Лиза Джексън
Богинята на любовта (3)

2

Пейтън се бе свил в един ъгъл на студената кула. От скривалището си чуваше доста ясно шумовете от голямата зала. Звънки женски гласове, дълбоките басове на мъжете, весели мелодии и смехове долитаха през прозорците и отекваха надалеч в студения нощен въздух. Тази вечер замъкът на Девлин Блек Торн беше почти неохраняван. Стражите дремеха, играеха на зарове, пиеха вино и бира и Пейтън проникна без усилия зад дебелите стени. Криейки се в сенките, той огледа един по един всички обори и плевни. Видя бързи, силни жребци, овце с дълга, гъста вълна и дузини угоени свине.

Когато луната се скри зад облак, той се изправи и огледа изпитателно скованата от зимен студ околност. Щеше да бъде много по-просто, ако можеше да убие Девлин, да пусне една стрела в гърба му, докато ловуваше в гората. Но тогава врагът му щеше да се превърне в мъченик и живите щяха да го почитат като светец.

А и смъртта му щеше да е бърза и безболезнена.

Такава смърт не можеше да достави радост на Пейтън. Той копнееше за отмъщение. Сладките капани на богатия имот — скъпи дрехи, скъпоценности, вино — идваха на второ място след отмъщението. Той искаше да нанесе съкрушителен удар на господаря на Блек Торн, да го гледа как страда и как се срамува — това беше целта на живота му.

Тази вечер щеше да осъществи плана си.

Пейтън искаше да се наслаждава на всяка секунда от отмъщението. Беше прекрасно да стои тук и да се взира във високите, обикновено грижливо охранявани стени на Блек Торн, обзет от задоволство, че бе успял да се промъкне в леговището на врага заедно със съучастниците си. Радваше се, че познаваше предателите, които също като него искаха да видят унищожението на Девлин. Които като него чакаха с нетърпение подходящия момент, за да нанесат удар. Погледът му се плъзна към безжизненото тяло на пазача, когото бе убил преди малко. Лесна победа. Повечето войници бяха пияни и не изпълняваха задълженията си. Беше детска игра да заеме с хората си позициите, които им бяха нужни, за да извършат онова, за което бяха дошли.

Чу крясък на сова и по брадатото му лице се разля широка усмивка. Това бе сигналът. Всичко беше готово. Предателите в замъка бяха подготвили всичко необходимо за успеха му. Трябваше само да се спусне по стълбата и да осъществи отмъщението си.

Пейтън си представи празните складове на Сереног, малкото животни, които им бяха останали от някогашните многобройни стада, и в сърцето му лумна див гняв. Девлин от Блек Торн щеше да си плати за стореното, и то с лихвите. Мъжът се изсмя злобно и безгрижно прекрачи трупа на стражника.

 

 

— Сестра ми ли ви е поканила? — попита Девлин, търсейки в мислите си тема, която да насочи разговора към Сереног и господарката му. — Простете, но не мога да си спомня Миранда да е говорила за вас.

— Трябва ли да се почувствам обидена? — Ейприл поклати глава. — Сестра ви не е говорила за мен, защото не ме познава. — Той забеляза, че тънката вена на шията й пулсираше силно. — Дойдох тук, без да съм поканена.

— Имате ли поне придружител? — попита той и усещането му за нещо нередно се засили, макар че се опитваше да го прогони.

— Не ми трябва придружител. — Тя сложи ръка в неговата и се завъртя, после се върна при него. — Казаха ми, че по време на празниците портите на Блек Торн са отворени за всички, и реших да се самопоканя.

— Вярно. Всеки е добре дошъл.

— Даже непознати жени? — В очите й светна дяволитост. Девлин втренчи поглед в чувствените й устни, обзет от желание да ги докосне със своите.

— Вие не сте непозната.

— Наистина ли?

— Уверен към, че не сте изникнали просто така от мъглата, нито сте се спуснали от облаците.

— О! Наистина ли не съм? Колко разочароващо. — Тя се засмя и по гърба му полазиха тръпки. Смехът й стигна до най-тъмното, най-студеното кътче в сърцето му.

Погледът й преброди голямата зала — от далечната галерия, където свиреха музикантите, до подиума, където семейството му се беше събрало около коледната свещ. Слуги тичаха насам-натам, кучетата наблюдаваха празника с недоверчиви, студени очи, певец запя стара балада с ясен и много приятен глас.

Девлин усети как в сърцето му се промъкна колебливо усещане за щастие. Искаше му се да се потопи в прелестта на жената до себе си и да забрави всичко друго. Да се наслаждава на нежната музика, на прекрасната нощ, на…

Бум! Бум! Бум!

Девлин замръзна на мястото си. Музиката замлъкна.

