Лиза Джексън
Богинята на любовта (2)

1

В гората на Блек Торн, декември 1283 година

 

— Весела Коледа — промърмори лорд Девлин без следа от усмивка и хвърли клонче имел върху гроба, в който почиваха съпругата и неродената му дъщеря. Не беше в състояние да се отърси от разкаянието, което тегнеше на душата му, нито от горчивината, впила се в сърцето му като пиявица. Загледан в сивия надгробен камък, той потърси броеницата в джоба си, но не му хрумна нито една молитва, с която би могъл да изпроси опрощението на небесния отец.

Силният декемврийски вятър фучеше над хълмовете и предвещаваше сняг. Замръзналите стръкове трева скърцаха под ботушите му. Двата коня тропаха нетърпеливо с копита. На кафявия седеше брат му, сложил върху седлото скритите под дебели ръкавици ръце. Лицето му, което всички дами в графството наричаха красиво, беше приело леко подигравателен израз.

— Да си вървим, милорд — подкани го Колин. — Остави призраците и позволи на мъртвите да почиват в мир. Животът е по-важен. Крайно време е да се прибираме. Все едно дали ти харесва или не, празниците чукат на вратата. Скоро замъкът ще се напълни с хора, ще се огласи от смехове и песни. — В падащия мрак младият мъж удостои брат си с усмивката, която разтапяше сърцата на жените. — Време е да забравиш миналото, да се напиеш и да прелъстиш две-три жени, за да се позабавляваш.

— Наистина ли ще се забавлявам?

— Разбира се. — Колин смръщи високото си чело, потърка ръце и издиша шумно, при което около устата му се образува бяло кълбо. — Може би ти имаш желание да изслушаш укорните думи на скъпата ни сестричка, но аз с удоволствие бих се лишил от присъствието й поне тази вечер.

— Тръгвай.

— Не мога…

— Ще дойда скоро след теб. Кажи на Миранда да стопли чашата ми и да я напълни с вино.

По изключение брат му беше прав — бе дошло времето да гледа отново напред.

Колин се поколеба. Огледа сребърната линия на реката и вдигна поглед над върховете на дърветата, към хълма, на който се издигаше замъкът Блек Торн, масивна крепост от камък и мазилка, с кули, които стърчаха към небето. Главната порта беше отворена, подвижният мост бе спуснат, решетката — вдигната, а високо горе на наблюдателните кули се вееха флагове в златно и черно.

— Както заповядаш, братко. Все пак ти си господарят.

— Никога не го забравяй — посъветва го Девлин, опитвайки се да се пошегува, но както винаги, неуспешно. Колин го изгледа съжалително, стегна юздите на жребеца си и плесна с камшика. Конят изпръхтя и направи огромен скок. После препусна в галоп и подплатената с кожи наметка на ездача се развя зад гърба му. Двамата се понесоха с опасна скорост надолу по хълма. Копитата на коня гърмяха по замръзналата земя. Уплашен сокол разпери могъщите си криле и се понесе устремно към гората.

Девлин проследи как конят и ездачът прекосиха реката със същото бясно темпо и изчезнаха в дъбовата гора от другата страна. Изчака, докато ехото на конския тропот заглъхна, и отново се обърна към гроба. Зъбите му бяха толкова здраво стиснати, че изпитваше болка. Трябваше най-сетне да вземе решение и да забрави старата мъка, да погребе чувството за вина. Издърпа със зъби едната ръкавица, пъхна ледените си пръсти под наметката и попипа черната панделка, която носеше на ръкава си като спомен от трагедията, струвала живота на съпругата му и неродената им дъщеря — и като символ на чувството за вина, скрито дълбоко в сърцето му. За вечни времена.

— Всичко свърши — пошепна той, свали панделката от ръкава си и я пусна в мъртвата трева. Първите снежинки започнаха да падат от тъмните облаци, когато отиде при коня си и се метна на седлото. С мисли, мрачни като настъпващата нощ, той дръпна юздите и пришпори едрия вран жребец.

— Напред, дяволе — заповяда лордът.

Конят препусна като бесен. Гладките мускули се движеха без усилие, дългите, стройни крака тичаха равномерно към реката. Щом наближиха брега, ходът на коня се промени, мускулите му се напрегнаха и Девлин затаи дъх. Фантом направи скок и прелетя като птица над разпенената река, върху която вече се бе образувала тънка ледена корица. Девлин усети прилив на сила и опияняващо чувство за свобода, когато леденият вятър го шибна в лицето и насълзи очите му.

