две, след това излезе в коридора и продължи надолу по стълбите. В кухнята намери Джейк Фийни заедно с Шарлот и Мили, които поглъщайки лакомо палачинките си, спореха коя от тях ще стане по-висока, когато пораснат докрай.

Без да обръща внимание на момичетата, които трябваше да се научат да разрешават проблемите и споровете си без намесата на възрастните, взе една чиния от шкафа и започна да я пълни за Поли.

— Ако имаш време — обърна се тя с широка усмивка към Джейк — би ли стоплил вода за банята на г-жа Куейд?

Джейк се изчерви, сякаш го бе поканила на валс и кимна. Когато излезе, за да донесе ваната от навеса, Лидия седна на масата и се прокашля, за да направи знак на момичетата, че имаше намерение да каже нещо.

Два чифта блеснали очи се насочиха незабавно към нея — едните стоманено сиви, другите брилянтно кехлибарени.

Лидия прочисти гърлото си. Това щеше да бъде най-трудната част — да накара тези деца, които бе започнала дълбоко да обича, да разберат, че никога не би ги изоставила по своя воля.

— Говорих с баща ви — започна тя със смел, но с малко треперещ глас. — Стигнахме до споразумението, че ще е по-добре ако отида да живея в една от дървените къщи на Главната улица, до времето, когато той и аз ще сключим брак.

Шарлот отмести поглед, но Мили се приведе още по-напред на стола си, с въпросително изражение на лицето си.

— Този проблем може лесно да се разреши — каза тя, като чели изтъкваше очевидно на малко бавно мислещата си, но силно обичана леля, останала стара мома. — Ти и татко трябва само да се ожените. Тогава ти ще можеш да останеш, а Шарлот и аз ще имаме майка.

В сърцето на Лидия болезнено се сви едно малко мускулче.

— Боя се, че не е чак толкова просто — нежно каза тя. — Един мъж и една жена не трябва да се женят, ако не се обичат.

Шарлот прехапа долната си устна.

— Някои хора мислят, че татко с хубав — каза тя. — Той има пари и голяма къща. Никога не бие и крещи рядко. Не можеш ли да се научиш да го обичаш след време.

Да се научи, наистина, тъжно си помисли Лидия. Задачата й трябваше да бъде точно обратната, за нещастие — да се научи да не обича Бригъм.

— Предполагам, че бих могла — отговори след кратка пауза тя, — но той също ще трябва да ме обича, а виждаш ли, сега не е така.

Мили малко се отпусна на стола си:

— О! — въздъхна тя.

Златните очи на Шарлот плувнаха в сълзи.

— Това е ужасно. Аз се привързах към теб, г-це Маккуайър, всъщност, смятах да ти поискам разрешение да те наричам Лидия.

Лидия се протегна, хвана ръцете на двете момичета и ги стисна успокоително.

— И двете можете да се обръщате към мен на малко име, освен когато имаме уроци. И решението ми не значи, че няма да се виждаме всеки ден, защото всяка сутрин ще идвате в къщата ми, за да учите чете и аритметика.

Шарлот направи кисела гримаса, но Мили се плъзна чак до ръба на стола си, за да попита задъхана:

— Не може ли Ана и останалите също да имат уроци?

Лидия се усмихна:

— Разбира се. Ще си направим училище, всичките седем, колкото сме, ще бъдем в моята всекидневна, докато завършат строежа на обществената зала.

— Отивам да кажа на Ана! — викна Мили, скочи от стола и хукна към задната врата, обзета от прилив на енергия. — Ще си имаме училище, истинско училище! — С тези думи на уста изхвърча навън.

Шарлот остана на мястото си, без да се зарази от ентусиазма на сестра си. Тя въздъхна и подпря на длан брадичката си, заемайки поза на неизбежно примирение.

— Куейдс Харбър много скоро ще ти омръзне, — каза тя. — И после ще отплаваш на кораба и ще ни оставиш по-самотни даже от преди.

