Жаклин Рединг
Бяло цвете (6)

Пета глава

Робърт бе очаквал тя да реагира по всякакъв друг начин на това негово изявление, но не и така, както стана в действителност.

— Удоволствието да се запозная с вас е изцяло мое, ваша милост — бе всичко, което каза тя. Никакви съчувствени нотки или многозначително мълчание, което би го смазало, нито някакво колебание при назоваването с истинската му титла. Тя го приемаше съвсем искрено, и то точно както се бе представил — Робърт Идънхол, херцог на Девънбрук.

Но откъде ли би могла тя да знае истинските обстоятелства, при които бе станал херцог. Тя не знаеше нищо за него. И естествено не бе чувала за пожара или пък за слуховете, които без съмнение все още пълнеха всички салони в Лондон, обвиненията, че бе убил хладнокръвно почти цялото си семейство. И въпреки това, като знаеше за слепотата и за самоличността му, тя не се втрещи.

Това момиче, без значение кое беше то, направи това, което всички, които го познаваха, откакто бе роден, не сториха. Тя му даде възможност да си остане самият той, човекът отпреди да се разрази пожарът, същият онзи мъж, а не някакво странно същество, което гледаха с любопитство и изпращаха с шушукания.

— Вижте — обади се изведнъж той, чувствайки внезапна нужда да разбере кое бе това толкова дружелюбно създание, — когато човек се представя, очаква и другият да му отвърне по същия начин.

Тя замълча и очевидно не желаеше да разкрие самоличност! А си вероятно защото все още се страхуваше да не бъде наказана за непозволеното си нахлуване в замъка.

— Всичко е наред, госпожице. Няма да…

На вратата се чу рязко почукване само миг преди тя да бъде отворена със замах. Робърт почувства как въздухът се раздвижи от някой, който мина бързо покрай него, а после грубият глас на Форбс прогърмя откъм вратата.

— Ваша милост, донесох вечерята ви и няколко писма, които пристигнаха преди малко от Лондон.

Робърт нямаше нужда от зрението си, за да разбере, че момичето вече бе изчезнало. Атмосферата в стаята бе охладняла значително. А и ако все още бе в стаята, то Форбс без съмнение вече щеше да я е подхванал.

Робърт изведнъж се сети за Пиетро и си помисли колко по-различна би била реакцията му към това момиче от тази на Форбс. Абсолютен чародеец в отношенията си с другия пол, когато срещнеха някоя интересна жена по време на пътуванията си в Испания, Пиетро веднага се опитваше да превземе сърцето й. И в повечето случаи успяваше. А това момиче сигурно щеше да го омае.

— Завесите — изведнъж се обади Форбс, като ги забеляза. — Дръпнати са.

— Да, Форбс, така е — потвърди очевидното Робърт. Той изчака, като слушаше как Форбс слага подноса с вечерята на масата до него. След малко продължи: — Благодаря ти, Форбс. Сега можеш да си вървиш.

— Но, ваша светлост, вечерята ви…

— Мога да се храня и сам, Форбс. Колкото по-скоро започна да се обслужвам сам, толкова по-добре ще се чувствам. — Нима наистина бе казал това? — А сега бих искал да остана сам. Може да се върнеш след около час, за да прибереш подноса.

Форбс замълча за миг, преди да каже със зле прикрито неудоволствие:

— Както желаете, ваша милост. — Той тръгна да излиза от стаята, но се поколеба. — А писмата, ваша милост?

Робърт очакваше този въпрос и още по-рано.

— Какво за тях, Форбс?

— Да ги отворя ли и да ви ги прочета?

Робърт се протегна пред себе си и напипа чашата, която стоеше близо до чинията. Напредваше. Този път поне не бе я преобърнал, разплисквайки съдържанието й по дрехите си. Окуражен от тази дребна стъпка напред в своята независимост, той отпи от виното, преди да отговори.

— Няма да е необходимо, Форбс. Сам ще се погрижа за кореспонденцията си.

Точно в този момент той знаеше, че Форбс го гледа смаяно, сякаш Робърт бе загубил не само зрението, но и ума си, защото за първи път от нещастното им познанство Форбс сякаш просто нямаше какво да каже.

— Благодаря ти, Форбс и ако обичаш, остави завесите така, както са в момента.

Робърт изчака, докато не чу слугата да излиза и да затваря вратата зад себе си. Едва тогава си позволи да се отпусне.

Отне му цели два часа да се справи с яденето. Една част от него се озова на пода, но с останалото все пак се справи съвсем сам. И през цялото това време, докато седеше на стола и се опитваше да направи нещо толкова елементарно, като да придвижи вилицата до устата си, Робърт взе едно решение. Не можеше да прекара остатъка от дните си седнал в затъмнена стая, докато животът продължаваше да тече покрай него. А и — което бе по-важно — нямаше да го направи.

