Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild and Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 92гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Лиза Джексън. Богинята на любовта

ИК „Ирис“, София, 2004

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–069–4

История

  1. —Добавяне

3

Ейприл тичаше нагоре по стълбата. О, това беше лудост, чисто безумие, ужас! Защо се бе съгласила с отмъстителния план на Пейтън? Тя зави зад ъгъла на горния етаж, водена от инстинкта си. Незнайно защо, но беше уверена, че не се е объркала. Не срещна никого. Сърцето й биеше като безумно, когато най-сетне намери малкия алков, в който Пейтън беше обещал да скрие ловно облекло.

Разкопча с треперещи пръсти копченцата на роклята си и свали бързо скъпоценната одежда, с която някога се беше венчала майка й Ровелда. Ала сега не беше време да мисли за жената, която й бе дарила живот. Ейприл облече бързо дебелата туника, която одраска нежната й кожа. О, мамо, толкова съжалявам! Тя навлече панталона, обу тежките ботуши и скри косата си под приготвената шапка. Не намери само камата, оръжието, което бе дала на Пейтън да го пази. Претърси трескаво лавиците в алкова, но не го откри никъде.

А времето напираше. Баронът много скоро щеше да изгуби търпение и да тръгне да я търси.

Тя излезе от алкова и забърза по коридора, където свещите по стените вече догаряха. Намери Пейтън в една от спалните. Брат й беше метнал на рамото си свито на кълбо момче.

— Какво правиш? — попита ужасено тя и заобиколи бавачката, която хъркаше шумно на леглото си до вратата. Вече знаеше отговора. Това беше синът на барона.

— Ти си полудял! — изсъска ядно тя и стъпи предпазливо върху прясната слама на пода. Момчето спеше дълбоко, сгушено до главата на брат й. — Какво си въобразяваш? Не можеш да вземеш и момчето!

В стаята влезе мъж — един от ловците от Сереног.

— Време е — заяви той. — Всичко върви по плана.

Ейприл хвърли роклята си на пода.

— Да изчезваме, Пейтън. Остави момчето и да вървим.

Лицето на брат й се вкамени.

— Трябва ни залог, за да можем да преговаряме. — Очите му святкаха безумно.

От ъгъла се чу стон. Дребната, набита бавачка идваше на себе си.

— О-ох! — простена тя, очите й се отвориха за миг и пак се затвориха.

— Да изчезваме, бързо — почти извика Пейтън.

— Остави момчето! — Ейприл си припомни разговора с Девлин. Лордът беше толкова горд със семейството си — но най-вече със сина си.

— Нямаме време за спорове — изсъска брат й. — Бавачката скоро ще се събуди, а и баронът сигурно вече е тръгнал да те търси. Трябва да се махнем оттук.

— Не, Пейтън, не мога да го допусна. Остави детето.

— Да вървим, господарке! — настоя ловецът.

Ейприл направи крачка към брат си.

— Не смей да ми се противопоставяш, Пейтън. Аз все още съм господарката на Сереног и…

— Само че тук не е Сереног — изфуча Пейтън и лицето му се зачерви от гняв. — Ще вземем момчето, защото аз така искам. А ти можеш да останеш тук, за да се изправиш срещу барона. Но ако решиш да останеш, кълна ти се, че Девлин никога, никога вече няма да види сина си, а ти, скъпа сестро, ще си отговорна за изчезването на момчето.

— Нима ще посмееш да му сториш зло?

— Разбира се, ако ми създава трудности.

— Но той е дете! — възрази остро тя и протегна ръка, за да му вземе момчето. Пейтън я отблъсна грубо.

— Нямам време за глупости.

— Остави детето!

— Трябва да тръгваме. — Ловецът до вратата се изнервяше все повече.

— Не и с детето.

— Млъкни, Ейприл!

— Няма да… — Пляс! Пейтън я удари с все сила през лицето. Коравият метал на ръкавицата му разкъса кожата й. Бузата й пламна, потече кръв.

Ейприл се хвърли върху него, решена да му отнеме момчето.

— Как смееш! Аз съм господарката на Сереног, не ти!

— Ти си глупачка. И ме ядосваш. — Пейтън я блъсна, краката й се оплетоха в роклята, тя се спъна и падна върху белия атлаз, с който се бе омъжила майка им.

— Щом си решила да се правиш на глупачка, стой си тук — изсъска Пейтън и се запъти към вратата.

— Моля те, Пейтън, бъди разумен — изохка тя и с мъка се изправи на крака. — Ако отвлечеш сина му, гневът на господаря на Блек Торн ще се стовари върху нас с цялата си сила. Не вземай момчето, моля те!

— Разбира се, че ще го взема. И ти не можеш да ме спреш. Това е проблемът, скъпа сестро: ти никога не си готова да действаш, когато е нужно. Ти си една мечтателка. Една глупава жена, която не иска да си признае, че е оставила замъка си да се превърне в руина, че хората й гладуват и умират от болести. И защо е всичко това? Защото „господарката“ не желае или не може да си отмъсти! Дори днес не намери смелост да обявиш открито война на предателя. Чуй какво ще ти кажа и постъпи, както искаш. Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен, но трябва да решиш веднага. Няма да те чакам.

Момчето простена задавено. Пейтън излезе в коридора, следван от ловеца. Ейприл хукна подире им. Не можеше да се пребори с Пейтън, не беше достатъчно силна за това. Но можеше да го надхитри. Промъквайки се към задната стълба, тя се закле, че ще поправи ужасната си грешка — защото носеше отговорност за постъпките си. Сега обаче трябваше да бяга, преди баронът да е заподозрял измяната й.