Обещанието да остане беше на върха на езика на Лидия, но тя не го изрече пред детето, защото разбра колко прибързано щеше да бъде да поеме такова отговорност. Заплатата й се плащаше от Бригъм и нямаше друг човек, за когото да работи тук, тъй като той всъщност владееше целия град. Ако търпението му към нея се изчерпеше, можеше да я изгони.

— Не мисля да си заминавам. Шарлот. Все пак, ти си млада жена вече и трябва да знаеш, че в живота не всичко може да се предвиди. Ако ти обещая да остана, Съдбата може изведнъж да реши да се пошегува и да докаже, че съм излъгала.

Това извика лека усмивка на устните на Шарлот.

— Да — съгласи се тя. — Вече съм млада жена, нали? Скоро ще бъда достатъчно голяма, за да пътувам! Ще отида до най-далечните кътчета на света. — Тя замълча, въздъхна и вперила поглед навън към хоризонта. — Вероятно ще се омъжа за пират, който ще е толкова красив, че сърцето ми ще затуптява лудо само като го погледна.

Лидия се усмихна и отмести стола си. Можеше да спести лекциите си за ниските морални стандарти и общата несъвместимост на един пират с обществото за по-късно. Засега беше достатъчно, че Шарлот не беше много разстроена заради преместването и от къщата на Куейд.

 

 

Бригъм си каза, че се радва, на преместването на Лидия в къща на Главната улица. Имаше достатъчно хора около себе си и без това, реши той.

Пристигайки във фабриката си, изпрати двама коняри с една голяма каруца до къщата на хълма, да натоварят мебели и всичко друго, което Лидия щеше да поиска за новия си дом. Мъжете трябваше да получат нарежданията си от г-ца Маккуайър и да натоварят и пренесат всичко, което тя им кажеше.

Воят на машините му причини главоболие, така че той отиде в канцеларията си и затвори плътно вратата след себе си. На масата зад бюрото му имаше емайлирана кана с вода и той си наля една чаша, за да се освежи, а мозъкът му бе претоварен от грижи.

Първата му и най-важна тревога в момента беше Девън. Брат му наистина изглеждаше, че се оправя, но все още не беше се събудил от този дълбок сън, в който бе изпаднал веднага след инцидента в гората. Независимо от предсказанията на д-р Макколи, че Девън ще оздравее, което убеждение се споделяше и от Лидия, Бригъм имаше никакво лошо предчувствие около това положение на нещата.

После и цяла тази бъркотия с Поли. Тя му беше разказала истината лично, когато го бе потърсила в Сиатъл с молба да я наеме на работа. Беше му разкрила всичко за измамата си спрямо Девън и беше добавила, че не може да го обвинява, ако той не пожелаеше да я види никога повече в Куейдс Харбър. Сега молеше само за едно — да й се даде възможност да поправи нещата и да започне отначало.

Бригъм се възмути и се ядоса страшно, но някакъв инстинкт все пак го накара и й предостави тази втора възможност и ако не за друго, то поне за това, че Девън някога наистина я обичаше. Освен това почти всички хора, които познаваше, криеха някоя своя злепоставяща тайна. Западът привличаше като с магнит провалилите се авантюристи.

Не по-различни от самия него.

Той се усмихна, отпускайки се на скърцащия дървен стол зад бюрото, качи краката си отгоре, облегна се назад и скръсти ръце зад главата си. Любимата му загадка беше всъщност Лидия Маккуайър.

Бригъм беше почти сигурен, че тази жена си го беше набелязала като цел — в крайна сметка, почти се беше разпаднала в ръцете му през онази нощ в бунгалото, когато я бе научил само на едно-единствено удоволствие. Споменът го накара да се възбуди, моментално и болезнено. Той разтвори малко бедрата си върху бюрото после вдигна поглед към тавана и отчаяно въздъхна.