Откакто бе напуснал университета, за да влезе в армията, не бе зависил от никого другиго в живота. Точно както бе намерил начин да се издържа като втори син, така щеше да се научи да се справя и със слепотата си. Никога досега не бе позволявал животът му да бъде насочван от други хора и от мненията им. И преди се бе издигал над предполагаемия за него начин на живот. Щеше да превъзмогне трудностите и да открие истината. Ще разкрие кой бе унищожил семейството му.

Робърт се изправи и тръгна към прозореца. Беше махнал очилата и очите му различаваха светлината от прозорците и по-тъмните петна на стените между тях. Като постоя така, изложен на светлината за известно време, болката стана почти търпима. Почти.

Като се придвижваше съвсем бавно, Робърт се насочи към самата светлина. В главата си почувства болезнено и настойчиво туптене, на което се опита да не обръща внимание. Когато се добра до прозореца, той вдигна ръка и я притисна към стъклото. То бе студено, стабилно и някак си познато. Предлагаше му да се концентрира върху нещо друго, а не върху болката. Той опипа прозореца, докато намери дръжката му, освободи я и отвори крилата му.

В лицето му полъхна хладен бриз, свеж и здравословен. Робърт вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на студения въздух. Болката в главата му продължи да тупти точно зад очите му дори още по-силно поради пряката светлина, но ако съсредоточеше вниманието си някъде другаде, можеше да я търпи. Някъде ниско долу се чуваше как вълните се разбиват в скалите. Той се вслуша напрегнато. Този шум му действаше толкова успокояващо, отвличаше го от болката и отпускаше душата му.

Дори оттук чувстваше соления дъх на морето, смесен със странен аромат, напомнящ му за момичето. Миризмата бе интересна и посвоему екзотична. Замисли се за описанието й на пейзажа и за слънчевите зайчета, блещукащи като звезди върху водата. Опита се да си представи остров Скай и безкрайната синева на заобикалящото го море. Представи си я как стои на прозореца, а меката й коса — какъв ли бе цветът й — се вее свободно.

Толкова много му се искаше да види всичко със собствените си очи.

Да види и самата нея.

Дали щеше да се върне?

Сигурен бе, че ще го направи.

И се надяваше да не й отнеме много време, за да се реши.

 

 

След като се измъкна от Росморай, Катриона би могла да отиде само на едно място.

Полковник Макрийфорд живееше в малка къщичка върху земя на Росморай от другата страна на тясната долчинка, на която бе домът на Макбрайънови, и точно между тяхната колиба и замъка. Катриона познаваше Полковника, откакто се помнеше, и дори преди да се захванат заедно с издирването, го бе посещавала всеки път, когато успяваше да се измъкне. Когато беше малка, там бе първото място, където майка й отиваше да я търси, и самата тя оставаше час-два заслушана очаровано в историите на Полковника, също като Катриона, докато отпиваше от чашата билков чай.

Катриона не бе чувала някой да се обръща към него с някакво друго име, освен Полковник. Както не знаеше името му, така нямаше представа и за възрастта му, но предполагаше, че бе поне на сто години. Би трябвало да е така, защото говореше за събития, отдалечени във времето сякаш е бил очевидец. Никой не знаеше откъде бе дошъл, кои са семейството и родът му. Името Макрийфорд бе непознато в околността. И въпреки това той сякаш бе част от общността им, живеещ открай време в малката си паянтова къщурка. Той бе дундуркал Катриона на коляно, когато е била още пеленаче, и разказваше истории за великите събития през четиридесетте, както и за хубавия принц Чарлз под меката кехлибарена светлина на огъня.

Едно-единствено нещо бе със сигурност известно за Полковника и това бе участието му като войник в онези ужасни събития преди няколко десетилетия. Куртката, която носеше всеки божи ден, протрита на лактите и със зееща дупка там, където шрапнелът бе пронизал гърба му, ясно го демонстрираше на всеки, който се бе сблъсквал с него.

Когато стигна до неговата къща, бе почти обяд, а слънцето се бе издигнало високо в небето. Слабият шум от вълните все още достигаше до Катриона, когато тя застана пред овехтялата малка вратичка и почуха тихо. Около колибата се носеше миризмата на горящ в огнището торф, защото въпреки слънчевия ден въздухът все пак режеше.

— Полковник? — извика Катриона и открехна леко вратичката.

