Линда Милър
Съпругата янки (18)

18

Лидия не даде израз на лошите си предчувствия, докато гледаше предизвикателно Бригъм, в потъналата му в сянка канцелария. Реши да се справи с него по същия начин, по който се бе отнасяла с оня своенравен и раздразнителен пес на един от съседите си във Фол Ривър някога — като се спираше пред него и го гледаше заплашително на свой ред, без да проявява и намек за ужаса си.

За разлика от булдога обаче, Бригъм изобщо не се впечатли.

Въпреки че някакъв инстинкт и подсказваше да прехапе здраво устните си, Лидия прост не можеше да му се подчини. Разбира се, тя нямаше опит, не бе изпитвала любов към мъж досега и нейните чувства я носеха по гребена на бурния прилив — при това често я отнасяха там, където не бе искала да отиде.

— Струва ми се, че ти възнамеряваш да посещаваш този… този вертеп на долни страсти! — каза с разтреперан глас тя.

Бригъм се засмя. Проклет да бъде, той наистина се разсмя!

— „Вертеп на долни страсти“? — повтори той. — Сега започваш да говориш като Преподобния Профет.

Лидия се изчерви.

— Бъди така добър да не се опитваш да изместваш темата г-н Куейд — бавно каза тя. — Ти ми се закле във вярност, при това едва вчера, и аз искам да зная дали все още пазиш тази клетва в сърцето си, или не.

Той се облегна на бюрото и скръстил ръце, я загледа през силно присвитите си очи.

— Звучиш ми като героините в един от романите на Шарлот — отбеляза той.

Лидия нямаше намерение да се остави да бъде надприказвана, нито избутана настрани като никакъв празен железопътен вагон, отведен в глуха линия, затова парира удара му.

— Откъде би могъл да знаеш това, щом не четеш романите й? — попита тя, без да разчита на отговор, нито да го изчака. — С нищо няма да ти помогне, сър, това, че заобикаляш въпросите ми.

— Добре. — Изражението в оловносините му очи бе неразгадаемо, когато я погледна. Лидия не забеляза злоба или ненавист в поведението и стойката му. — Ето отговорът, г-жо Куейд. Докато ти се държиш като моя достойна съпруга, аз ще ти бъда верен съпруг.

Кой знае защо, това напомни на Лидия за един ден, прекаран на заледеното езеро до Фол Ривър, със семейството на приятел от училище. По-големите момчета имаха кънки и дърпаха по леда останалите деца зад себе си. Заловили се едно зад друго, бяха образували дълга, виеща се като змия шумна опашка, която се носеше по неравната повърхност. Летяха със зашеметяваща скорост, а тя беше на края на опашката, изпълнена в ужас и щастие.

Чувството, което изпита сега, когато вдигна поглед към лицето на съпруга си, бе почти същото.

— Докато аз се държа като твоя достойна съпруга — повтори Лидия, закрачила пред него като адвокат пред съдийско жури. — Ти ще ми бъдеш верен съпруг. Това е абсолютно честно споразумение, при условие че твоето определение на думата „честен“, съвпада с моето.

Бригъм прокара мръсната си ръка през прашната си, сплъстена от стърготините коса и Лидия се удиви колко привлекателен го намираше дори сега, в това неугледно състояние.

— Аз никога няма да се обърна към друга жени, докато ти ме приемаш в леглото си.

Лидия се изчерви от грубата прямота на думите му, въпреки че бе искала да чуе неподправената истина. Тя изчака, надявайки се той да не се досети от вида й, че цялото и тяло бе запулсирало при спомена за прекараната с него нощ и при мисълта отново да го приеме.

— Да допуснем, че съм болна или неразположена по някаква причина?

Той въздъхна и под лявото му слепоочие се стегна едно мъничко мускулче, после отново се отпусна.

— Питаш дали ще ти остана верен ако се разболееш или си в последните месеци, докато износваш детето ми, доколкото разбирам?

Тя кимна, страшно смутена, но и същото време отчаяна да чуе до края.

— Да.

Пръстите на дясната му ръка забарабаниха по мускула под рамото му.