Нещо явно не беше наред с него — реши накрая. Може би остаряваше и се държеше се старомодно, защото можеше да обладае Лидия и тя щеше да го приеме с радост в сладката утроба на тялото си, за да получи така нужната му утеха, но проклетото му чувство за чест се беше намесило. Лидия не беше уличница и съвестта му не би позволила да се отнесе към нея като с такава.

Той се намръщи. Убеждението му, че Лидия го намираше привлекателен, колкото и да не й се искаше да е така, беше непоклатимо. Обаче той беше догматичен мъж и не можеше да пренебрегне с лекота факта, че тя бе отказала да се омъжи за него, при това неведнъж, а два пъти.

Може би тя сега се опитваше да се насочи към Макколи, докторът джентълмен, а никога не беше прикривала факта, че намираше и Девън за привлекателен. Девън сега беше свободен, след като бракът с Поли се оказа фарс, така че, когато най-после се събудеше от дълбокия си сън, можеше спокойно да обърне към Лидия, нежната Лидия, за да потърси утеха.

Дясното слепоочие на Бригъм започна да пулсира. Не трябваше да забравя и всички тези дървари, на които направо щяха да им изтекат лигите и да си изпотрошат краката да посещават Лидия в новата й къща, щом разберяха, че е сама и че може да бъде добра плячка, а не жената на шефа, както вярваха голяма част от тях сега. Той щеше да има късмет, ако изобщо успее да се приближи пак до нея, камо ли да я убеди да му стане съпруга.

На вратата се почука и Бригъм свали крака от бюрото, взе писалката и разтвори пред себе си папка.

— Влез — извика грубо.

Пантите изскърцаха и в канцеларията пристъпи Джоу Макколи с докторската си чанта в ръка.

Бригъм отвори мастилницата си и натопи перото, въпреки, че нямаше и най-малка представа какво щеше да пише. Четливо изписаните в редица от цифри и думи страници, положени до собствената му ръка, в момента му изглеждаха неразгадаеми като египетски йероглифи.

— Мога да дойда друг път — каза Макколи сърдечно, но с достойнство, — ако си твърде зает, за да говорим сега.

Бригъм посочи към единствения свободен стол в стаята, изтри перото си и затвори мастилницата. После облегна лакти на бюрото и преплете пръстите си.

— Можем да говорим сега — каза той, но думите прозвучаха по-остро, отколкото му се искаше.

Макколи придърпа стола и седна.

— Разбира се знаеш, че дойдох тук, за да обсъдим проблема с Лидия — каза той. Беше открит и кротък човек и на Бригъм това му харесваше. — Ние и двамата знаем, че Лидия говореше импулсивно на масата снощи, когато спомена, че ще се омъжи за мен, както и това че аз с радост бих я направил своя съпруга.

Бригъм рязко и дълбоко пое въздух и го изпусна със свистене.

— Ти влюбен ли си в нея?

Докторът повдигна в жест едното си рамо:

— Не съм сигурен дали чувствата, които изпитвам към Лидия, могат да се сведат до такъв опростен термин. Тя е единствената причина, поради която днес съм жив и то не само защото се грижеше за раните ми и ми спаси от ножа на оня касапин — хирург, който смяташе да отреже ръката ми заради хонорар. Не е изминал нито ден, нито час от мига, в който излязох от оня лагер на янките, без да съм мислил непрекъснато за нея. Нейното име беше молитва, която казвах щом болките ми ставах непоносими, или когато се чувствах прекалено обезкуражен и гладен, за да пристъпя дори още една крачка. Не мисля, че е случайност това, че се срещнах отново с нея тук, в Куейдс Харбър.

Бригъм протегна ръка назад, замачка опънати мускули на тила си.

— Защо ми разказваш това? — попита той, въпреки че знаеше прекрасно отговора. Красноречивите думи на Макколи го бяха довели почти до отчаяние.