Тази нощ щеше да прогони мъчителния спомен за жена си и нероденото момиченце. По божия милост му бе останал един син. На устните му заигра усмивка. Неговото силно, умно момче беше почти десетгодишно. Вече умееше да си служи с камата, да опъва лъка и да стреля точно. Хвърляше заровете като умел играч, хитруваше и се инатеше, спореше със свещеника като истински малък учен, не слушаше учителите и често се изплъзваше от бдителните очи на бавачката си. Яздеше най-буйните жребци без седло, отиваше сам в гората, катереше се по дърветата и се спускаше с невероятна бързина по въже. Скъпият му Джейл. Сигурно щеше да стане страхотен мъж. Освен всичко друго беше красив — със сиви очи, гъста черна коса и лунички по съвършено оформения нос. Смелостта му граничеше с лекомислие. Да, момчето му създаваше проблеми, но беше цялата му гордост и радост. Скоро Джейл щеше да стане голям и силен, истински мъж, и Девлин отново се поздрави за решението да задържи момчето в Блек Торн, вместо да го прати като паж в замъка на друг лорд от графството.

Един ден Джейл щеше да бъде господар на Блек Торн.

Девлин нямаше никакво желание да се жени повторно. Вече си имаше син и наследник.

 

 

След няколко часа, стоплен от виното, от великолепното празнично ядене и весело пращящия огън в камината, лордът забрави напълно мрачните си мисли. Голямата зала беше украсена с клончета имел и венци от бръшлян. Горяха стотици свещи и разпръскваха приятна топлина.

Гвоздеят на празничната вечеря беше огромната глиганска глава, шпикована с дафинови листа и с ябълка в устата, която слугите внесоха тържествено в залата и нарязаха пред гостите. Тя бе изядена заедно с огромни количества змиорки, фазани, сьомги и всякакви птици. Виното се лееше без мяра, свиреха музиканти, залата се огласяше от весели смехове. Десетки празнично пременени гости, накичени със скъпоценности, танцуваха и се забавляваха. Мъжете и жените пиеха и се смееха, забравили всички грижи и проблеми. Половината му бяха непознати.

Вечерта беше празнична, всички бяха весели и сърцата им се пълнеха с радост, само господарят на Блек Торн не можеше да се зарази от общото веселие. Той седеше начело на трапезата, обкръжен от членовете на семейството си, но не се интересуваше от празненството. Не обърна внимание на нито едно от красивите момичета, които се стремяха да привлекат погледа му.

— Ти разбиваш повече сърца и попарваш повече надежди, отколкото е редно — проговори предупредително Колин и нареди на слугите да отнесат Джейл в леглото. Тази вечер момчето се бе уморило необичайно рано. — Не виждаш ли колко поли има за вдигане?

— Това е твоя работа — отвърна Девлин и отпи голяма глътка вино. После махна на пажа да напълни отново чашата му. — Позволявам ти да ги вдигнеш всичките.

— Повечето момичета гледат само теб.

Защото аз съм господарят, помисли си цинично Девлин и се наведе към пламъка на голямата коледна свещ точно пред него. Не го интересуваха тези глупави, честолюбиви жени. Пажът напълни чашата му и той си пожела празникът най-сетне да свърши.

— Велики боже, видях ангел — пошепна смаяно леля Вайълит и в гласа й прозвуча страхопочитание.

Девлин хвърли поглед към възрастната дама и видя, че бледите й устни потръпваха от възхищение. Отрупаната с пръстени ръка бързо направи кръстен знак над деколтето на кадифената рокля. Добрата му леля ужасно се боеше от зли духове. Очевидно това беше начинът и да поздрави светлото същество, изпратено от небето.

Без да й обръща повече внимание, Девлин отново отпи глътка вино.

След като ясните й някога очи бяха помрачени от старостта, Вайълит виждаше навсякъде духове и призраци. Дори по време на празниците леля му редовно търсеше следи от небесна намеса и зовеше дългоочакваното чудо, за да свали, както тя се изразяваше, тъмното наметало от раменете на лорд Блек Торн.

Добрата старица не беше наред с главата.

Дъщеричката на сестра му Миранда се промуши покрай него и изписка весело.

— Стига толкова игра, Браунвин, време е да си лягаш — заповяда строго Миранда.

— О, не, мамо, още не! — извика момиченцето и кестенявите къдрици заподскачаха около зачервеното от вълнение лице.

— Още не сме играли на сляпа баба. Нито пък на „кой ще хване ябълката“.

— Намери бавачката си и й кажи, че след половин час трябва да те отведе в леглото — отговори с усмивка Миранда.

— А къде е Джейл? — попита нацупено момиченцето.

— Вече си легна — отвърна майката. — Значи е време и ти да си легнеш.

