Жаклин Рединг
Бяло цвете (3)

Втора глава

15 март 1815 г. Лондон

 

Какво ли повече би могло да ти се случи?

Думите на Толи, казани непреднамерено онази нощ в Лонюм, се въртяха безспир в главата на Робърт, докато стоеше абсолютно неподвижно и едва чуваше адвоката си Куинби, който изреждаше наследствените му имоти.

— … имението Девънбрук с годишните му приходи, собствеността в Южен Йоркшир и тази в Глочестър с приходите им, разбира се, и къщата Идънхол тук, в Лондон, както и вашата собствена къща, която купихте наскоро на улица „Чарлз“…

Същата къща, в която Робърт щеше да живее с Антея. Антея, която щеше да стане негова съпруга същата тази сутрин.

Как се случи всичко това само преди месец? Робърт толкова се бе радвал, че всичко най-накрая се нарежда както той иска, и то така, както го бе планирал цял живот, и накрая…

Тъкмо се бе сгодил и щеше да се жени за млада жена, която повечето от обществото смятаха извън кръга на възможностите му. Купил бе къща на една от най-модните улици в Лондон. Според слуховете очакваше и графска титла за приноса си по време на войната. Съвсем по детски и наивно той бе повярвал на предсказанието на Толи, че нищо вече не би могло да разруши прекрасния вълшебен свят, който си бе създал съвсем сам. Но сега всичко се бе променило. Животът, който бе планирал, женитбата, цялото му бъдеще бе изчезнало яко дим, разрушено от пламъците, погълнали не само сградата в Девънбрук, но и живота на цялото му семейство.

Робърт все още се питаше какво го бе накарало да задреме онази нощ, първата нощ, през която се бе върнал в Ланкастър в имението им Девънбрук, точно в библиотеката, която бе отдалечена на безопасно разстояние от главната сграда и бе свързана с покрита аркада. Той трябваше да спи на втория етаж в собствената си спалня в семейното крило, точно след коридора с апартамента на баща му, стаите на Джеймисън и Елизабет и детската стая, където спеше племенникът му Джейми.

Но Робърт бе останал буден до късно онази нощ, прекарвайки цели часове с баща си в библиотеката, обсъждайки разни неща с по чаша бренди в ръка. Говореха си за нови придобивки към колекцията. Присмиваха се над Хейстингс и покупката му на платното на Ван Дайк, особено на участието й в годежа между Робърт и Антея. С една дума, обсъждаха бъдещето на Робърт, бъдеще, което той бе постигнал съвсем сам.

Няколко часа по-късно, дълго след като всички други си бяха легнали, баща му бе станал от стола, готов да се прибере и да си полегне. Преди да си тръгне, бе казал само още едно нещо: че се гордее със сина си. Това бяха последните думи, които Робърт бе чул от него.

Когато баща му си бе тръгнал от библиотеката, вече отдавна минаваше полунощ, а Робърт още не усещаше умора. Просто се чувстваше преизпълнен с емоции от новите си придобивки — женитбата, финансовата независимост и колекцията — неговата гаранция за осигурено бъдеще. Така че бе останал в библиотеката да чете, сега дори не си спомняше точно какво, но или книгата, или чашата с порто, от която отпиваше, скоро го бяха приспали в мекото кресло прел камината.

По някое време през нощта, когато Робърт се събуди от дразнещата миризма на дим, първо си помисли, че камината нещо се е запушила, тъй като стаята бе цялата опушена. Докато разбере, че димът не идва от огнището, а отвън, горните етажи на главната сграда вече бяха обхванати от пламъци, вихрещи се около главното стълбище като пипала, които протягаха езици и към него, както стоеше подножието на стъпалата извън обсега им.

И въпреки всичко Робърт се опита да си проправи път през огъня, за да спаси живота на семейството си, хванато в капан от другата страна. Успя да се добере само до вратата на детската стая, първата спалня в това крило, където намери Джейми — безжизненото му малко тяло лежеше проснато на леглото. Робърт сграбчи момчето и изскочи с него навън, викайки за помощ, а после го положи внимателно на мократа от росата морава пред сградата, където прислужниците вече правеха верига, за да гасят пожара.

Когато Робърт се върна отново вътре, огънят вече се бе развихрил. Той се помъчи да влезе навътре, покрит с тежките завеси от долния стаж, но една част от тавана падна почти върху него. Размина се на косъм, а горещината и ярката светлина от пожара бълваха на талази срещу него също като седма вълна, идваща от самата преизподня. Докато стоеше там, а части от огромната къща валяха около него, Робърт проумя, че ще трябва да се върне назад. Нищо повече не би могъл да направи.

