Жаклин Рединг
Бяло цвете (5)

Четвърта глава

Катриона тихо притвори вратата на къщичката зад себе си и се измъкна по тъмно. Достатъчно рано бе и всички все още спяха. И със сигурност все още щяха да спят, поне докато се измъкне достатъчно надалеч, за да я последват. Изчака за миг отвън и като не чу нищо, тръгна спокойно.

Като притискаше малката дървена кутийка с перата и хартията здраво към гърдите си, Катриона закрачи през покритите с пирен ливади и обраслите с метла хълмове и се отдалечи от спящия дом. Беше великолепно да почувства отново докосването на високата мокра и студена трева, огъваща се под полите й.

Откакто баща й бе забранил да ходи в Росморай, бяха минали три седмици и Катриона бе уважила желанието му. А пък и нямаше голям избор. През цялото време бе работила из къщи, прела бе вълна с майка си, докато Мерийд готвеше и тъчеше. Но въпреки че се опитваше да не го прави, очите й сами бягаха през прозореца към високата кула на Росморай, която се извисяваше над хълмовете в далечината.

Чакането бе влудяващо. Катриона си наложи да се съсредоточи върху задълженията си вкъщи и за известно време упорито се опитваше да забрави онова място с неговите книги, обещания и мечти. Докато баща й обяви, че отново ще тръгва за крайбрежието на едно от своите пътувания, като по този начин напомни защо, въпреки строгото му предупреждение, тя трябва да отиде отново в Росморай.

Този път Ангъс щеше да отсъства доста дълго време, бе казала майка й, която говореше, сякаш очакваше Катриона да излети в същия миг през вратата към онова забранено място. Мери познаваше дъщеря си прекалено добре. И въпреки това Катриона не отиде веднага. Тя изчака нощта да отмине, като предеше вълна и си приказваше тихичко с майка си и сестра си. Но на сутринта стана рано, за да продължи търсенето си. Може би този път, пожела си тя, щеше да успее.

Слънцето точно бе изгряло в розови и жълти багри, а планинските мъгли оцветяваха зората в загадъчни цветове, когато тя стигна до Росморай. Катриона се плъзгаше бързо и уверено през тъмните тунели под замъка, като следваше обичайния си маршрут до тайната врата на библиотеката. Носеше със себе си само една свещ, която бе запалила, за да й осветява пътя през проходите. Стаята обаче бе доста тъмна въпреки утринната светлина и собствената й свещ. Прекалено тъмна, за да може да чете или да прави каквото и да било.

Тя пресече стаята, за да дръпне завесите, спуснати върху високите прозорци. Като остави свещника на масата до нея, се опита да отметне тежката тъкан настрани.

— Не дърпай проклетите завеси!

Катриона така се стресна, че щеше да седне от изненада. Тя веднага оправи завесите, като остана на място, а пръстите й все още стискаха конвулсивно плътния брокат. Сърцето й биеше толкова силно, че кръвта шумеше в ушите й.

Между двете завеси, там, където все още бяха леко открехнати, проникваше слаб лъч светлина. Тя се втренчи в тази светлина, в която осветените прашинки се носеха плавно. Беше прекалено уплашена, за да направи каквото и да било в този момент.

Гласът прогърмя зад нея на не повече от няколко стъпки. Нямаше къде да се скрие, нито начин да го направи, още по-малко, можеше да се престори, че я няма. Това, за което я бе предупреждавала Мерийд и което баща й предрече, се бе случило наистина. Тя бе в замъка на англичанина, нарушила границите на имота му, и самият англичанин я бе хванал.

Катриона се замисли за миг, като реши, че не може да направи нищо, освен да се обърне и поне да се опита да му обясни. Ако има малко късмет, би могла да избегне ареста. Но щеше да бъде истинско чудо, ако баща й не научи за това.

Тя се обърна и стреснато си пое въздух при вида на човека, който я чакаше отзад.

Това бе той, мъжът от портрета, висящ на стената, онзи с униформата и с ястребовите очи, които сякаш виждаха право в душата й. Той се бе материализирал по някакво чудо, чрез едно истинско великолепно чудо, и седеше на креслото пред камината, същото, в което тя бе прекарала свита много, много време, зачетена в ранните утринни часове. Не беше го забелязала, когато влезе, защото нямаше нито огън в огнището, нито някаква друга светлина, освен собствената й свещ. И тъй като завесите бяха плътно дръпнати, можеше изобщо да не разбере, че вътре има някого.

