Лиза Джексън
Богинята на любовта (29)

Епилог

Лейди Блек Торн чу в просъница плача на бебето си от съседната стая. Малката й дъщеря очевидно нямаше намерение да я остави да се наспи. Докато баронът продължи да си хърка доволно, тя се измъкна безшумно от брачното легло и забърза към малката стая, където бебето вече пищеше с пълно гърло.

— Кога най-сетне ще разбереш, че нощем се спи? — пошепна успокоително тя, вдигна мъничкото тъмнокосо същество от люлката и го сложи на гърдата си.

Бебето моментално престана да пищи и жадно захапа зърното. Сучеше с такава съсредоточеност, че Ейприл се засмя.

— Почакай малко. — Тя се върна в спалнята с бебето и се пъхна в топлото легло. Огънят в камината почти бе догорял, а долу замъкът вече се будеше за новия ден. Някъде в двора кукуригаше петел, чуваха се бодри женски гласове. Тази вечер щяха да отворят портите за празненствата. Господи, колко много неща се бяха случили от последната Коледа… В Сереног управляваше сър Бренан, един от малкото рицари, които бяха заслужили доверието й, подпомаган активно от отец Бенджамин.

Една нощ отец Адриан внезапно изчезна, не можейки да се примири с мисълта, че Ейприл ще се омъжи за заклетия враг. Бедната Джинайва все още тъгуваше за своя Пейтън и загубата на нероденото им дете, но преди месец отец Бенджамин зарадвано съобщи на господарката си, че състоянието й бързо се подобрява.

Как допуснах да се случат такива ужасни неща? — запита се може би за хиляден път Ейприл. Колко погрешно преценявах брат си и особено мъжа, който стана мой съпруг. Само за една година Сереног разцъфтя, хората работеха и се радваха на живота си. Ейприл обичаше все така силно родното си място, но сега домът й беше Блек Торн. Нали така искаше съдбата…

В крайна сметка предсказанието на Джинайва се сбъдна, макар младата жена да й бе признала, че е измислила цялата история. Не за да измами господарката си, а за да угоди на Пейтън.

Ейприл сведе глава към бебето, което продължаваше да суче все така съсредоточено. Сладката малка Ровелда от Блек Торн — за големия си полубрат тя все още беше едно неземно чудо.

Девлин се раздвижи, обърна се към жена си и отвори едното си око.

— Пак ли? — попита намръщено той и се протегна.

— Дъщеря ти е ненаситна — засмя се Ейприл и вдигна едната си вежда. — Също като баща си.

— Да, но баща й ревнува. — Девлин целуна момиченцето по главичката, след това изсмука капка мляко от другата гърда на Ейприл и въздъхна доволно.

— Престани — бутна го тя и се усмихна тайнствено. — Не можеш ли да почакаш?

Девлин се засмя и отново целуна напращялото зърно, после нежно прегърна жена си.

— Няма да ми казваш какво да правя — изсъска заплашително той. — Защото ще те накажа.

— И как ще го направиш, милорд?

— Бавно — отговори той. — Съвсем бавно. Докато почнеш да хленчиш за милост.

Тя се изсмя, сякаш идеята му беше абсурдна.

— Аз ли ще моля за милост? Не мислиш ли, че това не ми подхожда? Аз пък съм на мнение, че именно аз съм тази, която наказва.

— Никога!

— Така ли? Трябва да знаеш, че си имам свои начини… — Тя премести бебето на другата си гърда. — Ще видим, милорд.

— Ще видим, милейди — обеща той и очите му засвяткаха дяволито. Пъхна ръка под завивката и помилва бедрата й. — Ще видим.