Късно на следващия ден огънят най-после угасна от само себе си. Чак тогава Робърт разбра истинския размер на нанесените щети.

Западното крило и по-голямата част от главната сграда бяха унищожени, а древната фасада от пясъчник бе незаличимо дамгосана от вихрените пламъци и талазите дим. От горната галерия, където баща му бе изложил картините от Девънбрукската колекция и където портретите на всички предци на фамилията Идънхол от незапомнени времена красяха елегантните китайски копринени тапети, не бе останало нищо. Високият таван на балната зала, изработен от Гринлинг Гибънс преди почти два века е десетте му кристални полилея и изрисувани пейзажи, целият се бе срутил.

Робърт все още си спомняше как като малък, когато майка му организираше многобройните си балове, те с братята му имаха прекрасната възможност да се надбягват из грамадната зала боси и да се пързалят по корем и по дупе на италианския мраморен под. Майка им, херцогинята, винаги беше казвала, че нищо не може да излъска един под по-добре от тичащите напред-назад крака на нейните момчета. А сега всичко това бе унищожено и всяка една от спалните в огромната къща бе опустошена. С едно-единствено изключение.

Библиотеката, където Робърт бе заспал онази нощ, с нейните трийсет хиляди тома и древни ръкописи и брошури, отдалечена от останките, бе останала почти недокосната, с изключение на леко опушената западна страна. Тя бе останала незасегната от огъня, защитена от покритата със слонова кост арка, която я отделяше от главната сграда и другите пристроени крила. По ирония на съдбата баща му нарочно бе планирал библиотеката да се построи отделно, но не с цел по-голяма сигурност, а за да му осигури спокойствие и усамотение, когато има нужда от такова. Сега тя стоеше като самотен воин на бойното поле след кърваво сражение.

По-късно казаха на Робърт, че са намерили по-големия му брат Джеймисън, покрил с тяло съпругата си в напразен опит и да спаси живота на Елизабет и този на нероденото й дете в замяна на своя. Но и двамата бяха смазани от огромната тежест на падналия върху тях таван. Херцогът бе починал свит в ъгъла, като вероятната причина за безболезнената му смърт бе задушаване от изобилния дим. Джейми, сладкият четиригодишен Джейми, който щеше да бъде петият херцог на Девънбрук, изобщо не дойде в съзнание. Малкото му телце бе прекалено слабо, за да се пребори с последствията от задушаването.

Имаше и още една последна жертва, която не бе оцеляла в пламъците. Когато огънят бе избухнал, Пиетро — ординарецът на Робърт, неговият прислужник и дългогодишен приятел, спял в стаята на Робърт, последната стая в този дълъг смъртоносен коридор. Този човек, който бе спасявал неведнъж живота на Робърт, когато служеше в армията, който бе стоял буден по цели нощи в горите на Испания и по заоблените хълмове на Южна Франция, като стоеше на пост, докато Робърт си бе открадвал по няколко часа сън, точно тази нощ бе заспал, докато изчаквал Робърт да си легне, и бе починал. Но смъртта му не бе причинена от огъня. Намерил бе края си, след като рискувал да скочи от прозореца в напразен опит да избегне пламъците.

Огънят, както докладваха на Робърт, бе започнал в семейното крило, а първопричината изглеждаше доста подозрителна. А това правеше ужаса от преживяното още по-страшен. Животът на цялото ти семейство да бъде отнет в пламъците на пожар бе достатъчно страшно, но да си мислиш, че огънят може би е бил запален умишлено, караше Робърт да се буди посред нощ от собствените си писъци, мокър от пот и сълзи. Кой би извършил такова гнусно деяние? Кой би искал да изтрие от лицето на земята едно цяло семейство?

Робърт нямаше да може да издържи последните седмици, ако не бе по-малкият му брат. Ной пристигна веднага от Лондон и докато Робърт се възстановяваше от дребните изгаряния по ръцете, лицето и тялото, както и от дима, обгорил дробовете и гърлото му, оставяйки го временно в невъзможност да разговаря, той пое отговорността за всички необходими приготовления. Сезонът бе започнал и въпреки това сякаш цялото лондонско общество бе напуснало града, за да дойде до Ланкастър и да присъства на погребалните служби. Дори самият регент дойде, облечен в тъмни траурни дрехи, за да изкаже искрените си съболезнования.

