Лиза Джексън
Богинята на любовта (15)

14

Девлин се отпусна на постелята до Ейприл, едрото му тяло се прилепи до нейното. Тя си заповяда да диша равномерно, макар че сърцето й биеше като лудо и дробовете й сякаш не получаваха кислород. Опита се да се отпусне, но всяко мускулче по тялото й и всички нерви бяха напрегнати. Как щеше да лежи до него още час или два и да усеща тялото му?

Не мърдай. Отпусни се. Той не бива да знае, че си будна.

Тя усети как той се раздвижи и се надигна на лакът, за да я погледне. Какво можеше да различи в мрака? Топлият му дъх погали лицето и косите й. Тя въздъхна тихо, после стисна здраво зъби, защото усети как пръстът му се плъзна по раната на бузата й.

— Ще убия онова копеле — прошепна Девлин. — Заради Джейл и за онова, което стори на Ейприл… о, Исусе Христе, какви ги говоря! — В гласа му звънна отчаяние и Ейприл разбра, че и той беше объркан като нея.

Той сложи ръка на кръста й, мушна се под завивката и я привлече към себе си. Тя беше уверена, че изтощението и дългата липса на сън ще го приспят само след няколко минути, затова не се помръдна. Само се вслушваше в дишането му и се взираше в сянката на поста пред палатката, който ходеше напред-назад, за да не заспи.

Спи, спи, повтаряше тя и се надяваше всички мъже, коне и особено проклетите кучета да потънат в дълбок, непробуден сън, който да й позволи да избяга.

Девлин въздъхна дълбоко и се зави до брадичката. Ръката, която беше на кръста й, се плъзна под туниката, помилва ребрата и се устреми към гърдите.

Стомахът й се сви на топка. По вените й потече гореща кръв и макар да не се помръдна, зърната й се втвърдиха и щръкнаха. Той ги потърка с палец и отново въздъхна. Велики боже, какво сладостно мъчение. Гърдите й се издуваха, сякаш се пълнеха с мляко и Девлин простена.

Спеше ли той, или беше буден?

Ейприл не можеше да разбере. Пръстите му бяха топли и внимателни, той дишаше в рамото й и в свивката на шията й, която тръпнеше в очакване. Не мърдай, по дяволите! Не позволявай на тялото си да вземе връх. Трябва да избягаш! Мисли за бягството — за нищо друго, Ейприл!

Девлин отново простена, обърна се и я претърколи, така че тя се озова върху него, с гръб върху гърдите му. Той я прегърна и мушна двете си ръце под туниката й. Господи, каква лудост! Пръстите му масажираха гърдите й и тя едва се удържа да не раздвижи дупето си в същия ритъм срещу корема му и да се наслади на допира до твърдия му член, който напираше към нея през панталона.

Телата им прилепваха едно до друго. Тя искаше да се притисне към него, да се раздвижи, да го гледа в лицето и да слее устните си с неговите, но не посмя. Устните му милваха рамото й и изпращаха по тялото й сладостни тръпки — желание, копнеж, жаждата да запълни тъмната, дълбока празнота в утробата си.

Тя си представяше как ще захвърли дрехите си и ще се обърне гола към него, ще зарови пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му и ще потърси плоските зърна на гърдите. Представи си как голото й тяло ще се плъзне надолу по неговото, докато стигне до напращялата от желание мъжественост, как членът му ще я изпълни и ще премине бариерата на девствеността й, за да й покаже какво означава да е жена… да се люби. Лордът на Блек Торн ще я въведе в тайнството на любовта…

Боже господи, какви бяха тези мисли!

Докато пръстите му се плъзгаха по голата й кожа, тя полагаше отчаяни усилия да остане неподвижна, да се преструва, че спи, да не реагира на докосванията. Ръцете му усилиха натиска, той се раздвижи под нея, коравият му член се притисна настойчиво към гърба й, потърка се в грубата материя на панталона и тя усети как интимните й части овлажняха.

Не можа да се удържи и простена тихо. Изви гръб към него и се запита какво ли щеше да стане, ако му позволеше достъп до тялото си — треперещо, горещо от желание, изпълнено с очакване да го усети в себе си.

Едната му ръка се плъзна надолу, мушна се под колана на неудобния панталон, пръстите помилваха голата кожа и навлязоха между къдравите кичурчета между бедрата.

Ейприл се разтрепери.

Не! Не можеше да му позволи това.

Въпреки това тя не се раздвижи. Само стисна здраво очи и шумно пое въздух, когато пръстите му намериха път навътре, стигнаха до ръба на тайнственото място в тялото й, разтвориха го и продължиха нататък.

— О, да, малката ми, ти ме искаш — пошепна мъжът. — Дори насън ме искаш.

