Лиза Джексън
Богинята на любовта (11)

10

Най-сетне мъчителното пътуване свърши, помисли си Ейприл, когато Девлин дръпна юздите на пъшкащия кон и спря пред лагера на малкия си отряд, който не беше нищо повече от едно огнище, една палатка и шест вързани за съседните дървета коне. Наблизо течеше бистро поточе, вече почти замръзнало. Мъжете, които се бяха събрали около огъня, вдигнаха глави, когато чуха приближаването на ездача.

Ейприл пламна от срам, когато войниците любопитно проследиха как господарят им я свали от седлото и я остави върху замръзналата земя.

— Значи намерихте жената? — попита едър, дебел мъж и я измери от глава до пети с присвити очи. — И е облечена като ловец. А аз си мислех, че е затворена в Блек Торн.

— Значи сте се излъгали — изфуча насреща му Ейприл.

— Може би не е чак толкова лошо. — В гласа на войника имаше похот и Ейприл потрепери вътрешно. — Имаме нужда от жена да готви, да чисти и да ни топли през нощта — продължи той и намигна на другарите си, които се бяха скупчили пред голямата палатка на горската полянка и бяха запалили буен огън в кръг от едри камъни.

— Женичката е хубава и съм готов да се обзаложа, че е много подвижна — обади се един от мъжете и лицето му се изкриви в похотлива усмивка.

— Само се опитайте да ме докоснете и ще съжалявате, че сте се родили — заяви гневно тя и безстрашно направи крачка към групата мъже. Разрошената коса беше нападала по лицето й, но тя не я отмахна. Изправи се гордо и в погледа й светна заплаха. Нямаше да се унижи пред тези простаци. — Ако държите да запазите ръцете си, не ги протягайте към мен.

Мъжът се изсмя подигравателно.

— И какво ще направите? Може би ще ми отхапете пръстите? Ох, само се опитайте… — Той размаха мръсната си ръка пред лицето й.

Ако беше очаквала Девлин да й се притече на помощ, Ейприл остана разочарована.

— Харесвам жените с темперамент — допълни през смях войникът и тя усети болезнено липсата на малката си кама, с която можеше да го държи в шах. А сега можеше да разчита само на ума си.

— Това не е темперамент, това е нещо повече. — Тя вдигна предизвикателно едната си вежда и направи онова, което често беше виждала да прави Джинайва: заби върха на ботуша си в земята и нарисува две руни. Петолъчна звезда и символа на мъжа.

— Щом толкова държите на ръцете си, ще прокълна някоя друга част от тялото ви — обясни спокойно тя, заби върха на ботуша си още по-дълбоко в земята и прекъсна стрелата под кръга, която показваше, че беше нарисувала мъжки знак. — „Света майко, чуй молитвата ми, разкрий тайните си. Докосни грешника, който не вярва, смачкай жалкия му член и го остави да изсъхне.“

— Какво…? — извика стреснато мъжът.

Другарите му избухнаха в смях.

— Не знаете ли, че жените от Сереног са известни магьосници? — попита надменно Ейприл. — Не знаете ли, че над замъка тегне проклятие? Че хората, които живеят там, властват над тъмни сили?

— Това… това е лъжа. Правите си шеги с нас.

Ейприл погледна многозначително панталона му и вдигна рамене.

— Скоро ще разберете дали се шегувам. Само след две седмици. Ако искате да върна проклятието или не смеете да поемете риска, стойте далече от мен. Това важи и за останалите. — Очите й изпратиха гневни стрели към войниците. Все мъже, заклели се да служат вярно на лорда на Блек Торн. Най-добрите му воини.

— Щом сте вещица — осмели се да възрази един от мъжете, — защо не му избягахте?

— Не избягах ли от затвора на замъка? — попита надменно тя. — Какво ви гарантира, че няма да избягам пак?

— Добре тогава, направете някоя магия и се изпарете!

Ейприл недоволно цъкна с език, сякаш се намираше пред неразбиращи ученици.

— Така не става, момко. Но ще видите… Всички вие… — Тя хвърли знаещ поглед към панталона на войника със свинските очички, където нямаше нищо. — Много е жалко, че онзи нещастник никога няма да създаде син.

— Стига толкова — изръмжа Девлин, макар че беше развеселен от начина, по който Ейприл бе успяла да се справи със сър Лойд. Този човек непрестанно го нервираше с грубите си шеги и постоянни оплаквания. Ако не беше толкова сигурен в стрелбата с лък и ако не бе така предан на Блек Торн, сигурно щеше да го остави в замъка.