Разговорите в залата заглъхнаха.

Ейприл се скова в ръцете му. Очите й се устремиха към входната врата.

— Кой е там? — извика лордът.

— Аз съм, кой друг! Дядо Коледа — отговори дълбок глас.

— Заповядайте. — Девлин кимна на пазача и той отвори вратата. В залата нахлу леден вятър и след тържествен сигнал на тромпети влязоха група костюмирани мъже.

Децата се развикаха въодушевено и гостите бързо образуваха кръг около новодошлите. В средата стърчеше огромен пъстър дракон, съставен от осмина увити в платно мъже. Най-едрият от тях носеше главата на дракона. Преоблечените селяни и мъжете, скрити под дракона, се поклониха пред Девлин.

С ъгъла на окото си лордът забеляза, че лейди Ейприл пое дълбоко дъх и лицето й побледня. Веднага му стана ясно какво бе предизвикало вълнението й — маскираните фигури се поклониха и пред нея, очевидно се бяха заблудили, че тя е господарката на замъка.

— Вие… вие имате великолепен замък, лорд Девлин — проговори тихо тя и погледът й проследи групата, която обикаляше голямата зала. Начело вървеше дядо Коледа, драконът се клатушкаше зад него, децата се смееха и тичаха подире им.

— Какво е положението със Сереног? — попита лордът.

През лицето й пробяга сянка.

— Нашият замък е много по-малък. И не може да се сравни с тукашното великолепие.

— Нали вие сте баронесата? — попита заинтересовано той.

— Да. Баща ми почина преди няколко години. — Тя го дари с усмивка, но блясъкът в очите й бе угаснал. Погледът, който хвърли към маскираните мъже, издаваше нервност. — Смятам, че можете да ме наречете и „лорд“.

— Не ми се вярва, че ще го направя. — Той се засмя на шегата й. Тази жена притежаваше остър ум и дар слово. Едновременно хладна и темпераментна. И пълна с тайни. Очевидно го подлагаше на изпитание. — Не празнувате ли Коледа във вашия замък?

Въобразяваше ли си, или тя се изнерви още повече?

— Брат ми… той се грижи за това.

— Имате брат, но той не е лордът?

— Той не е син на баща ми — отговори тя и гласът й прозвуча глухо.

— Копеле значи.

Ейприл се престори, че не е чула хапливата му забележка, и направи широк жест, който включваше цялата празнично украсена зала.

— Вашият празник… ние не можем да празнуваме като вас… за съжаление нямаме…

Маскираните фигури и дядо Коледа излязоха през отсрещната врата и музиката засвири отново. Певецът поде друга балада и Девлин притисна дамата до гърдите си. Поведе я в стъпките на танца, телата им се притискаха все по-силно, двамата се разделяха и се събираха отново и се чувстваха все по-близки.

Когато песента свърши, Ейприл се опита да издърпа ръката си, но Девлин отказа да я пусне.

— Заповядайте на нашата маса — покани я той.

— О, не, мястото ми не е там.

— Напротив, щом аз го искам — отговори спокойно той, въпреки че сам си казваше, че постъпва глупаво, че е изпил прекалено много вино. Макар да изглеждаше като небесно видение, тази жена беше от плът и кръв, достатъчно смела и дръзка, за да събуди интереса му, но не и да спечели доверието му. — Да вървим.

— Но…

— Хайде.

Лицето й се зачерви. Тя оправи с леко треперещи ръце панделките в косата си и го последва. Докато си пробиваше път през навалицата, Девлин забеляза, че много от празнуващите ги зяпаха любопитно. За пръв път след смъртта на Гленда лордът на Блек Торн се появяваше с жена. Макар да не разбираше причината, той преплете пръсти с нейните и я стисна толкова силно, сякаш очакваше да му избяга.

Изкачи стъпалата до подиума и я бутна пред себе си.

— Лейди Миранда, сър Колин — представи близките си той. — Сестра ми и брат ми. — После посочи Ейприл. — Позволете да ви представя лейди Ейприл от Сереног.

Колин, който седеше небрежно облегнат на стола си с чаша вино в ръка, огледа новодошлата и в хладните му сини очи светна пренебрежение. Все пак стана и направи лек поклон.

— Имах честта да танцувам с вас преди малко — проговори той, — но нямах щастието да науча името ви. Добре дошла в Блек Торн. — Приведе се над ръката й, целуна я, после бързо вдигна поглед към лицето й. Девлин беше готов да се закълне, че в очите й светна отвращение. Колин не биваше да си позволява такива волности.

— Ще позволите ли да си запазя още един танц? — попита Колин.

— Естествено — отговори с усмивка тя и Девлин усети как мускулите на тила му се напрегнаха като преди битка.

