Лиза Джексън
Богинята на любовта (18)

17

Колин покани войника да седне на стола пред камината, където гореше буен огън. Мъжът беше полумъртъв от умора, блед, треперещ, невероятно мръсен.

— Настанете се удобно, сър Денис, и разкажете за брат ми — подкани го Колин и точно в този момент в залата влетя развълнуваната Миранда.

— Какви са новините от Девлин? — попита тя и нервно закърши ръце. — Видяхте ли Джейл? Какво става с момчето?

— За момчето не знам нищо. — Тъмните очи на Денис бяха хлътнали дълбоко в орбитите. — Обаче лорд Девлин тръгна на път със сър Лойд, сър Ръдиърд и още няколко души. На кръстовището северно от старата мелница се разделихме на три групи и се заклехме да заловим разбойниците.

Колин се облегна назад в креслото си, вдигна единия си крак върху ниското столче и изслуша с намръщено чело обясненията на Денис. Докато войникът разказваше, Миранда, която също слушаше внимателно, махна на един паж да донесе от кухнята ядене и вино. Докато Денис обясняваше стратегията на Девлин, пажът постави на масата стомна вино и три чаши, а една слугиня донесе табла със сирене, хляб и пушено месо.

— Нима Девлин не разбира, че е по-добре да не разделя отряда си. Силата му е в числеността на войниците. — Колин наля вино и подаде чашите на присъстващите, след което отпи голяма глътка. — Нашият брат е добър воин — обърна се той към Миранда, — спечелил е много битки, но според мен не е добър тактик.

— Остави Денис да довърши — изфуча Миранда. Седнала на пейката в дъното на масата, тя бе опряла лакти на масата и се вслушваше жадно във всяка дума на пратеника. В този момент копнееше пламенно да препуска редом с брат си през тъмните гори и стръмните скали и да търсят заедно неприятеля. Колин отдавна предполагаше, че сестра му иска да се е родила мъж. Тя беше добра жена, прекрасна съпруга и майка. Макар да не бе вярна съпруга на стария мърморко, за когото я бяха омъжили, обичаше от все сърце малката си дъщеря. Винаги когато заговореше за битки, очите на Миранда святкаха с копнеж. Тя задаваше куп въпроси и искаше да научи подробности, които за повечето жени от нейната класа бяха или досадни, или направо отвратителни. Колин често се питаше как ли би изглеждала сестра му в одеждите на воин, впуснал се в смъртоносна битка.

— … и когато лейди Ейприл от Сереног отново бе заловена от негово благородие, в лагера настана голям смут. Лордът ме изпрати да ви предупредя, че зад стените на Блек Торн живеят предатели. Някой е помогнал на врага да влезе в замъка, някой е освободил дамата от килията. — Денис впи жаден поглед в таблата с месо и сирене и Миранда с усмивка я бутна към него.

— Яжте, моля. — Мъжът отчупи парче хляб и си отряза малко сирене.

Колин го измерваше със замислен поглед.

— Трябва да намерим предателите.

— Лорд Девлин ще принуди лейди Ейприл да говори — обясни с пълна уста Денис.

— И как ще го направи? — поиска да узнае Миранда.

— Нямам представа, но той ми каза, че лично ще я разпита и ще разбере кой го е предал. Каза също, че щом се върне, ще отсъди бързо и безмилостно.

— И смъртоносно — добави Колин, забил нос в чашата си. Дали си въобразяваше, или наистина бе чул зад една от завесите леко покашляне? Хвърли изпитателен поглед към прозорците, но не забеляза никакво движение. Никакви признаци, че някой дебнеше в мрака. Въпреки това космите на тила му настръхнаха.

