Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White heather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS(2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Бяло цвете

ИК „Хермес“, София, 1998

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Данислава Калъчева

ISBN: 954–459–550–3

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Лорд Шевалие не можа да ми каже нищо повече, когато го срещнах миналата вечер в Уайт. Спомена, че преди известно време бил питал татко за честите му отсъствия, но той нищо не му обяснил. Все пак, когато татко се бил върнал в Девънбрук след последното си пътуване до Росморай, той се похвалил на Шевалие, че бил на ръба на успеха и скоро щял да нанесе окончателно поражение на Кингсбург в надпреварата за произведения на изкуството.

Робърт слушаше съсредоточено Катриона, докато му четеше писмото на брат му. То бе последното, което й даде. Първото бе от адвоката му Куинби, второто от леля му Амелия от Съфолк, тревожеща се за здравето му, а последното бе най-интересно.

Той се замисли над думите на Ной. Да нанесе окончателно поражение. Изненада се, че изобщо не бе мислил за това, а би трябвало. Уолъс Бърнет. Маркиз Кингсбург. Най-големият съперник на баща му.

Той не знаеше почти нищо за този човек, а това, което знаеше, го бе подочул чрез познати при закупуването на произведения на изкуството. Самият маркиз рядко се показваше на търговете — обикновено сделките му се осъществяваха от агента му. Робърт бе разбрал, че маркизът има доста голямо имение в Йоркшир, не се отдава на обичайните пороци — хазартни игри или пиене, и между благородниците е известен като щедър човек, пример за подражание в обществото. Единствената лоша слава, която му се носеше, бе всеизвестното му съперничество с бащата на Робърт, а дори тя се считаше просто за забавна игра между джентълмени.

Но нямаше нищо забавно в горчивината, с която баща му говореше за него. Робърт си спомняше, че веднъж попита майка си защо те двамата приемат съревнованието помежду си толкова насериозно. А тя само бе поклатила глава и бе казала на Робърт, че миналото е по-добре да се остави на мира и че каквото и да бе довело до тази взаимна омраза, то се е случило преди много години, когато двамата с баща му са учили в Кеймбридж. Очевидно двамата се бяха срещнали за първи път в университета и сигурно там се бе запалила искрата на това безмилостно съперничество между тях, което като че ли щеше да продължи през целия им живот.

Съперничество, което в края на краищата, напомни си сам Робърт, се бе прекъснало поради смъртта на единия.

Нима Кингсбург би могъл да подпали дома им, за да прекрати борбата помежду им веднъж завинаги? Унищожаването на колекцията в Девънбрук със сигурност щеше да издигне тази на Кингсбург и щеше да й спечели признание в обществото. От бележките на баща му за местоположението на различните произведения на изкуството се разбираше, че голяма част от тях се пазеха в имението Девънбрук, така че бяха унищожени от пожара. Освен това Кингсбург прекрасно знаеше за приноса на Робърт за доставянето на нови придобивки към колекцията на баща му. Би ли могъл самият той да е пуснал слуховете за това, че Робърт е отговорен за пожара, за да отдалечи подозрението от себе си?

Робърт се замисли отново за писмото на Ной за признанието на баща му пред лорд Шевалие как е щял да нанесе окончателно поражение на Кингсбург. За какво е загатвал баща му? Част от тяхната договорка бе Робърт да доставя всички нови придобивки към колекцията. Ако имаше нещо ново, то той би трябвало да знае за него. Въпреки че херцогът е можел да урежда някаква сделка и без да я обсъди с Робърт. Или е намерил нещо толкова необичайно, че е решил да се сдобие с него, без да прибегне до услугите на сина си? А можеше ли Кингсбург да е научил също за това и да е решил, че съревнованието между тях е отишло прекалено далеч?

— Това ли е всичко, което пише брат ми? — попита тогава Робърт, като осъзна, че Катриона бе замълчала отпреди доста време.

