Лиза Джексън
Богинята на любовта (23)

22

В двора на замъка отекна звън на камбани. Един постови извика:

— Лорд Девлин се върна! Води и сина си! — Работещите навън като по команда спряха и се извърнаха към изхода.

Когато Девлин мина през портите на Блек Торн, проехтяха въодушевени викове. Дърводелците, които ремонтираха оборите, захвърлиха чуковете. Ковачът пусна духалото. Оръжейникът остави недовършения меч. Момчетата, които ловяха змиорки в езерото, забравиха мрежите. Жените, носещи пране, и момичетата с кошници, пълни с яйца, или с кофи за вода останаха по местата си, за да поздравят завърналия се господар.

— Добре дошъл у дома, милорд — поздрави почтително един от мъжете, свали шапка и се поклони. — Както виждам, сте намерили сина си. — Усмивката разкри криви зъби зад червената брада. — Слава богу, че се върнахте.

— Добре дошъл, милорд — извика момиче с едри гърди и дебели плитки и се поклони. Устните му се отвориха в подканваща усмивка и то затрепка с ресници. Изкусителка. Ейприл изпита прилив на смешна ревност.

— Джейл! — изкрещя зарадвано Браунвин, застанала на прага на една от селските къщи. Лицето й засия, тя се втурна срещу братовчед си и кестенявите й къдрици се развяха. — Знаеш ли, в кучкарника има няколко нови кучета, а вчера мама ми разреши да яздя с нея по поляната, а пък вуйчо Колин каза, че като се върнеш, ще ме вземе на лов. Ела с мен! — помоли задъхано тя. Беше толкова развълнувана, че пляскаше с ръце и подскачаше на място.

Джейл хвърли бърз поглед към баща си, за да помоли за разрешение, скочи от коня си и се затича след братовчедка си, без да обръща внимание на насъбралите се хора. Като се смееха и бъбреха, двете деца забързаха по отъпканата пътека покрай кладенеца и скоро се скриха зад селските къщи.

Девлин стегна юздите на конете и Ейприл въздъхна. Колко завиждаше на Девлин за семейството му. Брат, сестра, леля Ви, племенница и собствен син — а тя имаше само Пейтън, несъщ брат, който беше в кръвна връзка колкото с нея, толкова и с Девлин и неговите брат и сестра.

Повечето хора посрещнаха своя лорд със зарадвани лица, но имаше и други — злобни, скрити погледи, стиснати зъби, издути ноздри. Нямаше как да не ги забележи. Повечето погледи от този род бяха насочени към нея. Ала скоро й стана ясно, че някои хора реагираха по същия начин на завръщането на лорда. Кои бяха тези мъже и жени, които очевидно го мразеха? Те ли бяха предателите, помогнали на Пейтън да проникне в замъка? А може би само си въобразявам, каза си тя и се огледа. Кучетата в кучкарниците лаеха възбудено, овцете по поляните блееха. Може би беше виновно собственото й отчаяние, страхът, че се намира толкова далече от родния дом, че не е заобиколена от хората, с които беше отраснала.

Под големите навеси съхнеше пране. От огнищата се издигаше дим, каруци караха стока, крилете на вятърната мелница се въртяха бързо под напора на вятъра.

— Само я вижте как седи на коня! Все едно че е проклетата кралица на Англия! — Злобният шепот беше достатъчно висок, за да стигне до ушите на тази, за която се отнасяше. Ейприл изпъна тесните си рамене. Хората от замъка виждаха в нейно лице опасен враг, заплаха за Блек Торн, жената, причинила в дома им смърт и разрушение. Без да смее да гледа хората в очите, тя седеше гордо изправена на коня си, с вирната брадичка и опънати рамене и се стараеше да не чува злобните шушукания и подмятания на тълпата.

— Коя ли е? — попита една тромава перачка, понесла кош с мръсно бельо. Дребната й спътница, която приличаше на птица с острия си нос и тясното лице, пошепна нещо в ухото й и се изсмя. Нищо чудно тя да беше в дъното на злобния шепот.

— Каза, че е лейди Ейприл от Сереног. — Да, същия злобен глас.

— Тази ли? О, не. Нали видях господарката на Сереног, тя беше на празника. Истинска красавица, изискано облечена, цялата в бяла коприна. Лейди Вайълит я сравни с ангел.

