Жаклин Рединг
Бяло цвете (22)

Двадесет и първа глава

Катриона се отдръпна от огледалото и погледна образа, който от своя страна я гледаше от лъскава повърхност. Това бе непозната жена, това бе госпожица Катерина Дънстрон.

Заблудата бе в ход, а трансформацията — почти пълна. И както стоеше сега тук, самата тя едва се разпознаваше. Косата й, когато не се измъкваше от ограниченията на черната й мрежичка, обикновено падаше свободно по раменете й на буйни вълни, а сега бе фризирана и накъдрена с нагорещени маши. Бе повдигната горе на главата и привързана е панделка в нещо като древногръцка прическа, която й се струваше твърде неестествена за вкуса й. Като я обикаляше от всички страни и се надуваше, камериерката Сали я уверяваше през цялото време, че точно тази прическа е последният вик на модата в доброто общество, но Катриона смяташе, че по-скоро изглежда глупаво.

И лицето й изглеждаше различно, помисли си тя, въпреки че нищо в него не бе променено. Сали я бе уверила, че „естествената“ красота се цени много и тя трябва да бъде благодарна на бога, че нейната наистина бе естествена, защото козметичните мъки, на които се подлагат младите госпожици, за да изглежда кожата на лицето им винаги свежа, са ужасни.

Катриона престана да слуша бъбривата камериерка и погледна надолу към роклята, която я обгръщаше като пухкав облак.

Направена бе от най-тъмносинята коприна, за която модистката — мадам Девънант, съвсем честно се бе опитала да я разубеди, но напълно безуспешно. Катриона разбра по време на шестчасовия им съвместен престой заедно с миниатюрната й помощничка Мари-Ан, че са дошли в Лондон, след като се измъкнали от властта на терора. Тя се бе грижила за дрехите на членове от висшето френско общество и дори за нещастната кралица Мария-Антоанета. Сега, напуснала родната си страна, тя осигуряваше на отбрана лондонска клиентела най-новите и най-търсените модели от Париж. И както успя да убеди Катриона, най-новите и най-търсените били леките и прозрачни материи, избирани от всяка модерна госпожица в града.

Катриона остана твърда в решението си, настоявайки точно тази материя да бъде използвана за първата й бална рокля. Мадам Девънант бе възнамерявала да я използва за подплата на някое дамско манто. Но Катриона не се интересуваше от мнението й, тъй като ефектът от него бе точно този, който тя желаеше.

Малкият корсаж, който съвсем необичайно за нея обгръщаше гърдите й, бе изрязан изключително дълбоко и прилепваше съвсем плътно към пазвата й с широка ивица бледа дантелена гарнитура, Катриона накара Мерийд да промени модела веднага щом го донесоха същата утрин, в която бе довършен от ателието на мадам. Дантелата бе първото нещо, което смъкнаха, а вместо нея сложиха ивица от яркото шотландско каре на Макбрайънови в морскосиньо, зелено и бяло, което Ангъс винаги бе носил с толкова гордост. Друго парче обгръщаше като шал раменете на Катриона. После Мерийд се погрижи за набраните воланчета, които мадам и шивачката й бяха допълнили по подгъва на роклята, както й за малките фльонги, които се подаваха под пешите на връхчетата на сатенените й пантофки. Като махна и тях, промените в тоалета на Катриона бяха завършени.

Тя се отдръпна назад и погледна изпитателно целия костюм. Завършен с тяхна помощ, тоалетът бе много повече по вкуса й. Тъмен, за да символизира тъгата по починалите й родители, богатата коприна блестеше на светлината на свещите, а линията й не бе нарушавана от никакви дантели и воланчета, като по този начин привличаше вниманието към многоцветното каре. В допълнение към роклята бе медальонът, даден й от Мери, доказателство за истинските й родители. Той висеше загадъчно от дългата си усукана златна верижка, като стигаше почти до кръста й и блещукаше на светлината. Но карираната ивица беше първото нещо, което грабваше окото на човек, а Катриона искаше да бъде точно така, тъй като тя можеше да бъде дъщеря на сър Чарлз и лейди Катерина Дънстрон, но в сърцето си винаги щеше да бъде Макбрайън.

Тихо почукване на вратата отвлече Катриона от щателното й оглеждане. Тя се обърна точно когато Мерийд влезе в стаята.

