Лиза Джексън
Богинята на любовта (21)

20

Не го прави.

Девлин чуваше вътрешния си глас съвсем ясно. Знаеше, че трябва да спре, че беше опасно да докосва тази жена, да стои близо до нея.

Накажи я!

Кой щеше да плати цената, ако я направеше своя? Беше ли възможно да преспи с нея и да я забрави? Не, това беше абсолютно невъзможно. Не можеше да устои на изкушението да целува сладките й устни и никога нямаше да забрави тъмното желание в златните очи.

В тази жалка плевня, където дъждът трополеше безспирно по покрива, в топлото легло от сено и слама той не беше в състояние да се пребори с изкушението да притежава тялото й.

Дали тя щеше да го приеме? Миналата нощ беше готова. Той се приведе и докосна устните й със своите. Тя се разтрепери, но не се отдръпна: Но не го целуна така смело, както бе направила на Коледа в замъка му.

— Отвържете ме — пошепна тя.

— За да избягате, нали? — Той беше толкова близо, че усещаше вкуса и аромата й. В слабините му нахлу диво желание.

— Не, няма да избягам.

— Вие сте лъжкиня, милейди. Прекрасна, смела лъжкиня. Затова смятам да ви оставя вързана през нощта. Утре сутринта ще видим.

— До утрото остават само няколко часа — възрази тя.

— Значи няма да чакате дълго.

Тялото му копнееше болезнено за нейното. Беше толкова просто да я съблече, да разтвори бедрата й и да се потопи в топлата, влажна, очакваща го утроба. Какво толкова, че щеше да преспи с нея? Господ му беше свидетел, че беше крайно време да си вземе жена. Само при мисълта да я има в слабините му нахлу гореща кръв.

Не, не можеше да се люби с тази жена. Не и сега.

Привлече я към себе си, чу изпъшкването й и бързо уви себе си и нея в жалките одеяла.

— Спете — заповяда дрезгаво той.

— Това ли е наказанието ми?

Ама че нерви имаше тази жена! Да го предизвиква в такъв момент. Безсрамница. Неустоима безсрамница. Обзе го яд и в същото време изпита желание да се изсмее.

— За момента.

— А по-късно? — попита тихо тя.

— По-късно ще видим. — Отказа се от насладата да я притежава, но не защото беше рицар или изпитваше благородни чувства. А защото се страхуваше. Страхуваше се, че ще загуби сърцето си. Че ще се влюби в една изкусителка. В една измамница. В жена, която беше негов враг.

Това бе лудост.

Възмутен от обрата, който бяха взели мислите му, той се притисна до нея, прегърна крехкото й тяло, усети допира на дупето й в слабините си. С едната си ръка хвана вързаните й ръце, с другата обгърна талията й. Тя беше напрегната. Несигурна. Гърдите й се притискаха в рамото му, задничето й интимно се триеше в слабините му. Толкова меко и добре закръглено. Толкова твърдо. Покана.

В името на боговете, той я искаше. Копнееше безкрайно за нея.

Но нямаше да я вземе тази нощ.

Не тази нощ.

 

 

— Точно така е, както казахте — пошепна младият Хенри в ухото на отец Бениамин, докато двамата прекосяваха двора на Сереног. Спряха пред къщичката на пчеларя и момчето допълни: — Отец Адриан живее в голямата зала и спи в спалнята на господарката.

Макар да беше очаквал тези думи, Бениамин въздъхна. Хенри беше неговото око, но всъщност отецът не беше толкова сляп, колкото повечето предполагаха. Незнайно по каква причина хората мислеха, че слепотата е увредила и слуха му, способността му да усеща миризмите, да познава нещата чрез опипване и естествено — умствените му способности.

За свой срам той трябваше да признае, че ги оставяше да мислят, каквото си искат. Нека си въобразяват, че могат да се скрият от него, когато чуваше стъпките им. Нека твърдят, че са престанали да пият — нали той усещаше бирата по дъха им. Нека се кълнат, че посещават редовно литургиите — нали той не беше усетил присъствието им в параклиса. Нека вярват, че бившият им свещеник е сляп и глух.

Това беше единственото му оръжие. Той бе наясно, че в ход е заговор. Опасяваше се, че лейди Ейприл е в опасност. Знаеше, че хората, които се бяха съюзили срещу нея, се държат като най-верни и предани слуги.

Вероятно бяха същите, които го лъжеха, че са присъствали на богослужението. Един ден щяха да изкупуват греховете си пред небесния отец.

Най-лошият беше Адриан. Носеше одежда на свещеник и се преструваше, че е носител на божието слово. В действителност беше злото в човешки образ. Наслаждаваше се на плътските радости и лъжеше. Позор за църквата.