— Ангел от ада! — изсъска мършавата жена и бързо се прекръсти, сякаш искаше да прогони злите духове, които дебнеха около Ейприл. Перачката огледа любопитно изнемощялата жена върху уморения кон и махна с ръка.

— Тази тук… да е същата жена? Ами! — Тя поклати глава и смръщи нос, сякаш беше помирисала нещо неприятно. — Толкова е мръсна и слаба, а и носи селски дрехи.

— Това е маскарад, глупачке! — обясни приятелката й и изпухтя презрително. — Не може да й се има доверие. Само погледнете — костеливите й пръсти посочиха вързаните ръце на Ейприл, — тя е пленница!

Перачката втренчи поглед в юздите, които лорд Девлин все още стискаше в ръце.

— Точно така! Тази жена носи смърт. Ако не беше тя, нямаше да отвлекат малкия Джейл, оборите нямаше да изгорят и бедничката Грейс нямаше да погребе Сет и да остане вдовица. Казвам ти, тази тук — тя хвърли злобен поглед към Ейприл, — тази жена няма сърце и напълно заслужава участта, която й е определил лорд Девлин.

— Само погледни лицето й. Не виждаш ли раната под мръсотията? Как мислиш, дали я е бил?

— Възможно е. Баронът има избухлив темперамент, а тя със сигурност го е предизвикала. Пък и нали отвлече момчето. Знаеш какво стана с бедната лейди Гленда.

Ейприл искаше да запуши ушите си, за да не чува клюкарките, но на сърцето й беше толкова тежко, сякаш беше пълно с камъни. Докато беше пленница сред стените на Блек Торн, щяха да я мразят. Никой нямаше да й вярва. Щяха да я обвиняват за всичко лошо, което се случваше.

— Братко! — Колин изскочи от голямата зала и се втурна да посрещне Девлин, който все още не беше пуснал юздите на кафявия жребец на Ейприл. Двамата братя се прегърнаха сърдечно и се потупаха по раменете.

Колин никога не се бе държал толкова сърдечно… Девлин усети как гърлото му се стегна. Не за първи път в живота си се почувства предаден, усети острата болка, която може да причини само близък, обичан човек.

— Добре дошъл!

— Радвам се, че съм отново вкъщи — отговори Девлин и си припомни мъжете, които трябваше да се простят с живота си заради алчността на Пейтън.

— Ей, Джордж, погрижи се за конете! — извика Колин и се обърна към тромавото конярче, след като Девлин се освободи от прегръдката му. — Ужасно се тревожехме за теб — продължи възбудено той. Девлин подаде на конярчето юздите на Фантом, но продължи да стиска повода на коня на Ейприл. — Миранда искаше да тръгнем да те търсим, но аз й казах, че сам ще се върнеш. — Той се засмя и удари Девлин по гърба. — Намерил си и Джейл, и лейди Ейприл! Сега ще го отпразнуваме! Хайде да влезем вътре. Нямаме причини да стоим навън на това проклето време. Хайде да пием по чаша вино.

Девлин изобщо нямаше настроение да празнува. Трябваше да свърши толкова много неща. Хвърли бърз поглед към Ейприл и забеляза гордо вирнатата й брадичка, докато седеше в очакване на коня си. Едва сега видя, че хората наоколо я зяпаха с неприкрито любопитство и голяма доза злоба. Чу шепота на жените, но го пренебрегна, макар че беше готов да избухне. Не можеше да защити онази, която изложи на опасност спокойствието и мира в замъка му.

— Другите върнаха ли се вече? — обърна се той към Колин.

— Някои. Не всички. — Колин вдигна глава към небето, където се събираха тъмни облаци. — Хайде, Девлин, нека влезем в залата. Ще обсъдим всичко на чаша вино край огъня. — Той огледа пленницата и на устата му заигра усмивка. — Какво ще правиш с нея?

— Да я затворят.

Ейприл се вкамени.

— В подземието? — попита Колин и Девлин видя как пленницата му стана смъртнобледа под пласта мръсотия.

— Елате — нареди той и й подаде ръката си, за да слезе от коня. Ала тя отхвърли помощта му, хвана се за седлото с вързаните си ръце и преметна крак през гърба на коня, за да стъпи, макар и малко несигурно, на размекнатата земя.