— Но защо? Друг път не е правил така — учуди се Браунвин.

— Права си, никога не си е лягал толкова рано — кимна Девлин и се запита дали пък момчето му не беше болно.

— Може би само се е престорил, че си ляга, и се е измъкнал тайно от замъка. И друг път е правил така — изрече съзаклятнически малката и очите й заблестяха. Всички деца се възхищаваха от приключенския дух на Джейл.

— Тази вечер наистина си легна. Вероятно празненствата са го уморили — обясни Миранда. Браунвин разбра, че я заплашваше опасност да последва братовчед си, издуха тъмните къдрици от челото си и се скри зад слугата, понесъл огромна табла с яйца, месни пастетчета и сладкиши.

— Вайълит е права. Наистина е красавица — пошепна Колин и в гласа му прозвуча неподправено възхищение. Въпреки това Девлин не пожела да се зарази от вълнението му. Брат му харесваше всички същества от женски пол.

— За теб всички жени са красавици, братко. — Девлин пресуши чашата си, изтри уста и огледа със скучаещ вид забавляващите се гости.

Тогава я видя.

Несравнима.

Инстинктът му подсказа, че именно тя е била красавицата, която Вайълит нарече „ангел“. Май сбръчканата стара дама имаше право — за първи път през седемдесетгодишния си живот. Непознатата наистина бе като вълшебно същество, слязло от небето право в залата на неговия замък.

Тя беше съвсем различна от жените, които беше срещал досега.

Висока и стройна, облечена в искрящо бяла рокля, тя се движеше сред множеството с невероятна грация. Роклята беше избродирана със сребърни и златни конци, златнорусата коса също беше сплетена със сребърни и златни панделки. Очите й сияеха под светлината на многото свещи, скулите образуваха елегантни дъги над розовите страни с безупречна кожа.

Девлин усети как сърцето му заблъска лудо в гърдите и ядно се нарече глупак. Отпи глътка вино и отново се загледа в непознатата.

Коя беше тя, по дяволите?

— Не си ми казал, че си поканил богиня — ухили се Колин и го потупа одобрително по рамото.

— И аз не знаех. — Девлин не откъсваше поглед от закръглената буза и крехката, твърда брадичка.

Исусе Христе! Той преглътна мъчително.

— Смятам да я поканя на танц. — Колин бутна стола си и изгледа брат си с високо вдигнати вежди, сякаш искаше да го предизвика. В последно време това се случваше често. Очевидно момъкът скучаеше и се опитваше да се развлича с караници.

Девлин изпита прилив на ревност, но реагира само с вдигане на раменете, сякаш жената изобщо не го интересуваше.

Правеше се на равнодушен, но не бе в състояние да откъсне поглед от прекрасното видение. Когато Колин отиде при нея и след няколко разменени думи я поведе към мястото за танци, лордът усети как мускулите на тила му се напрегнаха.

Тя се усмихна сияещо. Явно се чувстваше удобно в обятията на брат му.

В гърдите на Девлин забушува ярост. Преструваше се, че се интересува от разговорите около него, продължаваше да пие, но в действителност виждаше само тайнствената жена в бяло. Когато танцът свърши, Колин се поклони, а дамата сведе грациозно глава и премина към следващия си кавалер — един грамаден, тромав рицар, който я прегърна собственически. За миг на Девлин му се стори, че непознатата бе хвърлила бегъл поглед в неговата посока. Дори да беше истина, очите й го докоснаха само за секунда. Тя се засмя весело и грамадната мечка, с която танцуваше, я притисна още по-силно.

Колин се върна на масата, пресуши чашата си и въздъхна дълбоко.

— Истински ангел. За съжаление няма представа от греха.

— Откъде знаеш?

— Вярвай ми, братко, аз познавам жените. Тази красива дама — той я посочи с пръст — има темперамент, но някой трябва да я събуди от небесните й сънища.

— Млъкни! — заповяда строго Вайълит. — Не искам да слушам такива неща.

Девлин изпразни поредната чаша и докато един смешник се опитваше да забавлява гостите с груби шеги, отново съсредоточи вниманието си върху тайнствената непозната. Събрал вежди, той се питаше отново и отново коя бе тя, защо никога досега не я беше виждал и как ли бе получила покана за празника му.

Очевидно Колин бе разгадал мислите на брат си, защото каза:

— Не разбрах името й. Може би следващия път ще ми го каже. — Щом свърши музиката, той понечи да стане, но Девлин сложи ръка на рамото му.

— Сега е мой ред — изрече бързо той и сам остана изненадан от думите си.

