Лиза Джексън
Богинята на любовта (8)

7

— Тичай, миличка, тичай! — Ейприл отчаяно заби петите си в хълбоците на запотения кон. Кобилата я чакаше, вързана за ябълковото дърво до портата. Без да губи нито секунда, Ейприл скочи на седлото и препусна като луда в посоката, в която бяха тръгнали брат й и съучастниците му.

Беше сигурна в пътя, затова препусна право през полето. Знаеше, че ще се справи по-бързо, ако стои далече от пътя, както знаеше и че само след няколко минути малката армия на лорд Блек Торн щеше да излезе от портите на замъка. Дали някой вече му е казал, че пленницата му е избягала? Или той ще тръгне на път с увереността, че тя е на сигурно място в кулата, и ще се опита да я използва в преговорите с брат й?

Тя се прилепи до гривата на малкия испански кон и се постара да увеличи темпото, макар че замръзналата земя беше опасна. На север, в посока Сереног. Ако Пейтън се придържаше към плана си, имаше вероятност да го настигне. Тя беше сама и можеше да съкрати пътя, докато брат й водеше момчето, допълнителни коне и малък отряд войници.

С малко повечко късмет щеше да го настигне на кръстовището. Ако не, всичко беше загубено. Сянката на смъртта щеше да я преследва.

Девлин от Блек Торн щеше да разбере, че пленницата му се е изплъзнала, и да я преследва със сатанинска жажда за отмъщение.

Бог да ми е на помощ, повтаряше си тя, докато се привеждаше все по-ниско към шията на запотената кобила. Юздите в ръцете й бяха леденостудени, зъбите тракаха, бузите й бяха изложени на ледения вятър.

Ала вътрешно вреше и кипеше. В гърдите й бушуваше ярост.

Какъв идиот беше този Пейтън! Да я изостави като ненужен товар!

О, само да можеше, щеше да му извие арогантния врат! Как смееше да променя плана? Как смееше да се противопоставя на заповедите й? Защо беше изложил на опасност живота на хората, които работеха в Сереног? Тя пришпорваше непрекъснато кобилата, надявайки се да настигне малкия отряд, воден от Пейтън. Отряд, съставен от мъже, които познаваше от детските си дни. Мъже, които не участваха пряко в отвличането на момчето.

Проклет да е Пейтън! Проклета да е отмъстителността му!

Брат й беше полудял — това бе единственото възможно обяснение. Така размишляваше Ейприл, докато препускаше в нощта. Трепереше при мисълта какво можеше да им се случи, ако Девлин настигнеше жалката банда от крадци и похитители. Какви ли мъчения щеше да измисли, за да задоволи жаждата си за отмъщение, колко болка щеше да им причини.

Отново си припомни думите на Джинайва. „Това е съдбата, милейди.“ Засега съдбата й изглеждаше мрачна като зимната нощ.

— Напред! — извика отчаяно тя и кобилата навлезе смело в гъстата гора, където лунната светлина падаше през голите клони. Образът на Девлин навестяваше мислите й като ангел на отмъщението — кораво лице, студени очи. Големите ръце, стиснатите юмруци, яростта, че единственото му дете беше отвлечено от собствения си дом. Болката, която пареше в сърцето му.

Виновните щяха да платят дяволски висока цена.

Проклета да е Джинайва с ясните й очи и ужасните предсказания. Проклет да е Пейтън и честолюбието, което изгаряше сърцето му. Но тя беше не по-малко виновна от тях, защото беше мечтателка. Господарка, която не правеше нищо, само се надяваше, че един ден съдбата на Сереног ще се обърне. Тя беше най-голямата глупачка.

