Лиза Джексън
Богинята на любовта (10)

9

Конят на Ейприл не беше в състояние да поддържа темпото на черния жребец. Само след секунди Пейтън вече не се виждаше. Малкият испански кон започна да куца, стъпките му станаха неравномерни.

— Давай, давай — молеше го Ейприл, но чуваше свирещото му дишане и знаеше, че изтощението скоро ще го надвие. — О, в името на бога, трябва да издържиш — изплака тя, но скоро дръпна юздите и слезе от седлото. Хвана повода в дясната си ръка и продължи пеша, надявайки се кобилката скоро да се възстанови. Но бедното животно беше окуцяло. Ами сега? — запита се отчаяно тя, докато бързаше през гората. Бяха още много далече от стария хан, където трябваше да ги чакат войниците от Сереног, замъкът беше още по-далеч. А може би Пейтън беше заповядал на войниците да се явят на друго място, което Ейприл не знаеше.

Планът на брат й беше много по-страшен, отколкото бе предполагала досега. Докъде ли щеше да стигне в лудостта си? Вече я излъга, измами я, окраде Блек Торн и отвлече момчето. Уби двама души, за да се измъкне.

Потънала в мислите си, тя чу далечен гръм. Много скоро го последва приближаващ се тропот. Препускаха коне. Хитростта им не бе сполучила. Звярът от Блек Торн бе поел по следата. Макар че кобилата се противеше, Ейприл успя да се скрие в гъстата горичка от млади дървета наблизо. Тя не предлагаше особена защита, но нощта бе тъмна.

И тогава чу кучетата.

Пронизителният им лай изпълваше гората.

— Проклети зверове — прошепна отчаяно Ейприл, върза кобилата за стъблото на най-близкото дърво и хвърли шапката си по близкия склон с надеждата, че кучетата ще я последват и ще се отклонят от следата. Така щеше да спечели още малко време. Но къде можеше да се скрие? Наблизо нямаше нито пещера, нито някаква колиба.

Лаят на кучетата се усили. Тропотът на копитата я оглушаваше. Сърцето на Ейприл биеше с такава сила, че не й позволяваше да мисли. Можеше да побегне, но нямаше да стигне далеч. Не, най-добре беше да се скрие и ако отрядът я отмине, да тръгне назад по собствените си следи. Така миризмата й щеше да се смеси с миризмата на войниците и конете… и може би щеше да надхитри кучетата. Тя свали палтото си и хвърли и него по склона с надеждата да насочи проклетите зверове по фалшива следа. След това хукна през гората срещу наближаващите войници. Голите клони се закачваха за дрехите и се заплитаха в косата й.

Вече чуваше виковете на мъжете. О, небеса, бяха съвсем близо! Макар че кръвта бучеше в ушите й, тя чуваше дълбоки гласове, възбуден рев и тропот на копита по вледенената пътека.

Помогни ми, боже, помоли се пламенно тя и се скри зад един изгнил пън. Притисна гръб о грапавата кора и зачака мъжете да отминат. Лаещи кучета, галопиращи коне, викащи мъже, звън на оръжия. Притиснала ръце към сърцето си, тя чакаше, уверена, че ездачите ей сега щяха да спрат точно пред скривалището й и да я намерят.

 

 

Джейл отвори очи и се огледа замаяно. Беше тъмно, луната светеше някъде много високо в небето. Държаха го силни ръце, конят под него летеше в нощта. Всичко в главата му се въртеше и той се запита защо баща му го беше измъкнал от леглото и препускаше като вихър в нощта. Главата му бучеше и тропотът на копитата му причиняваше болка. Нещо не беше наред, със сигурност нещо не беше наред. Макар че Фантом препускаше както винаги, галопът му не бе сигурен.

— Татко? — пошепна Джейл, макар да му беше много трудно да движи подутия си език. Дърветата от двете му страни буквално отхвръкваха.

— Не съм баща ти.

Гласът беше непознат. Джейл с мъка обърна глава, за да погледне мъжа, който го държеше в ръцете си. Абсолютно непознат. Смел, гневен мъж, поне така изглеждаше на пръв поглед. Джейл не повярва на очите си. Главата му щеше да се пръсне, стомахът му се преобръщаше. Мракът, от който се бе пробудил, заплашваше отново да го погълне.

— Кой… кой сте вие? — прошепна най-после той и чу смеха на непознатия.

