Лиза Джексън
Богинята на любовта (14)

13

Девлин остана почти четвърт час под ледения дъжд, за да разпали огъня — и да успокои възбуденото си тяло. Когато напрежението в слабините му поотслабна, най-сетне се върна в палатката.

Ейприл беше в постелята и не помръдваше. Очите й бяха затворени, дишаше равномерно, кожата беше метната върху гърдите й. Обзе го разкаяние. Защо бе направил това? Защо раздразни чувствеността й? Заплаши я, обеща й неземни наслади и я измъчи до смърт. И всичко това само за да разбере къде държаха Джейл.

Може би защото беше звяр и му доставяше удоволствие да измъчва жените?

Ейприл бе заспала, надвита от умората. Устата й беше полуотворена и приличаше на розова пъпка, зад която блещукаха съвършени бели зъби. Русата коса беше разпусната по възглавницата. Прекрасна жена. Неустоимо изкушение. Въпреки всички престъпления, които беше извършила, въпреки болката, която му беше причинила, изглеждаше невинна като дете. Освен това беше обезпокояващо интелигентна.

Но сега не можеше да си разреши да се поддаде на чара й, в никакъв случай. Първо трябваше да намери Джейл. Ала дори и по-късно, когато момчето му щеше да бъде на сигурно място, не можеше да има доверие в тази лъжлива жена, която не се спираше дори пред убийство.

Той огледа отново спящата Ейприл, спокойното лице и неудобно вързаните над главата й ръце. Отпусна се на едно коляно пред постелята и развърза кожената връзка. Дори да успееше да избяга, той щеше да я намери. Беше я вързал само за да й покаже кой е господарят, за да се увери в подчинението й. Ала по начина, по който тя бе отметнала косата си назад и по презрението, което се четеше в погледа й, когато разголи гърдите й и върза ръцете й над главата, пролича, че тя никога нямаше да се подчини. Не беше успял да сломи духа й.

Това ли искаш, Девлин от Блек Торн? Да сломиш тази смела, горда жена? Готов ли си да я съблечеш съвсем гола, за да видиш как трепери и се страхува?

Той стисна здраво зъби и се опита да прогони представата как ще пречупи волята й… О, тя ще да се покори! И много държеше именно той да е мъжът, който ще я покори. Само при мисълта за това огънят в слабините му лумна отново.

Тя въздъхна и се обърна на другата страна. Сгуши се като бебе и продължи да спи.

Въпреки че дъждът трополеше шумно по покрива на палатката, Девлин чу наближаващ конски тропот. Най-сетне. Вдигна платнището и излезе под дъжда.

Ловната дружинка се върна с малък елен, с едно глиганче и няколко гълъба.

— Тази вечер ще празнуваме, милорд — заяви Лойд, горд със способностите си.

— Добра работа сте свършили.

— Дамата… все още ли е в палатката? — Лойд хвърли поглед към вдигнатото платнище и облиза устни. — Сигурно е страхотна в леглото. Предполагам, че създава работа на мъжа за цялата нощ. Ужасно ми се иска да я изпробвам, честно. Но като си спомня как произнесе онези заклинания и начерта дяволските си знаци… Ох! За бога, милорд, ще ми оскубете космите на гърдите!

Девлин беше стиснал с такава сила наметката на ниския дебелак, че го вдигна във въздуха и приближи лицето му до своето. Плоският, неколкократно чупен нос на Лойд беше толкова близо до носа на лорда, че той усети неприятната му миризма.

— Пленницата ни се казва лейди Ейприл и вие й дължите уважение. Не смейте да си правите шеги с нея, чувате ли! И не смейте да ме питате как е в леглото, разбрахме ли се?

— Но тя е крадла и убийца! Нима вече забравихте, че уби Сет и Сандърс? Сигурно има и други!

— Трябва ли да ви напомням какво място заемате, сър Лойд? — изсъска Девлин почти без да движи устните си. По лицето му се стичаха едри капки дъжд. Другите мъже ги наблюдаваха със зяпнали уста.

— Не, милорд. Простете, милорд.

— Тогава се хващайте за работа. Трябва да изкормите и опечете елена и глигана. — Девлин го пусна рязко и ботушите на сър Лойд цопнаха в калта. — Джеймс, вие помогнете на сър Лойд и на другите да построят навес. Това проклето време ще продължи и ще ни трябва подслон, преди да потеглим отново.

