Лиза Джексън
Богинята на любовта (24)

23

Ейприл облече роклята на Девлиновата съпруга и се почувства като крадла. Корсажът стегна гърдите й и ги повдигна. Фината материя галеше краката й и тя се чувстваше комфортно, но не можеше да понесе мисълта, че роклята беше принадлежала на Гленда от Блек Торн. Докато слизаше по стълбата, бузите й се зачервиха от смущение. Девлин я гледаше смаяно, забравил да освободи брат си.

Когато очите му намериха нейните, в погледа му блесна нещо, което тя не пожела да определи. Нещо опасно, за което не биваше дори да мисли. Без да бърза, той отпусна ръцете си.

— Пак ли се биете? — попита язвително Миранда, която вървеше зад Ейприл, изпревари я, прекоси голямата зала и застана между братята си. — Престанете! Държите се като разгонени диви свине от гората. Нямаме време за такива… такива глупости! — Тя огледа двамата мъже със спокойна смелост. — Крайно време е да изпратим отряд да търси рицарите ни. Ами ако има ранени или дори убити? Ами ако вече гният в подземията на Сереног?

Девлин остана глух за молбите на Миранда, защото беше приковал очи в Ейприл.

— Какво прави тя в залата? — попита строго той и лицето му се разкриви в гневна гримаса. — Трябваше да я заключиш в моята стая.

— В твоята стая? — повтори Колин и многозначително вдигна вежди. — Колко удобно.

— О, престанете! — Миранда изглеждаше така, сякаш с голямо удоволствие би ударила главите на двамата си братя една в друга. — Казах си, че би било добре да вечеря с нас в залата. Може би знае къде са рицарите ни. Може би е осведомена за плановете на Пейтън.

— Вече говорихме за това — заяви Девлин и стисна устни с такава сила, че кожата около устата му побеля. — Защо не носи собствената си рокля — онази, която остави тук след празника?

Ейприл издържа погледа му, без да трепне.

— Не ми я предложиха, милорд, иначе щях да я облека.

— Наистина ли?

— Особено ако знаех, че това ще ви хареса — допълни подигравателно тя. Въздухът помежду им беше зареден с напрежение. Когато слугите започнаха да нареждат масата, Ейприл усети любопитните им погледи и се почувства зле. Чуваше шепота зад тежките завеси, приглушени откъслеци от думи, в които се примесваше името й. Трябваше да събере цялата си гордост, за да запази непроницаемото изражение на лицето си.

— Изглеждате великолепно — заяви Колин и веднага бе удостоен с мрачен поглед от брат си. — Ще ни извините, но сме доста напрегнати и изнервени, защото някои от рицарите все още не са се върнали. Говоря за хората, които тръгнаха да търсят Джейл и вероятно продължават да преследват мъжете от Сереног, които така смело нападнаха замъка ни. — Той се разхождаше с големи крачки между стълбището, вратата и масата, където момичетата редяха ножове и чаши. От кухнята се носеше миризма на печено месо и хрупкав хляб. — Може би вие ще ни помогнете да ги намерим.

— Знам само това, което вече казах на лорд Девлин — отговори Ейприл и повтори, че не е знаела за отвличането на Джейл и за планираните убийства. — Единственото, което ми се струва странно, е, че брат ми чакаше войниците си. Когато го упоих, бе решил да не чака повече и да тръгне към Сереног. Заспа точно когато се появи лорд Девлин. Когато потеглихме, към хана наближаваха войници на Блек Торн.

— Кои бяха те? — попита напрегнато Миранда.

— За съжаление не ги познавам.

В очите на Миранда светна разочарование и Ейприл внезапно прозря, че сестрата на лорда беше влюбена в един от рицарите, изчезнали в похода. Ето какво бе имала предвид, когато говореше за нещастния брак. Беше обвързана с мъж, когото не обичаше. Положението й беше ужасно и Ейприл я разбираше. Тя също трябваше да се омъжи за човек, който можеше да осигури оцеляването на Сереног. Пейтън беше готов да я продаде на лорд Джеймисън или на барон Уйлям от Балдур, без да се съобрази с желанията й.

Колин я поведе към наредената трапеза.

