Линда Милър
Съпругата янки (12)

12

Ели Кулиър стоеше с гордо вдигната глава пред Бригъм, една бедно облечена жена, с мощно, ъгловато тяло, обикновена кестенява коса и бледосини очи, които бяха виждали безброй несгоди.

— Аз не съм точно госпожа — каза тя, след като Лидия я беше представила като „г-жа Кулиър“. — Зак и аз никога не си направихме труда да застанем пред свещеника и да изречем онези думи, не, нищо подобно.

Така направеното й изявление предизвика глухо разменени реплики между няколкото мъже, които пресичаха полянката, идвайки от работните си места в планината и влизайки в дъскорезницата, или се срещаха по обратния път оттам. Не един от тях се поспри, за да измери Ели с неприкрит интерес.

Лидия наблюдаваше Бригъм затаила дъх, за да чуе решението му за съдбата на Ели. Той се усмихна и усмивката му проблесна лъчезарна като слънцето, проправило си път през буреносни облаци. Лидия изпита неоправдана ревност, прииска и се дори този малък знак на любезност да бе насочен само към нея.

— Ще ни трябва една жена, която да пере дрехите в лагера — каза той.

Той повече не погледна към Лидия, но тя знаеше, че чувства силно присъствието й и я игнорира съвсем преднамерено. Прецени, че вероятно я презира заради начина, по който му бе позволила да разголи плътта й предишната вечер, както и заради начина, по който бе стенала и се мятала под допира на устните и ръцете му.

Гореща вълна обля лицето й и разговорът около нея стана някак далечен, преминаваше покрай ушите й като неясен шум, но не достигаше до съзнанието й. Лидия се присви и обгърна плътно тялото си с ръце, спомняйки си богатите, буйни чувства, които Бригъм бе предизвикал у нея.

— Имам си и моите две момчета — казваше Ели, когато замайването на Лидия попремина и тя отново бе в състояние да чува. — Ще искам да са при мен.

Бригъм явно ставаше неспокоен и чакаше с нетърпение края на разговора.

— Добре — прие той. — Само ще внимаваш да не ни се пречкат. — Най-после погледът му се отмести към Лидия, но беше хладен като тона на гласа му. — Погрижи се за семейство Кулиър получат от магазина на компанията всичко, от което се нуждаят — каза той.

Лидия понечи да възрази, че не е негов чиновник, нито слугиня в къщата му, за да я командва така, но този път реши все пак да премълчи. Вече се беше вплела в живота на Куейдс Харбър, за своя радост и ужас, разбра внезапно тя и не искаше да рискува да я отпратят, преди да е успяла да остави и своя личен отпечатък тук.

— Разбира се — каза тя, с лек, присмехулен реверанс. Жестът й не остана незабелязан от Бригъм, независимо от твърдоглавието му, и една малка усмивка повдигна леко ъгълчето на устата му. — Стига само да ми кажеш къде точно се намира този склад. — Едва се сдържа да не добави и „Ваша Светлост“.

Той посочи с глава към канцеларията си и редицата дървени постройки зад нея и отговори с неприкрит сарказъм:

— Там отзад.

„Магазинът на компанията“ се оказа нищо повече един дъсчен хамбар с прашни прозорци и отъпкан глинен под. Беше претъпкан с варели, чували с брашно и фасул, кутии с кафе и консервирани плодове.

— Нищо чудно, че Девън искаше да отвори смесен магазин, — каза гласно тя, сбръчкала нос с отвращение, когато тя и Ели се спряха недалеч от входа, заслушани в топуркането на невидими мишки, забързали се да подирят безопасност.

Реакцията на Ели, не неочаквано, бе съвсем различна.

— Виждаш ли всичките тези торби? — зачуди се тя, опряла ръце на мощните си хълбоци, с блеснала на дрезгавата светлина лице. — Момчетата ми ще се зарадват да взема малко от този боб. — Тя замлъкни и смръщи чело. — Шефът не каза колко мога да взема.

Лидия се почувства щедра и беше достатъчно мъдра, за да прикрие състраданието, което напираше в гърлото й.

— Вземи толкова, колкото можеш да носиш — каза тя. — Аз ще ти помогна.