— Не е нужно да знаеш.

Джейл примигна и когато дърветата продължиха да прелитат покрай него със същата бясна скорост, отново загуби съзнание.

 

 

Ейприл чакаше. Заповяда си да диша бавно. Стараеше се да се вслушва внимателно. Накрая се осмели да надникне иззад стъблото и да претърси мрака с поглед. Излезе на пътеката и се втурна колкото можеше по-бързо обратно към Блек Торн. Спомни си, че преди няколко мили беше пресякла потока. Ако стигнеше дотам, щеше да нагази в ледената вода и да заблуди кучетата. Трябваше й само малко преднина. Щеше да повърви покрай потока до следващия брод, след това да се насочи към хана, където Пейтън трябваше да се срещне с войниците, или да се върне направо в Сереног. Сега трябваше да обмисли как да измами брат си, за да му отмъкне момчето и да го върне невредимо на баща му. Или още по-добре: щеше да влезе в преговори със звяра от Блек Торн и да му обещае, че ще върне момчето в замъка, ще му върне и конете, и откраднатите ценни предмети, но само ако той обещае да запази мира между семействата им.

Той сигурно щеше да се съгласи, но това нямаше да бъде краят. Девлин гореше от жажда за отмъщение и тя трябваше да намери начин да го умилостиви.

Какво ще стане със Сереног? Замъкът ще западне още повече, хората ще измират от болести. Що за господарка си ти?

Пейтън имаше право — тя трябваше да се омъжи за някой богат барон, дори да не можеше да го понася. Припомни си заможния барон Уйлям от Балхадар и потрепери. Без съмнение, той беше жесток човек, но не беше по-лош от другите мъже, които бяха молили за ръката й. Поне имаше богато имение и много пари.

Краката я боляха непоносимо, дробовете й пареха. Шумовете от войниците бяха заглъхнали в далечината. Тя тръгна по-бавно, надявайки се, че защитата на мрака ще й бъде достатъчна, докато стигне потока. Там щеше да се съблече и да върже дрехите на главата си, за да не се намокрят. Забърза отново и скоро стигна до брега на малкия поток. Уверена, че е успяла да се отърве от преследвачите, тя свали жакета и панталона си, направи вързоп, в който пъхна и ботушите.

Вятърът бръснеше голата й кожа, водата беше ледена, но тя стъпи решително върху гладките камъни и тръгна надолу по течението. Вече се зазоряваше, над възвишенията на изток се появиха сиви и розови ивици и просветнаха през голите клони на дърветата. Зъбите й тракаха неудържимо и тя се опита да се стопли вътрешно, като си представи поне десет начина да убие брат си. Продължаваше да гази през потока, риби се плъзгаха покрай глезените й, но тя не ги усещаше, защото краката й бяха вкочанени. Леденият вятър измете и последната топлина от тялото й.

Беше гладна и изтощена до смърт. Припомняйки си кратките часове, които беше прекарала в голямата зала на Блек Торн, сгушена в обятията на Девлин, пременена в сватбената рокля на майка си, блестяща под светлината на многобройните свещи, тя си каза, че оттогава бе минала цяла вечност. Не само няколко часа, през които животът й се бе променил из основи.

Когато настъпи утро, тя чу песен на петли от близкото село и откри над потока дъговиден мост. Излезе на блатистия, осеян с коренища бряг и се скри зад първия храст, за да се облече.

Тогава в тила й се опря острие на меч.

— Не мърдай — заповяда мъжки глас и Ейприл замръзна насред движението.

Куражът я напусна.

Познаваше този глас. Зад нея стоеше Девлин от Блек Торн.

— Обърни се. Бавно. — Гласът беше тих и студен като зимен вятър.

Ейприл прокле съдбата, притисна туниката до гърдите си, за да скрие голотата си, и се обърна към мъжа, който я бе заловил. Откога ли стоеше в сянката на гората, където утринната светлина се промъкваше по замръзналата земя, а птиците още не смееха да се обадят? Дали я беше видял гола, дали я беше наблюдавал, докато излизаше от ледената вода на потока? Тази мисъл я накара да се изчерви.

Лицето му беше маска от гняв и презрение, очите бяха присвити в тесни цепки, устните здраво стиснати. Острието на меча му не се помръдна, смъртоносната стомана остана опряна в шията й. Въпреки ледения студ, сковал тялото й, и заплахата от меча, тя вирна брадичка и преметна косата си през едното рамо. В погледа й светеше предизвикателство.