— Я виж ти… значи скъпият ми брат не е от камък. — Колин се засмя тихо, докато лордът си пробиваше път през навалицата, кимаше на гостите си и бързо стигна до групата, събрала се пред камината. Не беше единственият, който желаеше да танцува с непознатата. Всички присъстващи мъже я поглъщаха с похотливи погледи.

— Извинете — проговори той, когато се озова достатъчно близо.

— Лорд Девлин. — Тя сведе глава в знак на поздрав.

— Ще позволите ли да ви поканя на танц? — попита той, когато в залата се разнесоха първите звуци на арфа.

Тя се усмихна и разкри ослепително белите си зъби. Златните очи сияеха, но в погледа й имаше някаква враждебност, макар и грижливо скрита.

— Разбира се, милорд, за мен е чест — отвърна тя и отново се усмихна. — Вече си мислех, че ще се наложи аз да ви поканя.

— Имате ли толкова смелост? — погледна я изненадано той.

— Да се приближа до господаря на този замък? — промълви тя и малко от веселостта й изчезна. — О, уверявам ви, че щях да го направя.

Коя беше тази жена и защо флиртуваше така открито с него?

— Ами ако ви бях отказал?

— Тогава щях да поканя брат ви — отвърна спокойно тя и се плъзна в обятията му. — Той нямаше да ме отблъсне.

Девлин кимна сковано. Дори сега усещаше погледа на Колин в гърба си.

— Коя сте вие?

— Наистина ли не знаете? — попита шеговито девойката и продължи да се движи с неземна лекота под бързия ритъм на музиката. Десетки двойки танцуваха около тях и шумните им разговори често заглушаваха веселата мелодия.

Преди колко години беше танцувал за последен път? Сигурно преди цяла вечност. Тази вечер отново бе закопнял да държи жена в прегръдката си и да я води по танцовата площадка. Партньорката му се движеше плътно до него и следваше умело стъпките му, а снежнобялата рокля подчертаваше всяко движение. Когато за малко се отделиха един от друг, тя издържа спокойно погледа му. Ухаеше на лавандула и рози, по челото й блестяха ситни капчици пот. Когато наклони глава, сякаш мълчаливо го предизвикваше, той усети, че зад учтивостта й в дълбините на душата се крие див, бунтовен дух, който не се покоряваше пред никого.

За първи път след смъртта на жена си Девлин усети как кръвта му закипя и в слабините му пламна желание. Онази част на тялото му, която дълго време бе смятал за мъртва, се събуди за нов живот и запулсира.

Жената леко извърна глава и той се възхити на съвършената извивка на шията, дълга и стройна. Обзе го диво желание да притисне устни в свивката и веднага се прокле за лудостта си. Това беше минутка безумие. Нищо повече. Твърде много вино и проклетото предложение на Колин да прекара тази нощ с жена в леглото си. Това беше всичко. Въпреки това, когато видя примамливо подаващите се от деколтето гърди, кръвта забуча в ушите му и отдавна заспалата мъжественост поиска своето.

Непознатата беше едновременно невинна хубавица и развратна сирена. Медноцветните мигли потрепнаха, погледите им се срещнаха. Сякаш прочете мислите му, защото усмивката й угасна и очите й потъмняха.

В името на всички богове, той трябваше да я има.

Закопня просто да я вдигне на ръце и да я отнесе на горния етаж в спалнята си. Да разкъса блестящата бяла рокля, да я положи върху леглото и да я покрие с горещото си, пулсиращо тяло.

Той прокле отново грешните си мисли и мрачно си каза, че ще гори в ада. Лекомисленото му желание беше породено от изпитото вино, от празничното настроение, от магията на нощта и най-вече от дългото въздържание. Толкова отдавна не беше спал с жена.

— Никога не съм ви срещал — проговори учтиво той. — Щях да си спомня.

— Аз също — отговори тя и в гласа й нямаше и следа от шеговитост. — Ейприл от Сереног. — Изрече името си, като че то трябваше да е от значение за него. Ала събуди в паметта му само неясен спомен за замък, за който хората казваха, че се бил превърнал в руина. Крепост, в която според селяните бродели призраци. Старо графско имение, някога богато, днес западнало — заради тази жена.

Въпреки това тя беше тук, облечена в прекрасна рокля, със скъпи накити, и флиртуваше с него.

Вътрешният глас му подсказваше, че нещо не е наред и трябва да бъде предпазлив, но възхитителната й усмивка го накара да забрави предпазливостта. Тази вечер щеше да прогони вроденото си недоверие. Да се наслаждава на празника. Да забрави стената от аскетизъм, която сам беше издигнал около себе си.

Тази вечер щеше да преспи с една красива непозната жена.