Лиза Джексън
Богинята на любовта (22)

21

Един петел изкукурига толкова силно, че Ейприл се стресна. Примигна и се опита да седне, но една силна ръка я държеше здраво.

Девлин. Той лежеше до нея и я притискаше с тялото си. Дишаше равномерно и дълбоко в тила й и тя изпита неволна радост. Беше толкова естествено, толкова топло, толкова хубаво да лежи в обятията му.

Той е твой враг, повтаряше й разумът. Никога не го забравяй. Той те върза като пленница и те води в замъка си. Не помниш ли, че обеща да те накаже за всичко, което си му причинила?

Тя си спомни за ножчето на Мина, скрито някъде в сламата. Къде точно го бе пъхнала? Раздвижи се внимателно, за да не събуди Девлин, и претърси с вързаните си ръце около себе си. Напредваше бавно, но методично, използвайки пръстите на двете си ръце. Снощи бе скрила ножчето много бързо, но оттогава почти не се бе движила. Със сигурност беше някъде наблизо. Може би беше под тялото на Девлин? Или някъде по-далече? В плевнята беше тъмно, макар че животните вече се движеха, а в къщата се чуваха стъпки. Тя отново зарови ръце в сухото сено и най-сетне пръстите й напипаха нещо студено и гладко.

Най-после! Престори се, че се протяга насън, и успя да хване дръжката на ножчето и да го премести надолу. Едновременно с това вдигна единия си крак, за да го пъхне в ботуша си. Сега не можеше да го използва — селянинът вече бе станал и грубият му глас проникна през тънките стени.

— Ставай, Мина! Трябва да доиш, а после искам да закуся!

Не смеейки да диша, Ейприл скри ножчето в ботуша си и притихна. Дано само не се нарани.

Вратата на къщата се отвори и светлината на огъня проникна до навеса. Пилетата крякаха, козите блееха, селянинът мърмореше навъсено.

Девлин вдигна глава и Ейприл се престори, че още спи. Усети погледа му, усети ръцете, които се пъхнаха под туниката, за да помилват гърдите й. Грапави пръсти помилваха зърното, но тя не посмя да се раздвижи, нито да поеме дъх. Копнееше да се сгуши в него, да притисне тялото си до неговото, но устоя на желанието. Вероятно той едва сега забеляза какво вършеше, защото внезапно оттегли ръката си.

— В името на бога, защо ме привличате толкова силно! — изръмжа той, дръпна се от нея и скочи на крака. — Време е за ставане — изрече високо той. — Веднага.

Ейприл се прозя сладко, отвори едното си око и видя, че той се навежда над нея. Протегна се, без да му обръща внимание и седна в момента, когато се събуди и Джейл. Косата му беше цялата в слама, очите още мътни от съня.

— Защо трябва да ставаме толкова рано? — оплака се недоволно той.

— За да стигнем до дома още тази вечер — отговори бащата и неволно се усмихна. — Ако предпочиташ да останеш тук със селянина и жена му, аз нямам нищо против. Сигурен съм, че имат достатъчно работа за момче на твоята възраст.

— Разбира се, че имаме! — обади се отдолу селянинът. — Ако искаш, можеш веднага да издоиш козата или да почистиш торта от обора, а после ще насечеш дърва.

Джейл се изправи, като продължаваше да мърмори. Прозя се толкова широко, че челюстите му пукаха. Метна одеялото на раменете си и се запъти към стълбичката.

— Наистина ли мислиш, че ще успеем да стигнем до Блек Торн още днес? — попита той.

— Да, но трябва да побързаме. — Девлин хвана сина си за раменете и здраво го раздруса. — Нима не ти се иска да се прибереш по-скоро при леля Ви, при Миранда и Колин и Браунвин?

— Само не ми говори за Браунвин — извика възмутено момчето. — За какво ми е да се връщам при нея? Тя е момиче!

— И то хубаво момиче. Много скоро ще дойде време, когато ще ти се иска да си винаги близо до нея. Тъкмо защото е момиче.

— Никога! — Джейл отвратено изкриви лице, захвърли одеялото и сръчно се спусна по стълбичката. Девлин го проследи с поглед, но когато се обърна и се облегна на една греда, усмивката му угасна. Скръсти ръце под гърдите си и в погледа му блесна студено сребро.

— За вас също е крайно време, мадам. Блек Торн чака.