А това само направи отсъствието на Антея още по-подозрително.

Писмото от лорд Хейстингс дойде в самия ден на погребението, като пратеникът, който го донесе, бе вир-вода от късния пролетен дъжд, започнал призори и продължаващ да се сипе до обяд. Робърт седеше тихо в стаята си, наета в странноприемницата до Девънбрук, и слушаше как Ной му чете редовете от писмото на Хейстингс, които изразяваха сърдечните му съболезнования за ужасната загуба на цялото му семейство и пожелаваха на Робърт бързо и цялостно възстановяване от нараняванията му. Накрая приключваше с надеждите си, че Робърт щял да разбере внезапната промяна на сърдечните влечения на Антея що се отнася до тяхното съвместно бъдеще.

За нея това решение не било никак лесно, продължаваше Хейстингс, като се позоваваше на всичко: от неподходящо избраното време до женско неразположение, за да мотивира разтрогването на годежа е Робърт от страна на дъщеря му. Съобщенията, завършваше той, приключвайки цялото си изложение, вече били отпечатани във вестниците, като по този начин спестяваше на Робърт неудобството сам да се погрижи за това.

Въпреки изобилието от слова и внимателно обмислените изречения, съставени, за да обосноват самото неблагоразумие на вземането на такова съдбоносно решение, Робърт разбра, че Хейстингс всъщност констатира само един-единствен факт.

Моята дъщеря няма да се венчае за слепец.

Дори сега, след като бяха минали седмици от пожара, всичко по-ярко от светлина на свещ причиняваше невероятна болка на Робърт. При възможно най-слаба светлина той едва виждаше загатнати сенките на най-обемистите предмети пред себе си. А на тъмно, където поне не го болеше, не виждаше абсолютно нищо.

Лекарят от Девънбрук, доктор Дънбъри, който бе лекувал Робърт безброй пъти като дете, като се започне от превръзката на коляното му, когато бе скочил от покрива на конюшнята, та до шевовете по главата му, когато падна от перилата на стълбището, го прегледа пръв. Неговата прогноза, що се отнася до нараняването на очите му, бе, че то ще отзвучи с времето. Но когато три седмици след пожара Робърт все още не бе възвърнал зрението си, дори доктор Дънбъри започна да губи надежда. Нервите бяха увредени от високата температура и силната светлина на огъня, заключи той и не можа да каже с абсолютна сигурност кога и дали изобщо някога Робърт ще може да вижда отново.

След като се върна в Лондон в къщата им Идънхол, Ной повика група лекари, за да прегледат Робърт. Един шарлатанин от тях дори предложи да сложат пиявици на очите му, за да „изсмучат изгорената кръв“. Друга от предложените рецепти бе да се промият очите му със сапунена вода. Робърт ги изгони всичките и прекарваше дните си, затворен в тъмна стая, обсебен единствено от кошмарните спомени за пожара и загубата на зрението си.

Най-накрая Ной предложи на очния си лекар, вместо да опитва да прилага разни чужди вещества в очите на Робърт, да изработи чифт очила със затъмнени стъкла, които да го предпазват от силната дневна светлина. Те щяха да защитят очите му, обоснова се той, без да позволят други наранявания, като едновременно с това щяха да осигурят на Робърт нормален живот извън затъмнената стая. Само като носеше тези очила, Робърт можеше да се появява отново в обществото, да се разхожда седнал в каретата си из Хайд Парк или да изслуша някое представление в операта, въпреки че, когато го правеше, очилата служеха и като знак, по който го разпознаваха, където и да отидеше.

Бившият прислужник на баща му Форбс, който онази нощ бе преспал в собствената си спалня в крилото за прислугата, стана личен прислужник на Робърт. Форбс желаеше службата точно толкова, колкото на Робърт не му се искаше да му я даде. Той беше надменен, свадлив и дори понякога нагъл до безочливост. Неприязънта му към Робърт бе повече от очевидна. Но въпреки, че можеше и да не харесва особено новия си господар, той все пак не бе глупак. Прекрасно съзнаваше, че просто няма друг избор. В неговата напреднала възраст възможността да намери друга служба бе почти нулева, а строгата йерархия между слугите нямаше да му позволи да приеме по-нисък пост някъде другаде.