— Не. Има още малко. — И тя продължи нататък:

Изпращам ти най-новите вестници, които отразяват положението във Франция, за да може Форбс да ти ги прочете. Толи пише, че настроението в Брюксел било празнично. Имало балове всяка нощ и момчетата танцували до зори, без да знаят дали няма да ги повикат всеки момент на бойното поле. Наполеон все още е в Париж и не е успял да започне мирни преговори със съюзниците. Мир! Можеш ли да си представиш нахалството му? Съюзниците очакват следващия му ход, който сигурно ще бъде нападателен. Уелингтън го очаква в бойна готовност, за да приключи с него и да не му позволи да вземе властта за трети път. Тук, в Лондон, се говори, че битката ще бъде спечелена бързо и всички ще се върнат на дългоочаквана почивка в Париж. Ще очаквам с нетърпение твоя отговор. Надявам се, че при теб всичко е наред.

Твой брат Ной.

Робърт замислено мълчеше. Прекалено добре му бе известно това чувство на очакване, на предвкусване на предстоящата борба, без да знае кога или къде щеше да се състои. Толкова много искаше да бъде с Толи и останалите на Континента, но щеше само да им се пречка. Робърт се молеше Уелингтън да спечели победа, въпреки че сам си напомни да не се вдава прекалено в мисълта за това. Той се чувстваше част от събитията във Франция, но въпреки това бе някак отдалечен от тях. Всичко, което можеше да направи, бе да стои и да чака вести от Толи. И да се надява.

Дотогава трябваше да не мисли прекалено много за Континента, а единственият начин да го направи бе да съсредоточи всичките си усилия върху разкриването на истината за пожара. Като вземеше под внимание писмото на Ной, връзката на Кингсбург с него бе твърде възможна.

— Предполагам, че щом можеш да четеш толкова добре, вероятно умееш и да пишеш? — попита той.

— Да, разбира се — отвърна Катриона.

— Тогава ще може ли да напишем един отговор на брат ми?

— Да, но сега стана вече късно. Да го направим утре?

Робърт кимна. Тъкмо през нощта щеше да обмисли следващия си ход.

— Нямам нищо против.

— Ще дойда по обяд, за да мога след това да почета малко. До утре, тогава?

— Ще те чакам.

 

 

Робърт стоеше на прозореца на библиотеката, когато Катриона дойде на следващия ден. През цялата нощ бе подреждал фактите, като търсеше всяка възможна причина за пожара.

Докато обмисляше всичко, на преден план винаги стояха две основни неща. Маркиз Кингсбург и Росморай. Как точно бяха свързани с баща му, той все още не знаеше, но щеше да разбере. Твърдо беше решен да го направи.

Робърт се обърна, когато Катриона влезе в стаята. Момичето се спря стъписано, когато забеляза, че не носи очилата си.

— Ти стоиш до прозореца? — усмихнато отбеляза тя.

— Болката постепенно намалява. — Той се отдръпна, докато не стигна до креслото си. Сложи и двете си ръце на облегалката му. — Преди две седмици нямаше да мога да застана така до отворен прозорец, без да се присвия от болка. Но сега вече има моменти, когато болката с почти поносима. — Той замълча за миг. — Това е добър знак, за който трябва да съм благодарен само на теб.

— На мен ли?

— Да. Ако не беше ме извела извън тези стени вчера, щях да остана до края на дните си затворен тук зад завесите и тъмните си очила. Никога нямаше да почувствам хладния морски бриз или топлината на слънчевите лъчи върху лицето си. Досега не съм усещал колко много ми липсват тези неща. Поразяващо е наистина как приемаме някои неща за дадени, без да се замисляме върху съществуването им. А когато си отидат, разбираме колко важни са били в действителност.

Катриона подозираше, че той говори за нещо повече от слънчевите лъчи и морския бриз, и не знаеше как да му отговори. Никога досега не бе успявала да даде нещо значимо на някого. Понякога береше цветя по поляните за майка си. Веднъж бе натъкмила карирана лента с Макбрайънови шарки за шапката на баща си. Но такова нещо — да знае, че бе вдъхнала надежда за по-добри бъдни времена на някого, и то точно на него — това я караше да се чувства наистина горда със себе си.

— Спомена, че искаш да напиша писмото до брат ти? — попита тя, докато отиваше да седне зад голямото бюро. После взе перото.

— Скъпи Ной — започна Робърт. — Твоето писмо ме наведе на една мисъл, на която бих искал да обърнеш внимание при първа възможност. Маркиз Кингсбург. Можеш да ангажираш Куинби да ти помогне, доколкото може. Поинтересувай се от финансовото му състояние, къде се е намирал през последните няколко месеца и особено на 22 февруари, както и от всичко друго, за което се досетиш. Ще очаквам следващото ти писмо и ще продължа собствените си разследвания оттук. Твой брат, Робърт.