Дори сестра й изглеждаше различно сега. Тежките домашнотъкани вълнени поли бяха заменени с лек муселин, не толкова великолепен като този на Катриона, но доста по-фин от всичко носено дотогава от Мерийд. Изящният модел на роклята й придаваше елегантност и я променяше невероятно, а блясъкът, появил се в очите й при вида на чистите и прекрасни платове, бе отнел поне част от тъгата, която ги бе засенчила сякаш завинаги, откакто напуснаха шотландските планини.

— Катриона, ти наистина си красива — възкликна Мерийд, като я погледна. — Само да можеше татко да те види сега…

Гласът на Мерийд се сниши, а очите й се замъглиха.

— Ти направи тази рокля толкова хубава — отвърна Катриона, опитвайки се да я отвлече от мислите й.

— Как ли си мечтала за това — продължи Мерийд. — Да танцуваш на бал с всички тези благородници…

— Те с нищо не са по-добри от нас.

— Да — каза Мерийд, — може би в сравнение с теб, но ти си една от тях, Катриона. А аз никога няма да принадлежа към този свят.

Катриона погледна сестра си.

— Аз с нищо не се различавам от теб.

— Но ти наистина си различна, Катриона. И винаги си била, дори преди да научим истината за теб. Селският труд никога не е бил за теб. А сега, като си помисля, ти ще се омъжваш за херцог. Мислиш ли, че негова милост ще иска аз да се върна в Шотландия, след като се ожените?

Катриона се намръщи.

— Защо би го направил?

Мерийд отвърна:

— Той не ми дължи нищо, Катриона. Ти принадлежиш към неговия свят, но аз — не. А той вече ми направи толкова добрини. Даде ми нови дрехи, по-хубави от всичко, което съм имала досега, подслони ме в къщата си, но щом станеш неговата херцогиня, той може би…

— Аз не съм по-различна с нищо отпреди — отговори й Катриона, като повиши глас. — И това няма да се промени никога. Без значение какво ще се случи, аз винаги ще бъда от семейство Макбрайън и винаги ще бъда твоя сестра.

Мерийд се усмихна тихо и прегърна Катриона.

— Аз и не искам друга сестра.

Сали изведнъж се появи на вратата.

— Негова милост и лейди Амелия ви чакат, госпожице, а каретата е готова отвън, за да ви отведе на бала.

Катриона се обърна към сестра си.

— Сигурна ли си, че ще си добре тук сама тази вечер?

Мерийд кимна с глава.

— Имам да довършвам още някои промени на другите рокли и въпреки че бих искала да бъда с теб, по-добре да остана тук. Ти ще се справиш. И ще прекараш добре. Знам, че ще е така, а и негова милост ще бъде с теб, за да се погрижи за това.

Катриона се усмихна с лека тъга, като й се искаше да може да сподели увереността на сестра си.

— Е, тогава, мисля, че е време играта да започне. — Тя си пое дълбоко въздух, обърна се и излезе от стаята.

Робърт наистина я чакаше и когато се извърна от вратата, щом я чу да слиза по стълбите, той бе толкова слисан, че не можа да направи друго, освен да стои като истукан и да я гледа втренчено.

Още от първия миг, в който наистина я видя онзи ден в библиотеката на Росморай, Робърт бе разбрал, че Катриона е красива. Красотата й не бе традиционна. Тя бе различна от всички други жени, които бе виждал. Косата й наистина бе червеникавокестенява, точно както самата тя му я бе описала, и падаше около лице, едновременно загадъчно и любопитно, откъдето гледаха бездънни и яркосини очи. Косата й бе опъната назад, за да разкрие наистина класическите черти на лицето й, бледата кожа и чудесната извивка на шията й. Когато я видя в цялата й пищна красота, той реши, че тя наистина е богиня. Блестящи бронзови къдрици танцуваха около врата й. Лъскавата коприна шумолеше около стройното й тяло. Изпод дълбокото й деколте гърдите й се издигаха и вълнуваха при всяко движение, а на него веднага му се прииска да я привлече в прегръдките си и да я притисне силно към себе си. Като я видя, Робърт осъзна, че щом бъде представена в обществото тази вечер, всеки присъстващ мъж ще иска да бъде с нея, а всяка жена ще умре от завист.

Тя стоеше от известно време пред него, преди той да се усети, че продължава да я гледа зашеметено като безумно влюбен ученик. Отстъпи назад и взе ръката й.

— Изглеждаш прекрасно. — А после погледна карето. — Предполагам, че тази част от тоалета не е била включена от мадам Девънант?

Ръката на Катриона се стегна в неговата.

— Не. Идеята бе моя.