Така Форбс бе поел работата, а Робърт просто не беше се противил, Форбс, разбира се, не бе Пиетро, но все пак си изпълняваше стриктно задълженията. Поддържаше дрехите на Робърт в добро състояние и се грижеше за избръсването му всяка сутрин, като единствената разлика се състоеше в това, че освен бръсненето, Форбс трябваше да помага на Робърт да се добере от леглото до умивалника. От обикновен прислужник той се бе превърнал в постоянен придружител. Робърт не можеше да се придвижи от едната стая до другата без нечия помощ. Не знаеше къде се държат различните предмети, нито пък виждаше къде да ги върне, когато приключи тях. Дори сега, в канцеларията на Куинби, Форбс стоеше тихо зад стола на Робърт също като някое куче-водач, което пати сакатия си господар.

Робърт търпеше безразличното му и понякога дори пренебрежително държание, защото самият той бе твърде вцепенен и смазан от новия си начин на живот, за да търси някой друг прислужник, който да му бъде повече по вкуса. Веднъж се зачуди дали някога бе казал или направил нещо, за да накара Форбс толкова да го ненавижда. Но скоро след завръщането си в града Робърт откри защо той изпълнява задълженията си така, сякаш работи за самия дявол. Изглежда това чувство се споделяше от по-голямата част от прислугата в къщата.

Може би загубата на едно от сетивата му бе развила допълнително другите. Вместо Робърт да чака за съответната реакция на обществото към него, той сам я предизвика, като се появи отново на публични места.

Бяха минали почти две седмици, откакто Робърт излизаше на малки разходки, които го държаха на разстояние, но все пак му осигуряваха така необходимата връзка с обществото. Но той знаеше, че не може да прекара останалата част от живота си, като избягва непрекъснато контакти с познатите си. Ной и Толи бяха измъчили Робърт с настояванията си да излезе на вечеря в клуба поне веднъж. Само една обикновена вечеря, казваха те. Възможност за Робърт да влезе в атмосферата и да се пригоди отново към живота на доброто общество. Не някакво голямо събиране или бал. Никакви тълпи. Само една неофициална вечеря между мъже, които познаваше — негови равнопоставени, — хора, които го познаваха открай време.

Тогава му прозвуча разумно. Нямате да се сблъска с женската половина от обществото, която би направила сърцераздирателни сцени при появата му. Освен това, което бе много по-важно, нямаше да се сблъска с Антея. Разтрогването на годежа им бе оставило сърцето му незасегнато, защото бракът им щеше да бъде сключен единствено по сметка, но все пак гордостта на Робърт бе силно наранена. Вечеря между хора, които го познаваха и знаеха какво бе постигнал в живота? Мъже, които нямаше да позволят на трагедията от пожара да промени начина им на поведение към него? Звучеше толкова естествено. Дори предизвика у него желание да го направи.

Той не би могъл да греши повече от това.

Появата на Робърт в клуба предизвика моментална и без съмнение пълна тишина, която прекъсна обичайните шеги, с които винаги го посрещаха, когато минаваше през входната врата. Без да се броят предишните му заслуги, сега Робърт бе херцог и самото му издигане в обществото щеше да бъде достатъчно за такъв знак на внимание. Като допълним ужаса от пожара и слепотата му, зловещо прокламирана от тъмните очила, покриващи невиждащите му очи, той се превръщаше от обикновена клюка в център на внимание. Без съмнение за неговата поява сигурно се бяха правили доста залози. Сега, когато това стана, сутрешните вестници щяха да са пълни с коментари.

Няколко души го поздравиха тихо, част от тях бяха връстници на баща му и бивши негови колеги от университета. Всеки поздрав задължително бе последван от израз на симпатия, докато Робърт и компанията му се придвижваха към салона за кафе, за да седнат. Щом стигнаха дотам, Робърт чу как за тях се разчиства маса и когато се разположиха, първоначалното вълнение от появата им започна да утихва. Мъжете се върнаха към брендито и картите, разговорите се възобновиха, а Робърт си помисли с надежда, че за него животът може би наистина все още не е свършил.

Точно тогава чу новината за бягството на Наполеон от Елба.

— Той е във Франция? — попита Робърт, като се надяваше, че не бе разбрал добре дочутото от съседната маса.

Последва миг мълчание, преди Ной да отговори:

— Да, Роб, Бонапарт акостира в Кан на първи този месец.

Толкова много ли се бе изолирал, че дори събитие от такава величина не бе достигнало до него?

