Линда Милър
Съпругата янки (16)

16

Беше предвидена проста сватбена церемония в страничния двор на голямата къща на хълма, като булката и младоженецът трябваше да застанат в беседката на леля Персефона, а на тържеството изглежда бяха поканени да присъстват всички от областта. Докато събитието по сватбата на Бригъм и Поли не предизвикваше празнични чувства у Лидия, то във въздуха наоколо витаеше определено празнична възбуда, тъй като обществените празници бяха толкова рядко явление в Паджет Саунд. Мълвата бе плъзнала много бързо и всеки ден пристигаха цели фермерски семейства и дори индианци, които разпъваха палатките си в покрайнините на града.

Сред всичко това кипеше трескаво строителство. Бригъм бе изпратил една от бригадите си да довърши магазина, а фактът, че вече бе поръчал да му доставят стоки чак от далечните Бостън и Ню Йорк, бе станал всеизвестна тайна. Къщата на Джоу Макколи в края на Главната улица също бе започната, бяха поставени основите и на обществената зала — училище, както и на една голяма постройка, която според Шарлот щеше да бъде хотел. Ехото от постоянните удари на чуковете се носеше над реката, придружавано от непрекъснатото стържене на трионите и Лидия крачеше неспокойно из малката си къща, когато не се занимаваше с уроците на децата.

През цялото време проклинаше Девън за това, че не се връщаше, за да признае законно съпругата и детето си, както и Бригъм, заради непоклатимото му чувство за чест. Беше странно сега, че той някога се подиграваше на нея заради старомодните й морални норми на жителка на щата Нова Англия. Всъщност Поли беше единствената, която не предизвикваше гнева й; тук, на границата, жените имаха право да постъпят както намерят за добре, за да си завоюват място в този свят. За повечето от тях, това бе въпрос на оцеляване.

Лидия старателно отбягваше срещите с Бригъм, въпреки че той на няколко пъти се бе опитвал да я заговори. Първия път, той се бе явил дръзко пред вратата й и тя просто се престори, че не си е у дома.

Скоро след това бе изпратил при нея Харингтън с любезно формулирана покана двамата да се срещнат на неутрална територия — в канцеларията му до дъскорезницата.

Лидия бе отпратила Харингтън с такъв отговор, от който ушите му бяха пламнали.

Най-накрая, Бригъм падна толкова ниско, че помоли дъщерите си да свършат мръсната работа вместо него. Шарлот и Мили биха пристигнали при Лидия един следобед след уроците и я бяха поканили на вечеря в голямата къща.

Децата се бяха смутили не по-малко от самата Лидия. Тя подбра съвсем внимателно думите за отказа си, но не даде обяснения.

Пощенски и товарни кораби извън редовните графици идваха и отплаваха и най-после ужасяващият ден настъпи.

Лидия облече най-красивата си рокля, сивата с розовите райета и направи най-старателно прическата си тази сутрин. Въпреки че би предпочела да си остане в къщи и да се наплаче, тя беше взела решение да седне на първия от редицата подредени за гостите столове, с високо вдигната глава и предизвикателни, а не разплакани очи.

Тя закрепи с иглите новата си сламена шапка — която, както много от другите вещи, изпълващи стаите на малката й дървена къща, бе подарък от един от обожателите й — и се огледа критично в огледалото над бюрото. Изобщо нямаше вид на огорчена стара мома, каза си тя, независимо че се чувстваше именно като такава.

Малко след това Джоу Макколи дойде да я вземе, предлагайки й да го хване подръка по своя галантен начин и двамата закрачиха заедно нагоре по хълма към къщата на Бригъм.

Лидия се чувстваше като престъпница, поведена към бесилото, но се бе въоръжила с широка усмивка за всички хора, които срещаха по пътя.

Подготовката за сватбата бе много проста; някой беше изнесъл от къщата всички възможни столове и ги беше подредил в редици, обърнати с лице към беседката. Имаше и няколко големи торти без желиран крем, а от един калаен умивалник, закрепен върху две кърпени магарета, се наливаше червен пунш. Пред стъпалата на беседката стояха няколко самотни букетчета цветя, натопени в бурканчета от конфитюр.