 

 

Девлин се разхождаше неспокойно в подножието на стълбата. Сърцето му биеше в радостно очакване, всичките му мисли бяха при невероятната жена, която твърдеше, че е господарката на Сереног. Беше глупаво да се чувства омагьосан, беше глупаво да чака с такова нетърпение една любовна нощ. Цели три години бе живял във въздържание, бе отказвал дори да поглежда жените. Живееше само с чувството за вина и тъгуваше за съпругата си. Тази вечер беше настъпил обрат — за първи път след смъртта на Гленда образът й не беше постоянно в съзнанието му.

В залата певецът тъкмо довършваше тъжна балада. Лордът се взираше нетърпеливо към стълбата. Дамата се бавеше. Всъщност, каза си развеселено той, май аз бързам. Очевидно й е необходимо време да се приготви. Покрай него мина слугиня с празна табла и поздрави почтително.

Девлин приглади туниката си и се облегна на колоната до стълбището. Слуги тичаха забързано напред-назад, няколко гости се качиха по стълбата, стражата се смени — само дамата я нямаше.

Бъди търпелив, каза си той, защото знаеше, че търпението не беше най-доброто му качество.

След края на втората песен той огледа за пореден път пустата стълба и в сърцето му се събудиха първите съмнения. Затропа нервно с пръсти по камъка на колоната и проследи как слугите внесоха в залата купи със стафиди, полети с бренди.

Опитвайки се да скрие нетърпението си, Девлин изчака, докато запалиха брендито. Някои от по-смелите гости се опитаха да си вземат стафиди от пламтящата купа, но см изгориха пръстите и се отдръпнаха, охкайки.

— Олеле!

— По дяволите!

— Проклети пламъци!

Залата се огласи от смехове. Браунвин беше заспала в скута на майка си. Леля Вайълит дремеше. Само Колин продължаваше да се забавлява. Той хвърли кратък поглед към коридора и погледите им се срещнаха, но Девлин бързо се извърна и отново устреми поглед към стълбата.

— Хайде, вземи си! — извика Колин и подаде пламтящата купа на един от мъжете, който успя да грабне няколко стафиди.

Към тавана се кълбеше дим, пламъците от брендито осветяваха зачервените лица на гостите, на които виното беше вдъхнало смелост да си предават купата един на друг.

Зад гърба на лорда се чуха стъпки и Девлин се обърна рязко, очаквайки Ейприл. Вместо нея се появи плешивият сър Хенри.

— Няма ли да участвате в играта, милорд?

— Друг път — поклати глава Девлин. Ами ако е сбъркала пътя? Блек Торн беше голям замък с много коридори и скрити врати. Ами ако беше тръгнала в грешната посока след излизането от клозета?

Играта свърши, запалиха нови свещи и гневът на Девлин угасна, отстъпвайки място на засилващо се безпокойство. Ами ако тя го беше оставила тук нарочно, за да го унижи? Той отиде до арката, под която се минаваше за голямата зала, обходи с поглед помещението, но не намери тази, която търсеше. Може би тя все пак му беше избягала? Може би бе слязла в залата по друга стълба и се беше смесила с множеството. Загризаха го съмнения, той стисна ръце в юмруци и повторно претърси залата с поглед. Но между всичките червени, жълти и кралскосини рокли нямаше нито една бяла.

— Да не си загубил жената? — попита развеселено Колин, който тъкмо минаваше покрай него с момиче под ръка.

— Не.

— А къде е „ангелът“, както съвсем правилно я нарече леля Вайълит?

— Горе. Ей сега ще слезе.

— АААХ! — разнесе се сърцераздирателен вик от горния етаж.

Девлин се вцепени. Ейприл беше горе. Музиката престана да свири. Гостите се спогледаха уплашено.

— Какво, по дяволите…? — попита Колин, а жената с него побледня, като платно.

Без да каже дума, Девлин извади меча си. Втурна се нагоре, като вземаше по две-три стъпала наведнъж. Бързи стъпки зад него му показаха, че Колин го следваше. След тях тичаха стражите. Звъняха оръжия, по стълбата тропаха ботуши.

Ейприл, повтаряше си отчаяно Девлин. Нещо се беше случило с нея. Сърцето му биеше като безумно.

— Какво се е случило, за бога? — изпухтя Колин, когато стигнаха втория етаж.

— Откъде да знам?

— Да не би онази жена…?

Девлин притисна ръка към гърдите си. Насочи меча си напред, зави зад ъгъла и едва не се сблъска с бавачката. Закръгленото момиче спря пред господаря си с разширени от страх очи и побеляло от ужас лице.

— О, милорд… кълна се във всички светии, но не знам как стана! — извика тя и закърши ръце. После продължи с треперещи устни: — Няма го, разбирате ли, няма го!

— Кой? — попита бързо Девлин, но в следващия миг разбра. Синът му. Момчето, което й беше поверено. Кръвта му се вледени, той бутна бавачката настрана и затича към стаята на сина си. Ами ако наистина беше станало нещо с Джейл?

— Вашият син — изплака момичето, което тичаше след него, и по бузите му закапаха сълзи. — Аз… бях затворила очи само за малко и… и… о, божичко, той изчезна! Като се събудих, го нямаше! — Бавачката се прекръсти и падна на колене. По коридора затропаха тежки ботуши.

Викаха войници, камбаните биеха тревога.

Девлин се втурна в стаята на сина си през широко отворената врата. В камината пламтеше жарава. Леглото на Джейл беше използвано, но сега беше празно.

Наследникът на Блек Торн бе отвлечен. Дръзките похитители го бяха отвели под носа на стражата.

— Не! — изрева Девлин и грозно прокле съдбата. Неверие и ярост се смесиха в сърцето му, когато откри доказателството за жестоката измама.

На пода, смачкана и опръскана с прясна кръв, лежеше блестящата бяла рокля, която до преди малко беше носила Ейприл от Сереног.