Отнякъде докараха каруца и двете момчета на Ели, почти на еднаква възраст, на седем или осем, се явиха отново, като кученца, извикани с невидима свирка. Лидия помогна да я натоварят, после изчака, докато каруцата тръгне и се скрие зад завоя по широко отъпканата пътека към лагера на дърварите, отнасяйки със себе си Ели, настанила се на капрата до коняря, а двете момчета щастливи отзад до прашните си чували с провизии.

Лидия усети застаналия зад гърба й Бригъм, почувства го с всяка фибра на тялото си, но продължи да гледа към пътеката, докато каруцата не изчезна съвсем и едва след това се обърна към него.

— Би трябвало да се засрамиш от себе си — каза тя, като посочи към магазина — склад.

Равните му бели зъби блеснаха с разтопяваща коленете й усмивка.

— Знаех си — каза той. — Ти не само че си янки, малко повехнало до стената цвете, но си и реформистка на всичко отгоре. Следващото, което ще поискаш, е да ти се даде правото да гласуваш.

Имаше нещо около този мъж, въпреки цялата привлекателна сила, а може би именно заради нея, което караше Лидия да се разтреперва от ярост.

— Ако оставеха света на твърдоглави тирани като теб, г-н Куейд — каза тя, като яростта й ни най-малко не намаляваше от факта, че разбираше колко преувеличава, — той щеше да стане още по-объркан и нещастен, отколкото е сега.

Той повдигна едната си вежда, явно развеселен от избухването й, и тя се надяваше да не забележи, че блъфира, но не би се обзаложила срещу това. Бригъм пристъпи още по-близо до нея, без да обръща внимание на хората наоколо, които продължаваха да вършат работата си, но не пропускаха нито дума от разговора им.

— Снощи много ти харесах — каза той.

Горещина обля толкова силно бузите на Лидия, че тя притисна длани до лицето си, в неволен жест да ги охлади.

— Това беше грешка в преценката от моя страна, промълви тя, през гневно стиснати зъби. — И бих била благодарна, ако някак успееш да проявиш достатъчно благородство и никога вече да не споменаваш за това.

По лицето на Бригъм се разля бавна и сладострастна усмивка, която привлече Лидия като омагьосана към него. Той обхвана с ръка брадичката й и й каза с много тих глас, който накара вече кипналата й кръв да забушува още по-силно:

— О, но това е истинският свят, Лидия, а той въобще не е такъв, какъвто ти се иска да бъде, или какъвто си въобразяваш, че е. Истината е, както и двамата знаем много добре малка янки, че миналата нощ бе само началото на онова, което става между нас. Когато реша да те взема в леглото си наистина, виковете ти на удоволствие ще проехтят чак зад планините.

Лидия пламна, възмутена от откритото му предизвикателство и арогантност — а и Господ да й е на помощ, от шока на собствената с еротична възбуда при думите му — че за момент се парализира. Само че, дори ако можеше да говори, пак не би намерила достатъчно груби думи, с които да отвърне достойно на обидата му.

Когато най-после Лидия възвърна самообладанието си, но това като че ли й отне цяла вечност, тя гордо вдигна глава и закрачи бързо обратно към къщата. Работниците й направиха път да мине, като подсвиркваха и ръкопляскаха край нея, а това само засили смущението й и я доведе почти до истерия.

Без да смее дори да си помисли доколко можеха да знаят мъжете за непростимите волности, които си беше позволила с Бригъм Куейд, арогантния Крал на планините, тя продължи с още по-бърза крачка, а смущаващите й мисли отлитаха далеч пред нея като ято диви гъски.

Докато вървеше, започна да ръми лек, ситен дъждец, който постепенно охлади гнева й и подейства благотворно върху пламналата кожа на лицето й. Стигна до къщата, която, както всичко останало, бе едно от владенията на Бригъм, тя седна на стъпалата пред входа.

Покривът на верандата я предпазваше едва-едва. От двете страни на пътеката бяха разцъфтели люляците и нежният им аромат се примесеше с парливия мирис на прах, засилен от дъжда.

Лидия отпусна глава върху присвитите си колене и се съсредоточи върху дишането си, изчаквайки да се успокои до нормалния си ритъм.

