Лиза Джексън
Богинята на любовта (7)

6

Трябваше да положи огромни усилия, за да не я раздруса и да й изтръгне истината с бой. Свивайки и разтваряйки ръце, той ходеше неспокойно напред-назад. Мислеше за лъжите, за измамата и за начина, по който тя го бе изоставила пред стотината гости като болен от любов идиот. Но над всичко друго беше сковаващият страх за съдбата на сина му.

— Синът ви е при брат ми — отговори тя и стана от леглото, върху което той я беше метнал в сляпата си ярост. Дори успя надменно да вдигне едната си вежда. По дяволите, как се осмеляваше да се държи гордо след всичко, което му беше сторила! Сигурно това беше поредната й лъжа. — Вероятно са на път към Сереног. Не беше част от плана ни да отвлечем сина ви, или поне аз не знаех нищо за това. Очевидно брат ми е имал други планове.

— Какъв брат?

— Казва се Пейтън.

Името му се стори познато. Стана му неприятно, почувства се дори виновен. Но в момента това изобщо нямаше значение.

— Все ми е едно кой го е отвлякъл и защо. Единственото ми желание е да си го върна.

— Кълна ви се, аз…

— Вие ли се кълнете? — изсъска вбесено той, смаян от дързостта й. — Вие не можете да се кълнете в нищо, мадам. И нищо не можете да направите. Вие сте пленница в Блек Торн.

— О, не! — Тя поклати енергично глава, сякаш имаше право да взема решения. При това шапката падна от главата й и лененорусата коса се разсипа на меки вълни по раменете. — Опитайте се да разберете, че ако ме задържите тук, няма да мога да направя нищо. Но ако ми позволите да тръгна още тази нощ, тогава ще мога да настигна Пейтън. Ще го убедя да освободи момчето.

Тя изрече думите с такава убеденост, че той за миг се изкуши да й повярва. Златните й очи бяха пълни с обещания, тя протегна умолително ръце към него.

— Да не мислите, че пак ще ви повярвам? — Искаше му се да се засмее, но положението беше отчаяно. — Ако сте забравили, двама мъже са мъртви, може би има и други, синът ми е отвлечен, конете и съкровището ми са откраднати, оборите са изгорели почти до основите — и всичко това заради вас. — Той погледна злобно в лицето, вдигнато към него, черно от сажди и мръсотия… но имаше и още нещо. На бузата й зееше рана.

— Как се наранихте? — попита неочаквано меко той и докосна бузата й. Тя потръпна, но не се отдръпна от докосването му.

— Това няма нищо общо.

— Кажете ми.

— Скарахме се…

— С кого?

— С брат ми. Заради момчето. Когато разбрах, че има намерение да го отвлече, се възпротивих и той ме удари.

— Ударил ви е? — повтори невярващо Девлин. В тази минута беше готов да разкъса Пейтън от Сереног на парченца. И този негодник държеше в ръцете си неговия син!

— Много убедително лъжете — изфуча вместо това той, без да я изпуска от поглед, макар да съзнаваше, че времето изтичаше през пръстите му. Всяка секунда, която прекарваше тук, беше спечелена за хората, отвлекли сина му. — Получили сте раната, когато сте се опитали да избягате.

— Не сте прав — отговори с достойнство тя и изправи гръб. Лицето й беше напълно сериозно, всяка дума беше на мястото си: — Ако ме освободите, обещавам ви да намеря момчето и да ви го върна невредимо.

— Аз пък си мисля, че ще бъде по-добре да ви задържа като пленница в замъка си. — Той направи крачка към нея и я хвана за рамото. Привлече я толкова близо до себе си, че нежният аромат на лавандула, който само преди час го бе омагьосал, отново го удари в носа. Дори в гнева си припомни как я бе целувал и колко прекрасно беше, когато тялото й се притискаше до неговото. Припомни си и колко привлекателни изглеждаха гърдите й, покрити сега от груба вълнена материя.

— Но аз бих могла да ви помогна.

— Вече достатъчно ми „помогнахте“. — Той извърна глава и извика към отворената врата: — Стража!