— Моля те, Девлин, не прекалявай! Лейди Ейприл ще дойде с нас в замъка и ще бъде третирана като дама, каквато е. — Миранда стоеше на стълбището към голямата зала, скръстила ръце пред гърдите си, с развяна от вятъра коса и гневно святкащи очи.

— Тя е наш враг. — Девлин бутна Ейприл към стълбата.

— Добре, затвори я, но не в онова отвратително подземие. Няма да позволя. Ще я подслоним в една от стаите и ще я заключим. В прилична стая с легло и прозорец.

— За да избяга отново, както избяга от килията на еремита?

— Ще избяга само ако отново проявиш лекомислие и не поставиш пред вратата й човек, на когото имаш неограничено доверие.

Кой ли е този човек? — запита се Девлин, внезапно разбрал какви размери бяха взели измамата и предателството сред стените на неговия замък.

— Какво ще кажеш за себе си, сестро? — попита той. — Искаш ли да ти я поверя?

— Защо не? — Миранда огледа Ейприл със смес от възхищение и учудване. — Но няма да я затворя като животно — настоя тя.

Девлин се поколеба. Можеше ли да вярва на сестра си?

— Няма да й позволяваш да напуска горните помещения — рече най-после той. — И ще я държиш постоянно под око, освен когато е при мен. Ако още веднъж изчезне, теб ще държа отговорна.

— Няма да очаквам снизходителност. — Миранда се обърна към Ейприл: — Елате с мен, мадам. Сигурно сте уморена и гладна. Време е да се освободите от отвратителния ми брат, макар и за малко.

— Що се отнася до вас, мадам — изръмжа Девлин и погледна дълбоко в прекрасните златни очи, — да знаете, че сте длъжна да ми се подчинявате. Не се опитвайте да бягате. Помнете, че животът на брат ви и на мъжете, които са с него, е заложен на карта. — Той сложи ръка на рамото й. — Няма да допусна непослушание, нито ще проявя мекушавост, разбрахте ли ме? Вие сте моя пленница! Ако още веднъж се опитате да избягате, отмъщението ми ще се стовари не върху вас, а върху хората от Сереног. Нито един — все едно дали мъж, жена или дете — няма да остане пощаден, чувате ли ме? Ще ми се подчинявате или…

— Какво искате? Да падна на колене и да целувам ботушите ви? Или ще замените оковите ми с въже, с което ще ме водите навсякъде като вярно и послушно кученце? — Няколко мъже се изкашляха и се извърнаха настрана. Чу се женски смях.

— Поставяте търпението ми на тежко изпитание, жено.

— Вие също злоупотребихте с моето. — Тя направи крачка към него, без да забелязва как хората наоколо изпъшкаха уплашено. — А сега вие ме чуйте и запомнете добре какво ще ви кажа, Девлин! Никога няма да ви се подчиня. Никога няма да пожертвам гордостта си. Никога няма да се превърна в жалка, покорна твар, чувате ли ме? Можете да ме заплашвате, да наредите да ме подложат на мъчения, можете да ме убиете, но никога няма да чуете от устата ми молба, нито ще коленича в краката ви.

В името на боговете, тази жена имаше смелост. Очите й святкаха предизвикателно, брадичката беше гордо вдигната и тя изглеждаше величествено дори в мръсната туника и панталона на ловец.

Мускулите на тила му се напрегнаха.

— Махни я оттук — изръмжа той на сестра си. — И не я изпускай от очи. Защото е гладка и плъзгава като змиорка.

— Но изглежда много по-добре, не си ли и ти на това мнение? — обади се ухилено Колин, когато Миранда отведе Ейприл в голямата зала. — Красива е дори в тези дрипи.

Ревност обзе Девлин, но той не каза нито дума. Не можеше да се примири със съзнанието, че изпитва към тази жена всичко друго, но не и презрение. Чувствата му към нея бяха сложни. Беше я наблюдавал внимателно по време на дългата езда към Блек Торн, беше видял как мило се усмихваше на Джейл, как се шегуваше с него, когато спираха да хапнат или да напоят конете. Веднъж дори приглади косата му с вързаните си ръце и в жеста й имаше такава нежност, че всеки страничен наблюдател би повярвал в искреността й.