 

 

— Искате да кажете, че Девлин ви е изоставил? — Колин нервно почукваше с пръст по облегалката на креслото. Той седеше в голямата зала и топлеше гърба си на огъня. При това отпиваше от виното си и оглеждаше презрително групата окъсани войници, появили се в замъка няколко часа след разсъмване.

Сър Лойд очевидно се бе самопровъзгласил за водач на малкия отряд.

— Точно така — отговори той и кимна. Останалите войници също закимаха утвърдително. — Той и заложницата изчезнаха посред нощ, без да ни кажат нито дума. На сутринта открихме, че най-добрите ни коне липсват. Чакахме почти до вечерта, после се посъветвахме и решихме, че може би ги е довел тук. Затова вдигнахме лагера и тръгнахме обратно.

— Защо е тръгнал сам с нея? — обърна се Колин към сестра си, която влезе в голямата зала с обичайното си властно изражение. Беше почти уверен, че тя е подслушвала зад вратата. Отдавна подозираше, че и тя, и неколцина други, които засега не познаваше, го шпионират, наблюдават всяко негово движение и се надяват да направи някоя грешка… Той отпи голяма глътка вино, но то остави в устата му кисел вкус.

— Сигурни ли сте, че пленницата не е избягала и лорд Девлин е тръгнал да я преследва? — Миранда огледа войниците, сякаш не притежаваха и капчица разум.

— Защо тогава не ни е събудил? — попита Лойд и Ръдиърд кимна. — Ние сме много и щяхме да се разпръснем на всички страни, за да я намерим. Нали десетима са по-добри от двама!

Миранда се загледа замислено в огъня.

— Може би Девлин е на друго мнение.

— Или е пожелал да остане насаме с нея — обади се с усмивка Колин. Беше видял как брат му бе привлечен от жената от първата минута, в която я забеляза в голямата зала.

Много добре помнеше онази знаменателна нощ. По коридорите и в стаите все още се виждаха следи от празниците: увехнала зеленина и неприбрани догорели свещи, сякаш за да му напомнят колко малко време беше минало оттогава. Последният гост си беше заминал едва вчера, а след като Девлин беше тръгнал да търси сина си, замъкът изглеждаше пуст, мрачен и тъмен. Слуги, рицари, селяни се разминаваха с недоверчиви погледи. Никой не знаеше кой е приятел и кой — враг.

— Може би лорд Девлин е отишъл в Сереног — изрече тежко Джеймс, сякаш дълго време беше обмислял тези думи. — Ако е тръгнал да преследва дамата, може би са стигнали до замъка й.

— И там тя го е нападнала с войската си, така ли? — попита подигравателно Миранда.

— В случай че я е преследвал. — Колин рязко стана от мястото си. Беше му омръзнало да чака, не понасяше повече безделието и несигурността. — Денис се върна вчера — обърна се той към мъжете. — Съобщи ми, че трябва да изпратим отряд войници, коне и оръжия в Сереног. Ала преди да сме ги събрали, вие се връщате и ми разправяте, че… какво? Че Девлин ви е изоставил и е изчезнал с жената, която помогна да отвлекат сина му? С жената, която е виновна за цялата тази бъркотия? И искате да ви повярвам?

— Точно това се случи. — Лойд изтри носа си с ръкав и погледна с копнеж стомната вино на масичката.

— А къде са другите? — попита сърдито Миранда. — Къде е сър Ръдиърд, капитанът на стражата? Ами сър Нейтън и сър Спенсър?

Ето пак, каза си Колин, сестра ми наистина проявява интерес към Спенсър. Макар да криеше загрижеността си, като питаше и за другите, не беше трудно да се разбере какво ставаше в сърцето й. Тя не искаше вече стария си съпруг, искаше рицаря с широки плещи, орлов нос и очи, тъмни като обсидиан.

Миранда е съвсем различна от жената, за която се представя, каза си не за първи път Колин. Има нещо, което крие, някаква тайна, погребана дълбоко в сърцето й. Той го знаеше най-добре, тъй като и той криеше тайни в сърцето си.

— Трябва да ги намерим — заяви нетърпеливо тя, изправи се до вратата и закърши ръце. — Всички до един!

— Но как? — Колин проследи как челото на Миранда се набръчка от тревога.

— Ще ги последваме, естествено.

— Към Сереног?

— А накъде другаде? — Тя огледа очаквателно групичката уморени войници. — Ще претърсим горите и полята, ще питаме в градовете. Сигурно някой ги е видял и е запомнил цветовете на Блек Торн.

