Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White heather, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петя Димитрова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- BLISS(2010)
Издание:
Жаклин Рединг. Бяло цвете
ИК „Хермес“, София, 1998
Редактор: Стоян Сукарев
Коректор: Данислава Калъчева
ISBN: 954–459–550–3
История
- —Добавяне
Шеста глава
В библиотеката бе тъмно, когато Катриона отвори тайната вратичка, но отнякъде се процеждаше светлина. Късно бе, луната се бе вдигнала високо над единствената кула на замъка, а звездите блещукаха в дълбокото мрачно небе. Катриона най-много обичаше стаята така. Обгърната в сенки. Тиха. Уединена. Тайнствена. Точно място, където човек очаква да намери приказно съкровище. На някого тишината и тъмнината като в гроб биха могли да му се сторят призрачни и доста страшни. Но Катриона винаги бе вярвала, че планинските нощи в Росморай са обгърнати от чудеса и магии.
Понякога, когато идваше в замъка през нощта също като сега, тя изчакваше малко, докато запали свещта, която носеше в джоба си, преди да започне да преглежда книгите. Обикновено сядаше в уютната ниша на прозореца, свила колене до брадичката си, и наблюдаваше играта на лунната светлина върху морските вълни, които се разбиваха ниско долу в скалите под замъка. Да седи там, горе, сама винаги някак си я натъжаваше и тя мислеше понякога за Чарлз, красивия принц, който е бягал, за да спаси живота си от английските войници. Полковникът й бе разказвал, че веднъж принцът дори прекарал една нощ, криейки се в Росморай. Катриона си го представяше как седи точно на същото място до прозореца и гледа навън, като чака да зърне френската фрегата, която да го отведе в безопасност. Веднъж или два пъти дори бе заспивала там, облегнала глава на стъклото на прозореца, а сутрин се разбуждаше от изгряващото слънце, обливащо я в мека светлина през двукрилия прозорец.
Но този път завесите в другия край на стаята бяха дръпнати и луната сипеше студена синкава светлина. Катриона забеляза креслото на херцога, чисто тъмночервено кадифе изглеждаше почти черно на неясното осветление. В него нямаше никого, а едно леко хлътване на седалката показваше къде бе седял през деня.
Една част от нея тайничко се бе надявала мъжът да е там, когато тя се върне, докато по-разумната й половина й бе прошепнала да изчака, докато той със сигурност вече си е легнал. Катриона съзнаваше, че не може да си позволи да мисли за него. Не би могла да се интересува от него, не и след като той щеше да напуска Росморай.
Тя погледна зад стола, където висеше портретът му, осветен от луната. И въпреки че той чудесно бе предал най-доброто от него, сега, когато го бе срещнала лице в лице и бе говорила с него, чувствата към портрета се бяха пренесли върху оригинала. Самият мъж бе много по-въздействащ, а портретът просто отразяваше само част от чара му. И след като си отидеше, когато напуснеше Росморай, Катриона знаеше, че вече не би могла да погледне портрета със същото благоговение и възхищение, което изпитваше преди. Тогава тя със сигурност щеше да го гледа със съжаление.
Защо чувстваше такова нежелание да го види как си тръгва? Преди никой от другите не бе предизвиквал такива чувства в нея, а тя съзнаваше, че да си мечтае за някакви други отношения между тях, освен тези между наемател и господар, бе чиста глупост. Той бе благородник. Херцог. А тя не бе нищо повече от дъщеря на един беден земеделец, оцеляването, на чието семейство зависеше изцяло от него. Всичко друго просто трябваше да си остане само в мечтите й.
И въпреки това, когато Катриона се бе обърнала онази утрин и го видя да седи в сенките, тя си помисли, че е оживял направо от мечтите й. Говорила бе на портрета му безброй пъти, но за първи път той й бе отговорил. И когато това се случи, гласът му бе плътен и внуши телен, какъвто винаги си го бе представяла.
Мечтала си бе за този мъж, откакто се помнеше. Влюбила се бе в образа му, без дори да знае името му. Измисляла си бе истории за него, в които той бе главният герой. И сега, след всичко това, тя трябваше да го прогони. Точно това я притесняваше най-много от всичко.