Въпреки това тя беше част от плана за отвличането на момчето. Спомни си разговора й с Пейтън, който беше подслушал в стария хан. „Аз не бих се обърнала никога срещу теб, както и ти няма да се обърнеш срещу мен.“ Когато чу думите й, Девлин повярва, че тя беше готова да стори всичко за Пейтън и че съдбата на Джейл й е напълно безразлична. Ала докато препускаха насам, тя се държеше приятелски с момчето, загрижеността й за него изглеждаше искрена. Смееше се на белите му и златните й очи искряха.

Игра ли беше това? Театър?

Може би.

Сигурно беше решила да приложи тази нова хитрост, за да измоли прошката на бащата. И да спаси красивата си шийка. О, не, това нямаше да й помогне. Вече я познаваше твърде добре.

Девлин влезе в голямата зала на дома си, очаквайки да изпита радост и облекчение, че си е отново вкъщи. Вместо това бе обзет от рядкото за него чувство на страх.

След оная празнична нощ в живота му бе настъпила промяна. Невъзвратима промяна. И всичко това само заради тази странна, невероятна жена, която сега беше негова пленница.

Нищо нямаше да бъде както преди.

— Вие сте влюбена в Девлин. — Думите на Миранда отекнаха като гръм в голямата стая на втория етаж. Облегната на камината, Ейприл топлеше ръцете си. Две десетгодишни момчета пълнеха голяма вана с топла вода, момиче с къдрава червена коса и обсипано с лунички чипо носле внимателно наливаше вътре ароматно масло.

— Влюбена? — Ейприл поклати глава, макар да беше убедена в противното — за свое най-голямо съжаление. Една глупава, своенравна част на сърцето й се свиваше от болка всеки път, щом видеше чудовището.

— Виждам го в очите ви, когато се обръщате към него — продължи Миранда и многозначително вдигна едната си вежда. — Често съм виждала този израз в женските очи. Доста жени са били влюбени в брат ми.

— Наистина ли? — Ейприл се опита да говори равнодушно, макар че при тази мисъл едва не й прилоша.

— О, да, но той не отговаря на подобни чувства. Момчетата изляха във ваната още две кофи вода и към тавана се издигнаха облаци пара.

— Стига толкова. Хайде, да ви няма — заповяда им Миранда и се обърна към слугинчето: — Остави сапуна и кърпите пред огъня. Аз ще се погрижа за дамата.

— Но мама каза да я окъпя и да я облека.

— Добре де, ще я облечеш. Слез сега долу при Беси и виж дали ще се намери рокля, която да става на дамата. Моите ще са й големи, но избери някоя от роклите на лейди Гленда, преди да забременее. Трябва ни още риза и някакви обувки. Беси сигурно знае къде са прибрани роклите на Гленда.

— Моля ви, не! — Мисълта да облече роклята на починалата съпруга на Девлин беше ужасяваща и някак си неприлична. — Аз… по-добре да облека ловния си костюм, след като го изперат.

— Не ставайте глупава. — Миранда изгони момичето от стаята и накара Ейприл да свали мръсния панталон и туниката и да влезе във ваната, преди водата да е изстинала.

Ейприл се засмя безрадостно.

— Мисля, че имам нужда от помощ — обясни тя и показа вързаните си ръце.

— Девлин е варварин! Какво си въобразява? — С бързо движение Миранда извади от джоба си малка кама и сряза кожените ремъци. После сръчно помогна на Ейприл да свали мръсните дрехи и да влезе във ваната. Водата беше толкова гореща, че кожата й запламтя. Много скоро обаче мускулите й се отпуснаха. Тя изми косата и тялото си с ухаещия на лавандула сапун и силно разтърка китките и дланите си, докато чувствителността им се възвърна. Доволна, тя се облегна на ръба на ваната, вдъхна дълбоко свежия аромат и въздъхна блажено.

Миранда стоеше до прозореца и гледаше към двора на замъка.

— Знаете ли — проговори замислено тя, — мисля, че и Девлин има чувства към вас.

Сърцето на Ейприл подскочи от радост, но тя изрази с жест несъгласието си.

— Не вярвам.

— О, да. Опитва се да го скрие, но аз съм наблюдателна. Видях гнева му, видях страстта и начина, по който ви гледа. Никога не съм виждала този израз в погледа му, даже когато Гленда беше жива.

— Така ли се казваше съпругата му?

Миранда кимна. Устните й бяха здраво стиснати.

— Какво е станало с нея? — попита направо Ейприл.