— Хайде, Лойд — махна заповеднически той, — вземете двама мъже и идете на лов. Да не ми се връщате без елен или глиган. — После се обърна към едрия мъж с кисело лице и тъмни очи: — Бенет да иде да провери пътя, а вие, Денис, ще се върнете в Блек Торн, за да съобщите, че сме заловили лейди Ейприл от Сереног и я държим в лагера си. Кажете на брат ми, че в замъка има предатели и че много държа да ги намери и хвърли в затвора.

— А вие, милорд? — попита Денис и хвърли многозначителен поглед към Ейприл.

Тя реагира с ледено презрение.

— Аз ще разпитам пленницата. — С тези думи той я бутна пред себе си към палатката. Тя се поколеба. Цялата й смелост се бе изпарила и Девлин изпита мигновено удовлетворение. — Заповядайте, мадам.

— Защо не ме разпитате навън?

— За да ми избягате? О, не.

Тя влезе пред него в палатката и се въоръжи с кураж. Той остана още малко навън, за да се увери, че войниците изпълняваха задълженията си и вече оседлаваха конете. Много добре. Щеше да остане известно време сам с лейди Ейприл от Сереног, с ангела, както я бе нарекла леля Вайълит, с жената, която веднага бе привлякла вниманието на Колин и която твърдеше, че е вещица. С жената, нахлула така неочаквано в живота му…

Днес щеше да разбере всичко, което си струваше да знае за нея. А след това щеше да реши какво трябва да се направи.

 

 

Жалко място, но на първо време е достатъчно, реши Пейтън, докато разглеждаше рушащата се постройка, заобиколена от гъсти храсталаци и млади дървета. Той метна на рамото си сина на Девлин от Блек Торн и момчето отново простена. Скоро пленникът щеше да се събуди и Пейтън възнамеряваше да го върже здраво.

Докато момчето стенеше и мърмореше нещо несвързано, Пейтън го носеше бързо по обраслата с трева пътека към постройката, която някога, в добрите стари времена, беше крайпътен хан. Това беше много отдавна, преди мостът над реката да бъде отнесен от едно наводнение. След това местните жители решиха да преместят моста в едно от богатите села. Ханът не се използваше почти от половин век и много малко хора си спомняха, че изобщо беше съществувал.

Преди много години Пейтън беше чул за хана от майка си. Когато замисли подлия си план, той се сети за разказите й и отиде да го види. Мястото беше подходящо за целите му и по друга причина: точно там нещастната му майка е била изнасилена и е забременяла от звяра от Блек Торн. Сега това място щеше да стане затвор за внука на жестокия Морган.

Пейтън изскърца със зъби. Беше израснал със съзнанието, че е нежелан, плод на изнасилване, непризнат от лорда, който го бе създал, мълчаливо толериран от барона, който го беше отгледал — лорд Реджис, мъжа, който така и не успя да създаде син. Бащата на Ейприл.

Никога нямаше да забрави подигравките, които трябваше да слуша като дете: Пейтън е копеле. Никой не го иска. Пейтън е създание на дявола. Слушаше злобните думи, понасяше ги стоически, понякога избухваше и се биеше до кръв със селските момчета. Често се връщаше вкъщи с рани или със счупена ръка. Но най-лошото бяха шушукането и клюките, които следваха навсякъде него и майка му.

Бедното хлапе — мърмореха стариците от Сереног и зяпаха майка му, изпълнени със съчувствие. — То постоянно й напомня за онази ужасна нощ…

Не трябваше да го ражда. Трябваше да вземе онази настойка… Нали знаеш за какво говоря… За да се отърве от него.

Най-добре беше да сложи край на живота си. Аз щях да постъпя точно така. Никога нямаше да износя семето на оня дявол…

Пейтън гореше от срам, защото трябваше да слуша тези приказки почти всеки ден. Страдаше от съжалителните погледи, които жените хвърляха към майка му, и много скоро разбра, че повечето хора вярваха в нещо невероятно — според тях изнасилването и бременността на майка му бяха донесли на Сереног проклятие и всичко лошо, което се случваше в замъка от две десетилетия насам, беше по негова вина.

Най-сетне имаше възможност да си отмъсти.

Момчето в ръцете му простена отново точно когато Пейтън се наведе и мина през полуизгнилата рамка на вратата, състояща се само от няколко изтънели греди и захваната с ръждясали панти. Стените бяха сиви, покритие прах и плесен, капаците на прозорците бяха изпопадали, клоните на младите дървета си бяха пробили път във вътрешността на сградата. Къщата напомняше на Пейтън за умиращо животно, чийто счупен гръбнак лежеше на показ. Сламата от покрива отдавна я нямаше и гредите стърчаха като оголени ребра.