— Но Девлин ни заповяда да останем тук — напомни й Колин и се усмихна, като видя как се зачервиха бузите й. Миранда беше по свой начин красива. Ала разчиташе повече на ума, отколкото на хубостта си, когато искаше да постигне нещо.

— Нали именно Девлин изпрати Денис, за да ни помоли за още мъже и оръжия! — извика възбудено Миранда и направи няколко крачки към брат си. В очите й святкаше решителност. — Какво ти става, братко? Откога си станал страхливец? Нима предпочиташ да стоиш тук и да се криеш зад дебелите крепостни стени? Нима отказваш да поведеш мъжете през ледените нощи, за да намерят брат ти?

— Аз правя онова, което е най-добро за Блек Торн.

— А кой решава кое е най-доброто? — попита Миранда. Цялото й същество излъчваше такъв гняв, че Риардън бързо отстъпи крачка назад, за да не попадне под прицела на огъня й. — Аз съм първородното дете на семейството.

— Това съм го чувал и друг път.

— И ще го слушаш още много пъти. Само защото ми липсва една незначителна част от тялото, баща ни отказа да ме признае за господарка на Блек Торн. На мен гледаха като на стока за размяна, определена за награда на мъжа, дал най-много пари или предложил най-изгоден съюз. А Девлин, само защото беше момче, беше направен лорд. Ти пък… ти си негов заместник. Ако с Девлин се случи нещо, ти ще станеш лорд. Никой не се притеснява, че си егоист, неспособен да управлява такова голямо имение и на всичкото отгоре сладострастник. Нали си мъж!

— Докато ти си смела и добродетелна, това ли искаше да кажеш? — Колин огледа мъжете в залата. Някои изглеждаха развеселени, други — възмутени, но никой не показваше учудване или страх.

— Искам да кажа, че ти нямаш необходимите качества, за да станеш владетел на Блек Торн, все едно имаш ли всички мъжки атрибути или не.

— Девлин ме помоли да охранявам замъка.

— Значи е късоглед. Все едно да помоли крадеца да охранява скъпоценностите.

Колин започваше да се ядосва. Но не беше редно да се кара със сестра си пред толкова много хора.

— Аз правя само най-доброто за Блек Торн — повтори бавно и отчетливо той.

Миранда хвърли презрителен поглед към чашата, която брат й току-що беше изпразнил.

— Като си седиш на задника и се наливаш с вино, така ли?

— Защото това е, което мога най-добре — отговори с иронична усмивка Колин.

— Очевидно трябва да променя мнението си за теб, братко. Мислех, че си просто мързелив, но сега започвам да мисля, че си и страхлив. — С гордо движение Миранда метна дългата си коса през рамото и напусна залата, трепереща от справедливо възмущение.

Най-добре да помоля някой доверен страж да я следи, каза си Колин. Сестра му беше много по-опасна, отколкото беше предполагал досега.

Проклетите жени!

Те бяха най-желаното занимание за свободното време. Но те бяха и проклятието на живота му.

 

 

Отец Бениамин чу стонове на измъчена жена и усети да го залива безмерна тъга.

— Помогни ни, господи — помоли се той и се прекръсти. Беше възседнал мършаво муле, Хенри яздеше пред него и водеше животното му за юздите. Отец Бениамин беше сигурен, че жената е наблизо и страда от силна болка. Усещаше аромата на зимната гора: влажна и мокра пръст, гниещи листа, прясна дъждовна вода — всичко това размесено от ледения вятър, който пареше бузите и вледеняваше кръвта. Господи, той беше твърде стар за всичко това. Ездата му причиняваше болки в краката, но когато слизаше да походи, го заболяваха стъпалата.

Чу подскоците на катеричката, после трепкане на крила, но стоновете на жената заглушаваха всичко.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — обърна се отецът към Хенри.

— Разбира се, отче. Нали ви казах как подслушах Пейтън, отец Адриан и сър Бренан в нощта, когато лейди Ейприл замина за Блек Торн. Те си мислеха, че са сами, и говореха високо. Сър Пейтън настояваше на връщане да се разделят, за да объркат войниците на Блек Торн. Каза, че щом се отърват от тях, ще се срещнат в стария хан, който се намира по пътя за Пентреф, източно от новия мост. Точно по този път сме тръгнали.

— Стар ли е пътят? Обрасъл с трева?