После, когато отново дойде на себе си, се изправи и влезе в къщата.

Шарлот и Мили не се виждаха наоколо, но това не я обезпокои, защото къщата беше много голяма, а децата бяха свикнали да се забавляват сами. Тя се изкачи по централното стълбище и се отправи по коридора към стаята на Девън.

След като почука леко, по-скоро заради добрите маниери, натисна дръжката и пристъпи вътре.

Поли беше станала от леглото и беше облякла чистите дрехи, които Лидия й бе донесла по-рано. Сега се бе привела над Девън и с влажна кърпа в ръка внимателно миеше горната част на тялото му.

— Как е той? — тихо попита Лидия.

Поли я погледна за миг и продължи със заниманието си.

— Размърда се няколко пъти. Мисля, че се опитва да се събуди.

Лидия се приближи и застана до леглото.

— Позволи ми да остана за малко при него, Поли, а ти излез да се поразходиш и да подишаш малко свеж въздух.

Поли не даде признак, че е чула предложението.

— Д-р Макколи казва, че Девън има най-здравото сърце от всички пациенти, които е имал — изрече тя с висок и трескав, болезнен за слушане глас.

Лидия остана неподвижна и мълчалива.

Внезапен, жален стон се отрони от гърдите на Поли:

— Той извика преди малко. Той каза „Лидия“.

Лидия помълча още малко, после се насили да отговори. Само се надяваше думите й да прозвучат безстрастни и практични.

— Девън е объркан, не трябва да обръщаш прекалено голямо внимание на това, което е казал. Просто си мисли, колко е хубаво и обнадеждаващо, че е проговорил.

Сълзи се стичаха по хлътналите бузи на Поли, когато тя вдигна поглед към Лидия.

— Не ми го отнемай — помоли тя горещо и с някакво странно, отчаяно достойнство. — Обещай ми, че няма да го накараш да се влюби в теб!

Тогава Лидия отиде до Поли и обви с ръка кръста й.

— Аз не съм омайница — каза тихо, замислено тя. — Не бих могла „да накарам“ Девън или който и да е друг мъж да се влюби в мен, дори и да го желая. Сега иди да се разходиш, погрижи се малко за себе си. След това ще се чувстваш по-силна.

Поли се поколеба, после кимна, отправи към Девън продължителен, изпълнен с копнеж поглед и напусна стаята.

— Лидия. — Девън произнесе името ясно, въпреки че беше с дрезгав шепот и нямаше съмнение, че каза точно това.

Нещо близко до отчаяние се надигна у Лидия, но тя се овладя бързо. Каза си, че не трябва да мисли за бедите преди още да са станали.

— Здравей, Девън, — отвърна тя, привела се ниско над него и седна на стола, където бе седяла Поли. Тихичко въздъхна и после се усмихна храбро, въпреки че знаеше, че не може да я види. Взе здравата му ръка между дланите си. — Май започваш да се залежаваш твърде много. Днес видях онова мише гнездо, което Бригъм нарича „магазина на компанията“. Трябва да оздравееш колкото може по-бързо и да довършиш магазина си. Повярвай ми, имаме отчаяна нужда от него. Ами да, няма нито едно местенце между този град тук и Сиатъл, където да мога да си купя чилета или копринени конци за бродерия…

Вратата на спалнята се отвори и се затвори. Лидия вдигна глава, за да види, че бе влязъл приятелят й, Джоузеф Макколи. Изглеждаше по-отпочинал, отколкото при първата им среща и беше сменил дрехите си, а в ръката си носеше безнадеждно остаряла лекарска чанта.

Той се усмихна.

Лидия се почувства глупаво.

— Аз само…

— Зная — прекъсна я Джоузеф с учтивия си, непринуден тон. — Душата му се отдалечава от нас и ти се опитваш да го върнеш у дома. Понякога си спомням как чувах гласа ти тогава, в онази далечна болница на янките. Усещах го като блеснала нишка от златно влакно, хващах го в двете си ръце и го следвах, за да се върна от светлата страна на пелената, с която ме обгръщаше мрака.

— Говориш като поет — отбеляза Лидия. Прозвуча като сантименталност, но вече беше казала думите, преди да се замисли.