— Надявам се скоро да се върнат. Сега обаче е време за ядене. Както вече казах, още утре сутринта ще пратим отряд да ги търси. А може дотогава да дойде вест.

Ейприл вървеше с усилия. Ботушките на лейди Гленда бяха тесни, а ножчето, което бе извадила от ловните ботуши и напъхала в новите, докато Миранда се занимаваше с нещо друго, дразнеше непоносимо глезена й.

Джейл дотича в залата и се хвърли на най-близката пейка. Браунвин го последва с весели викове, а кучетата от залата допълниха какофонията с оглушителен лай.

— По-спокойно! — заповяда Миранда.

Джейл прескочи тясната пейка и се скри под масата. Браунвин го следваше по петите. Момчето се измъкна от другата страна, скочи на крака и подмина празния стол до леля Ви. Бащата го проследи с укорителен поглед, но Джейл не му обърна внимание. Доволен от себе си, със зачервено лице и святкащи очи, той се настани в края на трапезата. Браунвин седна насреща му на тясната пейка между Девлин и стола на Миранда.

Дори и да бяха забелязали, че възрастните са разтревожени, двете деца не се развълнуваха особено. Те си бъбреха весело, смееха си и се ритаха под масата. Ейприл ги оприличи на две врабчета в клоните на ябълковото дърво в слънчев следобед и сравнението я накара да се усмихне.

Макар че умираше от глад, тя хапна само малко от прекрасната пушена сьомга и печената гъска. Вслушваше се в разговорите наоколо, чуваше името си от съседните маси, винаги произнесено шепнешком, с ненавист, и си пожелаваше мъчителната вечеря най-сетне да свърши. Да седи до Девлин, сякаш му беше съпруга, а не пленница — това будеше у нея диво желание да избяга. Да дели чаша с него беше смешно, но тя съумя да запази достойнството си. Даже когато бедрото му се притисна към нейното, скрито от мекото кадифе, тя се направи, че не го забелязва.

Пажовете и слугинчетата я зяпаха с отворени усти. Рицарите и свободните селяни си шепнаха, хората от селото избягваха да срещнат погледа й. Макар че в залата беше шумно, звъняха ножове и чаши, злобните приказки по неин адрес долитаха като сух, студен вятър и я караха да трепери.

— Само я погледни, как е седнала до лорд Девлин, като че има право да заеме това място — рече един от войниците, седнал до дебелия Лойд.

— Това не беше ли любимата рокля на господарката?

— Точно така, ама тази изглежда по-добре в нея.

— Ех, че нерви има тази жена! След всичко, дето извърши. Има късмет, че баронът не заповяда да я разчекнат на парчета. — Лойд й се усмихна мазно и подигравателно вдигна чаша.

— Да, да… ама има още време. Баронът непременно ще измисли подходящо наказание.

— Някой каза, че щял да я затвори в стаята си.

Двамата мъже се изсмяха похотливо, но надменният, студен поглед на Ейприл бързо затвори устата на Лойд. С какво удоволствие би изрекла отново заклинанието, с което го бе омагьосала, само за да провери реакцията му и да покаже на всички, че той е страхливец.

Още смехове и подигравки, шегички и кискания за нейна сметка. Десетки уста я одумваха. Настроението в голямата зала се люшкаше между двата полюса — на омразата и недоверието. Повечето хора бяха настроени срещу нея, но усещаше и нещо друго, по-дълбоко — нещо като недоволство или раздразнение.

Сигурно неколцина от Блек Торн са били в съюз с Пейтън.

При мисълта за брат си тя веднага се запита какво ли замисляше той точно в този момент. Дали би рискувал да нападне Блек Торн? Да се опита да я освободи? Беше ли в състояние да убеди предателите от крепостта да се надигнат срещу своя лорд? Божичко, това означаваше ново кръвопролитие!

Тя погледна към Джейл, който се тъпчеше с фурми и се засмя весело. Тя отговори на усмивката му, но когато усети изпитателния поглед на Девлин, сведе глава. Това беше достатъчно да погуби окончателно апетита й.

Обърна глава настрана и се постара да се овладее. Нямаше да му позволи да я сплаши. Никой в замъка не биваше да забележи, че пленницата се страхува.