Катриона мълчеше. Изобщо не можеше да проговори. Всичко, което можеше да направи в момента, бе да го гледа втренчено. Нейният рицар. Нейният пазител. И освен това англичанинът. Би трябвало да е уплашена да се срещне лице в лице с него, защото да го види от плът и кръв, а не на платно, щеше да й причини немалко неприятности. Но по някакъв странен начин в момента, в който се обърна и го позна, страхът от това, че бе открита, премина. Вместо него в главата и се въртяха безброй въпроси. Какво правеше седнал там в тъмното? Научил ли бе по някакъв начин за предишните и посещения в замъка и сега седеше и дебнеше в засада.

Мина минутка, а след нея още една. Той нито помръдваше, нито проговаряше. Катриона се вгледа в него учудено. Нима не я виждаше как стои там като побит кол? Може би когато бе дръпнала завесите, светлината отвън го бе заслепила. Бавно и любопитно тя пристъпи напред. Пламъкът на свещта й се разклати при движението.

Щом се приближи, Катриона го видя по-ясно. Косата му бе черна като нощта и се виеше на кичури около лицето му. Очите му бяха разположени под високо извити вежди, устата му бе свита сурово, а линията на брадичката му придаваше сериозен вид. Дългите му и тънки пръсти стискаха кадифените подлакътници на креслото. Единственото по-светло петно във фигурата му бе бялата риза, която носеше разкопчана с отгоре. Тя откриваше здраво сложен врат и загатваше за гладки мускулести гърди под нея, едва видими на слабата светлина. Ризата изпъкваше над плътно прилепналите му черни бричове, които влизаха в ботушите, раздалечени един от друг и стъпили здраво на земята.

Тялото му изглеждаше напрегнато и готово за скок. Катриона се почувства като лисица, която е притисната в капан от хрътка — не можеше да избяга и просто чакаше неизбежното да се случи.

Той изглеждаше точно като портрета си, с изключение на една много важна подробност. Очите му, ястребовите му очи, които я бяха грабнали още първия път, като видя картината, имаха някак по-различни, не толкова хипнотизиращи. Най-много я изненада това, че той не я гледаше, както би трябвало да направи. Вместо това погледът му бе съсредоточен някъде над главата й в едно празно пространство на стената.

— Чувам те да дишаш — обади се изведнъж той, а гласът му я стресна. Звучеше уверено, като човек, навикнал да заповядва. — Да не си посмял да се измъкнеш от стаята. Знам, че си тук, и ще трябва да ми кажеш името си.

И тогава Катриона разбра защо той гледа толкова странно в стената, а не в нея.

Той бе сляп.

— Имаш точно десет секунди, за да кажеш името си, или ще открия кой си и ще бъдеш освободен от работа.

Той я мислеше за някой от прислугата и какво ли друго би могъл да си помисли, след като не можеше да я види? Той никога не би могъл да разбере коя бе тя всъщност. Катриона погледна към тайната врата, която все още стоеше леко открехната. Хрумна й да се измъкне през нея, преди той да извика някого. Тя дори пристъпи напред, но като погледна за последен път към него, се поколеба.

Нещо в лицето му, израз на раздразнение и гняв, което ясно личеше от смръщените му вежди, я накара да се поколебае. Какво бе накарало този човек така открито да страда? Преди да обмисли добре какво прави, тя продума тихо:

— Моля да ме извините за натрапването, сър. Не знаех, че тук има някого.

Смръщените му вежди сякаш се поизгладиха малко, когато обърна лице към мястото, където стоеше тя. Но той все още не я виждаше, защото очите му бяха втренчени някъде в средата на тялото й, където пръстите й бяха вкопчени едни в други, а не в лицето й, където би трябвало да гледат.

— Ти все още не си ми казала коя си — повтори той, като гласът му се посмекчи, но въпреки всичко продължаваше да изисква отговор.

— Аз не съм от прислугата, сър.

Той замълча, а после попита:

— Ако е така, какво тогава търсиш тук?