През целия ден бе мислила за херцога. Той я привличаше точно толкова, колкото и портретът му преди това, и дори повече, защото сега тя бе любопитна за всичко, свързано с него — искаше да знае какъв бе истинският му живот, а не приказките, които тя сама си бе измисляла преди не можеше да се овладее. Искаше да разбере как е изгубил зрението си. Да не би да се е случило в някоя жестока битка, като се има предвид сцената, нарисувана на портрета? Тя си го представяше яхнал голям кон, косата му развяна от вятъра, а той препуска безстрашно и води войниците си към победа. Какво го бе довело чак в Шотландия? Въпреки че английските земевладелци понякога търсеха северната провинция заради усамотеността й, те винаги бързо се уморяваха от шотландските си имения. Всички знаеха защо — те бяха твърде отдалечени от Лондон и неговите вълнуващи събития и блясък. Освен това много малко англичани запазваха планинските си имения, като повечето се интересуваха от земите покрай границата, където почвата бе богата и плодородна и където винаги можеше да се намери карета, която да ги отведе на юг, когато очарованието на Севера поизбледнееше.
Като се извърна от портрета, Катриона тръгна отново към стола на херцога. Тя се отпусна на него и погали с длан прекрасната материя. В нея все още се усещаше слаба топлина от неговото тяло. Сигурно не бе излязъл много отдавна, защото ароматът му, истинска мъжка миризма на карамфил и бергамот, бе втъкана в пищната кадифена тапицерия. Катриона се намести на креслото и притвори очи, като й се прииска да не прави това, за което бе дошла. Искаше й се да…
Изведнъж от коридора отвън се чуха гласове. Тя се изправи. Гласовете се приближаваха бързо. Нямаше да успее да се измъкне безшумно от стаята. Който й да влезеше, щеше да я чуе. Вместо да се мъчи да бяга, Катриона се притисна още повече в стола, като се молеше никой да не влезе в стаята.
— Най-после се измъкна от онова кресло, за да си легне — чу се мъжки глас, в който се чувстваше нотка на сарказъм.
— Какво друго би могъл да направи? — отвърна му другият.
Катриона позна, че единият глас бе на онзи Форбс, който бе влязъл в библиотеката по-рано същия този ден.
— Планът му се обърна срещу самия него и той изгуби зрението си от алчност. Поне има малко справедливост на този свят, да го видиш подложен на напълно заслуженото си наказание.
— Той наистина е съсипан. Седи тук по цял ден и си мисли какво би могъл да прави. Може би вината за стореното го яде непрекъснато.
Форбс изсумтя.
— Уверявам те, че херцогът не страда от угризения на съвестта. Негова светлост е твърде безмилостен, за да покаже такава слабост. Той постигна това, което искаше, но трябваше да плати скъпо и прескъпо. И сега си мисли, че като е дошъл в това забравено от бога място, далеч от цивилизования свят, слуховете в Лондон ще замрат. Но от някои неща човек просто не може да избяга.
После те продължиха надолу по коридора и гласовете им престанаха да се долавят, като оставиха Катриона да седи в тъмната стая и да премисля току-що чутото.
И все пак тя бе познала. Херцогът не бе дошъл в Росморай за съкровището. Дори нямаше представа за съществуването му. Той бе дошъл в Шотландия, защото искаше да избяга от нещо в Лондон. Сигурно от някакъв скандал. От това, което бе дочула, това бе най-вероятната причина. Но какъв точно скандал? Може би дуел, на който той се бе бил, за да защити честта си? Или пък честта на някоя дама? Сигурно бе убил другия мъж, но бе загубил зрението си, когато е гръмнал с пистолета. Но какво бе казал Форбс за него. Безмилостен. Алчност. Тези думи не характеризираха херцога правилно, защото той много лесно можеше да я накаже за неразрешено нахлуване, когато разбра за нейните тайни посещения в замъка.
В такъв случай Катриона трябваше да спре да разсъждава за тези неща. Тя не бе дошла в Росморай, за да се занимава с миналото или настоящето на херцога. Независимо от основанията му, едно бе сигурно — херцогът не можеше да остане повече в Росморай. Катриона се съсредоточи в задачата си — трябваше да намери съкровището, чиято тайна я очакваше някъде в тази стая. Тя се сети за баща си и за опасностите, на които се излагаше всекидневно. Контрабандистите ги затваряха в затвора, а понякога дори ги бесеха. Полковникът бе прав. Тя трябваше да намери начин да накара херцога да си тръгне. Трябваше да възобнови търсенето на съкровището, а нямаше да може да го направи, ако херцогът останеше тук. Толкова не й се искаше да го прави, но нямаше избор.
Тя трябваше да се отърве от него.
Точно както бе направила и с другите.