Сестрата на лорда въздъхна и се върна към огъня, сякаш внезапно й беше станало студено.

— Гленда беше необикновена жена. Красива като картинка, жизнена, но и своенравна. С Девлин често се караха. Той искаше много деца, но тя отказваше. Според нея беше достатъчно да имат един син.

— Но аз съм чувала, че е била бременна. — Ейприл отново се натри с ароматния сапун, докато Миранда хапеше долната си устна.

— Точно така. Бебето умря заедно с Гленда. — Тя затвори за миг очи и потрепери, сякаш отново преживяваше смъртта на снаха си. — Двамата с Девлин се бяха карали и тя се качи на коня си и препусна. Обикновено яздеше малък испански кон, но сега взе най-буйния жребец. Девлин побесня, но и се уплаши. Тръгна след нея, извика й да спре, но тя реши да се състезава с него. Непрекъснато пришпорваше коня си да препуска по-бързо и когато той прескочи едно паднало дърво, Гленда падна от седлото. Когато Девлин я настигна, беше вече мъртва. Главата й беше счупена. — Миранда отново потрепери и потърка ръце. — Оттогава той непрекъснато се обвинява за смъртта на жена си. Никога не си прости, че е тръгнал след нея.

Макар че беше в топлата вана, Ейприл усети как я побиха ледени тръпки.

— Минали са само няколко дни, откакто свали траурната лента от ръката си. Какво пилеене на време — изрече сърдито Миранда и хвърли бърз поглед към гостенката си, сякаш бе издала голяма тайна. — Да си окована в нещастен брак… Да, знам, бракът е тайнство и сме длъжни да пазим светостта му. Знам също, че любовта няма място в брака, но ми се струва глупаво да съм обвързана за вечни времена с мъж, когото не понасям.

— Значи смятате, че Гленда не е обичала Девлин?

— Естествено, че не — отговори Миранда. — Тя обичаше единствено себе си.

— А какво ще кажете за собствения си брак? — попита Ейприл, осенена от внезапно прозрение. — Къде е бащата на Браунвин?

Миранда се поколеба. Отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Подаде хавлията на Ейприл и се извърна.

— Той… не е тук.

— Ще се върне ли скоро?

На вратата се почука. Появи се слугинчето, понесло тежък кош и три красиви рокли, и Ейприл така и не получи отговор на въпроса си. Момичето им показа всяка рокля поотделно. Едната беше от бледосива коприна, втората от тежка синя дамаска, обшита с кожа, а третата от златно кадифе с дълбоко деколте и тесен корсаж. Миранда хвърли първите две рокли на леглото.

— Ще ви станат — рече тя и пое от момичето коша с бельо. — Много добре си се справила, Ани — похвали го тя и показа черните кожени ботушки. — Благодари от мое име на Беси, че толкова бързо намери нещата.

— Беси каза, че ако имате нужда и от други неща, в килера има купища дрехи.

— Може би ще се наложи. Но не днес. Кажи на Беси да изпере и изглади всичко и й дай и тези дрехи. — Тя подаде на момичето мръсната туника и панталона. — А сега ми изпрати Джини да направи косата на дамата.

— Веднага, милейди — поклони се момичето и изчезна през тежката врата.

— Нямам нужда от прическа — опита се да възрази Ейприл.

— Разбира се, че имате — засмя се Миранда и в очите й светна дяволитост. — При следващата си среща с Девлин трябва да изглеждате като дама, каквато сте.

— Защо? — Ейприл стана и уви стройното си тяло в кърпата, за да излезе по-скоро от изстиващата вода.

— Защото държите той да ви види такава, каквато сте — не селянка или пленница, а равна нему.

— Той вижда в мое лице единствено враг.

Миранда се изсмя развеселено.

— Тогава ще трябва да го убедите, че не сте.

 

 

— Нито един пратеник ли не се е върнал с вест от групата, водена от Спенсър? — попита Девлин, докато двамата с Колин се разхождаха по двора на замъка под лекия дъжд. Тъмни облаци висяха на небето, зимният вятър свиреше между покривите и проникваше под наметката му. Намръщен, лордът оглеждаше повредените обори. Все още се виждаха овъглени греди, макар че всички дърводелци работеха ден и нощ, за да ги заменят с нови и да запазят скелета на постройката.