— Трябва да напуснем замъка — обясни тихо старият свещеник, докато се вслушваше в шумовете на нощта. Някъде наблизо стражниците играеха на зарове, пиеха и се смееха. Вятърът се удряше в крилете на старата мелница.

Хенри беше сираче. Родителите му бяха починали от болестта, която преди три години бе върлувала в замъка. След като Ейприл напусна дома си, момчето си нямаше никого другиго, освен отец Бениамин, който се грижеше бащински за него.

— Ще ни трябва малко храна, Хенри, също и кон или муле. Аз ще намеря животното, а ти намери начин да вземеш от килера ябълки и малко пушена змиорка. — Хубаво би било да си набавят и стомничка вино, но не биваше да иска твърде много. Само щеше да събуди ненужни подозрения. В последно време хората в замъка и без това не си вярваха.

— Ще се опитам.

Бениамин хвана момчето за ръкава.

— Не ме разочаровай, Хенри. Боя се, че господарката е в сериозна опасност и само ние можем да я спасим.

— Наистина ли? Приключение ли ни очаква? — попита възбудено момчето.

— Точно така. Хайде, върви. Ела при мен на разсъмване. Щом отворят портите, потегляме. Аз ще обясня на Адриан, че отивам да посетя хората от селото, които са твърде стари и слаби, за да дойдат на литургия.

— Нима ще излъжете? — В гласа на момчето имаше възхищение и Бениамин се подразни. Не защото трябваше да излъже, а защото Хенри приемаше това като геройство.

— Всичко е в името на бога — отговори отецът и измъчено сведе глава, защото съвсем не беше сигурен, че изпълнява божията воля… Въпреки това сърцето му подсказваше, че няма друг избор. Съдбата на Сереног беше в неговите стари, уморени ръце.

 

 

Пейтън простена мъчително. Имаше усещането, че са заселили в главата му цял кошер, че са го удряли безмилостно с тояга и тялото му е станало на каша. Обърна се на другата страна, примигна и се озова срещу дузина мъже, образували кръг около него и Джинайва. Защо и тя беше тук? Спокойното й иначе лице изразяваше загриженост.

— Исусе Христе! — изруга той, разтърка очи и си пожела да му дадат нещо, за да сложи край на болезненото бучене в главата си.

— Ето, изпий това. — Нежният й глас беше балсам за душата му, а хладните й ръце, когато го помилва и му поднесе стомничка с вода, бяха истинска благодат. Той отпи голяма глътка. Вода!

— Вино — изфуча сърдито Пейтън и се надигна. — Трябва ми вино. — Огледа изпитателно мъжете, които стояха около него — мъже, чиято вярност беше купил, и други, които бяха предали Блек Торн и господаря си и вероятно имаха по-специални основания да се присъединят към него.

Не биваше да го виждат в това жалко положение. Той се стегна и стана толкова бързо, че му се зави свят и едва не се строполи отново на пода.

— Къде са? — попита глухо той и огледа руините наоколо, обзет от недобро предчувствие.

— Вашите заложници? — попита Ръдиърд, мършавият капитан на стражата в Блек Торн. Предателят.

— Да, за тях говоря. — Пейтън обиколи с големи крачки стария хан, решен да претърси всички тъмни ъгли и да открие подлия хлапак и сестра си.

— Спестете си усилията. Те не са тук — спря го Ръдиърд. — Лордът на Блек Торн успя да си върне сина и взе сестра ви.

— Не! — Изведнъж спомените се върнаха в главата му. В името на боговете, не! Беше му все едно какво ще си помислят мъжете, когато се втурна като луд към скривалището. Избута с мъка големия камък, треперейки от страх. Дупката под него беше празна, кожените торбички бяха изчезнали. — Проклятие!

— Правилно го казахте — кимна Ръдиърд и спокойният му глас заглуши мърморенето на мъжете. — Лордът от Блек Торн си е върнал и златото, което му откраднахте. Вече нямате нищо. Нито пари, нито заложници, нито дори кон.

В гърдите на Пейтън пламна гняв и прогони и последната мътилка в главата му. Как можа да допусне всичко това? Защо прояви такова престъпно безгрижие? Спомни си как седеше до огъня със сестра си и бъбривото хлапе. Беше ял препечено месо и изпи две-три чаши вино. Почувства се толкова заситен и упоен, че не можа да задържи очите си затворени. Вместо веднага да тръгне, настоя да си починат.

— По дяволите — промърмори той. В следващия миг размаха ръце, сякаш искаше да сграбчи някого, защото най-сетне бе проумял измамата на Ейприл. Тя бе упоила не момчето, а него! Проклетата му сестра бе посмяла да се изправи насреща му. Той изскърца със зъби и стисна ръце в юмруци.

— Какво има? — попита Джинайва и пристъпи към него с обичайния спокоен израз на лицето си.