Миранда се изправи грациозно и се усмихна, но и в нейния поглед имаше пренебрежение. Дамата беше висока почти колкото братята си, със стройна, стегната фигура. Държеше се величествено, с чувство за собствено достойнство. Чертите на лицето й бяха съвършени, езикът й — невероятно остър. Тя кимна с глава и леко вдигна вежди.

— Ще позволите ли да се присъединя към поздрава на брат си?

— Много се радвам да се запозная с вас — промълви Ейприл и учтиво сведе глава. Девлин се обърна към възрастната дама.

— А това е леля Вайълит.

Помътнелите очи на лелята огледаха новодошлата.

— Радвам се, разбира се, че се радвам, но… Казахте, че сте господарката на Сереног, нали?

— Да — кимна Ейприл.

— Аз пък си мислех, че замъкът е отдавна изоставен… Лордът загуби честта си или… май това стана в друг замък… В Сереног не бродят ли духове? Или… — Тя спря и челото й се набръчка. — О, сигурно се лъжа. В последно време много забравям. — Тя махна с ръка. — Добре дошла, детето ми. Много сте красива.

— Радвам се да се запозная с вас — пошепна Ейприл и се изчерви. Музикантите засвириха нова мелодия и Девлин й предложи стол. — Прекрасно семейство имате — рече тихо тя.

— Жалко, че не можете да се запознаете и със сина ми — засмя се Девлин, неспособен да прикрие бащината си гордост. Когато откри Браунвин, която подскачаше около масата, той протегна дългата си ръка и я вдигна във въздуха. Детето изписка и се засмя. — А това е най-голямото диваче в замъка — обясни той и я вдигна още по-високо. Момиченцето се поклони и издуха къдриците от челото си.

— Не съм диваче.

— Така ли? Тогава може би си магьосница? Или вещица? — Той намигна на Ейприл и пусна племенницата си на пода.

— Ще видиш, като те омагьосам, вуйчо — извика Браунвин и побягна.

Ейприл проследи с поглед бягащото дете и въздъхна.

— Малката има темперамент — каза Девлин и се засмя тихо.

— Прав сте — съгласи се тя и прехапа устни, но после се принуди да се усмихне. Той й предложи вино и тя прие с благодарност. Отпивайки предпазливо, заговори със съседите си по маса. Очевидно се наслаждаваше на празника. Лордът си каза, че никога не е срещал толкова очарователна жена. Макар да не се самоизтъкваше, във всеки жест и във всяка дума се усещаше увереността на господарка. Очевидно беше и много умна, защото разсъждаваше като мъж. Когато се засмя на шегите му, смехът й проникна дълбоко в сърцето му и ледената буца колебливо започна да се топи. Докато ядяха желирани яйца и пиеха вино, двамата говореха за турнири и лов, за далечни пътувания, за красотата на Уелс и Девлин попадна окончателно под властта на чара й.

Тази жена беше истинска магьосница. Никой не можеше да й устои. Лицето й пламтеше под светлината на огромната коледна свещ, а когато отново я отведе да танцуват, тялото й се отпусна в ръцете му топло и меко.

Докато свещите догаряха и виното натежаваше в краката и езиците, двамата продължаваха да танцуват и Девлин се забрави в омаята на нощта. Макар разумът да му повтаряше, че е глупак, той отказваше да се вслуша в предупреждението. Незнайно как тази жена бе успяла да събуди отдавна забравеното усещане за Коледния празник. Лека-полека чувството за вина, което толкова отдавна носеше в душата си, се разсея.

— Защо не съм ви познавал досега? — попита тихо той, притисна я до себе си и впи очи в нежната извивка на устните й.

— Може би съм се крила…

— В Сереног ли?

— Или в гората, която заобикаля имота ви. Може би не съм онази, за която се представям.

— Няма съмнение — вие сте магьосница и аз съм омагьосан.

— О, какво не бих дала да можех да ви омагьосам, лорд Девлин — изрече тя с дяволита усмивка и вдигна високо едната си вежда. — Ако знаете как ми се иска да ви омагьосам…

— Боя се, че вече го направихте. Вие сте вещица.

Тя се засмя гърлено.

— Съмнявам се, че притежавам такава сила.

— Ще се изненадате.

— Приятно ли? — Тя изкриви уста в развеселена гримаса. Очевидно го дразнеше и това правеше магията още по-силна.

— Разбира се, че приятно.

Ейприл се засмя отново и лордът не можа да устои. Кръвта шумеше в ушите му, сърцето му биеше с такава сила, че целият трепереше, слабините му пулсираха. Искаше да я целува, да я милва… да я люби. Да слее тялото си с нейното и двамата да изгорят от страст. Тя беше невинност и грях едновременно.