Катриона се почуди дали да му каже истината, но бързо реши, че е много по-добре да каже нея, отколкото някоя набързо скалъпена лъжа.

— Дойдох да върна една книга, която прочетох. Не знаех, че има някого в замъка.

Той помълча за малко.

— Тази книга, която идваш да върнеш тя твоя ли е?

Катриона се поколеба.

— Тогава е книга, принадлежаща на собственика на този замък, така ли?

— Да.

— Тогава, предполагам, имаш неговото разрешение да я заемеш?

Катриона го наблюдаваше объркана. Кои бе този мъж? Не беше ли англичанинът, английският земевладелец на Росморай? Но после реши, че не е, защото не беше ли казвал баща й, че англичанинът бил по-стар, много по-стар от този мъж пред нея? Вероятно бе някакъв роднина, дошъл на посещение.

Когато тя не отговори, той, напълно справедливо, разбира се, реши, че не е получила ничие разрешение, за да бъде там.

— Повечето хора биха счели присъствието ви тук за нарушаване на границите на чужд имот, госпожице.

— Не съм повредила нищо, сър. Просто идвам понякога да почета малко. Изглежда такава ужасна загуба да има толкова много книги, а никой да не ги чете. Наистина не съм искала да навредя никому.

— Значи това не е нито първият, нито дори вторият път, когато идвате тук, така ли?

Катриона замълча.

— Не, сър.

Той се замисли вероятно върху това какво трябва да направи с нейното натрапничество. Щеше ли да я арестува и да я хвърли в затвора? Тя се замисли за няколко познати наематели, които бяха посещавали това място и повече не бяха се връщали. Какво щеше да стане, ако я хванеха и никога повече не видеше семейството си?

Толкова дълбоко се бе замислила, че изобщо не очакваше следващите му думи.

— След като очевидно сте много добре запозната със стаята, бихте ли я описали за мен?

— Моля, сър?

— Попитах дали ще можете да ми опишете тази стая.

Катриона го погледна несигурно. Тя бавно огледа познатото й обкръжение. Идвала бе толкова пъти и въпреки това, когато се вгледа в нея, всъщност разбра, че никога не бе обръщала внимание на самата стая, нито бе забелязала какво съдържа, освен пълните с книги лавици по стените, масата, на която седеше и пишеше, и неговия портрет. Тя кимна замислено.

— Не можете ли да ми я опишете? — попита той, прекъсвайки мислите й. Катриона осъзна, че той не би могъл да види кимването й.

— Извинете. Да, мога да ви кажа какво има в стаята, но ще трябва да дръпна завесите още малко, за да виждам по-добре.

Веждите му се смръщиха още повече.

— Разбира се. Един момент, моля. — Той се протегна към масата до креслото, като бутна нещо от нея. — Проклятие!

Катриона отиде до него.

— Не се притеснявайте. Аз ще го вдигна.

Тя заобиколи креслото и приклекна долу. Под масата лежаха чифт странни очила със затъмнени стъкла.

— Това ли търсехте? — попита тя, като ги сложи в ръката му.

Пръстите му автоматично хванаха очилата, а с тях и ръката й. Дланта му бе топла, почти гореща и той не я пусна веднага. А и Катриона не се опита да се дръпне.

Ръката му изглежда лесно би могла да строши нейната, но въпреки всичко държеше пръстите й много нежно. Докосването му бе толкова интимно, че я полазиха тръпки. Катриона го погледна в лицето. На него бе изписана същата тъга, раздразнение и едва овладян гняв, които я бяха накарали да се върне, когато все още имаше възможност да се измъкне. Изглеждаше така, сякаш единственото му желание в момента бе да сграбчи и хвърли през прозореца хубавата кристална ваза, която стоеше на масата до него. Само да можеше да я види.

— Благодаря ви — каза накрая, като пусна ръката й. Топлината, която бе почувствала, веднага се стопи.

Катриона го изчака да си сложи очилата. Когато го направи, той кимна с глава.

— Готово. Сега можете да махнете завесите.

Тя дръпна тежкия син брокат бавно настрани, като го привърза със златистия шнур. През прозореца нахлу свежа утринна светлина, която се пръсна по килима. Прекрасна гледка.

— Какво виждате? — попита той.

— Дъги.

— Дъги?

Катриона се обърна и тръгна към него.