— Упоили са ме — изръмжа той и хвърли бърз поглед към мъжете, които беше купил. Един бе намерил стомна с вино и пиеше на големи глътки. — С отровата, която ти ми даде.

— Но как?

Ръдиърд рязко отклони поканата да пие вино от стомната и отиде до огъня. Пейтън си припомни как Ейприл му бе предложила „последна чаша“. О, да, сестра му беше умна жена. Но все пак не достатъчно умна.

— Нямам представа. Спомням си как налях течността от шишенцето в чашата на момчето, но сега си мисля, че Ейприл е изсипала отровата в моята чаша и е напълнила шишенцето с нещо друго. — Защо не бе проверил? Защо не бе вързал и Ейприл, както бе постъпил с момчето?

— Значи се провалихте — заяви Ръдиърд и разпери ръце, сякаш това беше прост факт, разбираем за всеки.

— Съгласен съм, направих грешка. Но смятам да я поправя колкото се може по-скоро. — Пейтън се взираше като замаян в черната дупка, където бе скрил торбичките с откраднатото злато и скъпоценностите.

— Провалихте се — повтори Ръдиърд и този път гласът му прозвуча много по-близо. Топлият му дъх опари тила на Пейтън.

— Това не е провал, а само една грешна стъпка. — Пейтън се обърна рязко, тъкмо навреме, за да види проблясването на стоманеното острие.

Джинайва изпищя.

Пейтън се наведе, но не беше достатъчно бърз. Мечът на Ръдиърд се заби дълбоко в корема му. Без да бърза, убиецът завъртя оръжието. Остра болка прониза тялото на Пейтън. Не можеше да повярва. Този жалък страхливец бе забил меч в корема му! Доволно усмивка разкриви лицето на Ръдиърд и разкри кривите му зъби.

— Велики боже, не! — изплака Джинайва.

Краката на Пейтън затрепериха, сякаш не можеха да носят повече тежестта му.

— Не, не, не! — Когато той се свлече на колене, Джинайва се хвърли върху него. — О, Пейтън, о, божичко, не! Моля ви, пощадете го, моля ви… — Очите й се напълниха със сълзи. — О, Пейтън, аз те обичам… нося твоето дете… моля те, не умирай… моля те! — Той изхърка и падна по лице. Вече не можеше да спечели своята битка.

Ръдиърд все така спокойно измъкна меча си от корема на Пейтън и в помещението отекна грозен шум.

— Вие се провалихте. Водачът има само един шанс.

Измъченото лице на Джинайва се разми пред очите му, стаята се завъртя.

— О, Пейтън, любов моя, твоят син има нужда от теб.

Баща? Той ще стане баща? Пейтън протегна ръка и улови студените й пръсти. Тя разбра какво искаше да й каже и сложи ръката му върху корема си. Туниката й стана на кървави петна — неговата кръв, проумя той и втренчи мътен поглед в мъжа, който бе измамил не само него.

Ръдиърд, неверният капитан на стражата, не беше негов съюзник. Светът се смали и в същото време се отдалечи.

Джинайва го взе в обятията си и го залюля като бебе. Вдигна глава към Ръдиърд и проговори тихо:

— Проклинам ви.

— И други са го казвали, жено.

— Ще се видим отново в ада — изпъшка Пейтън и устреми поглед в тясното лице на Ръдиърд. Имаше чувството, че се намира пред скелет. Притъмня му.

Ръдиърд се изсмя и смехът му беше като пращенето на сухи листа под копитата на жребец.

— Не ме чакайте.

Джинайва хълцаше. Или беше друга жена? Ейприл? Майка му? В главата му беше хаос и му беше студено, толкова студено, като че беше погребан в сняг и лед.

— Какво ще правим с жената? — попита дълбок глас, някой от мъжете издърпа Джинайва да стане. Лишен от топлите й ръце, Пейтън се опита да разбере кой беше попитал, но вече не виждаше нищо. Съзнаваше, че трябваше да спре онова, което се готвеха да й сторят, но нямаше сили да се раздвижи.

— Правете, каквото щете. Все ми е едно — изрече равнодушно някой. Ръдиърд. Да, Ръдиърд.

Някъде изпищя жена. Плачеше и се молеше…

— Не, моля ви, недейте… не, не… о, майчице… не ме оставяй да страдам така… — Пейтън не можеше да стигне до нея, не можеше да каже нито дума. Чуваше груби смехове, пиянски гласове, шум от борба, измъчените викове на Джинайва. А после в ушите му остана само слабо бучене. Накрая и то спря.

Пейтън от Сереног, незаконен син, отгледан и възпитан от господар, който не го обичаше, Пейтън от Сереног, който така и не бе разбрал, че има жена, която го обича истински, загуби последната си битка.