— Аз искам още деца, Лидия. Ще откриеш, че съм най-преданият съпруг, докато ти си бременна с тях. Що се отнася до болести, ще бъда непоклатимо лоялен, но само в случай, че не преценя, че болестта, от която страдаш, е по-скоро улеснение, с което да ме държиш далеч от леглото си.

Лидия застана неподвижно и се обърна към него в опит да разчете мислите върху забележителното му лице.

— Когато ме опознаеш по-добре, Бригъм, ще разбереш, че не съм от хората, които се преструват на болни, за да извлекат изгода.

Той се наведе към нея, все още със скръстени ръце и каза, с приглушен до подигравателен шепот глас:

— Приключихме ли вече, съпруго? Защото ме очаква много, много работа.

Тя пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Не съвсем. Все още остава проблемът с… публичния дом. — Последната дума остави кисел звук в устата й, като развалена туршия с копър. — Няма да е честно по отношение на мен, ако се задоволя само с обещанието ти да не посещаваш това заведение… — Тя замълча, присви очи и го изгледа продължително, после продължи: — … в случай че в действителност си дал такова обещание, когато съпрузите на останалите жени положително ще ходят там, за да пият и да харчат заплатите си. Като твоя съпруга, аз нося толкова отговорност за жените в този град, колкото ти за мъжете. Аз трябва да застана на определена позиция.

Ярка вълна проблесна под загорялото от слънцето и покрито с прах лице на Бригъм, погледът в очите му не предвещаваше нищо добро за по-нататъшното развитие на разговора.

— Няма да затворя локала — отвърна нервно той. — В случай че не си забелязала, по-голямата част от мъжете в този град нямат съпруги. Ако тук не могат да намерят уиски и жени, те няма да останат, което просто ще провали бизнеса ми.

Инстинктът подсказа на Лидия да отстъпи една крачка, но тя не беше готова да приеме поражението си нито с разума си, нито с душата си.

— Глупости. Твоите работници стояха тук досега. Ти си построил това отвратително място и си го напълнил с разни фини стоки от целия свят…

— Когато пристигнах тук — прекъсна я Бригъм с глас, вибриращ като струпващи се градоносни облаци в далечината, — имаше много малка конкуренция и аз можеш да задържам работниците си, защото се отнасях добре към тях и защото те нямаше къде другаде да отидат. Сега из целия щат Вашингтон се появяват нови дърводобивни компании и ако моите хора не са щастливи, те просто могат да се качат на следващия пощенски кораб обратно към Сиатъл. Преди да измине и ден, че отново ще са си намерили работа.

Лидия преглътна.

— Но ти положително разбираш…

Бригъм извади часовника си от джоба на панталона и с много обиграно и много нервно движение на палена си, отвори капака му.

— Ще говорим за това по-късно, г-жо Куейд. Бих предложил сега да си идеш в къщи.

Лидия впери поглед в него, отвратена и изумена от отпращането й. Тя осъзна, че бе постигнала малък или почти никакъв напредък с Бригъм и се почувствува съвсем обезкуражена.

— Какво?

— Казах иди си в къщи — повтори й Бригъм и заобиколи бюрото, спря пред нея и хвърли поглед към вбесеното й лице. — След като свърша работата си, след като поплувам в езерото и изям вечерята си ще изслушам с удоволствие оплакванията ти.

На нея не й стана ясно защо се изненада, когато се оказа, че тя бе в край на списъка с дневната му програма, но наистина се изненада. Отвори уста да възрази, но пак я затвори.

Бригъм докосна корсажа на роклята й с върха на пръстите си, което накара зърната й да набъбнат под материята.

— Иди си в къщи — каза за трети път той. — Ако не тръгнеш сега, не мога да ти обещая, че няма да те обладая направо тук и сега.

Лидия се разтрепери — донякъде от желание, донякъде от нахалството на предложението му. Той явно беше сигурен, че може да я съблазни в канцеларията си посред бял ден. Нещо по-лошо — беше прав.

Тя се обърна, прекалено ядосана, за да говори и изхвърча навън.

Лидия премина бързо край голямата къща и закрачи нагоре по хълма, към бунгалото зад нея, а полите й се закачаха из клонките и боровинковите храсти.

Както очите й пареха от сълзите, така и тялото й пулсираше от желание, което не можеше лесно да овладее. Стигайки до бунгалото, тя бързо свали чаршафите, които бе проснала да съхнат върху храстите, след като бе изпрала петната, свидетели на окончателното и превръщане в жена, сгъна ги и ги внесе вътре.