— Какво правят другите? Къде са Ръдиърд и Спенсър? — попита Миранда, като се стараеше да говори равнодушно. Ала Колин веднага разбра, че сестра му бе живо заинтересована от съдбата на воините. Припомни си, че я беше виждал в компанията на Спенсър. Когато бяха заедно, коравата, нещастна жена се превръщаше в палаво, вечно смеещо се момиче с блестящи очи и зачервени бузи. Това беше скандално, защото Миранда бе омъжена за друг — за стария лорд Глогуин, който прекарваше дните си на топло пред камината, топлеше крака на огъня, хранеше гълъбите и философстваше. Любимите му теми бяха напрегнатите отношения между английските нехранимайковци и самодоволните уелсци. Лоуъл от Глогуин не събра сили да напусне замъка си дори за коледните празници. Той презираше всякакъв вид празненства. Нищо чудно, че Миранда скучаеше с него и се беше върнала да живее в замъка на брат си.

Редом с Лоуъл от Глогуин леля Вайълит изглеждаше като младо момиче. Колин често се беше питал как е била зачената племенницата му Браунвин и повечето пъти си отговаряше, че бащата на момичето вероятно е Спенсър. Браунвин приличаше досущ на майка си и беше трудно да се определи чия дъщеря е. Колин изобщо не можеше да си представи, че старият Глогуин би си дал труд да създаде дъщеря.

— Добре ли са войниците, които тръгнаха с Девлин? Заплашва ли ги опасност? — попита напрегнато Миранда.

— Знам само това, което ви разказах — призна Денис и си отряза второ парче сирене.

Миранда се обърна загрижено към брат си.

— Добре е да им изпратим подкрепление.

— И да оставим замъка без защита? В никакъв случай — възрази Колин. — С Девлин тръгнаха най-добрите ни войници, уверен съм, че ще се справят. — Той хвърли бърз поглед към лакомо ядящия Денис и попита: — Брат ми поиска ли още войници?

— Не — поклати глава Денис и сложи върху хляба си месо и сирене, после жадно отпи голяма глътка вино.

— Аз държа да изпратим още войници, за да му помагат — настоя Миранда, но Колин не се впечатли от настойчивостта й.

— Докато Девлин не е поискал подкрепление, войниците ще останат тук и ще защитават Блек Торн.

Миранда не настоя повече, макар очевидно да не беше съгласна. В зелените й очи светна гняв. Там беше проблемът със сестра му: тя винаги си въобразяваше, че знае повече от него и Девлин. Понякога ставаше направо смешна. В името на свети Петър, тя беше само жена! Жена!

Шушнейки приятно с копринената си рокля, по стълбата слезе леля Вайълит.

— Има ли новини от Девлин? — попита тя, изпълнена с надежда. През това време една млада слугиня внесе в залата втора табла с варени яйца и печени ябълки, а пажът се приближи, за да напълни отново чашите.

Когато Вайълит приближи, Колин и умореният Денис се изправиха да я посрещнат. Тя се опираше на красиво резбован бастун. Поздрави ги и се отпусна в едно от креслата.

— Девлин е изпратил сър Денис да ни уведоми за намеренията си — обясни Колин.

— Намерил ли е Джейл? — Очите на старата дама заблестяха възбудено.

— Не, милейди. — Денис седна отново, взе едно яйце от таблата, която му подаде Миранда, и го пъхна цялото в устата си. — Още не.

— О! — Вайълит въздъхна угрижено и стисна устни. Пръстите й се сключиха около дръжката на бастуна. Тя беше най-възрастната жена в замъка, но никога не се оплакваше. Само дето при лошо време я болеше коляното и разумът често й изневеряваше — забравяше важни неща и си въобразяваше небивалици. Пръстите на лявата й ръка нервно забарабаниха по облегалката на креслото. — Пристигна ли вече искане за откуп?

— Не. — Колин, който отново се бе настанил в креслото си, поклати глава и протегна ръце към огъня. Едно момче донесе дърва и хвърли няколко обрасли с мъх цепеници в пламъците. Огънят засъска заплашително, кълба дим се издигнаха към комина.

— Бедното ми момче — проговори замислено Вайълит. — Надявам се, че е добре… Колко кръв имаше в стаята му… — Тя въздъхна и прехапа устни. — Трябва да направим нещо.

— Нищо не можем да направим, освен да чакаме — отговори Колин. — Така поиска Девлин и аз му обещах.

— Чакането ме подлудява — почти извика Миранда.