Значи той беше повярвал, че тя спи! О, небеса, докога щеше да поддържа тази измама? Тялото й нямаше да го допусне.

— Толкова си влажна, Ейприл от Сереног, а аз съм твърд… като стомана. Мога да те пронижа с един тласък.

На челото й избиха капчици пот. Беше толкова лесно да се обърне в ръцете му и да го целуне, да го помоли да направи точно това, за което говореше.

Пръстът му се плъзна още навътре и намери една точка, за чието съществуване изобщо не бе подозирала. Тя простена задавено.

— О, това ти харесва, нали? — Милувката беше дразнеща, усещането беше невероятно силно, тялото й пламтеше и тя имаше чувството, че изгаря в пламъците на копнежа. Този мъж я подлудяваше!

— Какво ще направиш, ако започна да те милвам на същото място с език? Или предпочиташ члена ми?

С език? Тя беше чувала за тези неща, но никога не беше помисляла, че предложението му да направи нещо, докато досега беше смятала за отвратително, ще събуди в сърцето й такъв копнеж. Представи си как устата му щеше да я докосва, да я вкуси и да я милва — това със сигурност беше раят… не, адът… не… О, господи, какво правеше той? Без да бърза, Девлин разтвори скритите й гънки и пъхна вътре още един пръст. Без да усеща какво прави, тя се раздвижи, прие го дълбоко в себе си, поиска всичко.

— Будна ли сте, лейди Ейприл? Не усещате ли как ви желая? Не усещате ли как копнея да се слея с вас? Толкова сте гореща и влажна… и се обзалагам, че имате вкус на жена и вино. — Той шепнеше страстните си думи до голото й рамо и продължаваше да изследва с пръсти копринената глъбина между бедрата й, а с другата ръка да масажира гърдите й.

— Искам да се любя с теб, лейди Ейприл, но не сега — изрече тихо Девлин, оттегли ръката си и я остави неудовлетворена, изпълнена с неосъществен копнеж.

О, не! Не можеше да я остави сега, не и в мига, когато трябваше да й даде всичко от себе си. Имаше толкова много, което тя искаше да знае, толкова много, на което той можеше да я научи. Двамата бяха стигнали толкова близо до… до какво?

— О, не, не сега… няма да го направя, докато спиш. Искам да си будна, скъпа, да ме гледаш в очите, да виждаш как те докосвам, да усетиш как прониквам в теб… Тогава ще ти покажа какво означава да си жена и да се любиш с мъж… с истински мъж.

Той й се подиграваше! Защо така внезапно беше издърпал ръката си? Сигурно през цялото време е знаел, че тя е будна! Девлин я положи до себе си и без да каже дума, вдигна панталона й и приглади туниката. Сякаш никога не я беше докосвал, сякаш нямаше представа каква е на допир голата й кожа. А тялото й крещеше за ласките му.

Девлин я обърна на една страна, вдигна завивката до шията й и пошепна:

— Желая ти приятни сънища, малката ми. — И избухна в тих смях, сякаш онова, което бе направил преди малко, беше игра — забавление за него и унижение за нея.

Бузите й пламтяха от срам и все пак… въпреки смущението си тя очакваше с нетърпение следващите интимни милувки. При тази мисъл й се дощя да закрещи. Защото знаеше, че няма да има следващ път.

Тя щеше да се погрижи за това.

Тази нощ щеше да избяга. Все едно по какъв начин, но трябваше да се махне от него и никога повече да не го види. Трябваше да осигури достатъчно разстояние между себе си и този ужасен, изкусителен, тайнствен мъж.

 

 

— Е, къде са другите? — попита момчето и погледна изпитателно Пейтън над пламъците на огъня. — Къде е бандата ти от крадци и главорези?

— Ще дойдат, не се безпокой. Утре рано ще са тук — отговори Пейтън, макар неспокойно да се питаше къде се бавеха войниците му. Често ставаше и отиваше до прозореца, за да потърси някаква следа в мрака. Цял ден беше ходил неспокойно напред-назад. Чакаше. Провери запасите от храна, поддържаше проклетия огън и постоянно си повтаряше, че лорд Девлин и войниците му могат да се появят всеки момент. Според първоначалния план съучастниците му трябваше да пристигнат днес по здрач. Досега обаче не се беше върнал нито Бернард, нито Самуел, който тръгна на изток. Те трябваше да минат от другата страна на реката и да пристигнат в стария хан с падането на нощта. А пък Роджър, Исаак и Мелвин, воините, които запалиха факлите на билото, имаха за задача да увлекат отряда на лорда в дълго и изморително преследване, да се разделят и да пристигнат тук един по един. Поне един от тази група трябваше вече да се е появил в хана.