Коленете й трепереха, затова се отпусна на люлеещия се стол, където Бригъм бе седял сутринта, наслаждавайки се на красотата й и здраво стисна охлузените облегалки. Започна да се люлее, първо бързо и бясно, после с тих целенасочен ритъм.

 

 

След края на работния ден, Бригъм закрачи към дома, докато абсолютното изтощение бавно напускаше тялото му при перспективата да види отново Лидия. Представи си как тя го очаква в спалнята им с ухаеща кожа и напарфюмирана коса и обвито в коприна чаровно тяло. Тя бе интелигентна жена, независимо от липсата й на опит в отношенията между мъжа и жената и положително вече бе успяла да обмисли и да се примири с идеята за нощен локал в Куейдс Харбър.

Първо щеше да се изкъпе — може би Лидия ще изтърка гърба му? — и докато правеше това, щеше да й разкаже как бе преминал денят му. Подобно съпружеско внимание му беше липсвало много. Искаше му се да го поглезят, да го приласкаят, а после щеше да вземе Лидия в леглото си и да я задоволи изцяло, за да се почувствува задоволен и самият той. След което, седнали пред вечерята за двама в спалнята, можеха да поработят над леката съпротива, която тя изглежда оказваше по въпроса за уискито и леките жени.

Когато Бригъм отвори вратата на стаята си обаче, лицето му се смръщи. Там нямаше и следа от Лидия. Нито от малкото й лични вещи, дори не от отличителния й, упойващ аромат. Стомахът му се сви, когато всичките му прекрасни фантазии от преди малко потънаха в мрак.

— Лидия? — Въпреки че знаеше, че нея я нямаше там, въпреки че го знаеше от дъното на душата си, той не можеше да се възпре и да не извика името и.

Проскърца друга врата, някъде надолу по коридора, и се появи Мили. Бригъм забеляза неодобрителното изражение в очите й. Те приличаха толкова много на неговите — тези очи, че можеха бъдат свалени напрано от лицето му и преместени на нейното.

— Къде е втората ти майка? — попита я той. Само присъствието на детето му даде силата да прекрачи през прага и да се отправи решително към шкафа с чисти дрехи.

Мили застана до вратата, дребничка и сърдита.

— Тя е в къщата на Главната улица — съобщи детето.

Бригъм взе един сапун от махагоновия умивалник, извади груба памучна кърпа от чекмеджето и съобщи на детето:

— Аз отивам до езерото да се изкъпя. Искам да намериш Лидия и да й предадеш от мое име, че ще е по-добре да е тук под този покрив, когато се върна.

Мили изгледа баща си с кротко съчувствие, явно не впечатлена от суровите му думи.

— Не мисля, че ще ме послуша! — каза ти доста пъргаво. Щом веждите на баща й се повдигнаха, добави: — Но ще опитам.

Тя се затича към предната врата, а Бригъм се отправи към задната. Мина с трясък през кухнята, без да обърне внимание на Джейк Фийни и прекрасния аромат от приготвяната вечери и закрачи ядосан по хълма зад къщата.

Явно само това можеше да му се случи, след като бе пренебрегнал принципите си и се бе оженил повторно. Ако сега не тропнеше с крак, Лидия щеше да го накара да подтичва подире й като послушно кученце и да казва всеки път „Да, скъпа“, когато му заповядаше нещо.

По-скоро би умрял.

Не погледна към бунгалото, когато мина край него, защото не искаше да си спомня как бе любил Лидия. Не искаше да си спомня задъхания й, трескав шепот, когато й бе доставял удоволствие, кратките въздишки и примитивните, настойчиви стонове на пълноти й покорство и на желанието й, когато бе наближавал върха на екстаза й…

Бригъм стигна до езерото, изрита ботушите от краката и захвърли ризата си. Бельото му се закачи върху физическото доказателство на мислите му, когато започна да се съблича и той изпсува. Беше станал твърд като дъбова тояга и хладната вода на езерото нямаше да му помогне много.