Джоузеф застана от другата страна на леглото отвори чантата си и извади стетоскопа. Правеше всичко това със странно спокойствие, като се имаше предвид всичко онова, което бе преживял през своите тридесет и пет — четиридесет години.

— Всеки човек е поет — отговори той, след като внимателно бе слушал сърцето на Девън известно време. — Когато ситуацията го налага.

Лидия не беше от хората, които мечтаят. След ужасите, които бе видяла, не можеше да вярва в добрите феи и ангелите — пазители. Въпреки това, само за момент, тя си пожела да можеше да обича Джоузеф Макколи. Той би бил прекрасен съпруг с това свое добро и нежно сърце.

Тя сведе поглед. Малко жени биха били по-подходящи в ролята на съпруга и на помощник за един лекар в пограничните области, отколкото самата тя, при всичките й познания и опит, но щеше да бъде жестока несправедливост да насърчава Джоузеф, когато Бригъм бе човекът, който караше кръвта й да кипи.

— Лидия.

Тя вдигна очи при нежната настоятелност в тона на Джоузеф и срещна погледа му.

— Да? — промълви завладяна от емоциите, изпълнили стаята като нотите на някаква велика, бурна и безмълвна симфония. Усещаше ясно не само собствените си чувства, объркани и пламтящи, но също и упорития копнеж на Девън за живот и стремежът на Джоузеф към траен покой.

— Когато пристъпих прага на тази кухня долу и те видях там — каза Джоузеф, прибирайки стетоскопа си — аз си казах: „Джоу Макколи, Господ все пак не забравя обикновените си простосмъртни като теб“. Не смятам да те лъжа и да те убеждавам, че не искам нещо повече, но бих могъл да се задоволя само с това през останалите дни от живота си да виждам понякога усмивка на устните ти и да усещам докосването на ръката ти.

Лидия отново сведе очи.

— Говориш много прямо, господине, — каза тя и стеснителността, колкото и нехарактерна да бе за нея, беше съвсем непресторена.

Той въздъхна и се приближи до прозореца, загледан в планините и морето.

— Има случаи на откровения, Лидия, а Западът е място, което изисква прямота.

Тя си спомни за Ели Кулиър, заявяваща пред света, че двамата с мъжа й никога не стигнали до там, „да изрекат думите пред свещеник“, спомни си за Поли, която бе заблудила Девън, че е негова законна съпруга. Спомни си и за себе си, легнала на тясното легло до Бригъм, позволявайки му да докосва тялото й като струните на лира.

Да, помисли тя. Западът наистина предразполагаше към откровения, подчинени на свои собствени социални и морални правила.

— Не съм влюбена в теб — отвърна тя прямо, но не грубо.

Джоузеф обърна глава, отправи й усмивка, която би могла да разбуди нежни чувства у нея — ако не беше вече срещнала Бригъм Куейд.

— Нямам илюзии по този въпрос — каза той. — Ако оня шрапнел на янките беше попаднал в очите ми, а не в ръката и рамото, пак щях да мога да видя, че обичаш някой друг. — Той замълча и загледа пак пейзажа през прозореца. — Бригъм е добър човек, Лидия, но е също труден и безмилостен. На първо място, преди всичко друго, пред всяка жена и дори пред дъщерите му, за него са онези планини. Той черпи енергията си от тях, както дървото изсмуква с корените си влагата от земята; те са част от него и той е част от тях. Ще те пречупи, в крайна сметка, просто със силата на волята си, ще те стъпче като полско цвете под подметките на ботушите си.

Устните на Лидия бяха пресъхнали и тя ги навлажни с връхчето на езика си. Не можеше да обори думите на Джоузеф, защото знаеше, че в тях звучеше трагична истина. Ако си позволеше да обича Бригъм той просто можеше да я погълне в собствената си огнена сила. Не беше ли я предупредил, през този същия следобед, че когато решеше да я люби наистина, виковете й на удоволствие щяха да прокънтят отвъд планините?

Тя затвори очи, леко трепна, когато почувства ръката на Джоузеф на рамото си.

— Не е нужно да бързаш. Лидия — каза той.