Джоу настани Лидия на първата редица и зае мястото си до нея. Членовете на семейството и най-близките приятели трябваше да седят най-отпред, помисли си тя, а дърварите и фермерите, фабричните работници и моряците, индианците и неколцината пътуващи търговци, вече избираха местата си в тревата отзад.

Появи се г-н Харингтън, придружаващ гордо своята мисионерка, крехката и симпатична Естър Профет. Носеше се слух, че Харингтън и г-ца Профет бяха запланували собствената си сватбена церемония за един от недалечните дни.

Лидия се усмихна, въпреки че сърцето й бе натежало, дори смазано от невероятна скръб, която не искаше да я напусне.

Денят бе слънчев; откъм залива се носеше солен копринен бриз и тя чу сирената на още един товарен, кораб, но всъщност не й обърна внимание. Стремежът й да задържи на място фасадата, която скриваше наранената й и кървяща гордост, изискваше пълна концентрация на усилията й.

Появи се Бригъм, просто сърцераздирателно красив в тъмния костюм и бялата си ленена риза и въпреки че Лидия положи усилия да не поглежда към него след оня мимолетен поглед в началото, тя усещаше пронизващите му очи върху себе си. Джоу стана и отиде да поговори с младоженеца, след като потупа лекичко ръката на Лидия, опитвайки се да й предложи утехата си.

Някой свиреше на цигулка някъде, и сред гостите се разнесе смях и непринуден, весел говор. Най-после Ели Кулиър се отпусна тежко на стола до Лидия и каза с обичайната си добродушна прямота:

— Тази работа тук е най-проклетата глупашка ситуация, на която съм попадала никога. Бриг трябваше сега да се жени за теб. Ами да, той буквално те изпива с поглед още от момента, в който се показа от тая своя къща. Ако гледането беше като яденето, вече да те е изял.

Лидия се изчерви.

— Той сам взе решението си — каза тя и се размърда смутено на стола си. — И просто ще трябва да живее с него. — Както и аз, добави тя тъжно наум.

Смътно тя чу шумовете от пристигането на още коне и каруци, а учениците й — децата на Холмез и двете момчета на Ели Кулиър, Шарлот и Мили, тичаха като подивели из тълпата. По всяко друго време, Лидия би ги хванала за ушите, едно по едно, и би им изнесла лекция за учтиво поведение. Сега обаче, тя можеше само да седи на оня стол, изваден от малкия салон и да се моли всичко това да е вече минало.

Най-после Поли излезе от къщата и изглеждаше прекрасна в античната си дантелена рокля. Лидия знаеше, че роклята бе принадлежала на първата съпруга на Бригъм, Изабел, а Поли бе измъкнала тази чудесна рокля от един скрин и я беше преправила за себе си. Булката беше наистина очарователна с тъмната си, разкошна коса, сплетена само на една плитка, в която бях преплетени нежни тигрови лилии и прекрасни горски теменужки.

Очите на Лидия се наляха със сълзи. Поли беше добра жена, която бе направила някои погрешни преценки в живота си, нищо повече — и дори тогава, когато собственото сърце на Лидия се разкъсваше от болка, тя не можеше да ненавижда другата жена за това, което вършеше в момента. Надяваше се искрено Поли да бъде щастлива като съпруга, въпреки че ако изобщо мислеше да пожелае нещо на Бригъм, то бе да го измъчва зъбобол чак докато стане на осемдесет години.

Чуха се първите акорди на сватбения марш, засвирен не само от цигулката, а и от волно леещия се плач от острието на триона, който тя бе слушала вече в Сиатъл и зрителите заеха местата си. Джоу отново потупа ръката на Лидия и стана, за да се приближи до тревната площ зад редиците столове и да поведе от там подръка Поли. Свещеникът, един приятен на вид мъж на средна възраст с леко оплешивяла глава и домашно ушит костюм, застана под арката на беседката.

Бригъм се изправи в основата на стълбите, обърнат с лице към пастора и изпънал неподвижно широкия си гръб към публиката. Вътре в себе си Лидия изплака, въпреки че външно остана горда, дори високомерно спокойна.

Джоу и Поли минаха по пътеката, а роклята й шумолеше приятно, когато се движеха през тревата и щом се изравни с Лидия, булката срещна погледа й. Двете си размениха горчиво-сладостни чувства.

