Лиза Джексън
Богинята на любовта (6)

5

— Пожар!

— Пожар в оборите!

— По дяволите! — Девлин изскочи като луд през голямата врата. Разблъсквайки хората, които му се пречкаха, той забърза към оборите. Навън духаше силен вятър, нощта беше ясна и миризмата на дим се разнасяше навсякъде. Лунната светлина огряваше стените на замъка и блестеше върху заскрежената трева, където слуги, войници и гости се бореха с огъня с мокри чували и кофи с вода. Коне тичаха през двора, кучетата лаеха диво. Мъжете и жените крещяха, плачеха деца.

Лордът мина по пътеката под крилете на ветрената мелница, където локвите се бяха заледили. Старите греди скърцаха застрашително. Мъжете забързано мъкнеха вода от реката и от кладенеца и предаваха кофите на другарите си. Девлин грабна две кофи и се приближи до обора, все още обвит в пламъци.

— Какво се случи? — спря той един войник с почерняло от сажди лице.

— Нямам представа. Старшият коняр Сет бил пронизан с кама и веднага след това избухнали пламъци.

— Пронизан? — изръмжа Девлин и изля водата в огъня. Огънят засъска и след още няколко десетки кофи бавно угасна.

— Конете са откраднати!

— Значи не е било случайност?

— Не. Сет умря, но преди това казал, че мъжете, дето го пронизали, били същите, отвлекли Джейл.

— Мъже ли? — повтори замислено Девлин. — А имало ли е жена с тях?

— Нищо не е казал за жена — отговори изненадано войникът.

— Значи момчето е било с тях… живо? — попита настойчиво лордът.

— Аз… ами не знам — отвърна смутено войникът. — Хенри е говорил с него.

Девлин огледа изпитателно тлеещата жарава. Както изглеждаше, щяха да спасят по-голямата част от оборите, макар че гредите бяха овъглени, стените целите в сажди, а студеният зимен въздух миришеше нетърпимо на мокро, изгорено дърво. Няколко войници вече събираха конете.

Къде беше Ейприл от Сереног? Ако не беше избягала заедно с мъжете, отвлекли момчето му, вероятно беше някъде в замъка. А може би се беше спасила сама? Възможно ли бе да се е скрила някъде между стените на неговия замък? Двама мъже, а може би и повече, бяха отвели сина му, но какво беше станало с жената?

Той изскърца със зъби, защото отново си припомни колко лесно се бе оставил да го измамят. Колко топло и податливо беше тялото й, докато се целуваха. „Ангел“ я бе нарекла леля Вайълит. Старата дама се лъжеше. Ейприл от Сереног нямаше нищо общо с ангелите. Тя беше същество от ада.

Запалиха фенери, мъже си подвикваха заповеди. Конете риеха нервно с копита, докато конярите ги оседлаваха.

Двама войници носеха тялото на мъртвия коняр през двора. Грейс, младата му вдовица, ги следваше, прегърнала тригодишното си момче. Тя трепереше, плачеше и се опитваше да се хвърли върху безжизненото тяло. „Не!“ — викаше тя отново и отново, макар че отец Люк, дребният, набит свещеник, се опитваше да я укроти и утеши.

Кучетата в кучкарниците продължаваха да лаят като обезумели.

Войниците се готвеха за път. Конете потропваха нервно и пръхтяха. Впрегнаха мулетата пред няколко коли, натоварени с оръжия и храна.

Двама мъже бяха мъртви. Може би имаше и други. Съкровището му беше откраднато. Оборите му изгоряха, най-добрите му коне изчезнаха.

Синът му беше отвлечен.

И всичко това само защото той беше имал глупостта да се поддаде на магията на една жена. На една подла твар.

Девлин влезе в ниската, дълга сграда и застана мълчаливо пред празния бокс, където прибираха жребеца му.

— Кълна се в името божие, отмъщението ми ще бъде страшно — произнесе дрезгаво той.

Един човек знаеше истината. И този човек беше жена. Красива жена, „ангел“ в човешки образ според старата леля Вайълит. Да, но ангел на смъртта и измамата. Ейприл от Сереног.