А какво се случи тази вечер с Девлин от Блек Торн? Тя си припомни колко безсрамно беше флиртувала с барона и стисна зъби, за да не извика. Беше стигнала дотам, че сама го целуна по устата. Тялото й тръпнеше под докосванията му и копнееше за още ласки. Божичко, как бе допуснала да падне толкова ниско? Нали трябваше да е само част от добре обмисления план? Вместо това си позволи да се потъне в празничната атмосфера, да се забрави в топлината и уюта на замъка, да се забавлява безгрижно…

Освен това не беше очаквала, че лорд Девлин е толкова красив. Не се впечатли толкова от волевата брадичка и широките рамене, колкото от блясъка в сивите му очи, от страстта в дълбините им. От начина, по който я докосваше с устните си, от обещанието, скрито в целувките му. Никога досега не беше усещала тази горещина в кръвта си. Днес беше познала радостта от чистото изкушение. Горчивината и сладостта на плътската любов.

А сега синът му е в опасност и виновната си ти.

Как можах да бъде толкова глупава, укори се за пореден път Ейприл. Изведнъж забеляза малкия отряд на Пейтън под бледата лунна светлина и зъбите й затракаха по-силно. Брат й беше възседнал огромен черен жребец, вероятно коня на барона, и държеше плячката пред себе си. Макар че бяха доста далече от нея, за да ги разпознае, Ейприл беше сигурна, че синът на лорда е в ръцете му. „Идиот“ — пошепна тя и отново пришпори кобилата си. Скоро щеше да настигне групата, която се изправи пред една доста широка река.

Жребецът на Пейтън поведе отряда. Конете навлязоха смело във водата, без да се боят от студа, и се устремиха към отсрещния бряг.

Как можа да повярва в плановете на Пейтън? Докато малката й кобила се опитваше да настигне бързите жребци, Ейприл си припомни отново последните му думи.

Там е проблемът с теб, сестро, че никога не си готова да направиш онова, което трябва. Обвинението му беше по-болезнено от раната на бузата й, защото беше вярно. А сега дяволът от Блек Торн бе по петите на верните й хора, на жалките войници от Сереног, които Пейтън беше превърнал в крадци и похитители на деца. Повечето от тях имаха жени и деца и въпреки това бяха рискували живота си в тази дръзка мисия. Заради Сереног.

Ако ги хванеха, щяха да ги обесят, но преди това щяха да ги подложат на мъчения.

Мъжете навлязоха в гората на отсрещния бряг. Копитата на конете им гърмяха по замръзналата земя. Вече бяха доста далече от Блек Торн. Стомахът й се сви на топка. Какъв безумен план! Всички щяха да загинат. Жените и децата от Сереног щяха да платят с живота си безумието на господарите си. Лорд Девлин щеше да ги направи роби и да ги измъчва безмилостно.

За всичко си виновна ти, Ейприл, ти, която си се заклела да ги защитаваш.

Роуз, шивачката с блестящи очи, която обичаше пиперливите шеги, Уейн, мършавата готвачка, която умееше да приготви една гъска така, че да нахрани двадесет души, малката Мили, перачката, и още много други щяха да свършат на бесилката. Или да работят принудително за господар, който ги презираше. Някои от жените щяха да служат за забавление на войниците… и всичко това само защото Ейприл беше слаба и доверчива.

— Бог да ми е на помощ — пошепна за пореден път тя. — Дано се смили над бедните хора. — Трябваше да стигне до хълма, където пътят се разделяше. Според плана три групи ездачи трябваше да тръгнат в три различни посоки. Пейтън подкара черния жребец на запад — точно както беше планирал. Уговорката беше те двамата да тръгнат по дългия път, Бернар и Самуел с допълнителните коне да потеглят на изток, а Роджър, Исаак и Мелвин да поемат по северния път, най-прекия, който прекосяваше възвишенията. Щом стигнат до най-високата точка, да запалят факли, за да отклонят преследвачите от истинското място на срещата — отдавна пустеещия крайпътен хан западно от Сереног.

Всичко това беше лудост! Сърцето й биеше в такт с копитата на коня, който препускаше с последни сили, за да настигне врания жребец. Дали звярът от Блек Торн щеше да допусне да го заблудят по този начин?

Тя си спомни будния поглед на сивите очи и осъзна, че лордът на Блек Торн притежаваше изключителна интелигентност.