Поли застана до Бригъм.

Пасторът започна да реди свещените думи, изричайки светия обет, който, що се отнасяше до Лидия, свързваше мъжа и жената наистина чак докато смъртта ги раздели.

По едно време отзад сред тълпата настъпи известно раздвижване, но Лидия не му обърна внимание.

Гърлото й се беше свило толкова много, че я болеше и й трябваше цялата воля, за да сдържи сълзите си.

Накрая, съдбоносно, пасторът отправи поглед над покритата с було глава на Поли и тъмната, сведена глава на Бригъм и попита е ясен глас:

— Има ли някой тук, който може да изтъкне справедлива причина защо тези двамата не могат да бъдат обвързани в свещен брачен съюз?

Лидия положително не беше имала никакво намерение да се изправи, а още по малко — пази Боже! — да проговори, обаче го направи. Тя в един момент просто се намери на крака и думите сами излизаха от устата й, преди да успее да разбере и да може да ги спре.

— Аз мога! — каза тя в хор с един мъжки глас, който правеше съвсем същото изявление. С ъгълчето на окото си Лидия видя Девън, застанал на пътеката между столовете, опрян върху бастуна си.

Настъпи смут. Естествено гостите оживено заприказваха помежду си, а Бригъм и Поли се обърнаха едновременно с лице към множеството.

Бригъм се хилеше безсрамно на Лидия, а Поли наблюдаваше Девън със смесица от страх и надежда.

— Този брак е една измама — изрече Девън ясно и решително. — Няма да разреша брат ми да провали живота си по този начин!

Поли направи няколко несигурни крачки към Девън, стиснала здраво букета си от диви цветя и настръхна, когато тя застана пред него. Бригъм още наблюдаваше Лидия с леко извити устни и оловно сиви, пълни с насмешка очи.

— По скоро аз ще се оженя за теб! — продължи Девън и Поли малко се сви, защото в гласа му нямаше и следа от любезност или любов.

— Почакай минута — прекъсна го Бригъм и отстъпи от олтара на беседката. — Искам да чуя възраженията на г-ца Лидия Маккуайър срещу този брак.

Лидия се изчерви и повдигна брадичка:

— То е много просто. Поли заслужава някой много по-добър от теб, г-н Куейд!

Бригъм се разсмя, но погледът му би могъл да разреже стомана, когато го насочи към блудния си брат.

— Днес дойдох тук, за да си взема жена! — каза той, с което изтръгна нов възбуден вик от тълпата. — А Поли още не е заявила кого предпочита за съпруг.

Поли погледна отчаяно от Бригъм към Девън, после към Лидия.

Лидия бе отишла вече толкова далеч, че сега нямаше смисъл да се отказва. Тя си пое дълбоко дъх. Почти беше загубила Бригъм заради гордостта си преди, но нямаше да повтори грешката си.

— Ти ми направи предложение неотдавна, г-н Куейд — обърна се към него тя, мечтаейки земята да се разтвори под краката й и да я погълне. — Предложението сериозно ли беше?

— Да! — отвърна Бригъм с ясен глас и на лицето му отново проблесна онази невъзможна усмивка.

— Тогава аз… — Тя замлъкна, преглътна с мъка. — Аз приемам, ако не е много късно.

Бригъм и протегна ръка.

— По-добре късно, отколкото никога — увери я той с развълнуван и изненадващо нежен глас.

Лидия пристъпи на пътеката, посрещната от радостните възгласи на гостите и отиде до него. Погледна веднъж назад към Джоу Макколи, който й отвърна с тъжна усмивка и леко свиване на раменете и се остави на Бригъм да я поведе към олтара.

Въпреки че след време Лидия щеше да чуе най-различни преценки за събитието от Шарлот, Мили, Ели и някои други, тя не усещаше почти нищо през двойната брачна церемония, която последва. Лидия се омъжи за Бригъм, а Поли взе Девън за съпруг, законно този път.

Поли и Девън изчезнаха скоро след размяната на брачните клетви, но Лидия не мислеше, че някой от двамата изглеждаше особено щастлив.