— Значи Бренет още не се е върнал? — осмели се да попита сър Лойд, подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Не.

Следотърсачът не се виждаше никъде. Девлин огледа нетърпеливо пустата пътека. Гореше от нетърпение да разбере къде държаха момчето му, за да го освободи. Всички мускули в тялото му бяха напрегнати, не беше в състояние дори да поспи. А близостта на жената го изнервяше още повече. Копнееше за разтоварване. Искаше да се изгуби в нея, да разтвори краката й и да се забие дълбоко във влажната, готова да го приеме утроба… но това само щеше да му създаде нови затруднения.

Защо проклетият Бренет не се връщаше?

Девлин помогна на мъжете да издигнат навеса. Отсякоха няколко тънки дръвчета, окастриха ги и ги забиха дълбоко в земята, за да направят скеле. След това опънаха отгоре му кожи. Навесът не беше много висок, но беше достатъчно голям, за да се съберат всички мъже и да седят на сухо. Еленът и дивата свиня вече се печаха на шиш над огъня.

За тази нощ е достатъчно, каза си Девлин, загледан в пламъците. Кълба сив дим се издигаха към небето. Джеймс въртеше шиша. Мазнина капеше в огъня, съскаше и пращеше, а миризмата на печено месо беше толкова силна, че стомахът на Девлин се сви на топка. Той се протегна и се разкърши, усетил колко е уморен. Копнееше за сън. Беше уморен до припадък, но не смееше да заспи в леглото до Ейприл.

Когато тя беше наблизо, той нямаше доверие в себе си. Тя беше забранен плод, а той бе зажаднял за любов мъж.

Лордът седна на пети и отново се загледа в огъня. Острият му слух се мъчеше да долови тропот на копита. Къде, по дяволите, беше Бренет? Дано се върнеше, преди да е паднала нощта.

Размишлявайки какво може да се е случило, Девлин въртеше между пръстите си влажна пръчка, докато накрая я счупи и хвърли парчетата в огъня.

Може би заложницата му казваше истината. Може би Пейтън беше отвел момчето в Сереног. Изглеждаше логично. Въпреки това Девлин не беше убеден в думите й. Защо тогава Пейтън не беше тръгнал направо към замъка? Защо си направи труда да обърка преследвачите си, като раздели групата си на кръстовището? Защо не бяха останали всички заедно, след като това означаваше повече сигурност?

Той се обърна към палатката, където спеше Ейприл, и се запита какво ли сънува тя. Може би си представяше как се любят… Или виждаше Джейл? Или пък ковеше планове да му избяга отново. Тази жена знаеше повече, отколкото му беше казала, той го четеше в очите й.

Господ да му е на помощ, той беше омагьосан от прекрасните й очи! Незнайно по каква причина тези очи бяха способни да проникват дълбоко в душата му. Той беше обречен да гледа в тях за вечни времена.

 

 

Ейприл се събуди в мрака и в първите мигове не можа да разбере къде се намира. Виждаше се трепкаща червена ивица, тя лежеше върху корава постеля, завита с кожа до брадичката. Усети миризма на печен дивеч, лек пушек я удари в носа и стомахът и подскочи при мисълта за ядене.

Някъде наблизо сдържано излая куче.

Тя си спомни къде беше и куражът я напусна. Беше пленница. Намираше се в лапите на Девлин от Блек Торн, мъжа, който бе посмял да разголи тялото й и да върже ръцете й. Но сега беше свободна… а туниката й беше наблизо. Тя навлече омразната, но необходима риза през главата си и пъхна ръце в тесните ръкави. Но не можа да я върже на шията, тъй като кожената лента липсваше.

Проклет да е лорд Девлин! Бузите й пламнаха от смущение, като си припомни как той я бе съблякъл и бе вързал ръцете й над главата. Ако й се удадеше удобен случай, щеше да го накара да си плати скъпо и прескъпо за тази дързост. Но засега… Тя скочи от леглото и затърси опипом отвор, място, през което можеше да се измъкне и да… какво? Да се скрие в гората в бързо падащия мрак? Да открадне кон? Да се опита да надхитри кучетата? Не, по дяволите, трябваше й план. Чу стъпки и бързо се отпусна на постелята, сякаш току-що се бе събудила.