— Спокойно, сестрице, Девлин ще намери сина си.

— Ако е още жив. — Миранда поправи с отсъстващ вид косите си и отпи глътка вино от чашата си. Очите й бяха пълни с тревога.

— Джейл е жив — заяви твърдо Вайълит и удари с бастуна си по студения каменен под. — Така трябва да бъде. — Ала погледът й беше мътен, спокойствието и се топеше. Днес гоблените по стените не топлеха, а изглеждаха мрачни и заплашителни. Дори светлината на свещите мъждеше в голямата зала.

След случилото се в нощта на Коледа Колин беше постоянно напрегнат. Виждаше недоверието в очите на слугите и селяните, усещаше загрижеността им, че войниците бяха излезли на поход, съзнаваше, че повечето хора извън стените не му вярваха — те се бяха клели във вярност на Девлин и виждаха в негово лице само заместник, на когото не можеше да се има доверие.

Е, той щеше да им докаже, че се лъжеха. Че беше равностоен на брат си.

— Можем само да се молим — провъзгласи тържествено Вайълит. — Трябва да имаме доверие в небесния отец.

Колин не възрази, макар да беше убеден, че старицата е изкуфяла. Молитвите нямаха нищо общо със съдбата на Блек Торн, която щеше да се реши през тези дни.

 

 

Момчето седеше до огъня и се взираше мрачно в празното пространство. Беше опряло гърба си на един от чувалите с храна, вързаните ръце висяха безсилно между свитите колене, вдигнати към брадичката.

— Баща ми ще ви убие, това е сигурно — заяви Джейл, докато следеше въртенето на набучените на шиш заек и гълъб над огъня. — Ще убие всички ви.

— Дори не бива да мислиш такива неща. — Ейприл погледна крадешком брат си. Пейтън, който непрестанно се наливаше с вино, беше коленичил, за да добави дърва в огъня, и в момента не гледаше към тях.

Той бе помолил Ейприл да му налее още една чаша вино и тя се съгласи, но се направи, че не е доволна, дето той пие толкова много. Знаеше, че ако брат й се напиеше, двамата с Джейл имаха шанс да избягат. Докато момчето следеше с гладни очи печеното над огъня, Ейприл се обърна с гръб към светлината, за да скрие онова, което правеше. Никой не видя как тя отвори чантата, която Пейтън беше захвърлил в ъгъла. Макар че в старата сграда ставаше течение и беше много студено, пръстите й се изпотиха и кожата й настръхна.

Намери шишенцето, извади го от чантата, измъкна тапата и бързо изля съдържанието му в празната чаша на Пейтън. След това допълни чашата с вино и изпрати бърза молитва към небето упойващата отвара да не промени вкуса на виното. Макар да беше пиян, брат й сигурно щеше да забележи разликата във вкуса и да изхвърли виното.

— Къде са хората ми, по дяволите? — изръмжа недоволно Пейтън, все още на колене пред огъня. — Нямаме време да ги чакаме. След час трябва да потеглим.

Света Богородице, помогни ми — помоли се Ейприл, наля в шишенцето вода от чашата си, затвори го с тапата и го пъхна отново в чантата на брат си. Когато се обърна, усети болка в схванатите си мускули.

— Колкото по-дълго си губим времето тук, толкова по-голяма е вероятността Девлин да ни настигне с отряда си. — Пейтън нервно зарови пръсти в косата си. — Не мога да разбера какво може да е станало с войниците ми…

— Вероятно са ги заловили.

— Точно така! — намеси се победоносно Джейл. — Баща ми ги е намерил и им е отсякъл главите!

— Млъкни! — изсъска вбесено Пейтън. — Писна ми да слушам за баща ти. Баща ми това, баща ми онова. Е, къде е скъпоценният ти баща, момче? Защо не идва да те освободи?

— Ще дойде, не се притеснявайте.

— О, по дяволите! Къде ми е виното? — обърна се той към Ейприл, която вече се беше изправила.