— Да, слънчевата светлина нахлува през прозорците и се пръска на малки дъгички из цялата стая. Много с красиво, наистина.

Той изчака малко.

— Какво виждате навън от прозореца?

Тя погледна наоколо.

— Морето и зад него виждам Скай.

— Какъв цвят е?

— Морето ли?

— Не, небето.

Катриона го погледна и разбра грешката му.

— Не небето. Имах предвид острова Скай.^[1] Той лежи точно отсреща.

— Нима островите са толкова близо до замъка?

Катриона погледна отново в далечината. Пустият скалист полуостров се издигаше над разбиващите се морски вълни, а в далечината се виждаха облечените със зелена премяна хълмове, на които малките къщурки на наемателите бяха накацали като бели птици. Забравила бе колко красива е гледката от скалите на Росморай и каква магия излъчваше. Сигурно точно това вълшебно чувство бе вдъхновило първоначалния собственик да построи замъка точно на това място преди повече от четиристотин години.

— Да — отвърна тя, — остров Скай е много близо. На един хвърлей от материка, въпреки че доста често мъглите го скриват. Но днес слънцето грее и се вижда много ясно. — Тя се облегна с рамо на стената и продължи да гледа навън. — Обикновено не е толкова слънчева сутрин. Често облаците скриват слънцето. Тя се замисли, но после продължи: — Светлината се отразява във водата като блещукащи тук-там звездички в мрачна нощ.

Когато Катриона се обърна и го погледна, изражението му сякаш се бе посмекчило.

— А сега искате ли да ви опиша какво има вътре в стаята?

— Да.

Катриона започна от прозорците, като описа тъмните дъбови ламперии, които покриваха целите стени и тавана. С гравирани по тях барелефи, те светеха в златистокафяви отблясъци на потоците слънчева светлина. После следваха полиците, направени от същото дърво. Пред тях имаше стълба, която осигуряваше достъп до най-високите от тях.

— Значи тук има доста книги? — попита той.

— О, да. Не съм разгледала дори половината от тях. — Катриона се поколеба. — Съжалявам, че идвах, без първо да поискам разрешение от собственика, сър.

Този път той почти се усмихна.

— Няма нищо. Вашата тайна ще бъде опазена. Склонен съм да се съглася с мнението ви, че няма полза от книги, които не се четат. Познавам много хора, които събират стотици, без дори да имат представа какво съдържат те. Спомням си, веднъж четох някъде, че книга, която никога не е четена, е като картина, която никой не е виждал…

Гласът му пресекна и тъгата отново се върна на лицето му. Разбира се, той отново мислеше за слепотата си. Катриона бързо продължи да описва стаята.

— Бюрото с огромно. Направено е от дърво, което никога преди това не съм виждала. Основният цвят е медножълт, нашарен с по-тъмнокафяви ивици, и изглежда много странно.

— Нарича се дърво-зебра.

— Дърво-зебра — повтори Катриона, за да го запомни, като реши, че името е много подходящо. После продължи: — Бюрото е в средата на стаята и от него може да се види гледката, която ви описах, дори когато седиш зад него.

— Ще отидете ли до бюрото?

Катриона го погледна и направи това, за което я бе помолил.

— Добре. Вече съм до него.

— Отворете горното чекмедже.

— Но, сър, това не е моето бюро.

— Нито пък е вашата библиотека. Но това всъщност е моето бюро, както и моята библиотека, така че отворете горното чекмедже. — Той се поколеба. — Аз ви разрешавам.

Робърт чу как момичето опита да го отвори. Дори без да вижда, той знаеше точно как изглежда бюрото. Той бе присъствал, когато баща му го купи на едни от първите търгове, на които херцогът бе завел и Робърт. Първоначално бюрото бе принадлежало на някакъв ексцентричен пруски благородник, който изглежда нарочно го бе поръчал такова. То бе пълно с тайни чекмедженца и отделения, направени така, че да се скриват в естествените шарки на дървото. Едно от отделенията бе дори с прикрит капан, припомни си Робърт, направено така, че да пръсне мастило и очите на нещастника, който се опита да го отвори.

