Лиза Джексън
Богинята на любовта (27)

26

— Копеле! — изсъска Ейприл и се уви по-плътно в одеялото. Ето колко бързо можеха да изчезнат романтичните фантазии. Звярът от Блек Торн й бе казал, че ще измисли специално наказание за нея. Вероятно част от него беше да я облече в тази проклета рокля, с която я бе видял за първи път. Всеки, който я видеше в това одеяние, щеше да си спомни, че тя е неприятелка. Хубав начин да подиграе наивността й. И да изкорени глупавата й вяра, че в жалката му черна душа е останало местенце за любов и съчувствие.

Тя чу как вратата се отвори и бързо притисна мръсната рокля до гърдите си. В стаята влезе Ан, прислужницата на господаря, крепейки в едната си ръка табла, а в другата — кофа. Момичето остави кофата в един ъгъл и се обърна към затворницата.

— Кой е донесъл тази рокля? — попита властно Ейприл.

— Аз… не знам — заекна Ан и очите й се разшириха.

— Баронът ли заповяда да ми оставите тази рокля?

— Нали ви казах, че не знам, мадам — повтори нервно момичето и сложи таблата с хляб, сирене и сушено месо на малката масичка.

Ейприл прекоси стаята, като влачеше след себе си одеялото и проклетата рокля. Спря едва когато босите й крака настъпиха ботушките на момичето.

— Значи ли това, че ще остана цял ден затворена тук? Това ли заповяда баронът?

Ан се изчерви до корените на косата.

— Аз… знам само, че трябва да ви донеса ядене, вода и кофа, в която да се облекчите. — Тя се сви, сякаш очакваше Ейприл да я удари. Изразът на лицето й показа, че се страхуваше от гнева й и би предпочела да бъде другаде.

— Много добре. Тогава кажи на барона, че искам да говоря с него.

— О, не, не мога!

— Защо не?

— Защото той е господарят — отговори ужасено момичето. Очевидно не смееше да се обърне лично към такава високопоставена личност.

— Разбрах. Но не можеш ли да говориш поне с управителя или със свещеника?

— О, да. — Момичето закима усърдно.

— Тогава — заяви Ейприл, усетила, че търпението й е на изчерпване, — кажи на някого от двамата да предадат на барона, че желая веднага да говоря с него.

Ан кимна.

— Веднага — повтори Ейприл, когато момичето отиде бързо до вратата, отвори я и изчезна в светлината на факлите по коридора. Ейприл стисна ръце в юмруци. Какво безумие! Защо Девлин я беше любил цяла нощ, след като на сутринта я оставяше затворена в стаята си? Изтича до едната врата, после до другата, опита се да ги отвори, вдигна резето и налегна с цялата си сила върху тежкото дъбово дърво. Не, нямаше смисъл да се бори. Вратата към коридора, вратата към стаята на Джейл и вратата към параклиса бяха заключени. Със сигурност от другата им страна стояха стражи.

Проклета да е черната душа на онова копеле! Как можа да повярва, че се е влюбила в него? Защо беше толкова глупава да помисли, че може да стане жена на този звяр?

Постара се да успокои дишането си и се опита да измисли план. Трябваше да избяга от този затвор. Да намери Пейтън. Да се върне в Сереног.

А после какво? Този негодник със сигурност щеше да я преследва. Нека, каза си злобно тя. Тогава аз ще го затворя в стаята си. Да видим дали ще му хареса. Смръщила чело, тя огледа леглото и прехапа устни. Цяла нощ се беше наслаждавала на любовната игра.

Любовна игра? Пфу! Онова, което бяха споделили, нямаше нищо общо с любовта. Това беше само плътско удоволствие. Случайна среща на две тела.

При тази мисъл усети болка в сърцето и се нарече пълна глупачка. Навлече презглава омразната рокля и си каза, че щеше да я носи със законна гордост. Щеше да се изправи пред Девлин спокойно, без да каже нито една дума за това позорно одеяние.

Ако той изобщо благоволеше да се появи. Ако изобщо се върнеше при нея.

Тя въздъхна, хвърли се на креслото и отмести таблата с яденето. Не можеше да яде. Мислите й бяха заети с плана за бягство. За пореден път. Откакто бе срещнала господаря на Блек Торн, непрекъснато се опитваше да му избяга. Пръстите й забарабаниха по облегалката. Къде, по дяволите, беше Девлин? Защо беше изчезнал, без да каже дума? Дали пък не беше тръгнал да търси Пейтън? Или мъжете от отряда си? Колко време трябваше да го чака тук? Всъщност какво чакаше?

Тя видя през прозореца как небето бе прорязано от светкавица. Силен гръм разтърси крепостните стени.

Ейприл се разтрепери. Дано някой се смили над нея и я освободи — както първия път, когато Девлин я бе затворил в килията на еремита в кулата. А може би брат й щеше да щурмува замъка и да я освободи…

Тя си припомни отново как Девлин й беше обещал да измисли специално наказание за нея и потрепери от възмущение. Ето какво беше наказанието. Той имаше намерение да я унижи в очите на хората от Блек Торн, да я изложи на презрението им. Всички щяха да я сочат с пръст и да й се подиграват. При тази мисъл бузите й пламнаха, но тя вдигна гордо глава и упорито метна косата на раменете си.