Робърт не бе съвсем сигурен какво почувства първо — дали хладината, която полъхна покрай лицето му, или необичайното настръхване на кожата по тила му. Сигурно точно то бе привлякло вниманието му, настръхването, което винаги предвещаваше някаква опасност по време на участието му във войната.
— Кой е там? — попита той спокойно. И изобщо не се изненада, когато не получи отговор.
Седеше в библиотеката и отпиваше от чашата порто, преди да се оттегли за нощния си сън. Денят бе дълъг и разочароващ, защото се бе надявал тайнственото момиче да се появи отново. Всъщност той я бе чакал, като се извръщаше всеки път, когато чуеше някакъв странен звук, но тя не дойде и той остана сам с мислите и терзанията си. До този момент.
Робърт изчака още малко. Като не чу нищо друго, той взе чашата си и отпи от нея. Минаха няколко минути. Като се изключи тиктакането на часовника, в стаята бе абсолютно тихо. След като за известно време не се случи нищо, той помисли, че си е въобразил, но изведнъж пред него мина някаква сянка, забеляза го по накланянето на пламъка на свещите, които Форбс бе запалил по негова молба, Форбс все още не бе дошъл да добави дърва в огъня, така че светлината оттам бе много слаба, което правеше сиянието на свещите още по-забележимо за отслабналото и замъглено зрение на Робърт. Точно отдясно се чу шум, сякаш нещо тежко се тътреше по пода.
Робърт изчака, като седеше съвсем спокойно. Който и да бе вътре, очевидно искаше да привлече вниманието му, но не получаваше очакваната реакция. Звукът се чу още по-близо до него. И бе по-силен. И въпреки това той не се помръдна изобщо. Докато свещта внезапно не угасна и не го остави в абсолютна тъмнина.
— Кой е там?
Тишината продължи само миг и след това се чу лек шум. Звучеше като шепот, като пророческо гадаене точно до ухото му.
— Напусни… това… място…
Робърт се обърна към гласа. Въздухът пред лицето му се раздвижи.
— Какво искате?
Тогава гласът се чу от другата му страна, много по-заплашителен този път, като ехтеше призрачно, сякаш в гробница.
— В… голяма… опасност… си…
И тогава, преди да може да реагира, нещо стъклено се разби на пода. От другия край на стаята се чу страховит писък, а после гласът проговори отново пронизително и тревожно.
— Внимавай!
След това се чуха два удара, сякаш тежки книги бяха пуснати на пода. Прозорците се отвориха и нощният вятър облъхна лицето на Робърт. Страниците на някаква книга зад него се разлистиха от течението. Отгоре се чу странно подсвиркване. И въпреки всичко той не помръдна от креслото си.
Гласът започна да шепне отново.
— Предупредих… те…
От другия край на стаята се чу нещо като блъскане на врата. А гласът продължи да говори.
— Иди… си… сега… преди… да стане прекалено късно…
Нещо меко и нежно докосна лицето на Робърт като ефирна паяжина. Тряскането на вратата зачести. После се чу как още нещо се разби точно пред него.
— Ваша милост! — Гласът на Форбс звучеше притеснено, докато се опитваше трескаво да пъхне ключа в ключалката. — Защо сте заключили вратата?
Шумът бе разтревожил прислугата.
— Не съм я заключил аз, Форбс.
Меката паяжина докосна лицето му отново, като този път той почувства някакъв съвсем земен аромат на цветя, благоухание, което му напомни за…
Робърт сграбчи нещо от масата и го хвърли към него.
От другата страна на стаята вратата рязко се отвори. Няколко души влязоха забързано.
— Ваша светлост — приближи към него Форбс. — Какво сте направили? Прозорците са отворени. Вазата е счупена. И навсякъде се търкалят книги.
Робърт не бе помръднал от стола си. В ръката стискаше парче мека материя, с помощта на която, заедно с останалото страховито представление тя трябваше да го изплаши. Вместо това действията й предизвикаха само усмивката му.
— Какво има, ваша светлост? — попита Форбс, очевидно вбесен от усмивката на господаря си. — Знаете ли какво става тук?
— Да, Форбс, мисля, че зная — отвърна Робърт спокойно. — Мисля, че току-що бях посетен от призрак.
Катриона знаеше, че се бе провалила дори преди да се измъкне през тайната вратичка, която водеше към пещерите под замъка. Провалила се бе и почти я хванаха на местопрестъплението, защото отключиха вратата много по-бързо, отколкото очакваше. И най-лошото бе, че херцогът на Девънбрук бе изцяло безразличен към нейните маневри.