А що се отнасяше до нея самата, тя просто летеше от радост и се чувстваше все още замаяна от невероятната дързост на постъпката си. Златната халка, която Бригъм бе купил за Поли, сега блестеше на нейната ръка и за момента това беше единственото важно нещо. Тя щеше да посрещне ужасните последици от това, което бе извършила, по-късно, след като отново възвърнеше равновесието си.

Един предприемчив фотограф беше пристигнал в Куейдс Харбър с един от последните пощенски кораби, тъй като бе чул за предстоящата сватба, докато снимал екип от работници в Сиатъл. Той нагласи Лидия до Бригъм, пред беседката и запечата завинаги тържествените им образи върху вълшебните си фотографски плаки.

Последваха толкова много проблясъци и експлозии от светкавицата на апарата му, че Лидия една не ослепя. Най-после Бригъм я хвана за ръка и я отведе, за да й предложи торта и пунш.

Зрението й вече се проясняваше, когато от двете й страни се приближиха Шарлот и Мили и едновременно я прегърнаха. Когато видя радостта, изписана по лицата на двете си доведени дъщери, Лидия почувства значително отпускане на опънатите си до крайност нерви.

— А аз дори не смеех да се надявам, че ще ми станеш майка! — довери й Мили, като подръпваше полите на скромната рокля на Лидия, за да я накара да се наведе.

Лидия целуна малката по челото.

— Ти си най-хубавото нещо в тази сделка — прошепна в отговор тя. — Ти и Шарлот.

Едва след като дъщерите му пак се бяха стрелнали нанякъде из препълнения с гости двор, Бригъм показа, че е чул забележката на невястата си. Той повдигна едната си вежда над блесналите си като излъскано сребро очи и каза:

— Считам за свой дълг да ти докажа, г-жа Куейд, че има и други неща, които ще ти харесат в тази „сделка“, освен децата ми.

Думите му предизвикаха значително притеснение у Лидия точно, както той бе възнамерявал. Тя се изчерви.

— Аз само исках да кажа, че…

Бригъм обхвана брадичката й с длан и прекъсна потока й от думи нежно, но твърдо:

— А ето какво исках да кажа аз! — гласът му прозвуча тих и интимен като милувка, доловим само за нея, не за тълпата наоколо. — Ти бе едно сладко изтезание за мен още от мига, в който те видях за първи път. Доставяйки ти удоволствие на онова легло в бунгалото, без да имам възможност да те притежавам изцяло след това, за мен бе такава фина инквизиция, че после нервите ми не можеха да се укротят цели дни наред. Сега, моя скъпа и прекрасна малка янки, ти си моя съпруга и аз възнамерявам да изпълня обещанието си.

Лидия преглътна с мъка. Стана й прекалено горещо, леко й се виеше свят, но все пак бе толкова прекрасно.

— К-какво обещание? — прошепна тя.

Бригъм се наведе, докосна устните й със своите и после каза тихо до ухото й:

— Ще ти дам в леглото толкова много, г-жо Куейд, че чак планините ще чуят, когато викаш името ми в страстта си.

Още по-горещ трепет проряза Лидия и тя се опита да се отдръпне от него в смущението си, но Бригъм не й позволи. Устните му се плъзнаха по ухото й, изпращайки огнена стихия във вените й от тази така уязвима точка и въпреки цялата си невинност и незнание, Лидия разбра, че това беше само началото на онова, което щеше да се случи после.

Зърната й набъбнаха под сиво-розовите райета на роклята, а от гърлото й се изтръгна тих, отчаян стон.

Бригъм се засмя и я целуна толкова дълбоко, че тя се почувства като пияна, когато я пусна, а гостите откликнаха с бурен възторг.

Цигулката продължаваше да свири, акомпанирана от тъжния, нежен плач на триона, а празнуващите танцуваха по тревата. Бригъм понесе Лидия във вихъра на следващия валс, без да свали нито за миг очи от лицето й, но когато песента свърши, я поведе към задната част на къщата.

Ето, това е, помисли си Лидия възбудена и готова, но не без известен страх. Женихът й явно я отвеждаше към спалнята си, където от нея щеше да се очаква да свали дрехите си и да се подчини на желанията му.

Само че Бригъм я поведе по пътеката към бунгалото. Накъде около средата на пътя той я вдигна и понесе на ръце.