Да не говорим за мъжете, които беше оставил в Блек Торн. Шпионите, които му бяха помогнали, предателите на лорд Девлин. Един от тях трябваше да дойде да му докладва… но и той не се появяваше.

Ами Ейприл? Какво беше станало с нея?

Нима всички бяха загинали? Или и войниците, и опърничавата му сестра бяха заловени и сега бяха в ръцете на врага? Нима той, умният Пейтън, беше подценил неприятеля?

— Според мен играта започва да става скучна — изрече недоволно момчето. Цял ден беше дялкало с тъпия нож, даден му от Пейтън, за да си измайстори меч. — Къде е баща ми?

Добър въпрос.

— Търси те, сигурен съм.

— Тогава ще ме намери. — Джейл кимна примирено. Беше толкова изпълнен с доверие в силата и качествата на баща си, че Пейтън усети присвиване в стомаха. Какво ли беше да имаш син, своя плът и кръв, който да ти вярва безусловно? — И щом ме намери, вие ще загубите играта.

— Не вярвам.

— Баща ми е най-добрият боец с меч в цял Уелс!

— Щом така смяташ… — Беше му омръзнало да слуша постоянните хвалби на момчето. Очевидно Девлин от Блек Торн беше бог в очите на сина си.

— Знам какво ще направи татко — ще разпердушини набързо и вас, и хората ви, ако въобще се появят!

Нервите на Пейтън бяха толкова опънати, че безкрайните въпроси и живият дух на момчето го дразнеха ужасно. Велики боже, защо хлапето не искаше да заспи… Имаше още от упойващото средство и се изкушаваше от мисълта да сипе няколко капки в чашата на Джейл. Ако упоеше момчето с вино и дрога, щеше най-после да настъпи мир.

За съжаление трябваше да пази капките за следващото пътуване. По-добре момчето да спи, докато препускаха, за да не му създава ядове.

Джейл стана и започна да изпълнява упражнения с меча си. Нападаше и парираше, движеше се сръчно около огъня, хвърляше се напред и нанасяше силни удари, обръщаше се гъвкаво и се сражаваше с въодушевлението на новак. Неуморен, той се приближаваше все повече до Пейтън. Без да съзнава какво прави, мъжът посегна към оръжието си и видя как момчето се ухили зарадвано при мисълта за истинско предизвикателство.

— Ха! — извика Джейл, нанесе удар и се оттегли. — Ще се дуелираме ли?

— По-добре не. — Това момче не беше наред с главата. — Твоят меч е дървен, а моят е от стомана. Това няма да бъде истински дуел.

— Искате ли да издялкам меч и за вас? — предложи възбудено момчето и размаха оръжието си. Беше му много интересно да гледа сянката си, която танцуваше по влажните стени. Пейтън стисна здраво зъби. Ако имаше повече от упойващото средство, веднага щеше да го излее в гърлото на досадното хлапе. Може би трябваше да сложи край на „играта“. Да върже момчето и да напъха парцал в устата му, за да си осигури малко спокойствие.

Изведнъж Джейл прекрати двубоя с въображаемия си противник.

— От този миг нататък името ми ще бъде Смърт!

— Смърт ли? — повтори смаяно Пейтън. — И защо?

— Защото всички подли типове имат дяволски имена. И след като съм част от вашата банда… — той се огледа в запустялото, мръсно помещение и вдигна едната си вежда, за да покаже, че освен тях двамата нямаше други разбойници, — аз също трябва да имам опасно име. Отсега нататък ме наричайте Смърт. Само на това име ще реагирам.

Слава богу, каза си Пейтън и потърка слепоочията си. Може би най-сетне ще настъпи тишина.

— Време е за спане — рече строго той. — Завий се с одеялото.

Джейл се направи, че не е чул нареждането.

— Казах да оставиш меча и да спиш.

Момчето го погледна укорително.

— Веднага!

Джейл не се помръдна.

Пейтън направи крачка напред, но за негово учудване момчето не се отдръпна, а направи същото. Пейтън издиша шумно — и проклетото момче направи същото: издаде шумна въздишка. Пейтън зарови пръсти в косата си. Очевидно не можеше да сплаши хлапака. Нима трябваше да го нарани? Джейл също зарови пръсти в косата си и извъртя очи — точно както беше направил похитителят му.

— Какво правиш? — попита ядосано Пейтън.

— Какво правиш? — гласеше отговорът.

— Слушай, момче, ако знаеш кое е добро за теб, ще се…

— Слушай, момче, ако знаеш…

Пейтън направи скок напред и сграбчи момчето за яката.

— Не смей да ми се подиграваш.

— Не смей да ми се подиграваш.

— Ти да не си идиот? Не съзнаваш ли, че мога да ти счупя врата с една ръка?