През дима, който изпълваше цялата стая, тя го видя да седи пред огнището с гръб към нея в онзи древен гравиран стол-люлка, в който сякаш бе пуснал корени. Пухкавата му дебела оранжева котка Матилда, стара почти колкото самия него, кръстена на починалата му жена, която никой никога не бе виждал, вдигна глава при нахлуването на Катриона. Като я видя обаче, тя просто премига и отпусна глава надолу, без да се интересува от нещо, което не ставаше за ядене.

Катриона влезе тихичко в колибата и заобиколи стола му.

— Полковник, буден ли си? — попита меко тя, като го приближи още.

Той не отговори.

Огънят в огнището бе почти угаснал и Катриона извади парче торф, за да го подсили, като разръчка въглените с желязната маша. Отгоре имаше гърне с любимия му колкаиън^[1], къкрещ тихо, и тя го поразбърка, като го опита, преди да го свали от огъня да изстива. Когато се обърна, Катриона видя кроткото мъдро лице на Полковника, осветено от слабата светлина, покрито със снежнобялата му брада, която, както той я бе уверявал, някога била огненорижа. Косата му, изтъняла и също толкова бяла, бе опъната и хваната назад в обичайната му опашка, очите му бяха затворени, а главата — леко отпусната на една страна.

— Полковник?

Той все още не й отговаряше. Катриона се приближи и сложи ръка на прегърбеното му рамо.

— Чуваш ли ме, Полковник?

Когато въпреки че го поразтърси, той все още не й отговореше, тя започна да се притеснява. Погледна гърдите му, но не забеляза да се вдигат и отпускат. Мили Боже, помисли си тя, нима…

Катриона сложи длан под почервенелия му от прекалена употреба на уиски нос, но не почувства абсолютно нищо — нито някаква топлина, нито вдишване или издишване. Дръпва ръката си, готова вече да се разплаче. Не искаше да повярва, но когато той и след това не помръдна, трябваше да признае истината. Вече го нямаше. Полковникът я бе изоставил. И тя не бе до него в този момент, за да му каже последно сбогом.

Сърцето на Катриона се изпълни с мъка, докато стоеше и го гледаше как седи, изпълнен с безкраен мир и спокойствие, тя се запита какво ще прави отсега нататък без своя специален приятел, станал неотделима част от живота й от толкова отдавна. Въпреки че бе стар като света и се предполагаше, че няма да живее с орлите, то тя някак си бе очаквала да го намира винаги там. А най-много се натъжи от това, че бе починал съвсем сам.

Катриона се наведе над Полковника, за да положи прощална целувка на челото му, но изпищя и отскочи назад, когато той внезапно отвори очи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, момиче?

Катриона, пребледняла и трепереща, толкова се изненада от внезапното му оживяване, че не можа да отвърне абсолютно нищо.

— Ами аз… си помислих…

Полковникът се разкикоти, като откри жълтите си зъби и дупките между тях. После поглади с възлеста ръка бялата си брада.

— Хи-хи-хи. Нима си помисли, че най-после съм издъхнал, момиче?

Катриона не можа да измисли отговор на въпроса му и просто го гледаше как протяга бавно ръка, за да хване бутилката с уиски до него, и как поглъща една доста голяма глътка от него.

— А — обади се той, след като изтри уста е опакото на ръката си, — това със сигурност ще събуди и мъртвите. — После се изкикоти отново. — Аха, съвсем сигурно ще го направи. Нали и сега ме вдигна от мъртвите!

Ясните му очи блестяха, а около тях се образува мрежа от бръчици, предизвикани от веселата му усмивка.

— Какво става, момиче? Никога досега не си мълчала толкова продължително време. Да не си си глътнала езика?

Катриона най-после се засмя и се отпусна на мръсния под пред него.

— Престани да ми се присмиваш, Полковник, изплаши ме до смърт. — Тя му се усмихна широко, като осъзна каква загуба щеше да бъде за нея, ако нещо лошо се бе случило. — И то не защото те помислих за мъртъв, забележи. А защото просто не можех да си представя какво щях да правя без теб.

Полковникът я потупа по бузата със загрубелите си пръсти.

— Ей, момиче, напомняш ми за моята сладка Мати, за съпругата ми, а не за тази ненужна котка. Нека душата й почива в мир, Господи. Тя бе също като теб. Сърцата и много красива. Толкова много ми липсва. Но ти? Само да бях петдесетина години по-млад… — Той си дръпна още една стабилна глътка от бутилката. — А сега трябва да ти кажа нещо.

— Нещо за съкровището ли? — попита веднага Катриона, като се наведе още по-близо към него.