— Как сте избягали?

Тя не отговори.

— Кой ви помогна? — изръмжа той и направи още една крачка към нея. Когато тя остана безмълвна, изразът на лицето му стана още по-застрашителен. — Избягали сте, за да се срещнете със съучастниците си, но това не е пътят към вашия замък. — В очите му блесна ярост, натискът на острието се засили. — Питам ви още веднъж: къде е синът ми? — Той изскърца със зъби и смъртоносният му поглед се плъзна по тялото й. — Какво направихте с момчето ми?

— Той е при брат ми.

— А къде е той?

— Има доста голяма преднина.

Брадичката на барона потръпна.

— Значи Джейл е още жив?

— Естествено! — Нима той мислеше, че тя е способна да убие сина му? Че бе в състояние да стори зло на дете?

— Защо сте тук, а не с брат си? — В желязното спокойствие на гласа му прозвънна огромна загриженост — и трудно удържан гняв.

— Бях с него. Настигнах го, но… но… Конят ми започна да куца и не можех да спазвам темпото. Чух ви зад гърба си и… и разбрах, че трябва да бягам, за да потърся помощ.

— По-точно да спасите собствената си кожа — поправи я презрително той.

— За да повикам помощ и да принудя Пейтън да освободи Джейл.

Девлин я измери със зъл поглед, претегли думите й и я осъди. Застанал под обраслите с мъх клони на разкривен стар дъб, той попита недоверчиво:

— Търсите помощ, за да освободите детето, което откраднахте? Защо тогава не дойдохте при мен?

— Защото вие не ми вярвате. Защото… защото не знаех къде сте и какво ще направите с мен, като разберете, че съм избягала. — Тя преглътна, но не се помръдна. Все още усещаше острието на меча в свивката на шията си, но не се опита да се защити. Пулсът й удряше неравномерно под коравата стомана. Тя забеляза, че той следеше всяка нейна реакция, че погледът му беше устремен към гърдите й, полуприкрити от смачканата груба туника, която ги притискаше до болка. Нещо светна в очите му — някакъв спомен — похот… Но каквото и да беше, то изчезна веднага.

Това ли беше мъжът, когото беше целунала с неподозирана смелост, мъжът, с когото бе споделила чаша вино и с когото бе танцувала в забрава? Сега й приличаше на демон. Черната коса падаше на безредни къдрици по челото, брадичката му бе потъмняла от наболата брада, всички мускулчета по лицето и тила бяха напрегнати. Ноздрите му се издуха, от очите му струеше презрение.

— Както вече казах, конят ми започна да куца…

— Конят е мой — поправи я сухо той и тя прехапа устни. Мечът се плъзна към гърдите й, но не се вряза в кожата й, само я одраска.

— Моля ви, лорд Девлин, трябва да ми повярвате, аз… Аз не съм имала намерение да отвлека момчето.

— Въпреки това синът ми бе похитен.

— Да… — Острието се плъзна по-надолу, набоде вързопчето с дрехите и разкри гърдите й. В първия момент тя се възпротиви, но като видя блясъка в очите му, хвърли туниката си на замръзналата земя.

— Значи намерението ви беше да ме ограбите, да откраднете конете ми и да убиете няколко от верните ми хора.

— Пейтън ми обеща, че няма да се пролее кръв — отговори тя и се изчерви. Не усещаше поривите на ледения вятър.

Без да бърза, той плъзна острието по голия й корем и стигна чак до къдравите косъмчета между бедрата й.

— Може би, но все пак се проля кръв. Двама мъже са мъртви, има ранени, синът ми беше отвлечен от дома си. Някой го е упоил предварително, което значи, че в Блек Торн има предател. — Гласът му затрепери от гняв. — Бяха извършени достатъчно престъпления, за да ви обеся няколко пъти, но сега това няма значение. Мисля единствено за момчето си. — Гневът му се усещаше физически, тежеше над мръзнещите дървета и храсти, над сребърния поток в краката му.

— Ако можех, щях да променя нещата — отговори тихо Ейприл.

— О, вие можете, мадам, и ще го направите, ако искате да спасите жалката си кожа.