— Не съм идиот. А баща ми ще счупи проклетия ви гръбнак, ребро по ребро, само с един пръст. Исках просто да ви покажа, че трябва да ме наричате с новото ми име. Смърт.

Така да бъде, каза си примирено Пейтън.

— Е, хубаво, Смърт, мисля, че ще ти се отрази добре, ако се увиеш в одеялото, което бях любезен да ти предоставя, и легнеш да спиш. — Той пусна момчето и за негово учудване Джейл направи точно каквото му беше заповядано. Взе едно одеяло, намери чисто място на пода, далече от прилепите, но достатъчно близо до огъня, за да усеща топлината му, и сложи дървения меч до себе си. След това удостои Пейтън с момчешка усмивка.

— Лека нощ — каза той.

— И аз ти желая лека нощ.

Умните сиви очи, които толкова приличаха на бащините му, го погледнаха втренчено. Без да го изпуска от поглед, Джейл вдигна предупредително черните си вежди.

Пейтън разбра.

— Лека нощ, Смърт.

Очевидно доволен, хлапето затвори очи и се обърна с гръб към огъня. След няколко секунди вече спеше дълбоко и дори похъркваше тихо. Най-сетне се възцари тишина.

Лека-полека Пейтън се отпусна и реши да отвори стомна вино. Беше преживял толкова ужасни неща, че напълно заслужаваше чаша хубаво вино. Или две.

Смърт. Ама че смешно име. И глупаво. Доказателство за невинността на момчето. Смърт. Пейтън отиде до ъгъла, където бяха струпани запасите, и надникна в гнездото на совата. Птицата беше напуснала убежището си, за да се отдалечи от хората и от огъня и да ловува. Смърт.

Пейтън взе една стомна с вино, отпуши я и отпи голяма глътка. Пенливата течност се плъзна успокояващо в гърлото му и му помогна да забрави неприятната мисъл, че името, което момчето си бе избрало, много приличаше на предчувствие за онова, което го очакваше.

 

 

Ейприл се премести към края на леглото и за нейна изненада лордът почти не оказа съпротива, когато отмахна ръката му. С лудо биещо сърце тя се надигна и се промъкна към изхода на палатката.

Изчака, докато постовият свърши обиколката си и седна пред огъня. Когато раменете му се смъкнаха, тя разбра, че беше задрямал. Надникна предпазливо иззад платнището и се подготви да се извини, че й се налага да се облекчи още веднъж и че нещо не е наред с месечния й цикъл. Мъжете обикновено избягваха подобни разговори и това й вдъхваше увереност, че ще го убеди да я остави поне за малко сама.

Не й се наложи да прибягва до тази лъжа. Както се беше надявала, постовият бе потънал в сладка дрямка, облегнат на стъблото на един дъб. Ресниците му бяха спуснати, устата — леко отворена.

Оставаха само кучетата… къде бяха тези гадини? Тя претърси лагера с поглед и ги откри в един храсталак, налягали плътно едно до друго, с остатъци от кости помежду им. За щастие отново духаше силен вятър и клоните на дърветата скърцаха жално. Заедно с плискането на потока, с пращенето и съскането на огъня воят на вятъра й предлагаше най-доброто възможно прикритие. Стараейки се да не вдига шум, тя заобиколи палатката, скри се в сянката и най-сетне стигна до мястото, където бяха вързани конете. Изморените животни също спяха дълбоко.

Трябваше да избере най-бързия кон, ала не можеше да го разпознае в мрака на нощта. Отвърза с изтръпнали пръсти дебелото въже и събуди коня, който беше най-близо до нея — тъмно животно с бели петна на краката и гърдите.

През цялото време се ослушваше напрегнато за шумове откъм лагера. Нави юздата на коня около ръката си и го поведе към пътеката, като не смееше дори да диша. Нощта беше леденостудена, но тя се потеше от възбуда. Мускулите й бяха напрегнати, а пред очите й постоянно беше образът на лорд Девлин. Как ли щеше да реагира на сутринта, когато се събудеше и видеше, че мястото до него е празно?

Моля те, господи, не ме изоставяй, повтаряше си тя, докато водеше коня по пътеката на север. Едва когато беше сигурна, че е оставила лагера на лорд Девлин достатъчно далече зад себе си, тя се метна на гърба на жребеца и го подкара в бърз галоп. С лунната светлина като водач и с вятъра в гърба си тя прекоси гъстата гора, премина през поляни и потоци, устремена към стария хан, където се надяваше да намери Пейтън и момчето.

Изпитваше огромно облекчение, че вече не е пленница, и не се питаше защо бягството й се беше удало толкова лесно.

Докато препускаше с откраднатия кон по огряната от луната пътека, тя изобщо не подозираше, че всяко нейно движение се наблюдаваше и че някой я следваше…