— Разбира се, че е за съкровището, момиче. Времето си тече и аз наистина бих могъл да съм ритнал камбаната тази сутрин и тогава какво щеше да стане? Аз съм последният, който знае за златото на принц Чарлз. Всички останали — Локхийл, Макферсън и другите — се заклеха да отнесат тайната в гроба си, надявайки се, че принц Чарлз или наследникът му ще се върнат, за да го приберат. Всички ние дадохме тържествено обещание да не го откопаваме, тъй като нямаше изгледи за друго въстание. Но когато Стюарт почина, всички се нахвърлиха като мухи на мед и разграбиха златото, което бе скрито в Аркаиг.

Той отново си дръпна от бутилката. Очите му се замъглиха, а Катриона го слушаше безмълвно, докато той се отнесе в спомените си. Историята бе винаги една и съща, но това не я притесняваше. Обичаше да я слуша.

— Това се случи в края на април, французите пристигнаха в Лох на Уам с корабите си Марс и Белона, натоварени с трийсет и пет хиляди златни луидора, изпратени за въстанието на Стюарт. Да, но вече било прекалено късно. Годината бе четирийсет и шеста и битката при Кулоден вече бе загубена, като продължи не повече от час. Онзи кръвожаден Къмбърланд се опитваше да хване всеки един оттеглящ се шотландец, като не показваше капчица милост към никого, без значение дали са ранени, жени или деца. Всички били дезертьори, така казваше той. — Полковникът погледна Катриона и хвана ръката й. — О, момиче, благодаря на бога, че ти бе спестен този ужас. Невинни очи като твоите не бива да виждат това, което направиха англичаните тогава.

Катриона стисна ръката му.

— Но англичаните не можаха да вземат съкровището.

Полковникът се усмихна.

— Не, момиче, не го взеха. Дори не знаеха за него. Стюарт се криеше в планините цели пет месеца прекара из тези места, чакайки французите да го вземат. Якобитите разбрали, че имало шест сандъка със злато, свалени от Белона, закопани по-късно в Лох Аркаиг. Но това, което не знаеха, бе, че в действителност е имало седем сандъка със злато.

— А седмият е бил скрит някъде близо до Росморай — допълни Катриона.

— И ако го бях зарил самият аз, момиче, задачата ти щеше да бъде съвсем лесна, защото умът ми е съвсем бистър, както бе и тогава. Не, онази мечка — Макдонъл — от Барисдейл зарови седмия сандък, когато го свали с другите от Белона. Само той знаеше, че е имало седем сандъка. Разбира се, той е възнамерявал да се измъкне с него, така че го е зарил някъде в Росморай, където никой да не може да го намери, освен самия той. Знаел е, че въстанието няма да успее. И, проклет да съм, ако дори не е спомогнал за потушаването му. Продажно копеле си беше този Макдонъл. Но въпреки това пипето му сечеше на пияницата. Нарисувал си карта на мястото, където скрил съкровището, и то толкова неясна, че никой не би могъл да я разгадае. После надраскал набързо обясненията към картата, преди да ги скрие.

— Но ти имаш нарисуваната карта.

— Да, но нито тя, нито обясненията вършат някаква работа поотделно. — Полковникът изсумтя, закашля се, като едва успя да си поеме въздух. — Точно затова трябва да намерим другата карта — обясни той, когато успя да се успокои. — Скрита е някъде в библиотеката, вмъкната в текста на някоя от книгите, така че никой никога да не разбере за какво става въпрос, ако не търси специално нея. Без тези думи, момиче, рисунката на Макдонъл — поточе, пещера и дъб с разделен на две ствол — не струва и хартията, на която с нарисувана.

Катриона се загледа в този стар и мъдър човек, като се отнесе в мечти за живот, независещ от вземане на земя под наем и натрупване на все по-големи суми за плащане, живот, в който на баща й няма да му се налага да внася контрабанда, за да може да се грижи за семейството си. Полковникът бе причината за тези мечти, вдъхвайки й надеждата да намерят съкровището — седмия сандък със злато — и чрез него да освободят бедните селяни от нещастната им съдба.

— Тази твоя кашлица отива на зле — обади се Катриона, като му донесе малко вода от гърнето на масата. — Ще трябва да накарам мама да направи една от нейните настойки с бяла ружа, за да ти я облекчи.

Полковникът поклати глава отрицателно.

— Не, момиче. Тази кашлица е най-малкото, което може дами се случи като резултат от начина, по който съм живял. Отдавна моля Господа да ме прибере при моята Мати. Но изглежда той ме държи тук, долу, за да си плащам, та злините, които съм причинил.

— Не може да бъде, Полковник. Как може да говориш такива неща? Ти си направил добрини на толкова много хора.