Стори й се, че усети пръстите на Девън леко да стискат ръката й, когато вратата се затвори зад доктора, заради когото веднъж бе извършила предателство, помагайки му да избяга.

— Всеки ден — прошепна тъжно тя, — жени сключват брак с мъже, които не обичат. След време, ако съпругата и съпругът имат общи интереси и ако се харесват искрено и взаимно, се заражда силната привързаност.

Девън леко се размърда и от устните му се отрони дълбок, хриплив звук.

Лидия разтърси глава, за да прогони замечтаните си мисли и стана, за да налее вода от гарафата и да даде на Девън да пие, капка по капка, от чаената лъжичка.

След малко Поли се върна и Лидия ги остави сами. Намери Шарлот и Мили да се мотаят из кухнята, като бедният Джейк Фийни се опитваше да приготви вечерята.

— Елате с мен — каза им тя, като ги подкани образно с присвития си пръст.

Двете момичета я изгледаха в очакване на поучителна лекция. Вместо това Лидия ги заведе в салона, където имаше пиано, седна пред него и прокара леко пръсти по клавишите.

— Този инструмент има нужда от настройка — каза тя, когато Шарлот се облегна от едната страна пианото, а Мили от другата. — Все пак, струва ми се, ще можем да създадем известна хармония, необходима за всички нас в този момент, не мислите ли?

Мили изплези език към Шарлот. Шарлот не й остана длъжна.

Лидия изсвири един акорд и започна да пее:

Благословени да са нишките,

които свързват нашите сърца

в християнска любов…

Бригъм седеше начело на масата на вечеря, както обикновено, но тази вечер присъстваше и Джоузеф, както и самата Лидия. Шарлот и Мили бяха вечеряли по-рано в кухнята и се бяха прибрали в стаите си.

Но в центъра на вниманието беше Матю Профет, гостуващият проповедник.

— Много грях има на това място, — заплаши гръмогласно той, поглеждайки към Лидия изпод рунтавите и побелели вежди така, сякаш държеше нея отговорна за всяка нарушена Божа заповед оттук, та чак до канадската граница. — Да, господине, много грях.

Джоузеф се ухили, но не каза нищо в защита на Лидия. Бригъм не прояви по-голямо благородство, както стана ясно, въпреки че не остави коментара без съответна забележка.

— Лично аз, Ваше преосвещенство — кана той, като се пресегна за купата с картофено пюре, за да си сипе повторно, — мисля, че на Куейдс Харбър ще му се отрази добре, ако се понатрупа още грях, вместо да се намали. Чрез един публичен дом да кажем, или кръчма.

Джоузеф изхълца, което би могло да се приеме като смях, а Лидия кипна от яд. Вярно, Негово преосвещенство беше досадник, но пък беше отдаден на мисията си и посвоему честен, така че Бригъм нямаше право да се заяжда с него.

— Г-н Профет е гост тук, — изтъкна тя.

Бригъм я прониза с насмешливите си сиви очи.

— Както и ти — парира той.

Проповедникът се приведе напред в стола си, като че ли очакваше косата на Лидия да се превърне незабавно в гнездо от съскащи змии, като на съвременна Медуза, а пък тя си пожела просто за момент, да притежаваше силата да го превърне на камък.

— Ти живееш тук, нали? — попита я той. — В тази къща? Без покровител?

Бригъм се усмихна на картофеното си пюре.

Лидия изпита желанието да захлупи цялата купа върху главата му, защото той така добре се забавляваше от неудобното й положение. Застави се да се усмихне.

— Аз съм… гувернантката — каза тя.

— Г-ца Маккуайър всъщност беше доведена тук като поръчана по пощата булка — допълни Бригъм, готов доброволно да изясни ситуацията. — Брат ми я донесе за мен, като подарък от Сан Франциско.

Сериозното и мъдро лице на Профет се зачерви многозначително и носът му се сбърчи, сякаш грехът имаше миризма и той я бе усетил, витаеща из въздуха.

— Има две невинни, впечатлителни деца в тази къща, нали така?

Лидия метна вбесен поглед към Бригъм, после към Джоузеф, затова че не беше се впуснал и нейна защита, както можеше да се очаква от един истински джентълмен.