Платнището се вдигна и пред нея застана лордът от Блек Торн със свещ в ръка.

— Идвам да ви събудя — рече тихо той, като че бяха добри приятели… или любовници. Погледът му се стрелна към туниката й, но не направи никаква забележка. — Време е за вечеря.

Стомахът на Ейприл се свиваше от болка, за да й напомни, че беше минало твърде много време, откакто не бе яла нищо. Макар че презираше този мъж и войниците му, особено онзи тлъст грубиян на име Лойд, тя се подчини, стана и бързо обу ботушите си.

Когато излезе от палатката, се озова пред буен лагерен огън, а войникът със свинските очички и още един режеха апетитни парчета от хрупкавото, вдигащо пара месо. Навсякъде се виждаха локви, но дъждът беше престанал. Нощта беше леденостудена, вятърът виеше в голите клони над главите им.

Девлин й отряза парче месо и двамата седнаха на обраслите с мъх камъни в близост до огъня, който пращеше весело и изпращаше към небето снопове искри и кълба гъст черен дим.

Войниците се хранеха малко по-далече от огъня. Очите на тлъстия святкаха коварно. Господи, какъв отвратителен тип!

— Къде са другите? — попита тя и с наслада облиза пръстите си. Отдавна не беше яла толкова хубаво печено. Облиза и устните си и изтри бузата си с ръкава на туниката. — Не виждам следотърсача. Нима още не се е върнал?

— Не — призна Девлин и погледна втренчено пустата пътека, сякаш призоваваше войника с магия. После хвърли кокал на най-близкото куче, което го грабна в устата си и бързо изчезна между дърветата, за да се скрие от другарите си.

Девлин стана и изтри ръце.

— Ами ако не се върне? — попита невинно Ейприл.

Лицето на мъжа се ожесточи.

— По-добре се надявайте да се върне скоро, защото ако изчезне, ще предположа, че брат ви играе фалшива игра.

— Може би вашият войник не се връща по своя собствена воля.

Девлин стисна устни.

— Не. Бенет е верен човек. — Ала тя бе посяла семето на съмнението. Някой го бе предал — или няколко души. Някой беше пуснал Ейприл и бандата негодници в Блек Торн. Някой я беше освободил от килията на еремита в кулата. Той си представи лицата на мъжете, които познаваше от детските си години: Кърби, Спенсър, Ръдиърд, капитана на стражата. Верни ли му бяха? Или трябваше да търси предателя между тях? Щяха ли да му помагат или бяха готови да му прережат гърлото посред нощ? На светлината на огъня Девлин огледа мъжете, които се бяха заклели да му служат вярно, и осъзна, че не знаеше почти нищо за тях — как живееха, за какво мечтаеха, към какво се стремяха…

Може би повечето от тях не държаха на клетвата си.

Той отпи голяма глътка вино от стомната и изтри устните си с опакото на ръката. Кой негодник, заклел се да служи вярно на Блек Торн, беше станал предател и беше помогнал в отвличането на сина му? Възможно ли беше Сет и Сандърс да са били убити от свой другар от Блек Торн? Кой беше предателят? Кой би имал интерес да открадне конете му, да вземе парите и скъпоценностите? Кой го мразеше толкова силно и беше достатъчно честолюбив, за да поеме този риск?

Десетки лица минаха пред вътрешния му взор и лордът неволно стисна ръце в юмруци. Беше осъзнал — не за първи път, — че не може да има доверие никому.

Особено на предателката, която твърдеше, че е лейди.

Мъжете привършваха вечерята си. Хвърлиха костите в огъня, пийнаха си още малко вино, увиха се в наметките си и легнаха да спят под навеса.

— Аз поемам първото дежурство — обяви Девлин и огледа мрака зад осветения от огъня кръг. — Тръгваме утре на разсъмване.

— Ами Бенет, милорд? Какво ще правим, ако не се върне? — попита Лойд.

— Ще продължим без него.

— Хмм. Може пък тази вещица да го върне с магия. — Окуражен от изпитото вино, той буквално съблече Ейприл с похотлив и същевременно презрителен поглед.

— Това не ми е силата — отговори хладно тя. — Много по-добре умея да превръщам тлъсти, мързеливи войници в костенурки.

Лойд изпухтя раздразнено.