През дупките в стените проникваха отделни слънчеви лъчи. Пейтън се огледа с отвращение и пусна момчето върху един изгнил сламеник.

— Ооох — измънка Джейл, отвори едното си око и разтърка слепоочията си. Разрошената черна коса бе нападала по челото му, нослето му беше покрито с лунички. След малко отвори и другото си око и попита изненадано: — Кой, по дяволите, сте вие? — В гласа му нямаше и следа от страх — Къде се намирам?

— Можеш да ме наричаш „сър“ — отговори спокойно Пейтън, наслаждавайки се на мига. Момчето запримигва често-често, като че искаше да проясни главата си, и след малко го огледа презрително.

— Вие не сте лорд.

— Не съм.

— Защо тогава трябва да ви наричам „сър“? Да не сте крал?

— Още не — отговори Пейтън и се усмихна многозначително.

Момчето се опря на лакът и огледа рушащия се стар хан. Намираха се в голямо отворено помещение. Подът беше невероятно мръсен, в единия ъгъл се виждаха остатъците от голяма камина, пред която бяха струпани запасите от храна, докарани преди няколко дни от магарешката каручка. До стената стоеше изгнила пейка, навсякъде висяха дебели паяжини, в ъглите се чернееха изоставени птичи гнезда. Под високата, добре запазена греда в отсрещния ъгъл се беше образувала купчина от изпражнения и кости от прилепи.

— Къде е баща ми?

Добър въпрос, момче. Пейтън вдигна рамене.

— Предполагам, че се е заблудил.

— О, не, не и татко. Той не може да се заблуди. — Джейл седна на сламата и потрепери от болка. — Олеле, главата ми. Имам чувството, че вътре тропат десетина коне.

— Ще ти мине. — Пейтън се запъти към вързопите пред камината.

— Кога?

— Скоро.

— Къде съм?

Очакван въпрос.

— Всичко, което мога да ти кажа в този момент, е, че си наш пленник и не бива да се опитваш да избягаш.

— Това игра ли е? Заради празниците? — Очите на Джейл засияха. Явно обичаше предизвикателствата. На устните му се появи очаквателна усмивка. Много приличаше на мъжа, който го беше създал.

— Леля Миранда каза на Браунвин, че се очаква изненада! — Лицето му се зачерви от вълнение, усмивката му разкри зъби, твърде големи за възрастта му. Явно жалката обстановка изведнъж бе станала интересна, защото беше част от играта.

— Мога да те уверя, че това не е игра — изръмжа раздразнено Пейтън.

Джейл изобщо не обърна внимание на думите му.

— Какво трябва да направя — да избягам ли? Това ли е условието?

— Ще направиш голяма грешка — проговори предупредително Пейтън, когато момчето се надигна и олюлявайки се, направи няколко крачки по стаята. При това примигваше и потръпваше от болка. Пейтън проследи как малкият му пленник размишлява трескаво, докато погледът му обхождаше голямото помещение и остатъците от покрива.

Слава богу, хлапакът още не беше в състояние да избяга. Приспивателното, което бяха изсипали в чашата му, продължаваше да действа. Когато бледите слънчеви лъчи нахлуха през една дупка в стената й осветиха лицето му, момчето извика болезнено.

— Има ли нещо за пиене? — попита Джейл. — Много съм жаден.

— Вода от потока.

— И съм гладен.

— Ще ядеш, когато дойдат другите.

— Кои други?

— Това не те засяга.

— Но аз съм гладен!

Пейтън не бе очаквал, че малкият ще му създава толкова грижи.

— Ще се наложи да потърпиш.

— Леля винаги казва, че съм като баща си — и той няма търпение.

Леля ти е умна жена. Но не го каза гласно.

— Млъкни. Имам си работа.

— Каква работа? — Момчето отчаяно се опитваше да се задържи на крака. — Нима може да се работи тук?

— Това също не те засяга. Седни на сламата и мълчи. Щом дойдат другите, ще ядем. Дотогава ще почакаш.

Момчето недоверчиво присви очи.

— Да не сте разбойници? Главорези или нещо подобно?

Пейтън кимна доволно.

— Много точно определение — главорези.

 

 

— Значи сте от някоя проклета банда? И аз ли съм част от нея? — Джейл видимо се ободри. Жаждата и гладът бяха забравени при мисълта да преживее приключение.

— Ти си пленник — напомни му Пейтън.

— Сериозно ли? — Момчето изглеждаше впечатлено. — И как трябва да се държа?