— На първи? Та това беше преди две седмици. Какъв е отзивът от Франция? Какво казва Уелингтън?

— Във вестниците бе отбелязано, че французите изглежда го посрещат като някакъв възкръснал герой от войната, а не като заточеник, който само преди година бе унизително разбит.

— Мили Боже — поклати глава Робърт. — Със загубата в Америка и толкова много продадени чинове английската армия сигурно е в пълна бойна готовност.

Тогава Толи се обади:

— Уелингтън все още е във Виена. — После замълча за миг. — Утре сутрин тръгвам, за да се присъединя към него. Затова те накарах да дойдеш на тази вечеря, Роб. Исках да се сбогуваме, преди да тръгна за Континента. Изобщо не знам кога ще се върна…

И дали изобщо ще се върна — довърши мислено Робърт. — Защо никой не ми каза за бягството на Наполеон досега? Въпреки, че вече съм подал оставката си, Уелингтън със сигурност знае…

Робърт изведнъж потъна в мълчание. Разбира се, че няма да бъде известен. Нито пък ще го извикат отново на служба. И каква ли полза от един слепец на война, особено слепец, на когото преди се е разчитало поради развития му усет за регистриране на всяка видима особеност от местността?

На Робърт му се искаше да удари с юмрук по масата от яд. Без значение как се опитваше да заобиколи факта, той все пак съществуваше.

Той не бе нищо друго, освен един инвалид.

Абсолютно безполезен.

Никому ненужен.

— Аз ще уведомя Уелингтън за случилото се тук, Роб — обади се Толи. — Вероятно всичко това ще приключи, докато се добера до Виена. Бонапарт не би могъл да се надява да превземе света сега, след като предния път бе разбит с гръм и трясък.

Робърт се смръщи.

— Надявам се да си прав, Толи.

Разговорите затихнаха за известно време, тъй като пред тях бяха сервирани чинии с храна. Ной и Толи започнаха да ядат. Робърт стоеше абсолютно неподвижен и не докосваше храната. Изобщо не знаеше дали би могъл да се храни без чужда помощ. И нямаше намерение да опитва точно сега.

Тишината бе неловка, но му даде възможност да чуе разговорите около тях. Преди това вниманието му бе съсредоточено върху коментарите за Наполеон. Така че не можеше да каже кога точно бе започнал другият разговор.

От началото Робърт долови само отделни думи.

Пожар.

Ослепял.

Лекарите не вярват да се възстанови. Загубил всичко.

Докато баща му бе притежавал значително състояние, той самият бе инвестирал почти всичките си пари в Девънбрукската колекция, която щеше да бъде наследството на Робърт. А като изключим няколкото платна в къщата Идънхол в Лондон, цялата колекция бе унищожена от огъня. А с нея и осигуровката на Робърт за идните години.

Да се построи наново имението Девънбрук щеше да съсипе финансовото състояние и на човек със стабилни финансови доходи. Робърт имаше значителни приходи, дори доста добри за втори син. Но за херцог? Херцог, чието многовековно наследствено имение с било разрушено от пожар? Очевидно образованието на Антея бе включвало основни познания по математика, защото не й бе необходимо много време, за да си представи какво бъдеще я очаква като негова съпруга.

А освен това се носеше и другият слух, който без съмнение бе изиграл значителна роля за вземане на решението й.

Робърт нямаше да повярва в него, ако сам не бе го чул онази нощ в клуба. Приказките и смехът се бяха усилили бързо, предизвикани от реакцията на някакъв нещастник, чиято съпруга била заварена в компрометиращо положение с прислужника му. Вероятно в общото объркване говорещите вярваха, че Робърт не би могъл да чуе как бе направено залагането.

Двадесет и пет лири, заложени за това, че Робърт бил запалил пожара в имението Девънбрук нарочно.

Робърт не знаеше кой произнесе тези жестоки думи, но като ги чу, сякаш полудя. Скочи прав, преобърна масата и разпиля всичко — чиниите с вечерята, бутилката вино и чашите. Започна да крещи и обвинява всички наоколо, като настояваше да разбере кой бе заложил, заплашвайки да го извика на дуел. Сигурно е представлявал доста жалка гледка — слепец, който търси удовлетворение в дуел и размахва юмрук към невидим виновник, след като изобщо не знае дали човекът стои пред него, зад него, а може би дори не е в салона.

