Лиза Джексън
Богинята на любовта (20)

19

Ейприл се държеше отчаяно за седлото. Конят й галопираше като вятър след жребеца на Девлин. От небето се лееше проливен дъжд. Пътеката между дърветата се разшири и Девлин се обърна на юг.

Към Блек Торн.

Сърцето й се вледени. Щеше да се върне в замъка, където само преди два дни беше танцувала и флиртувала с лорда, облечена в сватбената рокля на майка си. Двамата се смееха, ядяха и пиеха, шегуваха се и се целуваха… сякаш всичко това беше станало в друг живот.

Беше й много неудобно да язди с вързани ръце и често се залюляваше застрашително на седлото. Не можеше да пази равновесие, защото не държеше юздите, за да усеща движенията на коня и да го контролира. Можеше да се хвърли на земята, когато животните забавеха ход, но какво щеше да спечели? Можеше ли да избяга с вързани ръце? Даже да успееше още веднъж да надхитри Девлин, в което сериозно се съмняваше, нямаше да стигне далеч без кон. Очевидно той не й вярваше, за да освободи ръцете й. Вероятно щеше да я остави вързана и когато спрат да починат.

Минаха часове, откакто бяха излезли от стария хан, бързо се здрачаваше. Беше й студено, умираше от глад, краката й бяха изтръпнали. Но нямаше смисъл да се оплаква, затова стисна здраво зъби и се примири със съдбата си.

Какво ли ще прави с мен, запита се тя и се вгледа в широките рамене на Девлин. Той препускаше пред нея бодър и свеж както в началото на принудителното им приключение. Припомни си какво беше да го докосва, да го целува и изпита дива болка. Всичко това беше безвъзвратно отминало. Всяка мисъл за любов помежду им беше само глупав спомен. В момента беше най-голямата му неприятелка. И нищо друго. Може би щеше да я хвърли в затвора? Да я използва като заложница, както Пейтън беше използвал Джейл? Дали щеше да я освободи срещу откуп?

Но откъде щяха да дойдат парите? Раклите на Сереног бяха празни. Точно заради това тя беше тръгнала по пътя на лъжата и измамата. Сега й се искаше всичко това да не се беше случвало, но не можеше да върне миналото. Представи си родния дом и хората, които й бяха поверили живота си, които се беше заклела да защитава. Тя бе предала тези хора. Измами доверието им. Провали се. Пред очите й преминаха добре познатите лица — от намръщения колар до момичетата, които събираха яйцата, от хапливия пекар до Едуин, вечно засмян момък с червени бузи… или Мери, която чакаше близнаци. Дали вече се бяха родили? Дали бяха оцелели?

Щом падна мрак, Джейл се оплака, че е уморен и гладен. Ала Девлин настоя да продължат пътя си. Спряха за малко край един поток, за да напоят конете и да се облекчат. За ужас на Ейприл лордът не се отдели от нея, даде й само минута да се скрие зад един нисък храст.

Може би бяха минали часове, когато Девлин най-сетне се вслуша в молбите на сина си, а може би и сам усети умора. Спряха в самотен селски двор, след дълги преговори с едър като мечка селянин получиха гореща вечеря и постеля в плевнята.

Тънката като върлина селянка изглеждаше изтощена до смърт. По заповед на мъжа си тя окачи над огъня котле с гъста супа. Огледа бегло ремъците, с които бяха вързани ръцете на Ейприл, но не каза нито дума, а продължи да си върши работата.

Ейприл и Джейл топлеха ръцете си на огъня. Пилетата се бяха прибрали за нощувка под навеса, а от перваза на прозореца ги наблюдаваше недоверчиво гарвановочерна котка. Зелените й очи святкаха заплашително и кучето не смееше да се приближи.

Селската къща беше просто наредена. По стените висяха сечива, в дъното на стаята се виждаше голяма маса. Около огъня бяха поставени два стола и пейка, в ъгъла беше сковано голямо легло. В близост до задната врата в стената бе забита кука, на която висяха няколко ката дрехи. Отзад явно беше оборът за животните — чуваше се блеене на овце и мучене на крави.