— Чудесно хрумване — отвърна той, като забеляза реакцията й. В изминалите дни бе започнал да разбира по-добре отговора, който получи от нея, когато я помоли да се омъжи за него. Никак не му бе трудно да проумее реакцията й, тъй като трябваше само да се постави на нейното място, за да разбере за какво бе мислила онази сутрин. Всичко, което Катриона бе познавала през целия си живот, се бе променило драстично и само за една нощ тя се бе превърнала в съвсем друг човек, изцяло различен и чужд за нея самата. А тази промяна не бе особено желана от нея. Робърт разбираше чувствата й, тъй като пожарът и слепотата му бяха причинили почти същото преди няколко месеца. Карираният плат бе нейният начин да обяви публично и на всички, че въпреки това, което се бе случило, тя все още остава същият човек. И винаги щеше да бъде.

— Бих искал да ти дам нещо, което да носиш тази вечер — каза Робърт, като дръпна една малка дървена кутийка от масата встрани. Той я отвори и извади нещо отвътре.

После се обърна към Катриона.

— Това принадлежеше на майка ми. Било й е дадено от баща ми като сватбен подарък, също както и на моята баба от дядо ми преди това. За мен ще бъде чест, ако го приемеш като дар.

Робърт сложи гривната около ръката на Катриона. Тъмносините сапфири бяха разделени от блестящи диаманти и бледокремави перли. Тя го погледна в очите, трогната, че й подарява толкова ценна семейна реликва, предавана от поколение на поколение.

— Благодаря ти — отвърна му, като не знаеше какво друго да му каже.

Робърт й спести неудобството. Представи я на леля си Амелия Идънхол. Тя бе възрастна, дребничка и някак заоблена жена, а на роклята й имаше повече дантели, отколкото Катриона бе виждала през целия си живот. Лицето й, особено меките й кафяви очи разкриваха една добра душа, а самата тя прегърна Катриона добродушно, докосна леко бузата й и отстъпи назад, за да я погледне отдалеч.

— Толкова се радвам да се запознаем, скъпа моя Катриона. Ще се забавляваме добре заедно. Играеш ли пикет?

Девойката се усмихна, малко изненадана от въпроса. Всичко друго бе очаквала да я попита тази жена, като например коя бе тя, откъде идва, но точно такъв въпрос не очакваше.

— Не, опасявам се, че тази игра ми е непозната.

— Е, тогава ще трябва да те науча. — Тя хвана Катриона под ръка и я поведе към вратата, докато продължаваше да говори: — Скъпа моя, когато приключа с теб, ти ще прибираш дребните пари на лейди Дарлингтън толкова лесно, колкото го правя и аз. Наистина е много забавно.

Катриона я хареса веднага.

И последният кураж, който Катриона притежаваше, я напусна в мига, когато пристъпиха в претъпканата бална зала. Лакеят обяви имената им и сякаш всеки един в залата се обърна, зала ги огледа, докато стояха най-горе на стъпалата, които водеха към препълненото помещение. Дамите веднага започнаха да шепнат във ветрилата си, а мъжете — в колосаните си вратовръзки.

Катриона отгатна мислите им: херцогът на Девънбрук се бе върнал и си бе довел несъответстваща половинка.

Ако Робърт бе забелязал реакцията — а как би могъл да не я забележи, — той по никакъв начин не даде да се разбере това. Сложил закрилнически ръка на лакътя на Катриона, той бавно ги преведе през тълпата. Амелия защитаваше другия фланг на Катриона, като се усмихваше на всеки познат, покрай когото преминаваха. Робърт просто кимаше с глава, а на малцина измърмори по едно „Добър вечер“. Повечето съвсем откровено ги зяпаха и веднъж, когато Катриона се опита да сведе очи под любопитните им погледи, Амелия се наведе към нея и й прошепна тихо:

— Няма за какво да се притесняваш, мила моя. Те са непознатите тук.

Думите й дадоха кураж, така че също като нея тя да може да отвърне на някои от по-натрапчивите погледи е учтива усмивка — и без да се бои, че сър Деймън Дънстрон ще бъде следващото лице, на което ще попадне.

Те почти бяха пресекли залата, когато един млад мъж се приближи до тях и прегърна сърдечно Робърт.

Той се отдръпна назад.

— Помислих писмото ти за шега, когато го получих. — Младежът се усмихна на Робърт. — Радвам се, че сгреших.