Той измъкна една желязна вила от тлеещата купчина сено и я метна като копие към стената. Конят, вързан наблизо, изцвили страхливо и се опита да се откъсне от поводите. Девлин изобщо не го чу. Мислите му бяха изцяло заети с измамницата. С красивата, предизвикателна жена, която беше причинила този невероятен хаос.

В името на бога, той нямаше да спре, преди да я намери. Щеше да я преследва безмилостно. И щом я откриеше, щеше да й извие красивата, лъжлива шийка.

Но първо щеше да я завлече в леглото си.

 

 

Ейприл наблюдаваше гнева на лорда през прозорчето на параклиса. Щом се увери, че огънят беше спрян, тя избяга през градината по една отъпкана пътека и се скри в първото място, което й предложи убежище. В голямото помещение горяха няколко свещи. Тя се прекръсти и се сви зад прозорчето, за да вижда какво правеше лордът. Като имаше предвид лошата му слава, очакваше много по-страшна гледка, но онова, което видя, я изненада.

Вярно, беше едър, но имаше и по-високи мъже. Беше широкоплещест и въпреки това строен, но онова, което привлече вниманието й, беше начинът, по който даваше нарежданията си. Мъжете, които бяха по-едри от него, сякаш се смаляваха, докато го слушаха. Той каза няколко думи на един от войниците, отиде в обора, после излезе във външния двор на замъка и даде няколко заповеди, които тя не можеше да чуе, но живо си ги представи. Очевидно беше бесен от гняв, но дори в това състояние не бе способен на хладнокръвно убийство, както твърдяха слуховете. Особено пък на собственото си дете. Тя не вярваше в това, особено след като бе видяла колко много означаваше за него синът му. Но може би той беше способен да убие човека, причинил зло на сина му? Точно така, със сигурност щеше да го направи. Затова тя трябваше да избяга колкото се може по-скоро.

Как да се измъкне от замъка? Решетката пред подвижния мост беше спусната, портите бяха затворени, баронът със сигурност беше дал заповед на войниците си да претърсят всяко ъгълче вътре. Все пак имаше възможности за бягство. Всяка крепост разполагаше с тайни ходници и вратички, вкопани високо в стените, през които войниците се измъкваха незабелязани. Естествено тя нямаше представа къде би могла да намери такава врата. Но можеше да предизвика съдбата и да излезе пред Девлин, да падне на колене и да го помоли за прошка, да му предложи помощта си за намирането на сина му. Ала съзнаваше, че усилията й ще бъдат посрещнати със студено, жестоко презрение. Проклетият Пейтън, защо я беше изоставил? Дали такова е било намерението му от самото начало?

— Помогни ми, боже! — прошепна с болка тя, втренчила поглед в разпятието над олтара. Не можеше да се крие вечно в параклиса. Много скоро щяха да я открият, а тя не познаваше достатъчно добре Блек Торн, за да си намери добро скривалище. Трябваше непременно да избяга, да намери брат си и да освободи момчето. Едва тогава можеше да застане пред лорд Девлин.

Когато към параклиса се запъти дребен, набит мъж — свещеникът, — следван от млада жена с дете, Ейприл се разтрепери. Къде да се скрие? В никакъв случай не зад олтара. За щастие видя врата към малка стаичка, обзаведена с тясно легло и маса. На отсрещната страна имаше завеса. Ейприл се мушна зад нея и се озова в тесен коридор с дължина около два метра, който завършваше с врата. За съжаление вратата беше заключена. Натисна я с рамо, задърпа отчаяно дръжката, но дебелото дърво не се помръдна. Тя беше пленница.

Единственият й шанс беше да чака тук, докато свещеникът заспи, и да се промъкне покрай него.

Чу как отецът влезе в параклиса, коленичи пред олтара и подхвана утешителна молитва, прекъсвана от хълцанията на младата жена. В молитвата ставаше дума за съпруга на жената, който сега бил на небето, за момченцето, което нямало да запомни баща си. Плачът на жената отслабна, но сърцето на Ейприл се обливаше в кръв. Това беше само една вдовица, само едно дете, останало без баща. Още колко живота беше разрушил Пейтън?