— Моля ви, недейте, лорд Девлин. Повярвайте ми, аз наистина мога да ви помогна.

— Да ви повярвам? — повтори подигравателно той. — Никога.

На вратата застана Джеймисън и Девлин бутна пленницата си към него.

— Това е лейди Ейприл от Сереног. Тя е враг на Блек Торн и моя пленница. Затворете я в подземието…

— Недейте! Не мога да направя нищо, ако съм затворена!

Девлин погледна в невинните й очи. За бога, нима все още беше омагьосан от нея? Представи си я в затвора — плъхове, мръсотия, други затворници, нито лъч светлина, жестоки и похотливи стражи. Само след няколко часа щеше да бъде изнасилена от всички войници, които пазеха затвора и макар че проклинаше мекушавостта си и се опитваше да потисне чувствата си, за да я накаже, както заслужаваше, той не можеше да допусне една лейди да бъде брутално изнасилена — а след това стражите да се обзалагат за нея. Опитвайки се да си внуши, че тази перспектива му е безразлична, той все пак заповяда на стражника:

— Отведете я в празната килия в северната кула и я охранявайте. Никой няма право да я посещава, освен мен.

— Тъй вярно, милорд.

Ейприл се освободи от ръката на войника, застана пред него и отново помоли:

— Моля ви, пуснете ме! Кълна ви се, че ще се върна със сина ви. Тук не мога да ви бъда полезна с нищо.

Взрян в невероятните й златни очи, Девлин усети нов пристъп на слабост. Това беше лудост. Тя беше проклятието на живота му. Тя, само тя бе изложила живота на сина му на опасност. Разгневен на себе си, той разтърси глава и грубо заповяда на войника:

— Махни я оттук! И я охранявай строго. Отговаряш с живота си. — Без да я удостои с поглед, той се спусна по стълбата. Пред обора го чакаха войниците, готови за път. Трябваше да прогони жената от мислите си. Сега най-важното беше да намери сина си.

После щеше да си разчисти сметките с нея.

 

 

Джинайва седеше сама пред догарящия огън в къщичката си в Сереног. Тук-там в огнището пукаха въглени, вятърът свиреше през тънката слама на покрива и през пролуките в старите стени. Жената трепереше, но не от студа, който беше сковал костите й. Беше устоявала и на много по-силни ветрове, бе преживяла зими, много по-страшни от тази, но днес мръзнеше сърцето й.

Котката й, обикновено дива и неспокойна, се беше свила на кълбо върху сламеника, далече от голия под. Козата, затворена зад дъсчената ограда в ъгъла, блееше жално, сякаш и тя усещаше магическите трептения във въздуха, злите предчувствия, отчаяния страх, вледенил сърцето на Джинайва.

— Божичко, какво направих? — пошепна с болка тя и сложи ръка върху корема си, където растеше бебето й. — О, Моригу, майко на духовете, прости ми, че излъгах! — Тя затвори очи, извади от джоба си малка кама и нарисува на пода до огнището нещо, което наподобяваше опашка на петел. — Моля те, пази лейди Ейприл и Пейтън! — Тя изтри острието в полата си и хвана камата в шепа. Наточената стомана разряза кожата й и върху руната капнаха няколко капки кръв. — Закриляй ги. Пази и детето ми. Не позволявай да им се случи зло.

Тя отпусна камата и се загледа в догарящия огън. Черни облаци дим се кълбяха към дупката в покрива и тя видя в тях нещо, което я накара да потрепери. Черно видение, което не можеше да заличи. Очите й се напълниха със сълзи.

Вече се бе проляла кръв за Сереног, но щеше да се пролее още.

— О, не — пошепна тя и се уви в кърпената наметка. Огънят внезапно пламна и тя видя сред пламъците смъртта, която щеше да й отнеме горещо обичаните хора.

 

 

Килията на еремита представляваше тясно помещение със сламена постеля, покрита с вълнени одеяла. През малко прозорче в стената проникваше свеж въздух. Войникът й подаде стомна с вода за пиене и празна кофа за нуждите й. След това заключи вратата отвън и Ейприл остана в пълен мрак.