Някъде много отдалеч долетя лай на кучета. Преследваха ги опитни ловци. Конете им бяха бързи. За бога, Сереног беше обречен на гибел!

 

 

Девлин препускаше като пришпорван от самия сатана. С кучетата напред и групата войници, които го следваха, той пришпорваше безмилостно нещастния си кон. Кучетата бяха поели по следата. Той ги накара да подушат дрехите на Джейл и те задърпаха въжетата с див лай, а когато ги освободиха, хукнаха право на север.

Към Сереног.

Кучетата тичаха направо през полята, устремени към целта. Лордът ги следваше по петите. Времето беше негов враг. Колкото по-дълга беше раздялата с Джейл, толкова по-вероятно беше момчето му да страда. Отново си припомни колко лесно го беше измамила жената и колко безпроблемно бяха отвлекли сина му. Стисна зъби до болка и шибна коня с камшика си. Бедното животно изцвили от болка и макар че се спъна в гладките камъни покрай реката, успя да се изкачи на другия бряг и навлезе в гъстата гора.

Все напред, все по-бързо, докато настигнаха лаещите кучета, спрели на кръстовището, където пътят се разклоняваше в три посоки. Девлин стегна юздите на запотения си кон и се огледа. Водещото куче се обърна на север, към Сереног, но според Девлин този път беше твърде пряк. Една умна кучка избра пътя на запад, а няколко други, след като дълго душиха и търсиха, поеха на изток.

Девлин скочи на земята и се опита да различи следите под лунната светлина. Войниците го чакаха встрани от кръстовището.

— Накъде тръгваме? — попита Ръдиърд.

— На север — отговори Девлин, макар че не беше сигурен в избора си. Ами ако водеше войниците си към капан? Може би врагът беше получил подкрепления от замъка и беше устроил засада на някое усамотено място. Не трябваше ли да изпрати съгледвач, който да проследи пътя на бегълците? Не, нямаше време да чака.

Лордът изрита ядно едно камъче от пътя и улучи стъблото на стар дъб.

— Ще се разделим — реши той.

— Според мен врагът очаква от нас точно това, милорд — възрази Ръдиърд, слезе от коня и отиде при господаря си. — Като се разделим, по-лесно ще ни надвият.

— Защо, според теб, искат да се разделим?

— Може би са отвлекли момчето, за да ви примамят вън от замъка. Какъвто и да е планът им, според мен те просто използват сина ви, за да ви заловят и убият.

— Вероятно си прав — изръмжа Девлин, докато вятърът шумеше в няколкото мъртви листа, увиснали по голите клони. — Но по-добре аз, отколкото синът ми.

— А най-добре нито един от двамата.

Ловците и войниците наскачаха от конете си и се опитаха да разчетат следите по замръзналата земя.

— Конете са тръгнали на север — заяви дебелият стрелец Кърби и отново се наведе над най-ясната диря.

— Аз пък виждам следи, които водят на изток. — Спенсър се намръщи и подръпна късата си брадичка. — Има и следи на запад. Много е тъмно и не съм съвсем сигурен. През празничните дни винаги има много движение, минават каруци, карета, коне и е трудно да определя точно.

— Ще се разделим — реши Девлин. Инстинктът му подсказваше, че върколаците на Ейприл от Сереног ще препускат право към дома, за да се скрият зад портите и дебелите стени на замъка. Така да бъде.

— Вижте, милорд! — извика един от войниците, който беше вързал коня си за близкото дърво и се взираше на запад. — Виждам огън… не, движи се… Това са факли!

Девлин присви очи и откри далечните светлини на върха на хълма.

— Това са похитителите — извика уверено Ръдиърд. — Тръгнали са на север. Това е най-късият път към Сереног. Трябва само да прекосят възвишенията.

— Защо са рискували да запалят факли? — попита сърдито Девлин. Мислите се надпреварваха в главата му. — Искат да ни примамят нататък. Това е капан.

— Може би си мислят, че имат достатъчно голяма преднина или че ние ще тръгнем едва на разсъмване, защото сме заети с пожара. Може би са убедени, че нищо не ги заплашва и никой няма да ги види. Сигурно са запалили факлите, за да осветяват пътя си — предположи един от войниците.