Докато пиеше вино и се отдаваше на еротични фантазии, решителността му да я отведе в леглото се засилваше. Все едно какво щеше да му струва това. Все едно какви щяха да са последствията. Всъщност защо не? В крайна сметка той беше господарят — лордът на Блек Торн.

Улови знаещия поглед на брат си и за секунди изпита ужасен срам, задето Колин безпогрешно бе разпознал желанието, което го беше завладяло. Стисна здраво ръката на Ейприл и я отведе в една тъмна ниша под стълбището, далече от множеството, без да се интересува от любопитните погледи и неодобрително вдигнатите вежди. Тя се засмя нервно, но той не се поколеба. Обгърна стройната й талия, приведе се и впи устни в нейните.

Тя изохка, но не се отдръпна.

Девлин плъзна ръка по гърба й и я притисна към парещите си хълбоци.

Тя въздъхна и той повярва, че е събудил и нейното желание. Потръпваше под докосванията му, затвори очи, когато устните му нежно се плъзнаха по контура на устата й и топлият му дъх помилва лицето й. Кръвта пулсираше неудържимо във вените му, в сърцето му пламтеше див копнеж. Трябваше да има тази жена, все едно как.

Желанието го накара да забрави света около себе си. Гостите, празникът — всичко отстъпи на заден план. Тя ухаеше на рози и лавандула и на всички други тайнствени женски неща. В мрака на нишата двамата бяха сами в света. Пръстите му се заровиха в гъстите къдрици на косата й и устните му отново завладяха нейните. Езикът му потърси устата й и тя бавно разтвори устни, за да му позволи да проникне в кадифената й мекота.

Часове ли бяха минали или само няколко мига? Сега това нямаше значение.

Тялото му гореше от желание.

Притисна я до стената и я подпря с тяло. Бедрата му впити в нейните, сърцето му до сърцето й. Устните му не изпускаха нейните нито за миг. Тялото под меките дипли на роклята беше невероятно женствено.

Ръката му се плъзна към гърдите й.

— Не — пошепна задъхано тя, но гласът й трепереше, а тялото й пареше от желание. Той си я представи гола в леглото си и видя как огънят хвърляше златни отблясъци върху алабастровата й кожа.

Макар да знаеше, че никой няма да се осмели да ги последва в тази усамотена ниша, скрита със завеса, той се принуди да откъсне устните си от нейните. Тя дишаше накъсано.

— Моля ви… моля ви… не правете това. — Тя млъкна, облиза устни и го погледна, обзета от страх. — О, велики боже на небето — пошепна тя и пое дълбоко дъх. — Аз не мога… ние… ние не бива… — Тя разтърси глава, сякаш трябваше да убеди сама себе си, и прехапа долната си устна. — Аз… аз не съм тази, за която ме мислите.

— Откъде знаете какво мисля за вас?

Тя го погледна в очите, поколеба се и отмести поглед, сякаш не можеше да се реши.

— Това няма нищо общо — промълви тя. — О, по дяволите! — За негова изненада сложи ръце на бузите му и привлече лицето му към своето. Вложи в целувката си такава страст, че той си пожела мигът да трае цяла вечност. Тя го целуваше така, сякаш никога нямаше да спре. Сякаш не искаше да спре. Топлите й устни трепереха.

Пак ли го предизвикваше? А изглеждаше толкова невинна. Всяко мускулче в тялото му пареше от желание. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за леглото. Трябваше да завладее тялото й, да се съедини с нея…

— Не! — изплака тихо тя, откъсна се от него и го погледна толкова стъписано, сякаш се срамуваше. — Не… не бива! Аз… не мога…

— Остани при мен. Тук. — Той изрече думите, преди да помисли какво означаваха.

— Какво? О, не!

— Ейприл, аз…

— Не говори… — Тя сложи пръст на устните му, но когато той го целуна, дръпна ръката си и отстъпи крачка назад. — Това е лудост! Кълна се във всичко свято, аз съм ужасна глупачка! — Лицето й пламна чак до корените на косата и тя сведе, глава, за да не го гледа. Свали ръцете му от тялото си и поклати глава. — Простете ми. — Девлин я гледаше смаяно. — Съжалявам, но аз… Моля ви се, кажете ми къде е… отходното място…

— На втория етаж. Завийте зад първия ъгъл и изкачете стълбата към кулата.

— Много благодаря. Аз… веднага ще се върна — обеща тя и изскочи навън. Прихвана полата на бялата си рокля и се втурна нагоре по тесните стъпала. Бузите й горяха.

— Ще те чакам — извика подире й Девлин, не подозирайки, че тя бе излъгала.