Полковникът изсумтя.

— Кажи го на земевладелеца, когато реши да ме замести с блеещи наематели от четирикраката порода.

Земевладелецът. Мили Боже, нали точно затова бе дошла при Полковника — да му каже за пристигането на херцога в Росморай. Докато бе слушала историите му, тя направо бе забравила за това.

— Но той е тук, Полковник.

Той отпи отново от уискито.

— Кой е тук, дете? И който и да е, защо изобщо е дошъл?

Катриона вдигна Матилда и я пусна на малкото столче, където Полковника обикновено си слагаше краката. Почеса я зад ушите, а от издутия корем на щастливата писана се чу доволно мъркане.

— Господарят е тук, Полковник. И е дошъл за постоянно.

Полковникът скочи прав и се вторачи отблизо в нея.

— Господарят ли? Не може да бъде. Той е тук? В Росморай? Той се е върнал, а? Сигурна си, че е бил той?

Катриона кимна, като се зачуди защо Полковника реагира така на новината. Нали земевладелецът идваше от време на време в Росморай.

— Да, но това е новият господар. Другият син на собственика. И, както ми се стори, е дошъл за добро.

Полковникът погали замислено брадата си.

— Защо ли, по дяволите, е дошъл? Млад е, така ли?

— Да. Някъде около трийсетте или малко повече.

— Защо млад мъж като него ще иска да живее тук, в това забравено от бога място? Не е ли дошъл със съпругата си?

Катриона дори не бе помислила, че херцогът може би е женен. Би могло и така да е, а тя просто да не с дошла с него в Росморай. Но после се досети как я бе държал за ръката. На пръстите му нямаше пръстен.

— Не, Полковник. Не вярвам да е женен.

— И той е наследникът на земевладелеца, а? Тогава сигурно има много по-голямо имение, в което да живее, вместо да идва в Росморай.

— Росморай е много голям — прекъсна го Катриона. — Той е най-големият замък, който някога съм виждала.

— Да, така е, момиче, но на юг има доста по-големи — позлатени палати, пълни с прекрасни вещи, каквито ти не можеш дори да си представиш, и които са много по-подходящи за хора от неговия ранг. Сигурно има някаква причина за неговото пристигане тук. Дошъл е за нещо. — Полковникът погледна Катриона, присви малките си очи и добави: — И аз се досещам за какво би могъл да го направи.

— Не, Полковник — поклати отрицателно глава Катриона на не до изказаната му мисъл. — Не вярвам господарят да е дошъл да търси съкровището.

Старецът не обърна внимание на думите й.

— Откъде може да си толкова сигурна? Той ли ти каза?

— Не.

— Тогава си отгатнала мислите му?

Катриона се засмя.

— Не съм, разбира се.

— Тогава откъде знаеш? Откъде?

— Той не е дошъл, за да търси съкровището. — Катриона погледна Полковника в очите. — Новият господар е сляп.

Полковникът изглеждаше изненадан от думите й.

— Сляп ли, казваш?

— Да, но не мисля, че е в това състояние от отдавна, защото все още не може да се примири с него. — Тя си спомни за реакцията на херцога, когато очилата му бяха паднали от масата. — Слепотата му го дразни много и лесно се вбесява.

— И откъде знаеш всичко това?

— Защото го прочетох по лицето му и го усетих в тона на гласа му, когато ми говореше.

— Ти си говорила с младия господар?

— Да. Той бе седнал на тъмно в библиотеката, когато отидох тази сутрин в Росморай. Изненада ме, но не се разсърди, че съм влязла или пък че съм ходила да чета книгите.

— Казала си му за книгите?

— Да, разбира се.

— О, момиче, тогава защо просто не си му разкрила всичко, което знаем за съкровището?

Катриона се намръщи. Полковникът се ядоса, но той явно не разбираше. Херцогът бе великолепен, точно както изглеждаше на портрета си. Изобщо нямаше нищо общо с това, което говореха хората за него.

— Тогава си го питала дали мисли да остане за по-дълго? — попита Полковника, все още ядосан.

— Не. Не можах, защото влезе един човек и аз се измъкнах бързо. — Като си спомни, тя се засмя. — И знаеш ли, много странно, но той не му каза за мен. Аз изчаках от другата страна на тайната врата, за да чуя какво ще му обясни.

Полковникът намръщено се замисли за миг, а поели погледна към Катриона.

— Трябва да се върнеш в Росморай, момиче. Трябва да се върнеш при младия господар. — Той я хвана за ръката и заговори сериозно. — И трябва да се отървеш от него точно както направи с другите.