Тя бързо се спусна до края на стълбите, но вместо да тръгне по пътеката, която водеше към къщи, се обърна и навлезе още по-навътре в пещерите. Вътре бе тъмно и доста хладно, но момичето не обръщаше внимание на това. Прекалено ядосана бе от провала си. Трябваше да използва веригите, самоупрекна се тя, когато достигна до малката ниша, където криеше всичките атрибути за спектаклите си. Остави дървената купа на майка си на естествено оформената поличка в скалата. Малка и леснопреносима, тя придаваше точно необходимия тембър на гласа й, когато говореше в нея. А ако шепнеше, ефектът бе направо призрачен.
В купата пусна връвта с малките морски миди, които при подрънкване звучаха като тракащи зъби. Катриона забеляза една брънка от ръждясалата верига, която намери един ден полузарита в пясъка на брега. Тя я вдигна и подрънка леко. После се намръщи. Дори веригата нямаше да го уплаши.
В това отношение бе същият като баща си.
С всеки друг, когото Катриона бе опитала да прогони от Росморай, бе успявала, като не броим хладнокръвната и нахална Мерийд. Катриона си спомни как един ден попадна на сестра си в библиотеката на Росморай, Разбира се, тя бе дошла да търси Катриона, която, както винаги, ровичкаше в книгите. На Катриона току-що й бе хрумнала идеята да измисли призрак, който населява замъка, за да държи останалите настрани и да им попречи да научат за съкровището и да не тръгнат да го търсят и те. Не бе много убедена, че идеята ще свърши работа. Но Мерийд веднага доказа правотата й, като стана идеалната първа жертва.
От мига, в който Катриона изстена иззад тежките завеси като загубена в отвъдното душа, лицето на Мерийд побеля като платно. А подрънкването на веригите я накара да си плюе на петите и да изчезне с такава бързина, каквато Катриона никога не бе очаквала от нея. И оттогава, когато и да идваше да прибира Катриона у дома, тя не смееше дори да сложи крак на тесните каменни стъпала, които водеха в библиотеката. Вместо това стоеше в дъното и викаше Катриона, като се оглеждаше страхливо около себе си и внимаваше за всяко движение в сенките наоколо. Но колкото и да бе уплашена, Мерийд не каза на никого какво бе преживяла онази нощ в Росморай. Вместо това тя използваше Ян Алекзандър, който бе преживял нещо подобно, за разпространяване на слуха за призраците, населяващи древния замък.
Когато Ян бе дошъл един ден в Росморай, Катриона бе използвала най-страшните си писъци и прашенето на черния прах на Полковника в огнището. При внезапния блясък и кълбо бял дим, издигащ се от огъня, Ян просто бе хукнал извън стаята. И никога повече не бе се върнал да търси там Катриона. Дори човекът, който поддържаше Росморай, досадният стар Абъркромби, бе плакал като дете, докато една от камериерките не бе дошла да го спаси. На всички тях бе много лесно да се внуши, че някакви същества от отвъдното населяват Росморай. На всички, но не и на земевладелеца, бащата на херцога. Той просто бе седял в тъмнината, като се разсмиваше при всяка смяна на използваните атрибути, а накрая избухна в аплодисменти, когато тя най-после се предаде.
Новият господар изглеждаше безгрижен като баща си и също толкова решен да остане в Росморай.
Катриона откри чак когато си тръгваше и проверяваше всичките си аксесоари, че й липсва кърпичката. Тя я бе използвала като последно средство и я бе плъзнала по лицето му в напразна надежда, че като не може да я види как стои съвсем близо до него, то внезапното докосване на нещо толкова неочаквано ще го убеди в присъствието на призрака. Тя се опита да си припомни кога за последен път я бе държала в ръката си. Точно когато Форбс бе отключил вратата. Тогава се бе стреснала и събрала набързо нещата си, за да се измъкне навреме от стаята. Може би я бе изпуснала някъде по тунелите.
Или бе останала в библиотеката.
Катриона се замисли. Кърпичката й бе дадена от майка й, когато стана девойка, тя й каза, че малкото „К“ в единия край, везано със сини конци, е било изработено от една много специална дама. Кърпичката щеше винаги да я закриля като талисман, й бе обяснила Мери, преди да предупреди Катриона, че трябва да я пази като зеницата на очите си. А сега Катриона я бе загубила.
Щеше да се наложи да се върне за нея, но не точно сега, не и след като стаята бе пълна с хора след нейното излизане. Те щяха да подредят малко. Щяха да се поогледат, за да открият възможната причина за случилото се. Тя просто трябваше да изчака, преди да се върне по-късно за кърпичката. И когато го направеше, щеше да открие колко хладнокръвен бе в действителност новият господар на Росморай.