Ной едва успя да успокои Робърт, шепнейки: „Роб, не прави така“, преди двамата с Толи да го изведат от утихналото помещение покрай смаяните членове на клуба до най-близката карета, която го отведе у дома. Оттогава, значи отпреди една седмица, Робърт не бе излизал от градската си къща, чак до тази сутрин, когато го поканиха в офиса на Куинби. Той бе избягвал задължението да изслуша детайлите по наследството, което трябваше да бъде на Джеймисън, а сега стана негово. Вече отказа няколко пъти на Куинби, но някои документи трябваше да бъдат подписани, преди имуществото да се уреди и преди да се опита да остави неприятните спомени зад гърба си.

Внезапно гласът на Куинби наруши вглъбеността на Робърт, изреждайки останалите му притежания.

— … о, и, да, ваша светлост, да не забравим за собствеността в Шотландия.

За всичко останало Робърт знаеше и преди: за недвижимите имоти, за приходите, за капиталовложенията. Робърт винаги си бе поставял за цел да следи за семейните интереси. Но тази собственост му бе неизвестна.

— Имоти в Шотландия ли, Куинби?

— Да, ваша светлост. Предполагам, че се произнася „Росморай“. Това е доста стар замък, построен преди повече от пет века. Стана собственост на рода Девънбрук чрез някакъв облог. — Той замълча, докато прелистваше документите. — Всъщност, доколкото виждам, това е част от вашето първоначално наследство. Тук е записано да ви информирам, че баща ви го предава във ваши ръце „заради скритите му съкровища, които само ти би могъл да оцениш“, а освен това явно е намирал риболова там за страхотен.

После продължи да говори:

— Предполагам, че баща ви е спечелил имението от някакъв шотландски благородник, на когото късметът е изневерил и финансовото му състояние ужасно се е влошило, след като търговията е тютюн западна по време на войната е колониите. Разположено е в някаква доста отдалечена част на западната планинска област, достъпна само чрез пощенското корабче. На двадесет мили около него няма път, по който може да мине карета. Като съдя от финансовите отчети, които получавам от представителя на баща ви там, то не носи и кой знае какви приходи. Записано е, че той често е предлагал на баща ви да продаде имението за колкото може, но херцогът твърдеше, че не се интересува дали то му носи печалба или не. Обичаше да ходи там от време на време, за да си почива, да ловува, да ходи за риба и да се разтоварва в тишината. Казваше, че там се чувства като в друг свят. Изглежда го е обикнал още повече, защото записките му показват, че го е посетил пет пъти само за последните две години. Ако желаете, бих могъл да проверя колко можем да получим при евентуална продажба.

Робърт си спомняше как баща му изчезваше мистериозно за по няколко седмици. Това винаги се случваше през есента точно след приключването на сезона. Херцогинята и останалата част от семейството се оттегляха в имението Девънбрук. А херцогът се присъединяваше към тях след известно време. Робърт никога не бе знаел къде точно ходи баща му, дори майка му не казваше нищо по въпроса. Като научи за това сега, той не можа да не се попита защо е било така.

Какво бе имал предвид баща му, казвайки, че този „Росморай“ имал „скрити съкровища, които само Робърт може да оцени“? И защо той, един херцог, притежаващ много други имоти, които вероятно изискваха много повече внимание от някакво си отдалечено шотландско имение, го бе посещавал пет пъти през последните две години? Трябва да има нещо скрито там. Сигурно това бе причината. Иначе защо баща му толкова дълго би пазил в тайна този си имот?

Тогава Робърт си спомни думите на Куинби, когато описваше имението и отношението на баща му към него. Усамотявайки се далеч от тълпите. Далеч от любопитни и нахални погледи. Далеч от долни обвинения.

Херцогът бе отказал да продаде мястото. Доколкото познаваше баща си, Робърт предполагаше, че той сигурно има някаква причина за това. Честите му посещения там подсказваха, че вероятно имението имаше някаква връзка с пожара. Във всеки случай мястото бе точно толкова добро, колкото, което и да е друго, за да започне някъде всичко отново, а освен това предлагаше на Робърт къде да се скрие за известно време.

— Това няма да е необходимо, Куинби. — Робърт се изправи и го прекъсна. — Шотландският имот Росморай няма да се продава. Като имам предвид очевидната привързаност на баща ми към него и като отдавам дължимото на факта, че той го е бил предназначил за мое наследство, реших да се нанеса там, и то за постоянно.