— Вече ти казах. Спокойно. Ще седиш тук и ще чакаш — изфуча ядно Пейтън, който мразеше да му задават въпроси.

— Какво да чакам?

— Да те спасят, естествено.

— Майко мила, това наистина е игра, и то великолепна игра! — Пред очите на Пейтън безпомощният до преди минута пленник се превърна в активно, възбудено момче, готово да преживее най-голямото приключение в живота си. — Татко ли ще дойде да ме спаси? Сигурно чичо Колин и леля Миранда ще го придружат! Не може и те да не участват! Леля Миранда е жена, но е много сръчна с лъка и стрелите. Виждал съм я дори да размахва боздуган. И тя ли е на наша страна?

Лицето на Пейтън се зачерви.

— И тя — отговори тихо той. — Всички са част от бандата.

— Ами Браунвин? Тя е още малко момиченце. — Джейл се намръщи. — И е ревла. Още не може нито да язди, нито да държи оръжие. Изобщо не прилича на майка си. Въпреки това аз…

— Стига толкова! — Пейтън разтърка тила си и скри ръце зад гърба. С най-голямо удоволствие би забил един юмрук под брадичката на момчето, за да го накара да млъкне. Колко добре беше, докато пленникът се намираше в безсъзнание и лежеше пред него на седлото. Трябваше му време и тишина, за да размисли. За да си изясни как трябваше да постъпи със сестра си, която можеше да се появи тук всеки момент. Нарочно я бе оставил назад. За щастие кобилата й не можеше да се мери с огромния вран жребец. Още щом го видя, Пейтън си присвои правото той единствен да язди коня на барон Девлин.

— Кога ще свърши играта? — попита момчето и Пейтън усети болка в главата.

— Всичко, което трябва да знаеш, е, че си мой пленник. Ще стоиш тук и ще мълчиш.

— Докато татко дойде да ме спаси, така ли?

Пейтън стисна устни.

— Точно така. Докато баща ти дойде да те спаси.

— Значи да не се опитвам да бягам? — попита разочаровано Джейл и отново се огледа недоверчиво.

Пейтън се хвана за думите му.

— Абсолютно правилно. Не се опитвай да бягаш. Прави всичко, което ти казвам, иначе играта е невалидна.

— Значи да си остана пленник?

— Да. Спокоен, послушен пленник.

Отрупаното с лунички носле се намръщи още повече.

— Това не ми харесва.

— Следващия път ти ще бъдеш похитителят — предложи уморено Пейтън.

Настроението на Джейл видимо се подобри.

— Наистина ли? Виж, това ще ми хареса. — Той присви очи и се озъби. — Ще бъда много страшен, със сигурност.

Пейтън му повярва.

Докато се взираше през прозореца, облаците на небето потъмняха и се сгъстиха. Какво ли беше станало със сестра му… Макар че конят й беше много бавен, тя трябваше скоро да се появи.

Най-много след час.

Освен ако не й се беше случило нещо.

Освен ако… Той си представи звяра от Блек Торн. Смъртния враг. Не, не беше възможно Девлин да е намерил Ейприл. Не и след бягството й от кулата.

Въпреки това…

Пейтън изпита угризения на съвестта.

Ами ако я бяха заловили? Ами ако в момента беше пленница на звяра от Блек Торн? Може би той щеше да я измъчва. Може би щеше да намери начин да развърже езика й. Може би отрядът му вече беше на път към стария хан. Може би скоро щяха да ги обкръжат войници с извадени мечове, жадни да пролеят кръвта му.

Той се обърна към момчето, което беше притихнало и го наблюдаваше — със същата настойчивост, която Пейтън беше забелязал в погледа на лорда от Блек Торн.

Изведнъж се сети, че това момче, което толкова приличаше на баща си, беше негов племенник. Заради мръсната кръв на изнасилвача Девлин беше негов полубрат. Макар че твърде малко хора от Блек Торн знаеха какво се е случило. Вероятно защото Морган от Блек Торн беше плячкосвал и изнасилвал толкова често, че беше посял семето си из цял Уелс. Копелетата му бяха толкова много, че никой не си даваше труд да ги преброи.

Само че той беше син на знатна дама, не на селянка или на келнерка в кръчма.

А сега насреща му седеше синът на Девлин от Блек Торн, единственият му наследник. Пейтън потърси в сърцето си, но не изпита никакво роднинско чувство.

Джейл беше само средство към целта. Не струваше повече от коня, който Пейтън беше откраднал. Всъщност струваше много по-малко от ценното животно.