Няколко часа по-късно Робърт седеше на тъмно в библиотеката и усукваше между пръстите си малкото ленено парче. Леко като перце, то би могло да го убеди в присъствието на призрака само ако не носеше втъкано в себе си онова необикновено ухание. Той повдигна кърпичката към лицето си. В нея бе вплетена самата й същност. Нещо ново. И единствено по рода си. Още преди тя да изпусне кърпичката зад себе си, той вече знаеше, че нахлулото сутринта в библиотеката момиче и тайнственият призрак са едно и също лице.
На Форбс и останалите слуги им бе отнело доста време, за да оправят помещението. Две вази бяха разбити, а из стаята бяха разхвърляни доста книги. Един тежък шкаф бе замъкнат на няколко стъпки от мястото му, а прозорците бяха широко разтворени. И въпреки че Форбс не посмя да си признае, идеята, че натрапникът е някакъв дух, му се видя доста вероятна. А това развесели Робърт най-много.
Той наистина се впечатли от усилията, които тя положи, за да го уплаши. По този начин успя да събуди любопитството му. Изнесе му цяло представление, придружено с известен риск. Очевидно искаше да го изплаши и да го накара да напусне замъка, но най-интересно му бе защо.
Робърт не бе имал възможност преди това да научи нещо повече за нея. Как се казваше? На колко години е? Сигурно е млада, но все пак колко млада? Малко момиче ли е? Току-що завършила училище? Това едва ли бе много вероятно, като се има предвид, че тя му бе подсказала, че идва в замъка от доста време. Освен това умееше да говори правилно и бе достатъчно интелигентна, за да планира и изпълни майсторски този доста сложен призрачен маскарад не само веднъж, но и няколко пъти. Няколко от слугите бяха потвърдили, че това не е първият, нито вторият, нито дори третият подобен случай на „призраци“ в замъка. Всъщност бе станало доста трудно да се намери някой от местните хора, който да иска да постъпи на служба там, тъй като този мистериозен дух, стенещ призрачно, се бе превърнал в нещо като легенда и предупреждаваше всеки посетител да напусне Росморай възможно най-бързо, за да не го сполети беда.
Робърт се усмихна сам на себе си. Тя наистина бе доста умна. И много смела, за да се опитва да уплаши един слепец. Но дали бе смелост или отчаяние? Какво преследваше с действията си тя?
Робърт започна да подрежда мислено всичко, което знаеше за нея. Тя идваше редовно и доста често в Росморай, вмъкваше се незабелязано, което означаваше, че има достъп до някой неизвестен вход. Изкарваше ума на всеки, който пречеше на посещенията й, така че вероятно искаше да запази посещенията си в тайна. „Духовете“ се появяваха винаги в библиотеката, което подсказваше, че независимо какво търси, то се намира в тази стая.
Всичко това подсказваше на Робърт само едно.
Тя наистина се стремеше към нещо. И все още не беше го открила.
И което бе доста любопитно, въпреки всичките й посещения и представления с призрака, абсолютно нищо не липсваше от замъка. Това, общо взето, не го изненада много, защото тя не му направи впечатление на крадец, не и след като видя колко настояваше да му обясни причината за присъствието си там. Каквито и основания да имаше, внезапната му поява трябва да я бе притеснила доста.
Прислужниците бяха предупредили Робърт, че предишният господар — баща му — не вярвал в духовете на замъка. Така че тя вероятно бе опитала да сплаши и него. Мисълта за това го накара да се усмихне. Докато не се сети за възможността баща му също да е търсил нещо в Росморай, и то вероятно същото, което диреше и девойката и което вероятно бе причинило смъртта му.
За каквото и да ставаше въпрос, Робърт не можеше да позволи това да доведе до нови жертви. Трябваше да внимава това момиче да не попадне в беда. А единственият начин да го направи бе да я държи под око близо до себе си. Знаеше, че дори да попита, тя никога нямаше да му каже какво търси. Но трябва да бе нещо наистина важно за нея, за да стигне до „преследване с призраци“, за да държи другите настрани. Това само направи зависимостта между замъка и смъртта на баща му още по-вероятна. Баща му се бе стремял към нещо тук. Робърт бе сигурен в това. Но каквото и да бе то, той бе сигурен в едно: това момиче бе единственият човек, който можеше да го отведе до него.
И Робърт реши да стори всичко възможно, за да я накара да направи точно това.