— Нося ти го, но те моля да не пиеш повече — отговори тя, надявайки се, че в гласа й звучеше горчивина и несъгласие с действията му — в такива случаи Пейтън обикновено правеше обратното. — Според мен точно сега не е време да се наливаш с вино. То замъглява разума.

Пейтън я погледна пренебрежително.

— Ще пия, колкото си искам.

— Точно сега трябва да пазим сетивата си будни — възрази тя и поднесе чашата към устните си. — По-добре аз да изпия тази последна чаша. Ти пи предостатъчно.

— Не ти определяш кой колко да пие — изфуча Пейтън и протегна ръце към чашата.

— Трябва да мислим за момчето и за…

— О, той си е добре. — Пейтън огледа доволно Джейл и по брадясалото му лице се разля усмивка. — Иска ти се да хапнеш нещо, нали, момче? — попита той.

— Искам да ме развържете. — Джейл вдигна ръце и кожените ремъци се опънаха.

— По-късно. Всичко с времето си. — Пейтън взе чашата от ръцете на сестра си и поклати глава. — Дяволски неблагодарен хлапак. Аз му осигурих страхотно приключение, а какво прави той — оплаква се! — Той се изсмя цинично и отпи голяма глътка вино. Челото му се смръщи и Ейприл спря да диша. — Какво става? — промърмори той и прокара език по устните си. — Виното…

— Да ти дам ли вода?

Пейтън изпухтя и погледна недоверчиво в чашата.

— Искам да ям — намеси се момчето и погледна злобно похитителя си.

— След една минута — изръмжа Пейтън.

— Ако не ме нахраните веднага, със сигурност ще умра от глад и баща ми…

— Затваряй си устата! Само преди минута ти казах, че ми е писнало да слушам постоянно за проклетия ти баща! — Пейтън изруга грозно и Ейприл усети, че е време да се намеси.

— Не се занимавай с момчето. Аз ще се оправя с него.

— О, така ли? А какво стана с приказките ти, че искаш да го върнем на баща му?

— В момента това е невъзможно. Не ми е приятно да го призная, братко, но ти се оказа прав. Девлин от Блек Торн веднага ще ни отреже главите, ако нямаме залог, за който да преговаряме. Ясно е, че момчето му е слабост.

— Баща ми не е слаб! — извика възмутено Джейл и скочи. Лицето му почервеня от възмущение.

— Прави, каквото ти заповядва Пейтън — каза му Ейприл, надявайки се, че брат й няма да прозре измамата. — Сега си наш пленник.

— Вие сте не по-малко лоша от него.

Сърцето я заболя от тази забележка, но тя успя да се усмихне хладно.

— Може би е по-вярно да се каже, че той е лош колкото мен, защото аз съм господарката на Сереног. — Въобразяваше ли си, или в погледа на брат й наистина светна неистова омраза? — Той прави само онова, което аз му кажа.

— Значи вие сте дали идеята да ме отвлекат? — попита невярващо момчето.

— Не. Но след като бях изправена пред свършен факт, разбрах, че Пейтън е постъпил умно. Бъди послушен и никой няма да ти стори зло.

— Ами ако не желая да бъда послушен? — Този малък смелчага наистина носеше мъжко сърце!

— Дори не си го помисляй — отговори тя колкото можеше по-сериозно. Трябваше да убеди и брат си, и Джейл, че има намерение да задържи сина на Девлин от Блек Торн като заложник. — Прави, каквото ти казват, и всичко ще бъде добре.

Пейтън я наблюдаваше с присвити очи. Очевидно не вярваше във внезапната й промяна, но се радваше, че момчето е утихнало.

— Тогава баща ми ще убие и вас. А после… после ще ви изтръгне вътрешностите и ще ви опече на шиш като това нещастно зайче и… ще ви отреже главата и… ще ви хвърли на лешоядите да ви изкълват и…

— Млъкни! — Пейтън изпи виното на един дъх. — Това хлапе ми причинява главоболие. Дай му да яде, та да миряса. — После със самодоволна усмивка се запъти към ъгъла, където беше хвърлил чантата си, бръкна вътре и извади шишенцето. Ейприл спря да диша. Дали щеше да забележи, че вътре има вода? — Имам нещо много специално за теб, момче — обясни Пейтън.