Това трябва да бе Ной, помисли си Катриона, забелязвайки слабата прилика между тях по очите и усмивките им. Но разликите между двамата бяха много по-лесно забележими. Робърт бе по-тъмен, а излъчването му — много по-въздействащо, докато Ной, със светлокестенявата си коса и зелени очи, заничащи иззад очилата му, бледнееше пред него. А вратовръзката му наистина изглеждаше така, сякаш е била използвана като сигнален флаг в някоя битка, както Робърт веднъж й я бе описал.

— Ной — обади се Робърт, като се обърна към нея, — позволи ми да ти представя госпожица Катриона Дънстрон.

Тя веднага забеляза, че той я нарече Катриона, а не Катерина. Това направи новата й фамилия малко по-лесна за привикване. Катриона се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, лорд Ной.

Ной се поклони сърдечно.

— За мен е истинско удоволствие. Приветствам ви с добре дошли в нашето семейство, както, вярвам, леля Амелия вече е направила. Госпожице Дънстрон, позволете ми да кажа, че сте толкова красива, колкото и умението ви да пишете. — Той целуна ръката й. — И ви благодаря, че поддържахте връзката между мен и брат ми, докато бе там далеч в Росморай.

— Правех го с удоволствие.

Ной се обърна отново към Робърт.

— Чудесно е отново да си у дома, Роб, въпреки че сега ми става ясно защо се забави толкова в Шотландия.

Робърт кимна и се обърна, когато зад гърба му внезапно прозвуча нечий глас.

— Забележително добре избираш точния момент, Девънбрук. Току-що ми спечели трийсет гвинеи, които сър Хенри Портър бе заложил за това, че няма да се върнеш в града преди Нова година.

Робърт се разсмя силно и от сърце. Катриона все още не беше го чувала да се смее така и звукът много й хареса.

— Радвам се да те видя, Толи — каза той, като разтърси ръката на приятеля си. — И наистина имам предвид това в буквалния смисъл на думата.

Катриона никога не бе виждала мъж, облечен в толкова пищни цветове, въпреки че костюмът му изобщо не бе претрупан или безвкусен. Всичко по него, от прекрасно ушития му светлозелен фрак до яркочервените му бричове и лъскавите ботуши, дори раираната му жилетка се съчетаваха в един съзвучен ансамбъл.

— А — обърна се той към нея, преди Робърт да може да я представи, — не се и съмнявам коя си ти, скъпа моя. Няма съмнение, че това е госпожица Дънстрон, Дори без да вижда, Робърт винаги намира най-красивите жени. — Той се наклони над ръката й. — Удоволствието да се запозная с вас, госпожице Дънстрон, е изцяло мое.

Катриона се усмихна.

— Благодаря ви, лорд Шелдрейк.

— Моля, за моите приятели аз съм само Толи, а се надявам, че ние с вас ще бъдем приятели. — После се обърна към Амелия. — А кое е това прекрасно създание? — попита засмяно и надникна весело през монокъла си. — Сигурно не е лейди Амелия Идънхол? Ако е тя, трябва да предупредя всички играчи по масите за залагания да внимават. — Той погледна отново към Катриона. — Не позволявай тази благовъзпитана външност да те заблуди, скъпа. Зад тези невинни очи се крие една безмилостна акула-картоиграч.

Амелия го плесна игриво с ветрилото си.

— Ти си непоносим шегаджия, лорде.

Музикантите започнаха да настройват инструментите си, а Толи все още не бе освободил ръката на Амелия.

— Няма да ми откажете честта на първия танц, нали, милейди? Ние двамата ще сме прекрасна двойка.

Толи наистина не й даде възможност за избор, тъй като веднага я поведе напред.

Катриона се обърна, когато Робърт застана до нея. Те наблюдаваха танцуващите известно време, докато Катриона не забеляза, че повечето от стоящите наоколо изобщо не гледаха към двойките. Вместо тях, те гледаха втренчено Робърт, сякаш бе въплъщение на дявола, шепнеха си един другиму и клатеха неодобрително глави. От смръщените вежди на Робърт Катриона разбра, че и той забелязва как привлича вниманието. Тя веднага се вбеси. Това ли бе „учтивото“ общество? Робърт в крайна сметка бе херцог и му се полагаше необходимото уважение към титлата му. Той бе загубил семейството си. Как можеше да бъдат толкова жестоки?

Когато чу измежду коментарите думата „убийство“, тя не можа да издържи повече. Музикантите тъкмо започваха нов танц. Тя се обърна към Робърт.

— Имаш ли нещо против да потанцуваме?