— Точно така, отче.

— Минавали ли са скоро коне? Виждаш ли смачкана трева и разровена почва?

— Виждам, отче. Доколкото мога да преценя, конете са били доста.

Бениамин изпъна рамене и отърси влагата от наметката си.

— Значи продължаваме. — Мулетата продължиха напред, но само след няколко минути спряха като заковани.

— Какво е това? — попита момчето и в младия му глас имаше страх. Хълцанията на жената се чуваха съвсем ясно, стоновете й отекваха в гората като лошо предзнаменование.

— Сега ще разберем.

— Но…

— Някой се нуждае от помощта ни. Хайде, Хенри, трябва да гледаш вместо мен.

Бениамин чу как момчето преглътна, но после дръпна юздите на мулето и забърза напред. След минута спря отново и проговори дрезгаво:

— Велики боже, това е Джинайва! — Скочи от мулето и стъпките му се отдалечиха. — Ранена е! О, божичко!

Бениамин скочи от мулето, опря се тежко на бастуна си и забърза колкото можеше през високата, влажна трева право към шума.

— Тук съм, детето ми — извика отдалече той, питайки се какво се бе случило с младата жена. Тя напусна замъка преди два дни, за да събира билки, но не се върна и той бе започнал да се притеснява.

— Какво ти е, Джинайва? — попита Хенри, след което се обърна към Бениамин: — Лежи там в тревата и плаче. Погледна ме, но сякаш не ме позна. Трепери от студ. Лицето й е подуто и… и цялата е в кръв.

— Къде е тя? — попита Бениамин и върхът на бастуна му се удари в нещо меко.

— Внимателно, че ще я настъпите!

Отецът коленичи на земята, скованите му колене потръпнаха от допира до ледената трева. Приведе се и напипа рамото на Джинайва.

— Аз съм, дъще, отец Бениамин. Кажи ми какво ти се е случило.

Тя простена, неразбираемо.

— Кажи ми какво й е — заповяда с твърд глас отецът.

— Цялото й лице е на сини петна, има рани, ръцете й са издраскани и… има кръв, много кръв.

— Къде? — попита отново свещеникът, макар че беше започнал да разбира.

Мълчание.

— Отговори ми, Хенри — помоли спокойно Бениамин.

— По полата й… Мисля… мисля, че кръвта идва отдолу, отче. Бог да й е на помощ.

— Близо ли е ханът? Дали ще можем да я отнесем там?

— Не! — изпищя Джинайва. — Не, не, не! О, Пейтън… о, бебето, бебето… моето скъпоценно бебе! Не! Моля ви, престанете! — Тя изплака и се разтрепери и когато отец Бениамин се опита да я прегърне, го отблъсна. — Копелета! Чудовища! Зверове! Проклинам ви, всички, всички!

— Тихо, Джинайва, тихо. Аз съм тук, господ е с теб. Тихо, не говори… — Отецът разбра думите й и усети как тя трепереше от страх и гняв. Беше цяло чудо, че му позволи да я докосне, защото, макар очите му да бяха слепи, веднага бе разбрал, че жената е била изнасилена и е загубила нероденото си дете.

— Иди да видиш има ли някой в стария хан — заповяда отец Бениамин, без да пуска Джинайва от ръцете си.

Момчето веднага се подчини. Стъпките и дишането му скоро престанаха да се чуват и свещеникът посвети цялото си внимание на треперещата жена в прегръдката си.

— Разбери, Джинайва, трябва да се върнем в замъка. В Сереног. Трябва ти помощ.

Тя трепереше неудържимо, тялото й беше леденостудено, косата беше залепнала за главата от влага и от мръсотия, зъбите й тракаха — от студ, но и от преживяния ужас.

Какво чудовище живееше в мъжа, за да се отнесе по такъв начин с една безпомощна жена?

През дългия си живот Бениамин беше опознал и собствените си плътски желания, и копнежите на жените. Беше усещал неудържимото пулсиране на жаждата да притежава жена. Ала никога не й се поддаде, не допусна изкушението да застраши свещените му клетви. Прекарваше дълги часове на колене в студения каменен параклис и се молеше на господа да му прости плътските мисли и скверните желания. Бог му помогна, даде му сили и му показа пътя. Твърде много мъже се поддаваха на грешното си тяло — но много малко от тях изкупваха греховете си с молитви.