Ейприл седна на пейката и опита да започне разговор с жената на селянина. Но тя или беше сънена, или се страхуваше до смърт от мъжа си, защото мълчеше упорито. Единственото, което Ейприл можа да разбере, беше името й — Мина.

Когато селянинът и Девлин излязоха да се погрижат за конете, Мина очевидно се отпусна. Джейл шареше по стаята, събуди заспалите пилета, които закрякаха и протестиращо запляскаха с криле. Кучето се изтегна пред огъня и жадно подуши миризмата, която се носеше от котлето.

— Очевидно сте в беда, мадам? — попита Мина и погледна многозначително вързаните ръце на гостенката си.

— Може и така да се каже. — Ръцете на Ейприл бяха изтръпнали под натиска на тесните ремъци, празният й стомах се бунтуваше.

— Пленница ли сте?

— Засега…

— Според мен всички жени са пленници. — Селянката въздъхна и разбърка супата. Осветеното й от огъня лице беше обрулено от вятъра и набръчкано, под вехтата кърпа се подаваше посивяла, мазна коса.

Девлин влезе през задната врата и донесе със себе си миризмата на коне, тор и прах.

— Мъжът ви каза, че ще се върне, щом се погрижи за конете — каза той на Мина.

Жената вдигна рамене и сипа супата в чинии върху дебели порязаници хляб. Ейприл се справяше много трудно с вързаните си ръце, но Девлин не й предложи да развърже ремъците. А когато Джейл му каза, че дамата ще се нахрани много по-добре, ако не е вързана, лордът удостои сина си с толкова мрачен поглед, че момчето не посмя да се обади повече.

А тя беше твърде горда, за да го помоли лично да я развърже. Срещна погледа му и когато видя горящия в сивите очи гняв, упорито вирна брадичка. Нямаше да се примири с ролята на победената. По-добре да се пържи в ада, отколкото да помоли за милост.

Джейл и Мина дадоха остатъци на кучето и то се нахвърли жадно на храната. Пилетата се успокоиха, свиха опашките си и задрямаха.

Супата беше великолепна. Гореща, подправена с лук, с много хляб. Ейприл усети в стомаха си приятна топлина и доволно отпи глътка бира от канчето си. Селянинът им показа плевнята, където щяха да поспят. Помещението беше точно над обора, където бяха подслонени две овце и две крави.

Мина им подаде няколко вехти одеяла и засрамено се извини:

— Съжалявам, но това е най-доброто, което имаме.

— Не се притеснявай, одеялата са добри — успокои я Ейприл и жената хвърли поглед към Девлин, който заедно със селянина пълнеше яслите със сено.

— Той… добре ли се държи с вас? Твърди, че е барон… Каза, че бил самият лорд на Блек Торн.

— Точно така — кимна с усмивка Ейприл.

Мина смръщи чело.

— Блек Торн — повтори тихо тя, сякаш това бяха лоши думи. — Страшен човек — пошепна като на себе си тя и се прекръсти. — Жена му и нероденото му дете били убити… Много хора смятат, че той е виновен за смъртта им. — Тя хвърли още един бърз поглед към мъжете и добави: — Лейди Гленда беше упорита дама. С огнен темперамент. Истинско предизвикателство за мъж като него. — Тя помълча малко и заключи: — Иска ми се да ви помогна, но ако направя нещо, Сам ще ме пребие.

— Благодаря ви, бяхте много добра с мен. Не ми е нужно нищо повече.

Тъмните очи на жената огледаха плевнята и в погледа й светна загриженост.

— Какво се мотаеш, жено? Нямаш ли си работа долу? — изръмжа грамадният селянин с топчест нос и дебели устни. Лицето му бе осветено от две свещи, закрепени върху пейката в близост до коритото с вода. През вратата влизаше червеникава ивица светлина от огъня. Сам заплаши жена си с пръст. — Погрижи се за гостите, но не им досаждай с приказките си. — Той се зае отново с работата си, като промърмори нещо за глупавите, неблагодарни жени.

Мина извъртя очи и отново се обърна към Ейприл.

— Ще ви донеса мокра кърпа да се измиете. — Тя се върна в стаята, докато мъжът й продължаваше да ръмжи, недоволен, че бе посмяла да му се противопостави.