Лидия на практика вече не можеше да си поеме дъх. Тя беше дошла, за да присъства на една сватба, при което самата бе станала младоженка и ето че сега младоженецът я отнасяше, за да отнеме девствеността й. Твърде много събития за един само ден и те я бяха смазали.

— Не мислиш ли, че бихме могли да почакаме? — попита тя, когато стигнаха бунгалото. Бригъм се наведе, за да освободи резето, после отвори вратата с крак. — Да почакаме поне малко?

— Да почакаме за какво? — отвърна с въпрос той застанал точно на прага, все още с Лидия на ръце. Беше спрял поглед на устните й, сякаш ги намираше за особено интересни.

— Нямах намерение да се омъжа днес — изтъкна Лидия, но някак неубедително.

Той се приведе плътно до ухото й и й каза на какво още може да разчита, че ще се случи през този същия ден и безочието му направо я вбеси.

Бригъм се разсмя на разгорещения й отговор, пусна я да стъпи на пода и затвори врата с петата на ботуша си. После скръсти ръце:

— Какво има, янки? Съжаляваш за постъпката си?

Лидия си спомни как се беше изправила и спряла сватбата и не бе утешена от факта, че Девън бе изрекъл същите думи по същото време.

— И какво, ако е така? — наежи се тя, приглаждайки полата си.

Той сви рамене.

— Няма да се промени нищо. Аз сключих сделка за съпруга и няма да те изпусна от погледа си, преди да сме консумирали този брак.

Тя затвори очи, усети как бузите й отново пламнаха.

— Трябва ли да бъдеш толкова циничен?

Бригъм не отговори. Вместо това протегна ръка и развърза панделката на шапката й. После я остави да падне на пода и започна да изважда фибите от косата й.

Лидия стоеше пред него, трепереща от покорно възмущение, когато той разпусна русите къдрици, прокара пръсти през копринения им разкош и ги разстла над гърдите й.

— Ти си толкова красива. — Прошепна той, поставил леко ръце на раменете й, под каскадата от коси, после я притегли към себе си. Целуна я, езикът му първо заигра по устните й, за да ги накара да се разтворят, после нахлу в нея, завладя я.

Коленете на Лидия омекнаха и се подгънаха, сърцето й заби така бързо, че имаше опасност да изхвръкне от мястото си.

Когато целувката свърши, едва стоеше изправена. Бригъм я задържа да не падне, като обви ръка през кръста й. Тя леко се облегна на свивката на лакътя му, докато той използва свободната си ръка да разтвори копчетата на корсажа на роклята й.

— Сега е много важно да ме изслушаш, Лидия — каза той с неловка нежност, продължавайки да я съблича. — Първият път за теб може да бъде малко болезнено, но аз ще ти доставя цялото удоволствие, което би могла да понесеш преди това. След ден или два болката ще изчезне, обещавам ти това. Той замълча, за да захапе отново леко ухото й и в същото време плъзна ръката си под ризата й, за да обхване в шепа голата й, закопняла гръд.

Зърното нарасна под дланта му.

— Чу ли какво ти казах? — попита той със сериозна загриженост.

Тя успя само да кимне. Беше чула, да, но й беше все едно. Копнежът да се слее с него бе твърде първичен и прекалено всепоглъщащ, за да й остави място за страх.

— Аз… аз вероятно ще изкрещя, както предният път, — успя да каже тя, докато той продължаваше да се опива с устни от шията й.

Смехът на Бригъм се отрони дълбок, наситен, извиращ от самия център на душата му.

— О, да. Мога да ти гарантирам това, янки. Сега ще те науча на нещо, което ти никога няма да забравиш.

Лидия отново изхлипа. Думите му бяха опасни колкото ласките му и я караха да танцува върху езиците на невидими пламъци.

— Те… ще ме ч-чуят на сватбеното тържество…

Той се наведе, все още придържайки и на превитата си ръка и заигра с върха на езика си по зърното на гръдта й, продължи агонизиращо дълго, преди да отговори:

— Стените на това бунгало са дебели, а там долу свири музика и има смях и много шум. Няма да те чуе никой друг, освен мен — с това, той обхвана с устни върха на гръдта й и този път го пое дълбоко, а Лидия извика страстно от атаката на обзелата я наслада и се отпусна цялата върху ръката му.