Тя отхапа от парчето сливов сладкиш, което отдавна държеше в ръка, и се закле, че ще избяга от Блек Торн веднага щом й се удаде случай. Девлин сигурно нямаше да я освободи, затова трябваше да търси друг начин.

В замъка имаше приятели на Сереног. Някой беше помогнал на Пейтън да мине през портите, покрай пазачите. Същият този някой й помогна да избяга през падащата врата.

Кой беше този човек?

Щеше ли да се покаже отново?

Как би могла да се свърже с него?

Струваше й се невъзможно, защото виждаше пред себе си редици от абсолютно непознати лица. Рицари. Селяни. Свободни мъже. Слуги. Никой не я дари с усмивка. Не, не можеше да разчита на този непознат съюзник. Трябваше да потърси помощ от ума си. Усети погледа на Девлин върху себе си, опита се да скрие мислите си от него и съсредоточи вниманието си върху чинията с фурми, напоени с мед.

— Е, видяхте ли предателите в моя замък? — попита Девлин и посегна към общата им чаша. Толкова лесно ли бе проникнал в главата й и беше прочел мислите й? — Видяхте ли човека, който още веднъж ще ви помогне да избягате?

— Аз не познавам никого от тези хора — отговори честно тя и отчупи парченце топъл хляб. — Само вас.

— Тогава сте в ужасно положение, мадам.

Той не й казваше нищо ново, но не беше нужно да му разкрие и тази мисъл. Тя имаше ум в главата си и нож в ботуша си, спомен от Мина, жената на селянина. Познаваше част от замъка му и със сигурност щеше да намери отново падащата врата, през която беше избягала миналия път.

Този път ще трябва да се справиш съвсем сама.

Този път няма да те чака кон.

Този път трябва да избягаш от самия лорд.

Куражът я напусна. Съдбата беше срещу нея.

По дяволите съдбата, каза си упорито тя. От малка беше свикнала да вярва в себе си и да разчита на собствените си сили. Засега не можеше да разчита на никого другиго.

 

 

— Повикайте лекарите и акушерката — заповяда отец Бенджамин, след като минаха през портите на Сереног. Стражите веднага пуснаха решетката след малката група. Джинайва, която беше загубила много кръв, дишаше тежко и стенеше. Хенри с мъка я крепеше на седлото на мулето. Тя охкаше при всяка крачка и Бенджамин се боеше, че въпреки молитвите и опита му да превърже раните с края на роклята й бедната й душа скоро щеше да напусне този свят.

— Аз отивам да ги намеря. — Гласът на Хенри и стъпките му се отдалечиха. Вместо него към двете мулета се приближи един от постовете.

— Помогнете ми да свалим Джинайва от седлото — помоли отецът.

— Велики боже, ама това е сър Пейтън! — извика войникът, като забеляза безжизненото тяло, метнато върху второто муле. — Мъртъв е!

Джинайва изплака задавено.

Този човек нямаше ли капчица разум?

— Да, мъртъв е, вече се помолих за душата му. Хайде, момко, помогни ми да свалим жената!

— О, да, добре. — След много усилия двамата успяха да я свалят от седлото. Тя се облегна тежко на рамото на Бенджамин и се разтрепери. Виновникът със сигурност не беше зимният вятър. Студът й идваше отвътре. Тя не само бе видяла убийството на Пейтън, но бе изстрадала жестоко изнасилване и бе яздила часове наред редом с трупа на любимия си.

— Вече сме у дома, момиче — пошепна утешително той и в същия миг чу бързи стъпки и шумолене на поли.

— Какво става тук? О, в името на светата дева… простете, отче… горката Джинайва! Бързо, Чарлс, помогни на отеца да я отведе в моята колиба, аз ще се погрижа за нея — заповяда енергично Айрис, жената на каменаря. — Ами този труп? Господ да ни е на помощ! Сър Пейтън… какво се е случило?

— Не мога да кажа със сигурност — отговори тихо свещеникът.

Айрис беше набожна жена, майка на трима сина, и работеше в кухнята. Месеше тесто за хляб, чистеше змиорки или вареше яйца.

— Мили… Мили! Ела тук и ми помогни за Джинайва!