Проклет да е Девлин Блек Торн. Дано пропадне в дълбините на ада. Но нямаше да я унищожи. На вратата се почука тихо.

— Лейди Ейприл? Джейл!

— Влез! — Тя скочи от мястото си.

Чу отвън приглушени гласове. Очевидно синът на лорда преговаряше с постовия. Скоро след това вратата се отвори и момчето влезе в стаята.

— Защо стоите тук? — попита веднага Джейл. Очите му, досущ като тези на проклетия му баща, гледаха загрижено.

— Държат ме като затворница.

— Баща ми ли? — Дълбоки бръчки се врязаха в гладкото чело, брадичката се издаде напред.

— Да, баща ти.

— Но защо? Той ви харесва!

— Това няма нищо общо — опита се да обясни Ейприл, макар да се съмняваше, че Девлин изпитва някакво чувство към нея. През нощта беше нежен и мил, изпълнен със страст, но това беше само плътско, моментно удоволствие. Глупаво беше да вярва и да се надява.

Тя седна отново пред огъня и покани момчето да се настани в другото кресло.

— Хапни нещо, ако искаш — рече тя и посочи таблата, оставена от Ан на масичката.

Джейл посегна към парче сушена змиорка и го задъвка замислено. Последните събития бяха превърнали малкото момче в малък мъж.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо сте затворена тук?

— Защото баща ти смята, че съм отговорна за някои от лошите неща, които станаха в дома ви.

— За пожара.

— Да… и за отвличането ти.

— Но това не беше ваша идея. Вие не сте знаели нищо — възпротиви се Джейл.

— Прав си. Но откъде знаеш?

— През нощта, когато ме отвлякоха, бях много уморен, но все пак чух част от разговора между Пейтън и съучастниците му. Знаете ли… — Той се намръщи и красивото му лице се напрегна, докато търсеше нужните думи. — Всичко ми е като… като в мъгла или като сън… помня само откъслечни неща, които идват и си отиват.

— Защото те бяха упоили.

Момчето вдигна рамене.

— Всичко е… замъглено, но съм съвсем сигурен, че чух как Пейтън обясни на някого, че вие ще се противопоставите на отвличането ми, затова не бива да знаете. Той го направи сам, а когато по-късно го попитах, заяви, че било част от играта.

— Не беше игра.

— Да, знам. — Джейл преглътна хапката си и посегна към друго парче змиорка. — Ще кажа това на татко и той ще ви освободи. Искам да сте свободна.

— Боя се, че няма да е толкова лесно — отговори тя, защото не смееше да се надява на тази възможност.

— Но аз го искам. — Той я погледна, убеден, че всички възрастни правеха живота много по-труден, отколкото беше нужно. — Вие ми спасихте живота, нали?

Тя се покашля неловко.

— Не вярвам. Брат ми нямаше да ти стори нищо.

Момчето вдигна вежди.

— Пейтън не се интересува от никого, само от себе си. Не го интересува какво ще стане с вас. Той е зъл, разберете. — Пъхна още едно парче змиорка в устата си и скочи от креслото. Отново приличаше на малко момче. — Ако баща ми не пожелае да ви освободи — заяви важно-важно той, — ще го направя аз.

— О, не! — Нямаше да позволи на Джейл да си навлече гнева на Девлин. — Това е нещо само между мен и барона. Аз ще се справя, повярвай.

Джейл се ухили като дръзко, своенравно хлапе, убедено, че никой не може да го победи.

— Ще видим.

— Моля те, Джейл, не прави нищо! — извика тя и в този момент замъкът се разтърси от нова гръмотевица.

Момчето вдигна десница и размаха въображаем меч. Обърна се, скочи върху ниската пейка и почука на вратата. Когато тя се отвори със скърцане, намигна съзаклятнически на Ейприл и пошепна:

— Ще се върна.

 

 

— Искам да ти призная нещо. — Гласът на Миранда звучеше потиснато. Устните й бяха здраво стиснати, в погледа имаше чувство за вина, тя се притискаше почти страхливо до стената на оръжейницата, където Девлин беше инспектирал запасите от оръжия.

В гърлото му заседна буца. Ами ако му признаеше, че го е измамила и предала?

— Аз не съм свещеник.

— Моите грехове нямат нищо общо с бога — обясни тихо тя и стисна толкова силно края на наметката си, че кокалчетата на пръстите й побеляха. От покрива падаше леден дъжд. По небето се стрелкаха светкавици.

— Какво имаш да ми кажеш? — Как да се подготви толкова бързо за страшния удар?

Тя прехапа устни, затвори за миг очи и Девлин спря да диша.

— Аз помогнах на лейди Ейприл да избяга от кулата, в която я беше затворил. Аз те измамих.