Той се възползва от положението й, за да плъзне свободната си ръка под муселиновото й бельо и да я притисне безсрамно към топлотата на женствеността й.

Очите й се разтвориха в ужас и екстаз, но погледът й бързо се замъгли, когато пръстите му се плъзнаха по-навътре, да погалят влажната сърцевина. И не отдръпна устни от гръдта й.

Дъхът на Лидия излизаше с мъка и свистете през гърлото й и от нея започна да извира тих, бълбукащ звук, надигаш се отнякъде толкова дълбоко в тялото й, сякаш се зараждаше в друг свят, друга реалност.

Бригъм погали зърното отново с език, преди да вдигне глава.

— През този първи път, г-жо Куейд, искам да те гледам право в очите, когато най-накрая ми се отдаваш.

— О! — извика Лидия. Бедрата й се движеха все по-бързо и по-бързо в свивката на ръката му, коленете й бяха широко разтворени, гърбът извит на дъга. — О, Господи… Бригъм…

Той продължи да я гали, но гласът му беше твърд, дори строг.

— Погледни ме, Лидия! — заповяда той.

Тя отново отвори очи, насочи ги към лицето му, но таванът сякаш се разцепи наред с небето над него. Тя извика в радостен ответ, когато Бригъм проникна дълбоко в нея с пръстите си, а тялото й се стегна около тях в алчна прегръдка.

— О… о… о! — повтаряше тя, все по-високо след всеки отделен вик.

Бригъм я хвана, когато се отпусна върху него в облекчение, пренесе я на леглото, където я беше покорил веднъж преди и започна да съблича собствените си дрехи. Когато остана изпяло и прекрасно гол, той свали вече малкото дрехи и от Лидия — бельото и чорапите.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той с притворна нежност, изпъвайки се до нея на леглото и обсипвайки корема й с бавни, дръзки целувки.

— Да — въздъхна Лидия. — Не, не. Не съм по-добре. — И наистина не беше, защото дълбоко, в най-потайните си кътчета, тялото й все още отвръщаше на този най-нов урок, предаден й от Бригъм.

Той разтвори булото от коприна и я целуна там.

— Това помага ли?

Лидия изстена като жена, разлюляна от треска:

— Не… не…

Той започна да й се наслаждава, бавно и с явен ентусиазъм.

— Бригъм — замоли се, останала без дъх тя, а ръцете й полетяха нагоре, да се хванат за металната рамка на леглото над главата й. — О, Бригъм… ще ме… не ме карай да…

Но Бригъм беше безпощаден. Той откопчи пръстите й от рамката, обърна я обратно и бавно я положи над устата си.

Мускулите на хълбоците й се стягаха и отпускаха, докато устните и езика му не преставаха играта си. Още. И още.

— О, Боже! — извика Лидия в отчаяние, сграбчила отново рамката и се заизвива в агония.

Но той не спираше. Когато Бригъм беше готов да консумира брака им, той вече бе превърнал тялото на Лидия в чиста наслада с такава прецизност и умение, че тя не забеляза болката, когато го прие вътре в себе си. Всъщност, отвътре в нея се надигна нова силна и прекрасна буря, но тази сега обхвана и душата, не само тялото й. От този момент нататък Лидия знаеше, че беше наистина съпруга на Бригъм, отделно същество, но все пак част от едно цяло.

Зад единствения прозорец на бунгалото светът притъмня и сребърни звезди изникнаха по черното небе.

Музиката, песните и смехът още се носеха по хълм, а от пристанището изсвири сирена на кораб.

 

 

Поли Куейд — а сега тя наистина беше Поли Куейд, защото бе подписала документ, който можеше да го докаже — се отпусна на стола, където бе стояла на стража, докато Девън боледуваше и погледна букета диви цветя, увяхващ на скута й. Стаята тънеше в здрач, но Поли не запали лампа. Нито изпитваше желание да се присъедини към веселието, продължаващо още под прозорците й, в двора.

Тя се облегна назад и затвори очи и в съзнанието й изплува образът на Девън, като че ли и сега беше застанал пред нея както следобеда, след сключването на брака им, подпрял се на бастуна си, впил суров поглед в нея.

— Искаше съпруг — беше изръмжал той, с очи изпълнени с презрение и здраво стисната челюст. — Сега си имаш. И детето ти ще има име. Надявам се да си доволна.