Той взе сапуна, навлезе в езерото и спря, когато водата достигна до гърдите му. Изтърка се от главата до петите с ненужна енергичност и когато излезе на брега, кожата му щипеше от триенето. Мъжествеността му обаче стоеше изправена пред корема му като корабна мачта.

Той изсуши тялото си и бързо облече чистите дрехи, които бе донесъл със себе си. За разрошената му коса бе достатъчно само едно бързо прокарване на пръстите, а под другата ръка стисна вързопа с мръсните панталони и риза.

Докато се спускаше надолу по хълма. Бригъм внимаваше особено много да не погледне към бунгалото. Ако беше погледнал, каза си той, сигурно щеше да се превърне в стълб от сол, като жената на Лот.

Когато достигна до задния двор на къщата си, където Джейк източваше вода от помпата и полагаше огромни усилия да прикрие развеселената си усмивка, Бригъм хвърли вързопа на земята.

— Тя върна ли се? — изръмжа той.

Усмивката на Джейк пролича в очите му, въпреки че устните му успяха да останат здраво стиснати.

— Не, Бриг. Боя се, че ще трябва ти да отидеш.

— По дяволите, прав си, че ще отида аз — измърмори Бригъм.

— Май е по-добре да охладиш малко нервите си първо — предложи Джейк. — В края на краищата, то не е като да си имаш работа с обикновена жена. Ако вземеш да кажеш нещо не както трябва и ядосаш г-жа Куейд, ами че да, тя просто може да стане и да си отплава оттук завинаги. Или пък ще реши да посети някой съдия и да развали женитбата. А пък недей да си мислиш, че Джоу Макколи няма да я очаква с отворени обятия. Той е добър човек и, що се отнася до въпросната дама, ще е готов да си затвори очите пред доста неща, само и само да я има до себе си.

Бригъм кипеше. Никога не беше се сблъсквал с жена, така упорито непокорна като Лидия и не беше много наясно как може да се справи с нея. Нещо повече — мисълта тя да се извива страстно под тялото на някои друг мъж, а бил той дори някой, когото харесваше, колкото Джоузеф Макколи — направо ги разболяваше и изпълваше с ярост.

— Свърши ли вече? — изля той яда си върху стария готвач, тъй като нямаше друг под ръка.

Но Джейк го изгледа не по-малко заплашително, когато размаха мазния черпак срещу него.

— Внимавай как се отнасяш към г-жа Куейд, Бриг, или ще си имаш работа с мен! — закани се той.

Бригъм скръсти ръце и повдигна едната си вежда, за да покаже на стария си приятел, че не го беше изплашил, после се обърна и тръгна през къщата по посока към предната врата.

Той бе главата на семейство Куейд, той определяше правилата тук. Беше време да накара Лидия да разбере това, веднъж и завинаги.

 

 

Лидия беше стигнала дотам, че беше извадила и разтворила куфара си на леглото, но още не беше опаковала нищо. Не, нямаше да се върне в къщата на Бригъм, независимо колко много и се искаше; нейните убеждения не можеха да й позволят това. Нито пък можеше да се реши да напусне Куейдс Харбър, въпреки че точно това беше възнамерявала да направи в първия си изблик на гняв.

Не можеше да изостави Шарлот и Мили, нито останалите деца или Поли.

Тя седна, много тъжна, в стола с лице към леглото. Котенцето бе изпълнявало акробатични номера в скута й и сега се закатери по корсажа на роклята, като забиваше ноктите си в материята.

Лидия не направи опит да махне котето — присъствието му я успокояваше, а дързостта му разсейваше мрачните й мисли. Когато Офелия завладя рамото й и потрепери изплашено за миг като планински катерач, стъпил върху хлъзгава скала, а после се сгуши във врата на господарката си, сърцето на Лидия бе спечелено завинаги.

Котето издаде тих звук, някаква смесица от мъркане и мяукане, докато й предлагаше утехата си. Лидия протегна ръка, за да погали нежно малкото кълбенце от коприна.

Романтичната пауза бе нарушена от внезапно гръмко чукане по предната врата.

Офелия тревожно измяука и се плъзна по гърба на Лидия, като пак използва ноктите си да се задържи, стрелна се под една от възглавниците и се сгуши под нея, като навън остана да стърчи само смешно малката му опашка.