— Жените трябва да се държат изкъсо — заключи ядно той. — Защото си въобразяват, че са кой знае какво, и започват да искат още повече. — Той се изсмя грозно и изпухтя, убеден, че е най-умният мъж в страната.

Ейприл имаше голямо желание да скастри грамадния грубиян, но беше достатъчно умна да си държи устата затворена. Макар и трудно, успя да се изкачи по дървената стълба към плевнята. Джейл вече се бе увил в едно одеяло и се беше разположил в ъгъла, където таванът беше най-нисък. Беше изровил нещо като гнездо в мекото сено и вече похъркваше тихо, уморен от дългата езда.

Ейприл хвърли одеялото си върху купчина сено в близост до стълбата. От това място виждаше добре тъмните очертания на кравите, козите и овцете, както и трите коня, подслонени в малкия обор. Животните бяха неспокойни и пръхтяха, миришеше на тор, но поне бяха на сухо и топло. Въпреки злобните забележки на селянина тя беше благодарна за храната и подслона.

Чу стъпки по стълбичката и видя главата на Мина. Застанала на последното стъпало, жената й подаде намокрена кърпа, сгъната на две.

— Не е много, но след това ще се почувствате по-добре — рече тя.

— Много ти благодаря. — Ейприл пое кърпата и докосна пръстите на жената. Без да промени изражението си, Мина се вкопчи в кожения ремък, който стягаше ръцете на гостенката й.

— Не е редно да връзват жените — пошепна едва чуто тя. — Нито една жена не бива да бъде връзвана. — Гласът й пресекна. — Знай, момиче, че мъжете имат много начини да отнемат свободата на жените. Всички го смятат за нормално, но според мен е грешно. Все едно дали става дума за селянка, лейди или уличница, жените не бива да бъдат връзвани.

Като чу тежките стъпки на мъжа си, тя се спусна бързо по стълбичката и изчезна в мрака.

Ейприл се облегна на гредата и се вслуша в преживянето на животните долу. Къде беше Девлин? Изненада се, че я бе оставил сама толкова дълго, защото със сигурност очакваше, че тя отново ще се опита да избяга. Но къде би могла да отиде?

Можеш да откраднеш кон. Щом селянинът се прибере при жена си и Девлин заспи.

Веднъж вече го беше направила и в резултат лордът намери Пейтън и освободи сина си.

Девлин нарочно й бе позволил да се измъкне от леглото му, за да я последва. Това беше напълно ясно. Не, трябваше да измисли друга тактика. Тя затвори очи и се вслуша в шума на дъжда, който трополеше по покрива. Момчето дишаше равномерно и очевидно спеше дълбоко. Вятърът виеше около къщата, един от конете тихо изцвили. Девлин щеше да се появи скоро. Какво щяха да й донесат следващите часове? Двамата щяха да останат насаме — момчето със сигурност нямаше да се събуди. И какво? Тя си спомни последната им нощ, страстта, усещането на ръцете му върху тялото си, начина, по който копнееше за ласките му, дивото желание да се люби с него. Беше готова да го умолява да й отнеме девствеността.

Тази мисъл я накара да се изчерви. Не, това нямаше да се случи още веднъж. Той не й вярваше и нямаше да я развърже. Нямаше да я докосне, да я целуне… никога вече. Ако все още я желаеше, това желание беше чисто плътско, нормалната жажда на мъжа да се люби с жена, потребността да владее и покорява без капчица привързаност и любов.

При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Между тях нямаше любов, само недоверие и похот. Плътска жажда, за която не искаше да мисли повече. Нямаше да мисли и за бягство. Не и тази нощ. Беше уморена, имаше нужда от сън. Утре, щом се събудеше, щеше да потърси начин да надхитри проклетия звяр от Блек Торн и да спаси не само собствената си кожа, но и родния Сереног.

О, Сереног! Сърцето й натежа от болка. Как копнееше да се завърне у дома, да види отново познатите лица… Вярно, стенните килими бяха вехти и се късаха, нямаха достатъчно храна, за да преживеят зимата, мазилката падаше от стените, нямаха дори слама да я разпръснат по пода, но Сереног беше нейният дом, нейното убежище, нейното място на света. Хората, които живееха там, зависеха от нея. Трябваше да намери начин да спаси своя роден дом, да върне отново предишното му великолепие. Без да краде.