— Какво? Майчице… — изплака малката перачка. — Тя кърви… божичко, била е… била е… — Тя нададе задавен вик и Бенджамин разбра, че беше видяла мъртвия на седлото. — Сър Пейтън! Какво, за бога…

— Млъкни! Джинайва има нужда от помощ. А за сър Пейтън не можем да сторим нищо, можем само да се молим за душата му. Той е в ръцете на бога — отговори сърдито Айрис. Когато Хенри се върна с акушерката, отец Бенджамин последва жените до къщичката на каменаря, където миришеше на хляб с подправки, на бира и козе сирене. Едва сега старецът се сети, че отдавна не беше слагал залък в устата си, и преглътна мъчително.

Акушерката изцъка съжалително.

— Загубила е бебето си, толкова мога да ви кажа. Трябва да я почистим. Сложете я на леглото и да видим какво можем да направим.

Слава богу, Джинайва беше престанала да стене и отец Бенджамин облекчено се оттегли. Знаеше, че жените ще се справят и сами.

— Ще чакам отвън — каза той на Айрис и се запъти опипом към вратата. Там за малко не се сблъска с Хенри, който се връщаше при него, след като бе съобщил на сър Бренан за смъртта на Пейтън. Сър Бренан щял да дойде веднага и да се погрижи, съобщи момчето.

— Как е Джинайва, ще се оправи ли? — попита Хенри и в гласа му имаше искрена загриженост.

— Ако бог пожелае да й върне здравето. Понякога ни вика при себе си, преди да сме повярвали, че сме готови. — Бенджамин се уви във вехтата си наметка. Беше му студено, всички кости го боляха, умираше от глад и искаше да спи.

— Като сър Пейтън?

— Точно така. — Бенджамин сложи ръка на рамото на момчето. — Да се помолим за душата му. — Без да чака отговора на момчето, той сведе главата му и произнесе кратка молитва. — … Амин.

— Амин — повтори Хенри.

Бенджамин усети как дясната му ръка се раздвижи за кръстен знак.

— Хайде, Хенри, чака те още работа. Отведи мулетата в обора и поръчай на ратаите да се погрижат за бедните животни. После можеш да си легнеш. Вече е много късно.

— Ами той? — попита страхливо момчето и Бенджамин разбра, че имаше предвид мъртвия.

— Остави го на мен.

— Добре, отче — отговори благодарно Хенри и изчезна в нощта. Стъпките му заглъхнаха, вятърът се усили и студеният дъх на зимата удари стария свещеник право в лицето. Той си представи параклиса и топлата си стая, но не се помръдна от мястото си. Разтърка ръцете си и запристъпва от крак на крак, опитвайки се да разреши загадката. Кой бе убил сър Пейтън? Къде бяха отишли мъжете, след като го бяха убили и бяха изнасилили Джинайва? Дали убийците бяха войници от Блек Торн, или съучастниците на Пейтън се бяха обърнали срещу него и магьосницата? Но защо? За злато? Заради жената? От гняв? Кой можеше да разбере какви сили движеха мъжете? Отецът отново се загърна в наметката и усети, че вятърът се обърна. Беше леденостуден и хапеше като змия. Къде беше лейди Ейприл? Защо не се връщаше? Доброто му сърце се обля в кръв при мисълта, че тя също може да е попаднала в смъртна опасност. Дали щеше да я улучи същата ужасна съдба, която бе сполетяла Джинайва? О, тази зима беше много, много лоша.

Той си представи Джинайва, спокойния й, мелодичен глас и безшумните стъпки. Тя беше винаги уравновесена и макар да не одобряваше заниманието й с тъмните изкуства, той я смяташе за мило и интелигентно същество и беше сигурен, че такава жена не може да не признае и приеме единствения истински бог — стига да й оставеха остатъчно време и да не я притискаха. Как копнееше за деня, в който тя щеше да пристъпи прага на църквата, да се покае за греховете си и да признае християнския бог за свой отец.

Той направи отново кръстен знак и произнесе молитва за живота на Джинайва.

Чу приближаващи стъпки и наостри уши. Двама мъже с тежки ботуши, които скърцаха по замръзналата земя. Ревът на вятъра му донесе откъслеци от гневен разговор.