— Страхливка! — каза Лидия, приглаждайки косата си. Всяко човешко същество, помисли си тя, би казало, че точно тя едва ли би могла да нарича другите страхливци, когато беше също толкова изплашена, че би се скрила под леглото. Ако гордостта й позволяваше.

— Лидия! — изрева Бригъм, докато прекосяваше предната стая.

Тя се изчерви от смущение и гняв. Поведението му щеше да стане център на клюките в Куейдс Харбър само след броени минути, а после можеше да минат години преди споменът да избледнее.

— Тихо! — извика тя, отваряйки рязко вратата. Лицето й бе аленочервено, ужасено и изгладняло за образа на този мъж, който бе спечелил сърцето й, ако не разума й.

Бригъм имаше вид на лятна буря, приела човешка форма. Очите му блестяха като ледените висулки на Нова Англия, а на челото му се беше спуснал кичур коса. Челюстите му бяха каменни като снежните планини на полуострова и той я избута, за да мине без всякаква церемониалност.

Лидия затвори незабавно вратата след него и преглътна тежко. Беше много важно в момента да запази самообладанието и достойнството си.

Той застана в средата на скромната й стая, запълвайки я чак до ъглите със своето присъствие и властност, изправен гордо като тъмен принц. Сякаш някаква гигантска скала се беше откъртила от склоновете на скъпоценната планина на Бригъм, бе се врязала през стените на къщата й и се бе разположила в средата, без да може да бъде отместена, освен чрез някаква сила по-голяма от самата нея.

— Не е нужно да се държиш като Зевс, мятащ своите мълнии! — каза тя с умерен и спокоен той, който дори я изненада. — Напълно ми е ясно, че си ми ядосан.

Бригъм я изгледа свирепо, подпрял мощните си ръце на хълбоците си.

— Мисля, че ти казах да се пренесеш в нашата стая в голямата къща — каза той. Гласът му беше тих, а мекият му тон бе по-скоро смъртоносен, отколкото утешителен.

Лидия изправи тялото си и пое нещата в свои ръце, както бе постъпила тогава, в оня случай през войната, когато един млад, обзет от треска вражески войник, един пациент под нейните грижи, бе успял по някакъв начин да се добере до скалпел. Изплашеното момче бе започнало да пристъпва в кръг около нея, залитащо на ранените си крака, с очи подивели като на притиснато в ъгъла животно и размахваше скалпела.

Говорейки тихо и разумно, без да показва страха си, Лидия го бе обезоръжила и му бе помогнала да легне отново в леглото си.

— Да — каза тя сега, срещайки очите на съпруга си със смелост, която далеч не изпитваше. — Ти ми каза да се пренеса в стаята ти. Съответно, аз реших да не го правя.

— Мога ли да попитам защо? — Думите му бяха изречени внимателно, не биха повече от шепот и все пак силата им разлюля стаята, както би я разлюляло земетресение.

Лидия приглади полите си, въпреки че те нямаха нужда от това.

— Разбира се, че можеш. И ще ти отговоря, при това. Докато не затвориш оня локал, г-н Куейд, аз няма да живея под един покрив с теб. — Лидия сама не можеше да повярва колко смело говореше, докато всъщност вътрешно трепереше.

Той пристъпи по-близо и тя можеше да усети топлината и силата на тялото му. Не се страхуваше от физическо насилие, защото знаеше, че Бригъм никога не би я докоснал в яда си, но той беше много по-силен по дух, както и имаше много по-здрави мускули. Ако не внимаваше, щеше да я победи изцяло.

— Ултиматум ли ми поставяш? — попита той.

Лидия се замисли за съдържанието на думата.

— Да — отговори накрая тя.

Той се усмихна, карайки сърцето й да забие по-силно и по-бързо.

— Значи, аз затварям локала и публичния дом, а ти споделяш къщата и леглото ми? — попита той учтиво, дори благосклонно.

— Точно така.

— И ако не го направя, ти ще живееш тук. Докато аз позволя, разбира се.

Лидия вирна брадичка, доволна, че поне полата й беше дълга и прикриваше разтрепераните й колене.

— Ти си много проницателен човек, г-н Куейд — отвърна тя.

Той се разсмя тихо и дрезгаво.