— Защо го направи? — попита тихо той, като следеше с поглед натоварената с оборски тор каручка, която трополеше извън крепостната стена към главната порта. Девлин видя как коларят спря и извика на постовия да вдигне решетката. Войникът, който беше получил списък с имената на хората, на които се разрешаваше да влизат в замъка, завъртя колелото.

— Не съм нарушила обета си за вярност — обясни Миранда и избърса капките дъжд от лицето си. — Но не можах да понеса, че беше затворил като животно в клетка една дама, която управлява собствен замък.

— Защо трябваше да се отнеса с нея по-различно, отколкото с мъжете, които проникнаха в замъка ми? Не забравяй, че не я хвърлих в подземието.

— Знам. След това съжалих за импулсивността си… Аз… бях подведена.

— От кого? — Девлин огледа сестра си с присвити очи. Никога преди това не я беше хващал в лъжа.

— Подведе ме собствената ми гордост и… онова, което исках.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си участвала в заговора срещу мен? — изръмжа гневно той. Хвана я за рамото и пръстите му се впиха болезнено в кожата й под тънката вълнена наметка.

— Не! — Тя се опита да се освободи, когато нов мощен гръм разтърси крепостта.

— Чуй ме, сестро, аз знам, че в Блек Торн се мъти нещо. В замъка има предатели, не само онези, които помогнаха на Пейтън от Сереног да похити сина ми. И ти ли си един от тях?

— Не, Девлин, не! Аз… освободих Ейприл само защото… защото… — тя отново затвори очи, за да се овладее, и разтърси глава — защото тя е всичко онова, което аз много искам да бъда. Не разбираш ли, Девлин, още от малка ти завиждам за положението, която заемаш. Най-голямото ми желание е да съм се родила мъж, за да стана господар на този замък. Но това не означава, че те мразя и съм готова да те измамя.

— Значи не си направила нищо, освен да освободиш пленницата ми?

— Да, това е всичко — отговори тя и сърдито поклати глава. Качулката на наметката й падна и разкри влажните й коси. — Нали ти признах греха си!

— Призна го, но не се покая.

— Тогава ме затвори в кулата, братко. Нали правиш, каквото искаш…

— Може би е по-добре да те върна при съпруга ти.

Лицето й побледня като на мъртвец и тя преглътна шумно.

— Не го прави — пошепна тя и в гласа й имаше такова отчаяние, че той се трогна. Отдавна имаше слабост към сестра си. — Моля те, Девлин. Готова съм да сторя всичко, което искаш, но не ме връщай там!

— Лорд Девлин! — прозвуча гласът на стражника и за миг заглуши шума на дъжда и трополенето на каруцата. — Сър Колин се връща… с пленници!

— Какво…? — Миранда вече тичаше през двора, без да я е грижа за дъжда.

— Почакайте! Не ги пускайте! — изкрещя Девлин, но вече беше много късно. Постовете вдигнаха решетката и след каручката в двора на замъка влязоха близо двадесет рицари на коне. Някои от тях бяха с вързани ръце, животните им бяха опръскани с кал. Други вървяха, теглени от дълги въжета. Колин, който водеше групата, се изсмя триумфално от седлото и очите му засияха. Туниката му беше изцапана с кръв.

— Братко! — извика той със самочувствието на победител и очите му претърсиха зяпащото човешко множество, което се бе събрало бързо. — Виж, залових предателите! Вече никой от Блек Торн не бива да се страхува за живота си. Нашият дом е сигурен!

Девлин усети как във въздуха надвисна напрежение. Хората, излезли да посрещнат войниците, бяха разтревожени от нещо, но не от светкавиците, които озаряваха небето. Лордът се обърна към мъжете, които Колин бе успял да залови. Някои му бяха непознати, но повечето бяха от хората, на които се беше доверявал. Ръдиърд, капитанът на стражата, седеше с каменно лице върху кафявия си кон. Гледаше право напред, цялата горна част на тялото му беше омотана с въже. За да не срещне погледа на Девлин, той бързо сведе глава.

— Господи! — изплака Миранда. Спенсър, ужасно мръсен, но с изправен гръб, седеше върху сиво-кафяв жребец, целият опръскан с кал. Тя прошепна невярващо името на любимия си — точно в мига, когато Колин скочи от седлото.

— Къде е Пейтън от Сереног? — попита Девлин и усети как косъмчетата на тила му настръхнаха. Нещо не беше наред. Защо войниците не смееха да го погледнат в очите? Дясната му ръка неволно се плъзна към дръжката на камата.

— Мъртъв е. Убили са го собствените му хора. Намерихме трупа му в стария хан, където е завел момчето. — Той направи жест към хората си, после хвана Девлин за рамото и го притисна силно. — Хайде да влезем вътре. Не мога да търпя повече това ужасно време. Искам да изпия чаша топло вино. Нали трябва да отпразнуваме победата.

Макар и само с ъгълчето на окото си, Девлин видя острието — опасна малка кама, която блесна в мътната светлина на деня.

— А сега, братко — пошепна в ухото му Колин, — умри!