Тя знаеше от самото начало, че начинанието им е рисковано, естествено. Знаеше, че могат да пострадат хора. Но Пейтън я беше уверил, че никой няма да плати с живота си, освен ако планът му не се провали. Даже й беше заявил, че никой няма да пострада сериозно. Той беше убеден, че повечето обитатели на Блек Торн ще са събрани в залата, а със стражите ще се справят лесно. „Много просто — ще им вземем оръжията, ще ги вържем и ще натъпчем парцали в устите им — обясни й той, когато тя го попита как смята да се промъкне покрай стражите. — Имам хора в замъка, сестричке, шпиони, които знаят къде са разположени стражите. Сигурен съм, че всеки пост ще получи достатъчно вино, бира и медовина. Войничетата ще се напият и нашата малка група ще се промъкне незабелязано в замъка.“

Как можа да му повярва! Нима беше толкова глупава? Докато стоеше в тъмния ъгъл и се вслушваше в отчаяния плач на вдовицата и в невинните, неразбиращи въпроси на детето, тя изпита ужасяващо чувство за вина. Никога нямаше да успее да поправи стореното зло. Не и след като имаше загинали мъже. Тя вдигна безшумно завесата и изпита пронизваща болка, когато видя молещия се свещеник, сложил едната си ръка върху тъмните, къдрави коси на жената и другата върху главичката на детето, вкопчило се в полите на майка си. Очите на малкия бяха хлътнали дълбоко поради липсата на сън и той непрестанно си смучеше палеца.

Ти си виновна, че тази жена остана вдовица. Ти си отговорна, че момченцето ще израсне без баща. Длъжна си да оправиш кашата, която забърка, все едно по какъв начин. Първо трябва да освободиш момчето и после да се изправиш пред лорд Девлин. Ако той изобщо ти даде тази възможност. Може би Пейтън е имал намерение да те лиши от властта ти. Може би сега е на път към Сереног, за да се провъзгласи за барон и господар на бащиния ти дом.

След минути жената и детето излязоха от параклиса. Ейприл чу стъпки, но скоро се възцари тишина. Свещеникът трябваше да се прибере в стаичката си, но тя не чуваше нищо друго, освен пробягването на мишките зад стените на затвора й.

Да се осмели ли?

Тя отмести предпазливо завесата и излезе от алкова. Вмъкна се в стаичката на свещеника и се вслуша напрегнато. Параклисът беше празен. Направи две крачки към вратата, когато чу стъпки отвън. Бързо се оттегли в скривалището си и се сгуши в тесния алков. Ала тъкмо когато протегна ръка назад, за да се хване за вратата, някой стисна пръстите й в желязна хватка.

— О! — Тя се обърна, обзета от паника.

— Коя сте вие, по дяволите! — отговори й гласът на лорд Девлин в мрака и коленете й омекнаха. Той я издърпа през отворената врата, изкачи няколко стъпала, стисна ръката й и я принуди да го последва в голяма стая, където беше запален буен огън и горяха свещи. По стените бяха окачени скъпи килими и стари мечове, пред камината стоеше огромно легло. Сърцето й спря да бие. Беше се озовала в частните покои на барона.

Всичко свърши. Вече нямаше възможност да избяга. Съдбата й… нали Джинайва й бе предсказала точно това?

Тя пое дълбоко въздух, изпъна крехките си рамене, вирна брадичка и погледна право в гневните сиви очи на звяра от Блек Торн. Той я стисна толкова силно, че едва не й счупи костите.

— Лейди Ейприл — прошепна дрезгаво той и устните му се опънаха в тънка линия. — Гръм и мълния, аз съм истински щастливец! Точно вас търсех. — Той затвори вратата с ритник, дръпна я вътре и изрече почти без да движи устните си: — Кажете ми, и то веднага: къде, по дяволите, е момчето ми?