— А и решителен, както скоро ще разбереш. — С това той плъзна едната си ръка под коленете й, обхвана с другата гърба й и я повдигна с лекота, опирайки тялото й до гърдите си.

Лидия трябваше да затвори очи за момент и да се концентрира върху контролирането на дишането си.

— Пусни ме веднага долу! — каза тя, когато отново набра сили да го погледне. Дъхът на сапун, езерна вода и топло тяло изпълваха ноздрите й и тя не можеше да не усеща неукротимата му сила.

— Това и смятам да направя — каза той, понасяйки я към малката й спалня, където котето още се гушеше скрито под възглавницата и размахваше малката си опашка като махалото на часовник. Бригъм остави Лидия на леглото, а котето се търкулна по одеялото и скочи на пода.

Лидия се опита да се изправи, но Бригъм бе сложил едната си ръка в средата на гръдния й кош с разперени пръсти и я задържаше на мястото й с такава лекота, че с другата спокойно успя да разкопчае ризата си.

— Ти ще ме вземеш насила? — каза тя, бездиханна от безсилие, и от нещо друго, което не й се искаше да назове.

Той се усмихна.

— Няма да ми се наложи — сърдечно каза той, докато събличаше ризата си и продължаваше да я държи на леглото. — Виждаш ли, аз знам какво ти харесва, Лидия. Ти ми показа снощи, помниш ли?

— Бригъм…

— Шшт — скара й се той. — Ти постави своите условия, сега аз ще поставя моите. Щом искаш да останеш тук и да се правиш на независима, добре. Но ти си моя съпруга и не позволявам да ме лишаваш от правата ми. Нито ще позволя да ме изнудваш, като ми отказваш себе си.

Лидия беше престанала да се съпротивлява и си каза, че постъпва така, защото можеше да прецени безплодието на съпротивата си, когато се налагаше. Тя нямаше повече шансове за успех срещу Бригъм Куейд и проклетия му чар, отколкото беше имала Конфедерацията срещу Съюза след поражението при Нови Орлеан.

— Махни си ръката от гърдите ми — каза тя през зъби.

Той го направи, но само, за да я премести в основата между бедрата й, през полите и фустите. Предателските й крака инстинктивно се разтвориха и Лидия прехапа устната си, за да заглуши ниския стон, който се надигна в гърлото й.

— Ако можеш честно да ми кажеш, че искаш да напусна това легло, след като са изтекли пет минути — каза Бригъм, като посочи към малкия часовник, тиктакащ звучно върху бюрото, — аз ще се подчиня на желанията ти. Сключваме ли сделка?

Лидия го загледа упорито, частично вече завладяна от магията му и знаеше прекрасно колко лесно можеше да я победи. Но ако тя успееше да се пребори с дракона на желанието и да не му се поддаде в края на тези пет минути, тогава щеше да бъде победителят в духовната битка, която гореше между тях. Бригъм не бе успявал да я подчини в нищо друго досега.

— Сключихме сделка — каза тя с малко нестабилен глас.

Той махна ръката си от нея и продължи да се съблича. Жарката слънчева светлина на този летен късен следобед се разливаше около прекрасното му тяло и блестеше като божествен ореол.

Бригъм застана до леглото, развърза едната й обувка, после другата, хвърли ги настрани и започва да смъква чорапите й.

Лидия изпита болка, когато пламъците от огъня на дракона опариха кожата й и проникнаха чак до дълбините на душата й, разпалвайки огнено желание дори в най-скритите й кътчета.

— Ти разбираш, нали — каза тя с цялата трептяща непорочност, която успя да събере, докато лежеше под умелите му, нежни пръсти, — че имаш само пет минути.

Той разтвори корсажа на роклята и без да бърза и го свлече надолу през раменете, по талията й, през бедрата. Сега тя бе защитена само от тъканта на бельото си и хвърли отчаян поглед към часовника. Бе изминала по-малко от минута.

— Няма да ми трябва много време — отвърна най-после той, спирайки да погали леко гърдите й, преди да развърже панделките на долната й риза.

Лидия се изчерви от твърдата му увереност, но с мъка остана неподвижна на леглото и продължи да диша равномерно.

Когато Бригъм се изпъна на леглото до нея и я целуна, като плъзна език по ръбчетата на устните й, за да ги накара да се разтворят, тя отвори едното си око, за да погледне към часовника.