Катриона попи мастилото, а после сгъна хартията.

— Имаш ли печат?

— Баща ми трябва да има на бюрото. В най-горното чекмедже.

Катриона дръпна чекмеджето. В него имаше само една малка дървена кутия. Тя я отвори, като възкликна изненадано.

— Какво има?

— Помислих си, че печатът е в кутията, която намерих вътре, но в нея има само документи.

Робърт заобиколи креслото и се насочи бавно към нея.

— Документи ли?

— Да. — Катриона набързо прегледа най-горния лист. — Изписани от горе до долу страници. Изглежда като някакво описание. Всъщност то дори е озаглавено на втората страница. „Разказ за пътуванията през планините на Шотландия, написан от негова светлост Джеймс Идънхол, пети херцог на Девънбрук“. Може би баща ти с планирал да напише подробна хроника на дните, прекарани тук, в Росморай?

— Не зная — отвърна Робърт. — Та аз дори не подозирах за съществуването на Росморай. Но това би могло да оправдае честите му посещения тук.

Катриона продължи да преглежда набързо листовете.

— За всяка отделна глава на изложението баща ти изглежда е избирал някоя определена местност около замъка и я е описвал, давайки й своя собствена оценка. Също като публикуваните летописи на Бозуел[1], в които той описва пътуването си из островите с Джонсън. — Когато започна да чете първата част на хрониката, тя се разкикоти весело.

— Какво пише?

— Тук пише как баща ти отишъл да види вдовицата Горие рано-рано сутринта. Вдовицата е държала земя под наем в Росморай и описанието й е едновременно много забавно и точно. Той пише: „Жената, която живее в тази къщурка, е много интересна. Кожата й има най-нездравословния цвят, който някога съм виждал. Тя ми предложи собствения си стол да седна и да си почина, но аз любезно й отказах заради особения й парфюм.“

— Какво толкова странно е имало в парфюма й?

— Най-вече това, че тя не ползва никакъв. Всъщност тя изобщо не се къпе, защото вярва, че това е начинът, по който Сатаната достига до човешката душа през кожата на хората. Освен това, за да се предпази по-сигурно от стария дявол, както го нарича тя, натърква кожата си с отвара от разни растения. Едно от тях й навлече прякора Валерия. Билката валериана, която тя използва, й придава тази необичайна миризма и, което е по-лошо, като използва тази смес, без да се къпе, кожата й се е боядисала цялата в синьо! Робърт се разсмя смаяно.

— Тя да не е луда?

— Не съвсем. Само понякога е малко объркана. — Катриона погледна следващите няколко листа. — Изглежда баща ти се е заел да посети всичките наематели на Росморай при пътуванията си. Той е писал за всеки един, както и за всички места, където е отсядал, и за всеки срещнат по пътя. — Тя набързо преметна страниците до последната от ръкописа. — Изглежда е писал до последния път, когато е бил тук.

Последния път, когато е бил тук. На Робърт внезапно му хрумна една идея.

— Катриона, ще можеш ли да ме заведеш до същите тези места, описани в хрониката на баща ми? Бих искал да отида навсякъде, където е бил баща ми, и ти да ми четеш описанието на всяка една местност. Това може би ще ми помогне да открия какво го е карало да идва тук толкова често. Трябва да разбера защо е идвал тук и защо никога нищо не е казал за това място.

Отчаянието в гласа на Робърт бе толкова явно, че без дори да се замисли, тя го попита:

— Робърт, какво се е случило с баща ти?

Лицето на Робърт моментално замръзна, като чертите му се измениха неузнаваемо. Катриона очакваше да откаже да й отговори. Всъщност разбра, че изобщо не е трябвало да го пита.

— Извинявай.

Мъжът поклати глава.

— Няма нищо. От толкова време се опитвам дори да не мисля за това, нито пък да говоря за него. Може би най-после е дошло време да си призная какво наистина се случи.

Той започна съвсем бавно.