Поли го бе погледнала с болка и отчаяние, едва сдържайки срамните си сълзи. От момента, в който Девън беше прекъснал първата сватбена церемония, Поли знаеше, че той не беше се върнал от любов към нея, а само защото искаше да спаси брат си от клопката на една зла жена. Все пак, тя се бе надявала на нещо повече от студената горчивина на гнева му.

— Направи го заради Бригъм — беше му отвърнала тя. Не го каза, за да предизвика съчувствието му, а само констатира един факт.

— И заради Лидия — хладно бе допълнил Девън. — Сега ти имаш името, имаш магазина, можеш да заграбиш и целия Куейдс Харбър, ако искаш. Но мен ме очаква един кораб на кея, така че аз заминавам.

На Поли й беше заседнала буца в гърлото.

— Толкова скоро?

Той я бе изгледал почти жестоко.

— Да не би да искаш да остана и да консумирам този брак, Поли? — заплашително бе казал той. — Е, можеш да забравиш за тази идея. Сигурен съм, че Бригъм и Лидия ще постигнат всичко, което е необходимо за този меден месец. Довиждане.

С това, той се бе отправил към вратата доста грациозно, като се имаше предвид, че все още се нуждаеше от бастуна си, за да върви. В тези отчаяни мигове, на Поли й се беше приискало той да можеше да вложи същата тази решимост, в стремежа си да й прости и да я обича.

Тя беше скочила от стола си, когато чу вратата да се затваря зад него, но накрая бе размислила, отпуснала се бе обратно върху него, с плътно затворени очи и бе стиснала здраво облегалките му.

Ако беше помолила Девън да остане, да й даде още един шанс, дори да го бе молила на колене, той само щеше да й се изсмее, а тя знаеше, че нямаше да може да понесе повече това. Затова просто остана на мястото си, изпаднала в дълбока тъга и знаеше, че той я напуска, че може би никога вече няма да го види.

 

 

Джоу Макколи стоеше на края на кея, загледан в тъмните води, върху които трепкаха отраженията на звездите. Никога преди, освен в онези черни дни на трагедия, последвали едва разминалия му се сблъсък със смъртта по време на войната и оня ужасен момент, когато бе узнал, че съпругата му Сузан и децата им бяха загинали от треската, той не беше се чувствал толкова безпомощен.

Разочарованието му изпепеляваше, разкъсваше душата му, но все пак беше разумен човек и разбираше, че Лидия бе щастлива — за тази нощ поне, и той не би й отнел това.

Той извади тънка пура от джоба на сакото си, запали я с кибритената клечка, която драсна по дъсчения под и вдъхна упояващия дим. Предполагаше, че тютюнът щеше да окаже лошо въздействие върху здравето му, както се получаваше с повечето други неща, които харесваше, но точно през тази нощ имаше нужда от успокояващия му ефект.

Джоу размисли, че никой не би могъл да го обвини, още по-малко можеше да обвини самия себе си, ако просто събереше малкото си вещи и заминеше някъде другаде, за да започне пак отначало. Но той беше взел заем в Сиатъл, а комбинацията от къща и лекарски кабинет беше полупостроена и за пръв път от дълго време в живота си имаше на какво да се надява, какво да очаква — дори без Лидия.

Той въздъхна и отново дръпна от пурата. Може би това, което изпитваше към нея, не бе истинска любов, може би бе благодарност за начина, по който бе спасила ръката му през войната, или просто едно приятелство, защото тя бе живо доказателство, че наистина някъде съществуваше Божественото, и то бе предразположено към човечеството.

Най-после той хвърли тънката пура във водата, където тя щеше да се разпадне до нищо, или щеше да бъде погълната от рибите — куче или другите същества в залива Саунд. Джоузеф Макколи щеше да остане в Куейдс Харбър, защото мястото му харесваше и защото съществуваше вероятност Лидия да има нужда от него един ден.

Той вдигна сериозните си очи към голямата къща на хълма, чиито прозорци още светеха, а ехото от празнуващите се носеше от двора. После вдигна ръката си в самотен, безмълвен жест и изрече въображаем тост към булката.

— Бъди щастлива! — прошепна й е болезнен шепот.