— Няма да го направя, докато не махнете проклетия меч и не ми позволите да се облека. Трябва да бързаме, не разбирате ли! Не бива да си губите времето с… с празни заплахи.

Тя отстъпи назад и се наведе да вземе дрехите си.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя и му обърна гръб.

— Много е просто. Или брат ви ще ми върне сина, или вие ще понесете последствията от стореното.

— О, разбрах. Значи ще ме насечете на парчета, за да задоволите жаждата си за отмъщение? — попита смело тя, защото й бе писнало да се държи покорно. Това не беше в характера й.

— Наказанието, което си представям, съвсем не е толкова брутално. Въпреки това ще ви накара да ми кажете истината. Мъжът разполага с предостатъчно възможности да развърже езика на жената.

— Без да я заплашва, че ще я убие? — попита през рамо тя и навлече бързо панталона си, защото й стана ясно, че той беше видял не само голото й дупе. Всъщност какво от това, каза си ядно тя. Нека гледа, колкото си иска! Нямаше да нарани нищо друго, освен гордостта й, а тя вече беше пострадала достатъчно.

Ейприл навлече туниката си през главата и потрепери от допира до грубата материя. Усещаше горещия му поглед върху кожата си, но смело се обърна с лице към него и изправи рамене. Той бе свалил оръжието си, но жилите на врата му бяха все така опънати, а очите му се спряха твърде дълго върху зеещия отвор на туниката й, тъй като все още не беше стегнала връзките.

— Как ме намерихте?

— Не беше трудно.

— Тогава ми обяснете. — Тя завърза дрехата си на врата, защото не искаше той да вижда нито една частица гола кожа.

— Открих коня ви и разбрах, че едва не сме ви заловили, макар че кучетата бяха объркани. После се поставих на ваше място и размислих какво трябва да направя в такава ситуация. — Той посочи с меча си жалките ботуши, които тя се готвеше да обуе, и продължи: — Имаше само една разумна възможност: да се върна назад, да потърся поток и да повървя по течението, за да заблудя кучетата, а после да намеря друг кон и да продължа според плана.

Точно както си го беше намислила тя.

Студената, знаеща усмивка я обърка. Държанието му, гордостта на високопоставената личност, презрението на знатния към жалката пленница събуди у нея желанието да забие камата си в гърлото му и да наблюдава издъхването му. С какво удоволствие би обърнала колелото на съдбата, би го превърнала в свой пленник, а после би потърсила начин да изтръгне момчето от лапите на Пейтън, без да се пролива повече кръв. Но сега не беше време да се отдава на глупави мисли. Най-важната й задача беше да настигне брат си.

Възможно ли беше да върне сина на Девлин и да преговаря с лорда за спасението на Сереног? Тя обу вледенените ботуши и се разтрепери.

Пейтън никога нямаше да върне плячката си. Не и без бой. Или ако му предложеха достатъчно висока цена.

Тя се изправи и Девлин протегна ръка.

— Дайте си оръжието.

— Нямам…

— Да не ме смятате за идиот! — изсъска той почти без да движи устните си. Видя бунта в очите й, прочете го в начина, по който се вдигна брадичката й. Тя извади от джоба си малката кама с дръжка от кост и му я подаде. Той я взе със свободната си ръка и посочи с глава чакащия кон. — Оттук нататък ще правите само онова, което ви кажа — изрече тихо той. — От този миг и без съпротива.

Ейприл се примири. Нямаше друг изход, освен да се подчинява на нарежданията му. Но само докато намереше удобен случай да избяга.

Девлин видя съпротивата в очите й, видя как тя стисна зъби, за да не си позволи да изрече думите, които напираха на езика й. Тази жена беше свикнала да дава заповеди, а не да се подчинява. Начинът, по който се издуха ноздрите й, когато чу думите му, щеше да го развесели, ако положението не беше така отчаяно.

Но повече от всичко друго го занимаваше тялото й. В името на всички светци, то беше съвършено. Дори сега, когато се запъти към коня му и златните коси се разпиляха по раменете й, той си представи извивката на гърба й, дупето, дългите голи бедра. Облеклото на ловец скри голотата й, но той никога нямаше да забрави закръглеността на гърдите й с корави розови връхчета, както и неустоимо изкусителния триъгълник от медноцветни къдрички, който скриваше центъра на женствеността й.