Без да отвлича невинни деца. Без да убива.

Проклето да е сляпото честолюбие на Пейтън!

В ада да иде дано с желанието си да се прави на велик!

Онова, което преди две десетилетия бе станало между майката на Ейприл и Морган от Блек Торн, трябваше отдавна да бъде погребано. Ейприл разбираше потребността на Пейтън да се докаже. Даже след като лорд Реджис, бащата на Ейприл, почина и лейди Ровелда скоро го последва, покосена от болестта, от която страдаше и мъжът й, Пейтън не намери сили да прости на майка си.

— Прости ми, синко — прошепна тя накрая и се опита да вземе едрата ръка на сина си в своята — ужасно измършавяла и със сини жилки. Майка им беше на смъртно легло. Лицето й бе загубило цялата си жизненост, погледът беше мътен, косата посивяла. — Зле стана с тебе… Трябваше да те махна от Сереног, да те изпратя на място, където никой нямаше да ти напомня, че си дете на друг мъж.

— Защо? — попита я учудено Пейтън. — И ти ли не ме искаш? Защо тогава не се опита да се отървеш от мен, преди да се родя, както са те съветвали всички?

— Не! Аз те исках, въпреки… Само че Реджис, той… — Тя премести поглед от едното си дете към другото. — Той никога не ми прости, че родих дете от друг мъж.

— Но ти си била принудена! — извика възмутено Ейприл. Тесните устни на Ровелда се изкривиха в цинична усмивка.

— Предполагам, че наистина трябваше да се самоубия, за да защитя честта на семейството… Всички говорят за чест… — Тя пое немощно въздух.

— Вместо това си родила копеле и си допуснала цял живот да му се подиграват и да го унижават. — Лицето на Пейтън, до преди малко бледо като платно, изведнъж пламна от бушуващия в гърдите му гняв.

— Аз те отгледах… — възрази тихо майката.

— Но нямаше достатъчно твърдост, за да ме защитаваш.

— Прав си… — Тя размърда леко глава. Очевидно всяко движение й причиняваше болка. — Бях страхливка. Реджис искаше свой син и…

— И децата, които ти му роди, се оказаха горчиво разочарование — довърши изречението Ейприл. И тя беше развълнувана. Макар да знаеше за обстоятелствата около раждането на Пейтън, никога не беше говорила с майка си за това.

— Да… Но съдбата решава. Ти, дъще, ще бъдеш господарка на Сереног. Трябва да се омъжиш, и то скоро. Сереног има нужда от силен барон и от наследник.

— А какво ще стане с мен? — поиска да узнае Пейтън и пристъпи по-близо до леглото на майка си. Приведе се към нея и я погледна в лицето. — Какво ще стане с мен?

— Ти ще продължиш да живееш в голямата зала, ще помагаш на сестра си и ще я съветваш.

— Може аз да стана господар. Кръвта ми е господарска.

— Може би, но няма начин да станеш господар на Сереног — отговори глухо майката. Връхлетя я пристъп на кашлица и тя се надигна от възглавниците. Слугинята побърза да се погрижи за господарката си. Изтри окървавените й устни, настани я удобно и се обърна предупредително към децата й.

— Господарката е уморена. — Във въздуха се усети полъхът на приближаващата смърт.

— Да… оставете ме сама… — пошепна Ровелда. По челото й блестяха капчици пот, бледите й устни бяха напукани. Тя погледна децата си и на лицето й изгря тъжна усмивка. — Направих, каквото можах — заяви тихо тя.

Това беше последният път, когато Ейприл видя майка си жива. Само след час им съобщиха, че господарката на Сереног е предала богу дух.

Тогава Пейтън даде воля на тъмните си страсти. На желанието си да убива.

Сигурно съм била сляпа, за да не го видя, каза си ядно Ейприл. Благодарна, че й беше останал поне братът, тя му даде твърде много власт, твърде много авторитет, твърде много права и той си въобрази, че може да влияе върху управлението на имота. Апетитът му се събуди, а заедно с него нарасна и жаждата му за отмъщение.