Седна дума, бе странно, но и чудовищно грозно творение. Майката на Робърт, херцогинята, наричана така от всички, включително и от съпруга си, изобщо не го хареса. Тя дори забрани на носачите да го внесат в дома им. Бащата на Робърт бе пристигнал и се започна голяма битка на улицата е мъжете, които се опитваха да предадат бюрото, като всички минувачи се спираха, за да се насладят на панаира. Естествено херцогинята спечели и бюрото бе отнесено. Робърт често се чудеше какво бе станало с него, тъй като знаеше, че бе струвало доста скъпо. Мислеше, че отдавна с продадено, защото, след като бе отнесено тогава и дори след смъртта на херцогинята преди пет години, баща му нито веднъж не бе го споменал. Сега той знаеше защо.

— Чекмеджето е заключено — каза тя точно както Робърт очакваше.

— А няма и ключалка — допълни той.

— Да, прав сте. Как се отваря?

— Ако си спомням правилно, има някакъв механизъм, който го отваря, но е много трудно да се намери самият той.

Тя изтропа нещо, сякаш отвори чекмедже.

— Внимавайте — предупреди я той, — ако попаднете на неподходящо чекмедже, може да свършите изпръскана цялата с мастило.

— Интересно — обади се тя. — Но не виждам никакъв механизъм. Може би вие може да ми покажете къде да го търся.

— Не мисля, че бих могъл.

— Защо?

— Ако не сте забелязали, госпожице, аз съм сляп.

Той я чу да приближава.

— Това да не би да означава, че сте загубили паметта си и не знаете как да използвате останалите си сетива? — Тя го хвана за ръката. Робърт се стресна от интимността и неочакваното докосване. Но въпреки това не се отдръпна, когато тя го изправи. А после я последва до бюрото.

— Опитайте се да разчитате на това, което имате, а не на това, което вече ви липсва — му каза тя. — Виждали сте и преди това бюро, нали?

— Да.

— Добре. Сега стоите зад него. Представете си го. Има два реда чекмеджета от двете му страни. Над мястото за краката има едно тясно чекмедже. Спомняте ли си къде трябва да се намира механизмът, с който се освобождава ключалката?

Робърт се опита да си представи бюрото, спомняйки си онзи ден преди години.

— Мисля, че бе някъде под средното чекмедже.

— Къде? — Тя накара Робърт да се отпусне на колене до нея пред бюрото. После сложи ръката му на гладкото дърво. — Покажете ми.

Робърт плъзна пръсти по долната страна на бюрото, като търсеше и се опитваше да си спомни, както му бе предложила тя. С докосване той си спомняше контурите на бюрото, къде бе разположено всяко едно чекмедже и така се протегна към мястото, където бе механизмът. Той спря, когато почувства под пръстите си една малко по-издадена част от дървото.

— Тук.

Тя се наведе по-близо и сложи пръстите си до неговите. Като се приведе, косата й го бръсна по лицето. Докосването бе леко като перце, а от нея лъхаше сладко на цветя, странен и свеж аромат, който изглеждаше толкова типично неин. Без да иска, Робърт се наклони, за да поеме още по-добре уханието й.

— Намерих го — каза тя. — Как хитро са го замаскирали само.

Робърт се изправи и се отдръпна от нея, малко притеснен от това как стаята изведнъж стана осезаемо по-топла от докосването им.

— Било е проектирано така, че хора, които не трябва, да нямат достъп до него. Няма никакви ключалки. Ако човек не знае къде е механизмът, не би могъл да го отвори.

— Да, но вие го намерихте, без да го виждате. Трябва просто да разчитате на паметта и осезанието си, а не на зрението. Все едно се учите да ходите отново.

Робърт не успя да измисли никакъв смислен отговор на това.

— А откъде знаете за скрития механизъм? — попита тя.

— Това бюро някога бе на баща ми.

— Значи сте синът на земевладелеца? Наследникът на Росморай?

Робърт се изпъна при думата наследник. Той никога не беше се считал за такъв по отношение на баща си. Това по право се падаше на Джеймисън — негова законна титла. Робърт никога не беше го искал, още повече при така стеклите се обстоятелства. И въпреки всичко, по някаква неведома сила това се бе случило и за първи път от онази ужасна нощ преди няколко месеца най-после го призна.

— Да, аз съм Робърт Идънхол, херцог на Девънбрук и господар на Росморай.