— Отец Бенджамин — заговори Адриан и старият свещеник отпусна рамене, — къде бяхте толкова време? Казахте ми, че отивате да навестите болните и възрастните, които не могат да посещават божествената служба. О, небеса, но какво е това! Господи! Това е лорд Пейтън!

— Сър Пейтън! — поправи го Бенджамин, опитвайки се да скрие презрението си.

Усети как младият свещеник се наведе над трупа. Другият мъж — сър Бренан? — произнесе тихо проклятие.

— Убит. Пронизан с меч.

— В името на бога, какво се е случило? — Да, това беше дълбокият, загрижен глас на Бренан.

— И аз не мога да си обясня — призна Бенджамин и разказа какво беше открил.

— Но не сте го открили, докато сте посещавали болните селяни, нали? — упрекна го Адриан.

— Прав сте. Реших да навляза по-навътре в гората.

— И защо? — попита недоверчиво Адриан. Когато Бенджамин не отговори веднага, той продължи разгорещено: — Вие ме излъгахте. Излъгахте и сър Бренан, когото лейди Ейприл определи за свой заместник. Това няма да остане без последствия. Само почакайте, докато се върне господарката. Предполагам, че не сте открили нито следа от нея или от мъжете, които тръгнаха с Пейтън?

— Не. Само Джинайва.

— Вещицата! — извика презрително Адриан. — Бог я е наказал за езичеството й.

— Не, не мисля…

— Ще дадете обяснения, когато лейди Ейприл се върне — прекъсна го грубо Адриан.

— Разбира се — съгласи се учтиво старият свещеник.

— Наистина ли вещицата е жива? Къде е?

— В къщата. Айрис и Брит я лекуват.

— Повтарям: небесният отец я е наказал за езическите й занимания.

— Не вярвам…

— Какво знаете вие, старче! — изсъска вбесено Адриан. — Вие нямате достатъчно твърда вяра, за да се опълчите срещу езичниците. — Докато Бенджамин поеме въздух, за да протестира и да му обясни, че Иисус често се е смесвал с грешниците, Адриан заключи: — Не искам да слушам обяснения. Вие заемате определено положение в Сереног и това положение изисква да изпълнявате задълженията си. Какъв пример давате на другите, отец Бенджамин, като напускате замъка, лъжете мен и сър Бренан и се връщате с мъртвия сър Пейтън и недоубитата грешница Джинайва? Тя също ме излъга, за да напусне замъка и да се отдаде на тъмните изкуства. Какво ще кажете в своя защита?

— Не се извинявам за поведението си. Ще говоря с господарката, щом се върне. А що се отнася до Джинайва, тя е била бременна и загуби бебето си.

— Това е божие отмъщение. Бог не понася тварите, заченати извън тайнството на брака. Ако се беше родило, това дете също щеше да стане дивак, затова бог е решил да не го оставя живо. Да го унищожи, преди да е омърсило земното му царство.

— Не говорете така за едно човешко същество — упрекна го меко Бенджамин.

— Било е изчадие на дявола. Носи греховете му и греховете на майка си. Слава богу, че не е оживяло.

Адриан влезе в къщата и старият свещеник се облегна изтощено на стената. Щом веднъж започнеше да говори срещу грешниците и да им обещава жестоки мъчения в ада, Адриан не можеше да бъде спрян.

— Как мислите, какво точно се е случило? — попита сър Бренан. Той беше спокоен човек, изпълняваше съвестно задълженията си и винаги успяваше да запази самообладание. Някои го смятаха за слаб. Според Бенджамин той беше внимателен и умен рицар, който не вземаше прибързани решения.

— Не съм сигурен, но мисля, че тя е видяла как убиват Пейтън, бащата на детето й. След това убийците му са я изнасилили и тя е загубила бебето си.

— Къде е лейди Ейприл? — попита разтревожено сър Бренан.

— Не знам… — Бенджамин обърна лице към мъжа, който в момента носеше отговорност за Сереног. Макар да не можеше да види реакцията му, той усещаше тъгата на сър Бренан, тревогата, която го мъчеше. Бренан не беше най-силният между рицарите на Сереног, но пък беше най-верният и най-добрият.