Кой би предположил, че някакви си пет минути можеха да продължат колкото цяла вечност?

Целувката му я отслаби, но в сърцето й все още трепкаше искрица на решителност. Той започна да проправя пътя си с устни надолу по извивката на шията й, по ключицата, по меката заобленост на връхчето на едната й гръд. А междувременно, с лявата си ръка, свали лесно остатъка от бельото й надолу по бедрата.

Лидия не успя да потисне краткия си вик на ядно удоволствие, когато той достигна до ядрото, притаено сред влажна коприна и започна да го гали с пръстта си.

Тихият му смях отекна през гърдите му.

— Проклет да си — изхлипа Лидия, извиваща се в страст, неспособна да се концентрира върху циферблата на часовника.

— О, положително вече съм прокълнат — отвърна той с гробовен шепот, после обхвана с устни твърдото, напрегнато зърно на гръдта й и го завладя безмилостно.

— П-петте ми-минути… затекоха ли? — въздъхна тя, докато устните му продължаваха играта си, а пръстите му не преставаха да галят самият извор на насладата й, леко, настоятелно.

Бригъм отдели за миг устни от гръдта й и се обърна да погледне към часовника с присвити очи.

— Не. Остават още три.

— О, господи, — изстена Лидия, когато той парна с езика си връхчето на другата и гръд и в същото време нахлу с пръстите си в нея.

— Предаваш ли се? — попита той в кратката пауза на езика си.

— Не! — извика Лидия, но вече в края на предизвикателството си.

Той се засмя и се плъзна надолу по треперещото й, овлажняло тяло.

— Тогава по-добре да се възползвам докрай от тези три минути — каза той, поел с устни мястото, което вече бе галил, докато я хвърли в треска от желание.

Той разтвори бедрата й и ги вдигна на раменете си, после целуна долната част на корема й и това бе като явния знак на хвърлената ръкавица, предизвикваща на дуел.

— Бригъм… — прошепна Лидия, а пръстите й вече се бяха вплели в косата му. — Това… това н-не е честно…

— Ти ми обеща цели пет минути — каза той и после разтвори делтата й и завладя това, което можеше да принадлежи само на него.

Гърбът на Лидия се изви като лък от силата на ответната й реакция и тя обхвана гърдите си със собствените си ръце, сякаш, за да защити известна част от тялото си от бурния прилив на чувствата и усети зърната им да се втвърдяват под дланите й. Тих стон се изтръгна между устните й, докато езикът на Бригъм безмилостно я изгаряше; тя бе погълната от пламъците на сладък пожар.

Той продължи така, докато тя полудя от желание, после се отдръпна, карайки я да го моли да го направи пак. Най-после, той вдигна глава и погледна към нея над потрепващия й корем и пълните, заоблени гърди.

— Времето изтече — каза дрезгаво той. — Да те взема ли г-жо Куейд или да те оставя в самотното ти легло?

Лидия отдавна бе забравила за сделката им. Тя цялата бе овлажняла от пот и от вниманието, оказано й от устата на Бригъм и знаеше, че ако му позволеше да я изостави сега, то щеше да бъде най-ужасното изтезание.

— О, Бригъм… Боже мой…

Той отново разтвори воалът й от коприна и безсрамно я погали с езика си.

— Решението е твое, г-жо Куейд — прошепна настоятелно.

— Вземи ме! — извика тя.

Той застана над нея и тя усети как великолепието на мъжествеността му я прониза.

— Искаш ли това? — подразни я той, преструвайки се на смутен.

Лидия се извиваше диво, опитвайки се да го поеме в себе си.

— Да, проклет да си…

— Къде? — попита невинно той, полагайки по една лека целувка върху клепачите й. — Кажи ми къде го искаш, янки.

— Вътре в мен! — изкрещя Лидия, предавайки се най-после, победена от дракона и от собствения си съпруг. — О, Господи, Бригъм! Искам те вътре в мен.

Той й даде един инч, после още един.

— Колко, навътре?

Лидия беше почти в делириум, когато едно първично и старо като света усещане разтърси тялото й, после още едно и още едно.

— До края — прошепна колебливо тя и извика силно от радост, когато той се подчини.