Вбесена, тя изрита постелята и със стон падна върху одеялата. Сви се на кълбо, опря лакти на коленете си, сложи брадичка в дланите си и се опита да измисли начин за бягство. Непременно трябваше да избяга, но как? Да извика стражника и да го прониже с камата, която криеше в джоба си? Или, когато й донесеше хляба, да го удари с нещо тежко и да го затвори в килията си? О, не! Безнадеждно начинание. Тя опипа стените с надеждата да намери отвор, пропуснат под светлината на факлата при влизането й в килията. Ала не откри нищо, освен камъни и мазилка.

Прозорчето беше твърде тясно. Даже да успееше да се промуши пред него, щеше да се озове на няколко метра над земята. Не, трябваше да използва ума си… Докато се разхождаше неспокойно в малкото помещение, тя мислеше за измяната на Пейтън. Проклета да е жаждата му за мъст! Проклето да е честолюбието му, проклет, трижди проклет да е лъжливият му език! Защо не й се довери? Защо не я послуша, защо отвлече момчето против волята й? Какво точно беше замислил?

Въпросите се гонеха в главата й. Само след няколко минути обаче по коридора прозвучаха бързи, тихи стъпки.

В ключалката изскърца ключ.

Ейприл се отдръпна назад и стисна дръжката на камата. Вратата се отвори невидимо в мрака.

— Лейди Ейприл? — пошепна непознат глас.

— Аз съм. Кой сте вие?

— Аз съм вашето спасение — прозвуча дрезгав отговор. Мъж? Жена? Не можа да разбере. На каква възраст? От дрезгавия шепот не пролича нищо.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-малка е опасността за всички ни. Побързайте. Нямаме много време. Пред портата ви чака кон. Следвайте ме.

Фигурата, увита в тежка наметка с качулка, която скриваше главата й, грижливо заключи вратата. След това посегна към почти угасналата факла в скобата на стената и поведе Ейприл по виещата се надолу стълба. Скоро излязоха от кулата и Ейприл едва не се закашля от тежката миризма на дим и мокра пепел. Все още не можеше да повярва на обрата в съдбата си. Дали непознатият я водеше към свободата, или към смъртта? Приятел ли беше или враг? Все въпроси, на които нямаше отговор. Въпреки това го последва.

Предателят от Блек Торн вървеше бързо, плъзгаше се между сенките, лицето му винаги беше отвърнато от бледата лунна светлина. Около оборите все още беше пълно с мъже, прозорците на замъка бяха осветени. Само преди няколко часа Ейприл беше танцувала с барона в голямата зала. Сякаш бе минала цяла вечност оттогава.

Завиха зад ветрената мелница и тръгнаха по насипана с чакъл пътека към задната порта. Ейприл тайно се подготвяше за защита. Там сигурно имаше войници. Ала скритата под наметката фигура я преведе през една порта, след което изкачиха два етажа, без да срещнат никого.

— Всички са при оборите — обясни непознатият, сякаш бе прочел мислите й. Отвори вратата към малко помещение, където по стените блестяха метални острия. — Побързайте. — В отсрещния край на помещението се виждаше дебела дъбова врата. — Стара падаща врата — обясни придружителят й и хвърли през отвора дебело въже. — Спуснете се по въжето, скочете на земята и тичайте към гората. Конят ви чака близо до стария мост.

— Кой сте вие? — попита с треперещ глас Ейприл. — Защо го правите?

— Аз съм приятел на Сереног. Побързайте! Баронът ще тръгне най-много след час и тогава вече няма да има надежда.

Ейприл се подчини. Залови се за въжето и когато се обърна, успя да види под качулката бледо лице. Бяла кожа, тъмни очи, които светнаха в червено под догарящата факла.

Тя уви крака около въжето, изпрати кратка молитва към небето да е достатъчно дълго, за да стигне до земята, вкопчи се в грубия коноп и скочи в зейналия мрак.