Без да прибира меча си, той проследи как тя спря пред коня и тъй като си въобразяваше, че той не може да види погледа й, огледа с копнеж пътя, по който можеше да му избяга. Тази жена не се отказваше лесно, това трябваше да й се признае.

Тя отвлече сина ти. Никога не го забравяй!

Зората бе преминала в светъл зимен ден. Няколко бели петна бяха проникнали в мрачната гора и посребряваха замръзналата земя. Но те не бяха в състояние да стоплят вкочаненото сърце на лорда от Блек Торн. Само тази жена, тази предателка знаеше как да накара кръвта му да закипи. От гняв? Или от желание? Вероятно и от двете.

Много отдавна беше научил от жена си колко тънка е границата между любовта и омразата. Знаеше, че страстта се подклажда и от гнева, не само от желанието. Ейприл от Сереног с високомерната си гордост, с острия си език и изкусителното си тяло събуждаше в сърцето му и двете.

— Да тръгваме. Трябва да намеря сина си. — Той се метна на седлото, успокои кафявия жребец и продължи предупредително: — Не си въобразявайте, че можете да ми избягате. Не се отдавайте на празни надежди. — Прибра меча си в ножницата и й подаде ръка. В златните й очи светеше нерешителност и за секунда той повярва, че тя ще плюе върху ръката му или ще се опита да се скрие в гъстите храсти край брега. Упорито стиснатата й уста го развесели. — Ако се противопоставите — заяви с безизразен глас той, — ще накажа не само вас, но и всички хора, на които държите.

В интелигентните й очи нямаше страх. Само тлеещ гняв. Без да каже дума, тя сложи ръката си в неговата и той я вдигна с лекота на седлото пред себе си. Дългите му крака притиснаха бедрата й и той усети почти болезнено допира до коравото й кръгло задниче.

Посегна покрай нея да хване юздите и се прокле, защото долната част на тялото му заплашваше да го издаде. Желаеше тази жена и това беше свидетелство за първичната му мъжка реакция. Ужасно неприятно… Докато пришпорваше кафявия жребец, той усети как тялото й се триеше в неговото и осъзна, че му предстояха часове мъчения. Много по-просто беше да я свали от коня и да я предостави на съдбата й. Но за съжаление тя беше гаранция за предстоящите преговори, а и в момента само тя знаеше къде беше синът му.

Колкото и да се отвращаваше от тази мисъл, тя беше ценна за него.

Освен това искаш да я имаш. Повече, отколкото някога си искал жена. Искаш да я усетиш под себе си, да усетиш как се извива и вика името ти, как плаче от наслада, докато я любиш.

Той си представи голото й тяло, покрито с капчици пот, втвърдените връхчета на гърдите й, изпълнени с копнеж да усетят милувките на устните и езика му. Видя се да заравя пръсти в блестящата златна коса и да потъва в утробата й и потрепери.

Гърлото му изведнъж пресъхна.

Трябваше да има тази жена. Нищо, че тя беше рай и ад едновременно.

Той я притисна към себе си, наслади се за миг на топлината на тялото й и заповяда:

— Кажете ми къде да намеря сина си.

Когато тя не отговори, той посегна с лявата си ръка към гърдата й, потърка връхчето между палеца и показалеца си и веднага усети втвърдяването му.

— Има начини да изтръгна истината от устата ви, лейди Ейприл — проговори заплашително той. — И се кълна, че ще ги използвам всичките, ако се наложи.

Тя преглътна, но се опита да скрие реакцията си. Едрата мъжка ръка в дебела ръкавица я топлеше и тя се прокле, че не изпитваше отвращение от докосването му. Този мъж разполагаше с живота й и можеше да я убие по всяко време. Направи я своя пленница, закле се да й отмъсти, а тя не можеше да прогони от главата си желанието да го целува, да го докосва, да се люби с него.

Какво ставаше с нея? Притисната между седлото и тялото му, не можеше да не усеща как членът му се опира в дупето й, как се трие в задната част на тялото й и събужда грешни желания. Заповяда си да мисли само за опасността, в която се намираше, но това се оказа невъзможно.

Трябваше да избяга от този мъж. Да намери начин да му се изплъзне, за да потърси Пейтън и да изтръгне момчето от ръцете му. Джейл трябваше да се върне невредим в родния дом.

Едва тогава можеше да излезе с открито чело пред дявола от Блек Торн и отново да заживее нормален живот.

Засега това изглеждаше невъзможно.