За съжаление той не беше в състояние да се противопостави на фанатик като отец Адриан. Дръзкият свещеник използваше сър Бренан като прикритие за собствената си власт. Беше стигнал дотам в наглостта си, че се настани в стаята на господарката в голямата зала. Нещо не беше наред и Бенджамин трябваше да разбере какво.

От вътрешността на къщата Джинайва, която досега понасяше стоически манипулациите, нададе сърцераздирателен вик. Бенджамин изпъшка и притисна ръка към сърцето си.

— Трябва да намерим господарката — изрече като на себе си сър Бренан.

— Точно така… и то скоро. — Ала дълбоко в себе си отецът се опасяваше, че вече е много късно. Сереног и жената, която го управляваше, бяха загубени.

Тази мисъл едва се беше оформила в главата му, когато чу тропот на копита и звънтене на сбруя.

— Кой е там? — извикаха стражите на портата.

— Аз съм, Исаак! Отворете портата!

Адриан изскочи от къщата, като че сатаната го гонеше по петите.

— Отворете портата! Вдигнете решетката! Това са войниците, които тръгнаха със сър Пейтън!

Настана миг на колебание. Бенджамин усети до себе си нечие движение.

— Какво става тук? — попита шепнешком Хенри, който изникна внезапно от сенките, сякаш само беше чакал удобен момент да се покаже.

— Отворете портата! — заповяда Бренан и се затича нататък.

Старите вериги заскърцаха жално и тежката метална решетка се раздвижи. Лошото предчувствие в сърцето на отец Бенджамин се задълбочи. Дузина ездачи влязоха с гръм в двора.

— Наистина ли е Исаак? Наистина ли се връщат войниците на Пейтън? — попита тихо старецът и се наведе към момчето.

— Да, той е. И сър Мелвил, и сър Дъглас…

— Познаваш ли войниците? — продължи да пита свещеникът.

— Да, но не всички. Водачът им прилича на гарван. И носи цветовете на Блек Торн.

— Предател… — пошепна Бенджамин, но запази мрачните мисли за себе си. — С тях ли е лейди Ейприл? — попита след малко той, макар да знаеше отговора.

— Не.

— Трябва добре да гледаш вместо мен, момче — зашепна настойчиво старият отец. — Внимавай, моля те! — Той се прилепи до стената на къщичката, надявайки се тъмнината да го скрие.

— Кои сте вие? — извика Бренан.

— Името ми е Ръдиърд от Блек Торн. Аз и хората ми сме съюзници на Пейтън и лейди Ейприл. Макар да носим цветовете на Блек Торн, сме се заклели във вярност на Сереног. — Бенджамин чу как Джинайва изстена и избута момчето по-близо до прозорчето на къщата.

— Значи още не знаете — изрече тежко Бренан. — Имаме тъжна новина. Пейтън е мъртъв. Отец Бенджамин го намерил в гората и докара трупа в замъка заедно с една от жените ни, която е на смъртно легло.

— Говори за вещицата Джинайва — поясни кисело отец Адриан.

— Жива ли е? — Това беше гласът на чужденеца. На Ръдиърд.

— Засега.

— За всичко е виновен лордът на Блек Торн — извика Исаак. — Той и войниците му са намерили Пейтън и жената и са я изнасилили. Сигурно са убили сър Пейтън, като се е опитал да ги спре.

Чуха се уплашени викове и женски плач. Тълпата, събрала се пред къщичката на каменаря, растеше. Мъжете мърмореха недоволно, жените си шепнеха възбудено.

— Това е само предположение — изрече винаги предпазливият сър Бренан.

— Така е, но аз познавам Девлин от Блек Торн. — Пак гласът на Ръдиърд. Няколко непознати мъже го подкрепиха.

— Наистина ли мъжете, които ви придружават, са срещу лорда на Блек Торн? — попита скептично сър Бренан.

— Разбира се!

— Точно така.

— Всички сме ваши съюзници.

Мъжете изразяваха едно и също мнение, но отец Бенджамин усети, че между тях нямаше единство. Имаше неизречени лъжи, дълбоки подводни течения. Бунтът им беше дело на сатаната.