— Аз съм честен човек, г-н Куейд, както вярвам, си и ти. Не мога да продължа да живея под твоя покрив, когато зная, че твоето желание да спечелиш благоволението на Лидия е толкова силно, колкото и моето. Същевременно, за да изясня докрай намеренията си, ще остана тук, като работя за теб или си отворя частна практика. Ако съумея да убедя Лидия да сподели живота си с мен ще направя и това, без да се колебая.

Внезапно Бригъм бе завладян от лудия порив да се метне през бюрото и да сграбчи добрия доктор за гърлото, но вместо това се облегна назад на стола си.

— Няма защо да напускаш дома ми — през зъби каза той. — Искам да бъдеш близо до брат ми. Освен това, Лидия ще живее в една от къщите на Главната улица.

Макколи изглеждаше доволен и това самодоволно изражение би спечелило на друг човек безмилостните упреци на Бригъм, но в случая Девън имаше нужда от лекар, а също и нарастващото население на Куейдс Харбър.

— Отлично тогава — каза лекарят, като се изправи и протегна ръка. — Няма да ти отнемам повече време. Целта на посещението ми при теб беше да се убедя, че ще се разберем и ми се струва, че я постигнах.

Бригъм също отмести стола си и стана, поемайки протегнатата ръка.

— Ще разбереш, че съм труден съперник — предупреди той, но без хвалба или притворство в думите, само с мрачна искреност.

— Сигурен съм, че ще бъдеш, — отвърна Макколи с топъл и вежлив глас, както подадената за довиждане ръка. — Сигурен съм.

 

 

По нареждане на Бригъм, Лидия избра легло, бюро и мивка от една неизползвана стая за гости в голямата къща, както и една кушетка, кръгла маса и два стола от стаята на леля Персефона. Не забрави да вземе и спално бельо, а Джейк я снабди с онази кухненска посуда, която реши, че може да задели, без да затруднява работата си. Когато Шарлот и Мили дадоха и своя принос от вещите, подбрали от собствените си стаи и от тавана, каруцата вече се натовари догоре и трябваше да обвържат багажа с въжета, за да не пада.

Лидия тръгна пред каруцата на път за Главната улица, а Шарлот и Мили вървяха забързани от двете й страни. Горчиво-сладко чувство се обви около сърцето й като облак, кога го видя синята дървена къща, която оттук нататък бе неин дом.

Щеше да й липсва непосредствената близост до момичетата, а също и до Бригъм, но тя винаги беше копняла да изгради собствен дом в точно такова място. Тук щеше да бъде господарка, между стените тук щеше да взема сама решения.

Къщата имаше малък двор, отделен от улицата с дъсчена ограда, а в дворчето отстрани растеше някакво плодно дръвче. Отпред се кипреше закрита с покрив веранда, а зад входната врата започваше просторен хол с каменна камина и дъсчен под. После следваха още две стаи, кухня и само една спалня с малка печка в ъгъла. В дъното на двора, откъм главния вход, беше разположена тоалетната.

Шарлот разгледа къщата заедно с Лидия, докато Мили остана да се люлее на пътната врата.

— Не е много голяма — отбеляза Шарлот.

За Лидия обаче тя беше като палат след безкрайните квартири, а после палатката — болница, която споделяше с баща си по време на войната.

— За теб може да изглежда и така — прие Лидия, но не неучтиво. — В крайна сметка, ти си свикнала с разкоша на голямата къща.

— Тук ли ще провеждаме уроците си? — попита Шарлот, застанала в средата на хола, разпери ръце като птица и се завъртя около себе си. В движенията й имаше известна театрална грациозност.

— Да — отвърна Лидия.

Чу каруцата да спира отвън, натоварила взетите назаем мебели. Ако имаше и едно пиано, помисли тя, щеше да е доволна да живее точно тук, в тази уютна малка къщичка чак до дълбоки старини.

— В часовете ни трябва да започнем да изучаваме и по-сериозни неща, разбира се.