А тази нещастна жена, добросърдечната Джинайва, беше платила ужасна цена за убийствената мъжка похот, както бе платило и невинното същество, което растеше в нея. Той се помоли за душата на бебето — макар да не беше заченато в тайнството на брака, то беше човешко същество, божие създание, чиста малка душа, която не биваше да плаща за греховете на родителите си.

Понякога светът беше много грозен.

— Успокой се — повтаряше отецът и милваше главата на жената. — Ще намерим начин да де върнем у дома.

— Ааа! — Хенри нададе такъв нечовешки вик, че отецът трепна и понечи да се изправи. Джинайва също изпищя. Много скоро в гората отекнаха бързите стъпки на момчето. Когато се изправи пред свещеника, то дишаше тежко, заекваше и мълвеше някакви безсмислени думи.

— Какво има? — попита строго отец Бениамин. От опит знаеше, че макар да беше добро момче, Хенри беше страхлив, свръхпредпазлив и склонен към драматизъм.

— Видях сър Пейтън — изхъхри момчето.

— Иди да го доведеш.

— Не мога. Той е мъртъв. Убили са го.

Старите рамене на Бениамин увиснаха. Обзет от тъга и отчаяние, той попита:

— Сигурен ли си? — Но вече знаеше отговора. Той обясняваше и отчаянието на Джинайва.

— Да. О, да!

Джинайва изхълца задавено.

— Убийци! — изплака отчаяно тя. — Убийци. Блек Торн. Дано боговете прокълнат душите ви. О… о… Пейтън…

— Тихо, детето ми, тихо. Хайде да се помолим за душата на Пейтън — изрече утешително отецът. Прекръсти се и не обърна внимание на факта, че Джинайва отричаше ученията на църквата и се занимаваше с тъмни изкуства. Може би господ беше избрал този начин да я накаже, защото беше отмъстителен бог, но и любящ баща.

— Моли се с мен. — Бениамин затвори слепите си очи. — В името на Отца и Сина и Светия дух…

 

 

Пред тях се издигаше замъкът — огромна сграда със сиви каменни кули и дебели стени, кацнал величествен върху хълма. Страховита крепост от гладък камък. На най-високата кула се вееше черно-златният флаг на Блек Торн. Ейприл се вгледа в гордия флаг и усети как куражът я напуска. Пръстите, с които се държеше за седлото на уморения си кон, бяха вледенени. Ремъците, които стягаха китките й, се бяха втвърдили, зимният вятър шибаше безмилостно лицето й, ножът, скрит в ботуша, беше леденостуден.

В душата й остана само тъга.

Само преди една седмица беше дошла тук като гостенка…

Спомни си как трепереше, докато се преобличаше в гората, как закопча бялата рокля на майка си с изтръпнали пръсти. Среса косата си, вплете в плитките няколко панделки, изправи се гордо и се промъкна покрай пияните стражи. Изглеждаше весела и безгрижна, но в сърцето й имаше страх. Вдигна полите си, за да се предпази от локвите и калта, и намери пътя към голямата зала. Задачата й беше да отклони вниманието на лорда, докато Пейтън и съучастниците му претърсят замъка и откраднат скъпоценностите от съкровищницата, конете от обора и по възможност някои от нещата, които Морган беше плячкосал от Сереног преди две десетилетия.

Когато забеляза Девлин начело на семейната трапеза, потиснат и без настроение въпреки музиката и празника, тя бе трогната от състоянието му. Освен това веднага бе привлечена от красотата му, от тайните в сивите му очи. Когато той я покани на танц, когато я взе в обятията си, тя се загуби окончателно в глупаво, сладостно видение, създадено от самата нея.

Дори сега, докато яздеше зад него, тя се възхищаваше от широките му рамене и гордата поза. Забеляза как тъмната коса падаше над яката и предателското й сърце за миг спря да бие. Той я водеше в Блек Торн като своя пленница! А тя продължаваше да си представя как ще се люби с него…

Пейтън беше прав, тя бе глупачка. Жена, неспособна да управлява имение. Жена, която се ръководеше от сърцето си, не от разума.

Само затова позволи да се стигне дотук. Сега беше пленница, влюбена в победителя. Прокле съдбата си и си спомни предсказанието на Джинайва: Това е съдбата, милейди. Вашата съдба. Ще се омъжите за лорда на Блек Торн.

Това беше глупост.

Или мръсна измама.

Този път магьосницата се бе излъгала. Или нарочно я бе заблудила.