— Какво по-точно? — попита недоверчиво Джейл.

— Малко вино. — Той намигна на Ейприл, която все още не смееше да си поеме дъх, изля съдържанието на шишенцето в една чаша и добави малко вино. — Нали трябва да пием за успеха на играта — заключи тържествено той, при което думите му прозвучаха малко завалено. — И за Сереног.

— Нищо няма да приема от вас — изфуча Джейл, размаха безпомощно юмруци и обърна гръб на предложената чаша. Изрита ядно едно камъче, което описа дъга и падна право в огъня. Снопове искри се устремиха към тавана и совата над главите им стреснато запърха с криле. Няколко от белите й пера се отрониха на пода като снежинки.

— Пий.

— Няма да пия.

— Разбери, момче, трябва да правиш, каквото ти заповядвам.

— Няма — повтори упорито наследникът на Блек Торн. Ръката на Пейтън се стрелна към дръжката на меча.

— Хайде, Джейл, бъди разумен — опита се да го успокои Ейприл. — Малко вино с печеното заешко няма да ти навреди.

— Но той…

— Ако не направиш, каквото ти казах — намеси се злобно Пейтън, — ще си останеш гладен. След като се нахраним, тръгваме. Не можем да чакаме повече. Закъснелите ще ни последват.

— Наистина ли смяташ да ги оставиш на съдбата им? — не можа да се въздържи Ейприл.

— Нямам друг избор. Вече няма съмнение, дяволът от Блек Торн и шайката му са по следите ни. Затова ще тръгнем веднага след като се нахраним — заяви той и се прозя. — Божичко, колко съм уморен! — Протегна се и си наля още една чаша вино. През това време Ейприл отряза парче заешко и го подаде на момчето. След това любезно го помоли да пие от чашата и то я послуша. Пейтън, който седеше до огъня и оглозгваше крилцето на гълъба, се изсмя доволно.

— Значи това изобщо не е игра — обобщи примирено момчето и лакомо захапа сочното месо.

— Не. Положението е сериозно — отговори кротко Ейприл.

— Смятате ли да ме убиете?

— В никакъв случай! — извика възмутено тя.

— Ако продължаваш да дрънкаш, както досега, може би ще размислим — поправи я Пейтън, прозя се отново и запримигва често-често, опитвайки се да остане буден. Момчето оглозга дребните костички и получи от Ейприл второ парче.

— Тогава вие сте крадла — проговори обвинително Джейл. — И убийца.

— Тя не е убила никого — защити я Пейтън, отпусна се до огъня и отново се прозя.

— Преди малко обаче ми казахте, че тя е господарката на Сереног. Значи хората на баща ми са били убити по нейна заповед.

— По дяволите, какво значение има по чия заповед е! — изрева Пейтън. — Ти си пленник и точка. Това е всичко, което трябва да знаеш. Няма ли най-после да млъкнеш! Ще си починем малко и ще натоварим конете. — Той примигна уморено срещу момчето. — Спи. Ще имаш нужда.

— Посред бял ден?

— Ще яздим до късно през нощта.

— Пейтън е прав. Трябва да си починеш.

— Но аз изобщо не съм уморен.

— Много скоро ще се умориш… — Пейтън го огледа намръщено. — Всъщност би трябвало вече да спиш… — Тъй като момчето не показваше признаци на умора, той очевидно се досети какво се беше случило и продължи, като с мъка търсеше думите: — В името на бога, Ейприл… ти не си… ти никога не би… — Той погледна в чашата си, после вдигна поглед към сестра си над ръба. — Ако си ме измамила, ще съжаляваш до края на живота си.

— Аз никога не бих застанала срещу теб — както и ти срещу мен — отговори меко тя. Той понечи да каже нещо, но билките на Джинайва свършиха работата си — в следващата минута Пейтън вече спеше дълбоко и спокойно. Докато хъркаше, той дори не подозираше, че лордът на Блек Торн се бе скрил в отсрещния ъгъл на рушащата се стена и беше чул всяка дума.