— Костенурки с брадавици по тялото, които сърбят нетърпимо — добави със същия равнодушен тон тя и смръщи чело, сякаш внезапно си бе спомнила нещо важно. — Знаеш ли… трябва да призная, че понякога магията не става, както трябва, и промяната не е пълна. Тлъстият, мързелив войник си остава тлъст, мързелив войник с пъпки и брадавици по тялото и с неутолим глад за мухи. — Тя се облегна на една скала и огледа Лойд със сериозни златни очи. — Не се съмнявайте в мен, сър Лойд — проговори предупредително тя и започна да рисува руни с върха на ботуша си. — Веднъж изречена, магическата формула не може да бъде върната назад. Би било много жалко, ако трябва да прекарате остатъка от дните си на торището, мъчейки се да докопате храната със слузестия си език.

— Лъжеш! — изсъска войникът.

— Ммм. — Тя продължи да рисува и Лойд се почувства зле. Сръга Джеймс с лакът и се направи, че иска да му каже нещо много важно. Но погледът му отново и отново се връщаше към дамата в облекло на ловец, дълбоко съсредоточена върху фигурата, която рисуваше в калта.

Вещица със златна коса и златни очи. Много добре знаеше какво причиняваше на Лойд, макар че той си го заслужаваше. Беше време да сложи край на тази глупост. Девлин се наведе към нея и пошепна:

— Пошегувахте се, позабавлявахте се, време е да се върнете в палатката.

Ейприл сърдито вдигна вежди.

— Мога ли първо да се измия и… — тя се покашля — да се облекча?

Естествено, че можеше. Без да каже дума повече, той я улови за ръката и я поведе през храстите към мястото, където потокът образуваше малък вир под корените на прастарите дървета.

— Тук. — Той я пусна и направи две крачки назад.

— Можете да си вървите.

— Нямам такова намерение.

— Но…

— Вършете си работата — заяви спокойно той и тя изохка от безсрамието му.

— Не разбирате ли, че имам нужда от малко усамотение, милорд?

— Не. Спомням си как се възползвахте от същата хитрост в нощта, когато отвлякоха Джейл — отговори той. — Затова сега ще се измиете и ще се облекчите в мое присъствие. Ще ви чакам.

Ейприл пое шумно въздух, промърмори нещо за упоритите зверове с лоши маниери и добави малко по-високо:

— Можете поне да се обърнете, милорд. Така би постъпил всеки джентълмен.

— Доколкото си спомням, вече обсъдихме липсата на джентълменски качества. Хайде, погрижете се да удовлетворите потребностите си, и то бързо. Нямам намерение да стоя тук цяла нощ.

— Копеле — изсъска тя и се скри зад едно дърво. Той можеше да види само дългата руса коса, която блестеше като сребро под лунната светлина. Докато тя беше зад дървото, той също се облекчи и принуди члена си да се успокои. Тази жена ми създава повече неприятности, отколкото мога да понеса, каза си мрачно той и затвори панталона си. По-добре да я върне в Блек Торн и да я бутне в затвора.

Като че това ще осуети бягството й. Тя е гъвкава като змиорка. По-добре не я изпускай от очи.

Той се обърна към мястото, където я бе оставил, но тя беше изчезнала. В гърдите му лумна гняв. Само за минута бе успяла да му се изплъзне. За пореден път. Беше готов да изкрещи, когато видя сиянието на косата й и разбра, че Ейприл не беше избягала, а се бе навела над водата, за да измие лицето си.

Може би съм твърде лош с нея, каза си Девлин и продължи да я наблюдава като омагьосан. Като придържаше с една ръка буйните си коси, тя изми лицето си с другата. Ами ако му беше казала истината? Възможно ли бе брат й да я е измамил? Част от него беше готова да повярва, че тя не бе взела участие в подлата измама, при която бе отвлечен синът му, изчезнаха скъпоценностите му и двама мъже платиха с живота си. Но не биваше да забравя, че тя беше примамката, изкушението, което го накара да забрави предпазливостта и даде на разбойниците възможност да го ограбят и да похитят сина му. Не, не можеше да й вярва. Никога нямаше да забрави ролята й в тази мръсна игра.

— Побързайте — извика той и заповедта отекна в тихата, вледенена гора. — Вече ви казах, че няма да чакам тук цяла нощ.