— Прав си — кимна Ръдиърд. — Там има опасни скали, нощта е тъмна и пътят изобщо не се вижда. Явно не са посмели да направят почивка, а са рискували да запалят факлите, само и само да стигнат по-скоро в Сереног.

— Без факли като нищо ще паднат в някоя пропаст — подкрепи го друг войник.

Девлин не беше убеден. По-добре да изчака и да види какво ще направят кучетата. Досега беше разчитал най-вече на водещото куче, но и кучката бе отличен следотърсач. Тя излайваше, поемаше по пътя на запад, след малко се връщаше и надаваше проточен вой. Очевидно беше усетила миризма. Джейл? Или и бедното животно се беше объркало като тези мъже — най-добрите му войници? Той се приведе и докосна земята с пръсти, сякаш допирът щеше да му покаже по кой път да поеме.

— Ще се разделим — повтори той, без да откъсва очи от кучката, която отново излая, завъртя се около собствената си ос и пак се втурна на запад. Лордът се изправи и изтупа ръцете си. — Аз тръгвам на запад. Шестима мъже тръгват с мен. Вие, Ръдиърд, и още шестима тръгвате след факлите на север. — Той посочи сър Бенсън. — Вие вземате останалите и потегляте на север. Ще яздим през цялата нощ и през утрешния ден. — Студеният вятър насълзяваше очите му, но той не трепна. — Ако дотогава все още не сме намерили Джейл, ще се срещнем пред портите на Сереног. Всяка група да изпрати човек при Колин в Блек Торн, за да му докладва и да поиска още войници, запаси и стенобитни оръжия, за да нападнем Сереног.

— Няма ли да сме по-силни, ако останем заедно? — попита Ръдиърд.

— Естествено, но ще сме и по-бавни. Хайде, тръгвайте и намерете момчето ми! — Девлин се метна на седлото и хвана юздите. Нямаше стена, която да не може да изкачи, за да спаси сина си. Нямаше порта, достатъчно здрава, за да го спре да намери Джейл.

Не го бе грижа кой ще се изпречи на пътя му. Пришпори коня и препусна на запад. По-добре беше да взема лейди Ейприл със себе си, каза си ядно той. По израза на лицето й щеше да прочете в каква посока беше тръгнала шайката крадци и главорези. Нейната шайка.

Той нави юздите на ръката си в дебела ръкавица и заби шпори в хълбоците на коня. Леденият зимен вятър ревеше в клисурата. Конят изцвили сърдито, приведе се и се устреми напред в безумен галоп. Лордът продължаваше да се проклина за възхищението си от тази жена. Да, тя беше прекрасна, кокетка и невероятно изкусителна с невинната бяла рокля и бисерната огърлица. Той бе омагьосан от красотата й, но и от очарованието, от будния й ум.

Нима покойната му съпруга не го беше научила, че трябва да се пази от жените! Тя също беше красавица, изкусителка, не го оставяше спокоен нито за миг. Докато конят летеше по тесния път, Девлин си заповяда да не мисли сега за Ейприл. Беше истински късмет, че я бе намерил в стаята на свещеника.

Конят смело изкачи високия хълм и пред погледа на барона се откри празно пространство. Той спря за миг, даде възможност на животното да си отдъхне и изчака войниците, които бяха изостанали.

Не можеха ли да побързат? Все пак ставаше въпрос за съдбата на Джейл.

Може би беше вече късно. При тази мисъл сърцето му едва не се пръсна. Нещо в него угасна — искрата човечност, която го различаваше от жестокия, див демон, познаващ само жаждата за кръв. Може би похитителите не искаха откуп, а само отмъщение.

Исусе Христе, не!

Лордът препусна по тясната пътека. Трябваше да намери момчето си. И то скоро.

Щом освободи Джейл, ще унищожи похитителите. Мъжете, осмелили се да отвлекат единствения му син, ще платят скъпо и прескъпо за жестокостта си.

А с тях и жената.