Той никога не прости на Ровелда, че го е родила. А чувствата му към мъжа, който го бе създал, към воина, който бе изнасилил майка му, беше й направил дете и никога не бе признал сина си, преливаха от ненавист и жажда за мъст. Вместо да се уталожи с годините, това желание се засилваше. Морган от Блек Торн вече не беше между живите, но синът му продължаваше да го мрази.

А Ейприл имаше твърде много работа, за да се опита да укроти брат си.

Тя се уви в одеялото и отвори кърпата, за да изтрие лицето си — и откри в нея нещо твърдо и остро, просто ножче с костна дръжка и дълго, смъртоносно острие. Оръжие. Средство за бягство. От Мина, потиснатата жена на грамадния селянин.

Ейприл завъртя оръжието в ръцете си и си припомни какво бе казала преди малко Мина: нито една жена не бива да бъде връзвана. Нито една.

След секунда чу стъпки. Някой се изкачваше по стълбичката към плевнята. Тя пъхна ножа в сеното под одеялото си и се опита да изтрие лицето си, доколкото можеше с вързаните ръце. Дано само той не забележеше ножа в сеното!

Когато Девлин влезе в плевнята, тя го посрещна с лудо биещо сърце. Въпреки това продължи да трие лицето си с мократа кърпа, сякаш не го виждаше. Сякаш не усещаше дъха му и не възприемаше познатата миризма на тялото му.

Никога нямаше да признае пред себе си, че го усещаше с всяка своя фибра. Сетивата й бяха съсредоточени върху движенията му.

Скритият в ъгъла Джейл въздъхна сънено и се обърна на другата страна. Девлин се поколеба за миг, после се наведе под ниския покрив и се запъти към нея. Тя се направи, че не го забелязва, и дори не вдигна очи, когато той застана пред нея. Едва когато се сети, че той можеше да забележи ножа, единствената й възможност за бягство и спасение, реши да реагира.

— Е, лейди Ейприл? — проговори мъжът и клекна само на сантиметри от нея, така че главите им се докоснаха. — Как ще спим тази нощ? — Дъхът му помилва бузата й. — Не смея да ви оставя сама, защото на сутринта сигурно няма да ви намеря. А ако ви взема в ръцете си, не мога да кажа какво ще се случи.

Той протегна ръка и помилва светлата къдрица, паднала на бузата й. Ейприл се задъха. Плевнята изведнъж стана по-тясна, конете и другите животни бяха някъде много далеч.

— Изкушавате ме, лейди Ейприл. Както Ева е изкушила Адам.

— Но аз не ви предлагам ябълка.

— Така ли? Може би трябва сам да си я открадна?

Тя преглътна с мъка, защото знаеше за какво говори той. За девствеността й.

— Вие няма да ме отблъснете — продължи тихо той и сложи собственически ръка на рамото й.

— Аз нямам ябълка — пошепна едва чуто тя.

Пръстите му се плъзнаха към гърдите й, към нежната им закръгленост под грубата материя на туниката. За неин ужас предателското зърно веднага щръкна в очакване. Той го потърка с палец и тихо се засмя.

— Може би, но ще ми подарите сладък грях — произнесе задавено той. — Сладък, сладък грях. Нима не знаете, че мъжът може да се загуби в такъв грях, че е готов да жертва за него дори безсмъртната си душа?

Кръвта потече по тялото й като гореща лава и дълбоко в нея се събуди безименен копнеж. Тя се опита да го отрече, но напразно. Той мушна ръка под туниката й и топлите му пръсти се плъзнаха по ребрата. Тя потисна стона си, устоя на напора да падне в ръцете му. Само гърдите й реагираха. Когато пръстът му потърка твърдото зърно, в слабините й пламна желание. Той докосна с върховете на пръстите си чувствителната кожа и бързо се отдръпна. Тя не смееше дори да диша. Ръката му я дразнеше, милваше и се движеше по начин, който събуждаше в тялото й желание за още. Представи си тялото му върху своето и потръпна. Видя го пред себе си гол, корав и мускулест, тръпнещ от желание. Видя как разтвори бедрата й и проникна в нея, за да изживее онова, което наричаше сладък грях.

— Би трябвало да ви счупя вратлето за всичко онова, което направихте — пошепна дрезгаво той и тя се върна рязко в действителността. — Но започвам да мисля, че намерих много по-приятен начин да ви накажа.