— Идвам, идвам — отвърна тя и той я проследи как се изправи и изтри лицето си с края на туниката. Видя частица от плоския бял корем и слабините му отново пламнаха. Никоя жена досега не му беше въздействала по този начин. Даже съпругата му Гленда не го беше вълнувала така и той изпита чувство за вина.

Най-сетне Ейприл застана пред него и двамата тръгнаха безмълвно обратно към лагерния огън, който се виждаше отдалеч между голите дървета. Повечето войници, увити в наметките си, спяха под навеса. Джеймс чистеше кожата на елена с ножа си, друг мъж хранеше конете, а Лойд точеше меча си и час по час проверяваше острието на пръста си с грозно смръщено чело.

Ейприл изчезна бързо в палатката и Девлин седна до огъня за първото дежурство.

— Имаме фураж само за три дни — съобщи Риардън, мъжът, който се грижеше за конете.

Девлин кимна.

— Ще трябва да купим в първото село.

— Тъй вярно, сър.

— Значи утре тръгваме на разсъмване, все едно дали Бенет се е върнал или не? — попита отново Лойд и прокара точилото по острието на меча си.

— Точно така.

— Ами жената?

— Ще язди с нас.

Лойд спря за миг и вдигна изненадан поглед към господаря си.

— Войнишкият живот не е за жена. — Той хвърли многозначителен поглед към палатката. — Жените са безполезни същества. Бива ги само за едно.

— И какво е то? — попита учтиво Девлин, усещайки как мускулите на тила му се стегнаха.

— Да топлят леглото на мъжа. Това е всичко.

— Ами майчинството?

— Ако питате мен, придават му твърде голямо значение. Моята майка е умряла при раждането ми, но това не ми е навредило, както виждате — той се усмихна многозначително. — Вашият син също расте без майка, а е чудесно момче.

— Джейл има Миранда и леля Вайълит. Те го възпитават.

— Щеше да се чувства също така добре и ако ги нямаше.

Този човек беше пълен идиот.

— Лейди Ейприл ще язди с нас — повтори Девлин, твърде уморен, за да се аргументира. — И желая всички да се отнасят с уважение към нея.

— Тя е пленница, нали? — напомни му Лойд.

— Да, но е дама.

Лойд изпухтя, но не каза нищо повече и Девлин устоя на силното си желание да забие един юмрук в глупавото му тлъсто лице.

 

 

Ейприл чуваше всяка дума от разговора им, докато трескаво претърсваше палатката на оскъдната светлина от огъня. Само ако можеше да намери нож или нещо остро, за да среже платното! Тогава щеше да изчезне още докато мъжете разговаряха и кучетата шумно трошаха кокалите.

Щеше да прекоси гората и отново да влезе в реката, за да обърка проклетите кучета. После щеше да открадне отнякъде кон или да помоли някой селянин да я вземе в каручката си. Веднъж само да стигне до големия път…

Защо искаш да избягаш, като пак ще те хванат? Войниците имат коне, да не говорим за ужасните кучета. Ще те настигнат само след няколко часа… Не, трябва ти по-добър план. Трябва да се промъкнеш незабелязано покрай постовете, да откраднеш кон и да пуснеш другите на свобода. Само така ще си осигуриш необходимата преднина, за да стигнеш при Пейтън.

О, небеса, как да постъпи? Не намери нож, не намери и собствената си кама, която лордът й бе отнел. Положението беше много сложно. Въпреки това тя беше длъжна да измисли нещо.

Просна се на постелята и затвори очи. Девлин сигурно щеше да провери палатката. Премисляше план след план, но часовете минаваха, огънят догоря, гората утихна — а тя не можеше да намери изход.

Много скоро чу стъпки и дълбокия глас на Девлин, който тихо нареди на един от войниците да поеме дежурството.

Ейприл не се помръдна. Не искаше да мисли какво предстоеше да се случи. Трябваше само да си припомни как бяха споделяли тази постеля — как ръцете и устните му я милваха, изкушаваха я и събудиха в тялото й дълбок, засрамващ копнеж.

Даже когато той я върза и разголи гърдите й, тя го възприе като ужасно унижение и в същото време изпита удоволствие… усети събуждането на тайнствен глад дълбоко във вътрешността си — чувство, много по-обезпокояващо от мъжа, който го беше предизвикал.

Платнището на палатката се вдигна и лордът на Блек Торн влезе при пленницата си.