— Да — призна тя, объркана в смущението си. — Шарлот и Мили са деца, правилно.

Джоузеф се задави, докато отпиваше от чашата си с вода, а Лидия усещаше върху себе си очите на Бригъм, блеснали от удоволствие.

Г-н Профет съсредоточи цялото си внимание върху Лидия, която изведнъж се почувства паднала жена, лош пример за нравствеността в този дом.

— Щом си дошла тук да се омъжиш за г-н Куейд, защо не си го направила?

Лидия пое дълбоко въздух, вече разтреперана, но не от обида, а от гняв.

— Изглежда твърдо сте решили да извършите брачната церемония, Преподобни — започна тя, без да е обмислила думите, с които продължи. — Е, това е хубаво. Можете да свържете д-р Макколи и мен в свещен съюз, още сега, тази вечер.

Вилицата на Бригъм издрънча по чинията и един бърз поглед й показа, че цялото му весело настроение се е изпарило, а лицето му е изгубило цвета си.

— Джоузеф!

Джоузеф се усмихна. Лидия се засрами, че бе реагирала така прибързано и толкова необмислено.

— Добра идея — каза Джоузеф с учтив поклон.

Бригъм стовари юмрук върху масата, от което чиниите и приборите издрънчаха.

— Не! — кресна той. — В тази къща няма да има сватба! Във всеки случай, не между Лидия и добрия доктор!

Всички погледи се насочиха към господаря на дома.

Той заканително размаха пръст към Лидия, като че ли тя беше непослушно дете, което непрекъснато разливаше млякото си.

— Кълна се в лицето на Бога, — проехтя застрашително, гласът му. — Ако продължаваш с глупостите си, Лидия, аз ще разкажа на тези мъже, ще разкажа на целия свят защо именно ти не би могла да принадлежиш на никой друг мъж, освен на мен!

Лидия се олюля на стола си, зашеметена от яростта и обидата.

— Мразя те! — прошепна най-накрая тя. Бавно се отмести от масата и се изправи на разтреперани крака. — Ненавиждам те!

Бригъм също стана с тревожна бързина, приближи се застрашително до Лидия, задиша тежко, като че ли тя му бе организирала гонитба през гъстия храсталак, край стените на стабилната къща. Сивите му очи бяха като стомана, искряща под тънкия слой току-що паднал скреж.

— Не ме предизвиквай да доказвам, че истината е друга — изръмжа й глухо той, обвивайки думите си с кадифена сладост, което ги накара да прозвучат още по-брутално.

Тя застана неподвижно, изумена, вбесена и изплашена да продължи по-нататък битката, защото знаеше, че щеше да спечели той. С един поглед, с едно докосване, просто със силата на волята си, той щеше да я накара да го пожелае с отчаяние.

Смилил се неочаквано, той я освободи от магията си.

— Върви, — каза й дрезгаво и посочи с жест вратата на трапезарията.

Лидия се обърна и забърза с изгарящо гърдите й сърце и толкова объркани чувства, че по никакъв начин не можеше да ги подреди. Изкачи стълбите с възможно най-голямата скорост, която позволяваха полите на богато надиплената й дреха, достигна до убежището на стаята си и запъхтяна се облегна от вътрешната страна на вратата.

Стаята беше тъмна, но тя не си направи труд да запали фенер. Не искаше да види пламналото си лице в огледалото над шкафа, нито сринатата гордост в очите си.

После закрачи бавно напред-назад, обгърнала тялото си с ръце и си заговори сама.

В продължение на много години бе успявала да овладява абсолютно чувствата си, независимо от ужасите, с които се бе сблъсквала. А сега, след като бе преживяла войната, бе заобиколила Кейп Хорн, принудена да търси щастието си в един непознат град, след като беше пристигнала чак тук, до Сиатъл, храбра като жена — викинг, тя се бе сблъскала с назиданието на съдбата.

Бригъм Куейд.

Лидия ускори крачка, напред-назад, по-бързо и по-бързо, набирайки сили срещу тази съдба, борейки се със себе си. Бригъм бе оголил всички чувства, които с толкова мъка беше потискала, бе ги извадил на бял свят и сега те се надигаха у нея като съществата от кутията на Пандора. Болката бе толкова ужасна, че падна на колене на килима и се разтърси в необуздани ридания.