— Имаше голям пожар в семейното имение в Ланкастър. Почти цялото ми семейство загина — баща ми, по-големият ми брат Джеймисън, съпругата му и синът им. И Пиетро.

— Пиетро ли?

— Той бе моят камериер. — Робърт се поколеба. — В действителност той бе много повече от това. Веднъж спаси живота ми. — Стисна зъби, за да овладее чувствата си, а пръстите му се свиха в юмрук.

Катриона изчака, като усещаше, че Робърт иска да каже още нещо. И той продължи:

— За първи път срещнах Пиетро на Иберийския полуостров преди години. Бях арестуван от френски патрул. Те ме включиха в един килер за продукти в някаква изоставена ферма, докато се опитваха да решат дали бях испанският куриер, за какъвто се провъзгласих, или английският офицер, какъвто бях в действителност. Обясненията ми, че бях свалил червения си мундир от един мъртъв англичанин, изглежда не успяха да ги убедят много. Те почти бяха стигнали до решението да ме убият, когато Пиетро ме освободи, като отключи вратата на килера.

— Той е рискувал много, за да ти помогне.

— Рискът не означаваше нищо за него. Пистро мразеше французите. Те бяха избили семейството му — майка му и сестрите му — когато превзели тяхното село, а той останал съвсем сам и без средства за препитание само на шестнайсет години. След като ми помогна да се измъкна от килера, аз го избрах за свой ординарец. Той ме придружаваше навсякъде, а когато войната свърши, аз го доведох в Англия, за да му осигуря по-добър живот. — Робърт притвори очи. — А вместо това му го отнех. Ако не бях го убедил да дойде с мен, той нямаше да се озове в имението Девънбрук онази нощ, когато избухна пожарът. Това никога няма да си го простя.

Катриона потръпна цялата. Тя се протегна и взе ръката му в своята.

— Ти не би могъл да знаеш предварително.

Робърт просто поклати глава.

— Зрението ти — досети се тя изведнъж за единственото, което той не спомена изобщо. — Ти си изгубил зрението си при пожара, нали? Затова си дошъл в Шотландия, за да оплачеш семейството и приятеля си?

— Да, така е, но не само за да ги оплача. Дойдох с надеждата да открия истината. — Той бавно си пое въздух. — Пожарът не избухна случайно, Катриона. Някой го бе запалил нарочно.

— И ти мислиш, че това е свързано по някакъв начин е Росморай?

— Сигурен съм. Баща ми никога и на никого не е споменавал за това място или за посещенията си тук. Самият аз научих за тази собственост при подробното описание на наследството от адвоката след смъртта на баща ми. Това изобщо не бе типично за него, той никога не е бил потаен човек. След като научих за Росморай, се попитах дали то няма нещо общо със смъртта му. И дойдох тук, за да разбера. Дойдох, за да открия истината.

Истината. Разговорът, който бе дочула онази нощ, споменатото от Форбс за Робърт. Сега вече всичко започна да придобива някакъв смисъл.

— Прислужниците ти вярват, че ти си запалил пожара, нали? Точно затова искаш аз да ти чета писмата. И това е причината да не им се доверяваш.

Робърт се намръщи.

— Слугите и почти всички в Лондон вярват, че тъй като аз съм единственият оцелял от пожара и ще се облагодетелствам най-много от него, сигурно съм го запалил нарочно, за да наследя титлата, която иначе трябваше да е на брат ми. Но аз никога не съм я желал. Мили Боже, та в огъня умряха брат ми, съпругата му и синът им. А Елизабет чакаше второ дете. Нима ме мислят за такъв звяр?

Робърт стисна очи, опитвайки да овладее бурните си чувства. Но Катриона не можа да сдържи сълзите си. Да загуби зрението си в огъня бе достатъчно тежко, но да бъде обвинен в умишленото избиване на собственото си семейство? Човек нямаше защо да се чуди какви бяха причините за идването му в Шотландия.

Робърт не бе дошъл да търси съкровището. Това, което търсеше той, бе далеч по-скъпоценно от някакъв си сандък със злато.

Робърт бе тук, за да намери човека, отговорен за убийството на цялото му семейство, и тя щеше да му помогне да го открие.

Бележки

[1] Джеймс Бозуел (1740–1795 г.) — шотландски автор — биограф на Самюел Джонсън. — Б.пр.