— Нищо не се знае за Спенсър.

— Ами групата на Ръдиърд?

— И за нея нищо. Само за Денис. Знаем, че Лойд скоро го е последвал с отряда, който е бил с теб.

— Сигурно са тръгнали към Сереног. — Странно, но в главата му зазвъняха тревожни камбанки. Беше заповядал всяка група да прати човек в Блек Торн. Даже ако Ръдиърд е предател, другите трябваше да се обадят.

— Утре сутринта ще пратим отряд да ги търси — предложи Колин, когато тръгнаха обратно към голямата зала. Небето потъмня още повече и дъждът се усили.

Девлин не отговори. Нещо не беше наред, това беше сигурно. Поне синът му беше отново с него и не го заплашваше опасност. Беше помолил двама от мъжете, на които имаше доверие, да се грижат за момчето. Всеки път, когато отиваше да види Джейл, го заварваше да си играе с Браунвин и с другите деца от замъка или да разговаря с главния кучкар. Лордът беше заповядал да затворят портите на замъка и никой нямаше право да влиза или излиза, без да се обади на стражата.

Все едно какво щеше да се случи, той не биваше да губи сина си. Пейтън от Сереног и всеки друг, който се опиташе да му отнеме момчето, щеше да умре от мъчителна смърт.

Но какво ще правиш с предателите сред собствените ти четири стени?

Девлин прекоси двора на замъка, без да намери отговор на този въпрос. Всичко изглеждаше спокойно. Мирно. Всеки си вършеше работата. Помощниците на готвачката скубеха гъски, бояджиите варяха платове в огромен котел и ги обръщаха с широки лопати. Майсторът свещар излезе от къщичката си с кофа восък. Чуваше се тракане на стан, колелото на грънчаря пееше, слугите търкаляха бъчви с вино към избата. Обстановката изглеждаше напълно нормална, шумовете бяха от всекидневния живот на Блек Торн, но Девлин не можеше да се успокои. Инстинктът му подсказваше, че в крепостта имаше хора, които заговорничеха срещу господаря си.

Но кои бяха те? Кои от мъжете, които се бяха заклели да му служат вярно и да умрат за него, бяха измамници? Кой замисляше нова измама? И защо, защо?

Докато изкачваше стълбата към голямата зала, той отново се разтревожи за Джейл. Ами ако някой беше готов да поеме риска и да убие момчето пред очите на баща му? Обърна се към поста пред вратата и нареди:

— Потърси сина ми и го доведи при мен.

— Нали преди малко го видяхме на площадката за упражнения! — възпротиви се Колин, но Девлин не му обърна внимание.

— Доведете го — заповяда строго той. — Докато не разобличим предателите, Джейл трябва да стои близо до мен.

— Не можеш да управляваш замъка, ако цял ден си играеш на бавачка.

Девлин не можа да се удържи. Сграбчи брат си за туниката и го залепи за стената.

— Кой е господарят тук?

— Ти, естествено — отговори Колин, макар че стисна ръце в юмруци.

— Тогава ще управлявам замъка, както аз считам за добре! — Устремил поглед към лицето на брат си, Девлин се запита дали можеше да вярва на Колин. И друг път се бяха карали. Най-големият им спор беше за една жена. Девлин спечели и се ожени за Гленда Прайс. От деня, когато оповестиха сватбата, не намери нито ден спокойствие. Той въздъхна и пусна Колин.

— Не би ли било по-добре да се дуелираме? — попита по-младият му брат и очите му засвяткаха възбудено.

— Може би.

Изведнъж гневът на Колин изчезна, той се извърна и се загледа като омагьосан към стълбата.

— Исусе Христе… — пошепна възхитено той.

Девлин хвърли поглед през рамо и сърцето му спря да бие. С високо вдигната глава, в златна рокля, която отразяваше цвета на очите й, по стълбата слизаше Ейприл от Сереног, неговата заклета неприятелка, като същинска кралица. Спомни си нощта, когато я видя за първи път, и изпита болка. О, небеса, тази жена беше прекрасна. Неземно видение. Косата й падаше на меки вълни по раменете, гърдите запълваха съвършено дълбокото деколте на роклята.

Устата му пресъхна.

По дяволите, какво да прави с тази жена? Да я окачи на бесилката, защото беше измамница и крадла?

Или веднага да я отведе в леглото си?