В кехлибарените очи на Шарлот проблесна искрица на интерес.

— Аз вече мога да чета и пиша без всякакви грешки — каза тя. — А за едно момиче съм доста добра и с цифрите. Какво друго има да се учи?

Лидия се засмя.

— Само глупаците могат да мислят, че няма какво да учат — леко и се скара тя. — Остава да се научи всичко друго. Кое кара цветята растат? Кое задържа звездите на местата им? Какво би било да живееш в Маракеш, или, да кажем, в Чикаго?

Момичето изглеждаше заинтригувано, но и изпълнено с известни подозрения.

— Самата ти знаеш ли всички тези неща, Лидия? Защото ако не ги знаеш, положително не би могла да научиш и мен.

Лидия вдигна от пода ръчната си чанта и я пренесе в спалнята, като я остави точно зад вратата, подпряна до една от стените.

— Зная някои от тях — отговори им по същество, приглаждайки косата си. — А за други мога да направя справка в онези прекрасни томове, подредени край стените в кабинета на баща ти.

Шарлот изпусна една многострадална въздишка.

— Татко няма да ти позволи даже да докоснеш скъпоценните му книги — каза тя, готова да приключи с това въпроса. — Повечето са за астрономия, география и математика, а той казва, че женският пол не се нуждае от подобни знания.

— На път е самият той да получи известно образование — промърмори Лидия. Отвращаваше се от нежните чувства, които изпитваше към хора като Бригъм Куейд, но въпреки това ги изпитваше. Колко по-хубаво щеше да бъде, ако вместо това обичаше Джоу, или Девън. Уви, нямаше полза да се горещи за неща, които и без това не можеше да промени.

Въпреки че Шарлот не изтъкна никакви аргументи, тя бе скептично настроена. Излезе навън, за да изскубне Мили от вратата, така че двамата коняри да могат да внесат багажа.

Те първо пренесоха леглото и обветрените им, загрубели лица аленееха от смущение, а очите им не смееха да се надигнат, когато Лидия ги поведе в спалнята и им посочи къде да го сложат. После внесоха бюрото и мивката с поставката за голямото огледало и Лидия отиде до каруцата, за да вземе сама вързопа със спалното бельо, което бе събрала от един килер в голямата къща. После застла пухеното легло, докато мъжете пренасяха масата, столовете и канапето, както и безбройните други дребни неща, а Шарлот и Мили явно се надпреварваха как да пречат повече.

Най-после мъжете свършиха. Лидия успя да изрови чайника, който Джейк й бе заел и отиде до задния двор да източи вода от ръчната помпа. Междувременно Шарлот намери една пропукана кана за чай и изсипа щипка ароматни изсушени портокалови цветчета.

Трите бяха седнали до кръглата, черешова маса на леля Персефона и пиеха чая си, когато на вратата леко се почука.

Лидия се изправи и сърцето й пропусна един удар, докато бързо приглаждаше косата и роклята си. Посетителят можеше да се окаже Бригъм, въпреки че от негова страна не можеше да се очаква да е дошъл само от учтивост.

Отваряйки вратата, Лидия се сепна, когато вида на верандата си непознат. Мъжът беше облечен в импрегнираните панталони и бархетна риза на дървосекачите, но явно бе положил усилия за външния си вид. Беше зализал прилежно оредяващата си сиво-кестенява коса, а пресните ранички по бузите и брадата му свидетелстваха за искрен опит да се избръсне. В дясната си ръка носеше букетче диви цветя, клюмнали от тревожното стискане на пръстите му.

— Само исках да донеса тези тук цветя — каза той с беззъба, воняща на тютюн усмивка. — Приказка обходи Куейдс Харвър, че ти не си жената на шефа в края на краищата мадам, така че можеш да очакваш още посетители. — Той направи пауза, докосна периферията на опърпаната си шапка. — Ти няма да намериш по-трудолюбив работник от Ърскин Фленгмайър — завърши той. После, без нито дума повече Ърскин й набута цветята в ръцете.