Той произнесе името й. Коленичи пред нея и обхвана лицето й в загрубелите си от тежък труд ръце.

Бригъм.

— Не ме докосвай! — изплака тя, събирайки последните остатъци от волята си, за на не изкрещи думите.

Бригъм я притегли в скута си, притисна я силно и зарови лице в косите й, разпилели се по гърба й.

— Пусни ги на воля — с настойчив шепот каза той. — Мили боже, Лидия! Не можеш да задържаш тази война вътре в себе си! Освободи чувствата си!

Пръстите й се вкопчиха в ризата му, вече измокрени от сълзите й. Агониите от бойните полета разчупиха последните й задръжки като водите на буйна, неудържима река.

— Деца! — изхлипа тя. — Бригъм, онези войници бяха още деца…

Устните му бяха топли и твърди до слепоочията й, ръцете му силни около тялото й.

— Зная, малка янки зная.

Тя чу писъците, канонадата на топовните гърмежи, пронизителния звук на триона, разрязваш човешки кости. Нейният собствен вик се приглуши в рамото на Бригъм.

Той се изправи, повдигна я с лекота и я отнесе до потъналото в сенки легло. Тя продължи да плаче безмълвно и щеше да се свие на кълбо, ако и беше позволил. Вместо това Бригъм се изпъна в леглото до нея, притисна я пътно към себе си, а тялото и се разтресе от хлиповете й.

След известно време, когато мъката й я доведе до изтощение, той стана и внимателно свали обувките, чорапите и роклята й. Тя не можеше да протестира и остана да лежи кротко по бельо, изчерпила последните си сили.

Бригъм напълни легена с вода, точно както бе постъпила тя, почиствайки в началото раните на Девън, навлажни хавлията и започна да мие тялото й и да успокоява кожата й. Душата я болеше, беше пречупена вътрешно, усещаше болка като от току-що направена операция, но знаеше също, че от тук нататък щеше да оздравява и укрепва с всеки изминал ден. Беше успяла да завие зад един ъгъл, бе навлязла в нова фаза на живота си и никога вече нямаше да е същата жена.

Когато Бригъм приключи със задачата си — а я изпълни по някакъв церемониален начин, със същата значимост, както когато тя се бе вкопчила у него при бурята от мъка, завладяла преди — той отново легна до нея.

Двамата бяха свързани през тези моменти, за добро или лошо и дори при обърканото си, дезориентирано състояние, Лидия разбираше, че нишката, която ги бе свързала, всъщност никога вече нямаше да може да бъде прекъсната.

Късно през нощта Лидия се събуди от оздравителния си сън. Чувстваше се пълна с енергия, а кръвта й кипеше трескаво. Бригъм лежеше до нея напълно облечен, дишаше равномерно и дълбоко, а тя го беше пожелала.

— Бригъм? — Лидия надигна глава, докосна устните му, остави копринения допир на косата си да го разбуди. Истерията й беше преминала и отново бе пълна господарка на чувствата си. — Бригъм!

Той отвори очи, измърмори:

— Не.

Лидия тихо се засмя.

— Ти вече ме компрометира значително Бригъм Куейд. Ако трябва да живея с тази репутация, а ще бъде точно така, тогава искам да получа удоволствието, което ми обеща.

Бригъм леко я плесна по дупето.

— Заспивай, янки. Не знаеш какво говориш.

— Напротив, зная. Ти ме злепостави с това, че ме съблече и лежиш до мен през цялата нощ и сега искам да разбера какво смяташ да направиш по въпроса. — Лидия беше напълно сериозна. Тя не страдаше от скрупули, но известни норми на поведение просто се налагаше да се спазват, дори в тази дива и отдалечена пустош.

— Смятам да се оженя за теб — каза той така, сякаш плановете му бяха съвсем очевидни. А с този тон в гласа си, все едно че говореше за наемането на работници, или правеше заявка за нова доставка бял фасул.

— Това е много великодушно — студено отвърна Лидия.

Той отново я потупа.

— Моля, моля — промърмори и заспа.