Лидия ги взе, усмихвайки се колебливо. Беше се изправила с лице срещу тази стара като света дилема как да бъдеш учтив, без да вдъхваш фалшиви надежди.

— Благодаря, г-н Фленгмайър — каза тя и го проследи с поглед, когато той се обърна и закрачи бодро към портата на двора.

Шарлот се появи до Лидия и се наведе, за да вдъхне аромата на една маргаритки.

— Никога досега не бях виждала ухажване. Струва ми се, че следващите няколко седмици ще бъдат наистина интересни.

Лидия затвори вратата с малко прекалено усърдие и отстъпи назад.

— Никой не ухажва никого — отсече тя.

Шарлот я погледна изненадана.

— Напротив, ухажват те — весело заспори Мили, заела поста си от другата страна на Лидия. — Обзалагам се, че практически всеки мъж от Куейдс Харвър ще дойде да те навести. — Тя взе цветята и тръгна към задния вход на къщата. — Имаш ли вази?

Лидия извъртя очи.

— Не — каза тя малко кокетно.

Не беше се замислила върху това, че новината за изнасянето й от къщата на Бригъм ще се разпростре до останалите мъже в града.

Шарлот се засмя.

— Мисля, че ще е по-добре ние двете да си ходим, — викна ти към сестра си, която тършуваше из кухнята. — Лидия трябва да остане сама, за да си оправи нещата и да свикне с новия си дом.

Мили излезе от кухнята, понесла препълнен с вода стъклен буркан, в който беше сложила цветята. Тъничките й вежди се бяха сбърчили замислено.

— Ти няма да се омъжиш за никого, нали, Лидия? За никой друг, освен баща ми, искам да кажа.

Въздъхвайки дълбоко, Лидия се приближи до детето, взе цветята от ръцете й и я прегърна.

— Нямам никакви планове да се омъжвам, Милисънт, и доколкото си спомням, веднъж вече обсъждахме този въпрос днес.

— Шарлот и аз ще бъдем много добри, ако се омъжиш за татко — продължи Мили с толкова подкупващ глас, че Лидия и Шарлот се разсмяха.

Малкото момиче се престори на дълбоко обидено и излетя надолу по пътеката, последвано по-спокойно от сестра си.

— Ще дойдеш на вечеря в голямата къща, естествено — викна от прага Шарлот.

Лидия с известно нетърпение очакваше да остане сама, но в същото време изпита болка при тази перспектива.

— Джейк ми даде малко хляб и студено печено месо. Мисля, че ще е най-добре да вечерям тук.

В погледа на Шарлот се мярна сянка на разочарование, но тя се усмихна, затвори вратата и извика нещо закачливо към Мили. Лидия застана до прозореца на хола и загледа двете момичета, отдалечаващи се с весел бяг по улицата.

После излезе, сложи резето на портата и пак се върна в тихия си, не мебелиран хол. Нещата от чая бяха още на масата, близо до кухненската врата, затова ги събра и ги занесе до мивката вътре. Лидия не беше свикнала да стои без работа, така че дори домакинската шетня сега бе за предпочитане пред това, просто да седи и да чака да се случи нещо.

В пет и половина, беше седнала на масата пред обикновената си вечери от студено пиле и хляб, на вратата отново се почука. Когато стигна до прага обаче, на верандата не се виждаше никой. Все пак, над пътеката все още тегнеше мъничко облаче прах и когато някакъв странен звук в краката й я накара да сведе поглед, тя видя едно малко жълто котенце, сгушено в плетена вълнена шапка.

С усмивка Лидия приклекна и вдигна дребния си посетител заедно с шапката. Винаги си бе мечтала за собствен дом и за едно коте, което да се гуши в скута й, докато чете. Сега щеше да си има и двете.