Жаклин Рединг
Бяло цвете (21)

Двадесета глава

Септември 1815, Лондон

 

Завесите се разтвориха със замах и камериерката стреснато се обърна, когато забеляза Катриона да седи на края на леглото и да я наблюдава съвсем будна.

— О, мили Боже, госпожице — възкликна тя, като я погледна любопитно. — Не очаквах да ви намеря да стоите будна толкова рано. Тук ли ще си вземете чая, или ще слезете долу в трапезарията заедно с негова милост и другата госпожица?

Катриона наблюдаваше как момичето взима роклята, е, която бе дошла предната вечер, сякаш се опасяваше, че може да я отнесе нанякъде.

— Благодаря ви. Ще сляза долу заедно с останалите — отвърна тя, като погледна надолу към краката си, които се люлееха от високото легло. През целия си живот бе спала на ниско легло, чийто дюшек бе пълен със слама и перушина. Чудеше се как щеше да свикне да спи на толкова меко и високо легло, на което не можеше да се отпусне от страх да не падне през нощта.

Тогава усети, че камериерката продължава да я гледа.

— Да ви помогна ли тогава да се облечете, госпожице?

— Не, благодаря. Ще се справя и сама. Камериерката я погледа изненадано, но остави роклята до нея и си тръгна. Катриона я изчака, докато не затвори вратата зад себе си, а после се смъкна от леглото.

Камериерката не беше я събудила. Тя бе будна още от зазоряване, или поне докато шумът, характерен за града, не беше я убедил, че дори накъсаният сън, който бе успяла да открадне от нощта, няма да бъде възможен повече. Все още не бе привикнала с града. Очаквала бе, че трябва да се пригажда, но всичко бе толкова различно. Утрините у дома бяха обгърнати от хладните бризове и далечното ехо от каканиженето на глухарите от обвитите в мъгла хълмове. А тук, в Лондон, утрото започваше с потрепването на конски копита и колела на карети, тряскането на врати и разговори из цялата къща, щом слугите започнеха да си вършат работата, лаенето на кучета и някой и друг крясък от таванските помещения.

Като намъкна роклята си, Катриона тръгна с боси крака по тесния коридор, докато не намери стълбите, които водеха към долния етаж. Не си спомняше много добре откъде бяха минали снощи, тъй като бе тъмно и късно, а тя бе изтощена от пътуването. А сега, докато ходеше по дебелия килим, тя само оглеждаше многобройните картини, сложени в позлатени рамки, които покриваха почти пелите стени, блестящите постаменти с мраморни бюстове и разни други предмети за украса, както и богато обзаведените спални, в които надзърташе, докато минаваше покрай отворените врати.

Този дом бе по-голям дори от Росморай и Катриона никога досега не беше се чувствала толкова не на място. Дори завесите, които обграждаха високите прозорци, бяха от материи много по-пищни от тази, която Катриона някога бе носила. По рождение може и да бе свързана с този начин на живот, но сърцето й оставаше завинаги в планините на Шотландия. Като осъзна това, Катриона не можа да не се самоупрекне, че бе направила ужасна грешка, позволявайки на Робърт да ги доведе тук.

А в Росморай нещата не бяха толкова различни. Въпреки че луксът и там й бе чужд, все пак замъкът й бе доста познат, околността бе нейното родно място, а и бе заобиколена от познати хора. Тук, в Лондон, Катриона се чувстваше така, сякаш бе в съвсем друг свят, което бе самата истина.

Толкова много копнееше да се върне обратно.

Щом Катриона успя да открие трапезарията, след като по погрешка бе влязла в две други помещения — едното библиотека, а другото килер с резервни мебели, — тя намери Робърт седнал вътре на най-отдалечения стол. Спря на прага и го погледна, докато той четеше вестника си. Колко ли вълнуващо е за него, помисли си тя, докато той все още не бе усетил присъствието й, да четеш отново, след като толкова дълго време не си виждал нищо.

Изглеждаше толкова красив, особено с официалното облекло, каквото обикновено не носеше в Росморай. Той бе облечен в пищен тъмночервен жакет, сива жилетка и черни бричове. Колосана бяла вратовръзка бе вързана в моден възел около врата му, а блестящи черни ботуши до под коленете допълваха тоалета му. Внушаваше сила и благородство — изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един херцог, какъвто наистина беше.

Катриона погледна надолу към себе си, към безцветната домашнотъкана рокля с износената и измачкана ленена риза под нея. Почуди се дали да не се обърне, преди да я види, и да изчезне.

— Добро утро — обади се Робърт и по този начин я отказа от идеята й.

— Добро утро — отвърна тя тихо, като не й остана друга възможност, освен да пресече стаята и да седне на стола до него. Лакеят, който стоеше и чакаше в яркожълтата си, украсена със синьо ливрея, веднага се приближи и й сипа чаша ароматен чай. Щом й наля, тя забеляза как поглежда към босите й крака под масата.

— Добре ли спа? — попита Робърт.

— Да — излъга тя, — добре спах.

Робърт сгъна вестника и я погледна отблизо.

— Щях да те оставя да спиш цяла сутрин, но има неща, за които трябва да се погрижим, и си помислих, че трябва да се захванем с тях веднага.

Катриона кимна, отпи от чая и пъхна краката си още по-навътре под стола, докато той продължи:

— Мерийд скоро ще се присъедини към нас и…

Сякаш го бе чула отнякъде, Мерийд влезе в стаята точно в този момент, като се усмихваше някак изплашено и ги поздрави тихо. Катриона забеляза как тя взе прекалено внимателно чашката си за чай, сякаш се опасяваше да не я счупи. Мерийд, също като нея, очевидно бе впечатлена прекалено много от заобикалящата я обстановка.

— Уредил съм тази сутрин да дойде шивачка, за да ви подготви някои тоалети.

— Шивачка? — попита Катриона. — Но ние си имаме дрехи, Робърт.

— Да, така е, но те са доста малко. Ще ви трябва по-подходящо за градския живот облекло и ако ви се наложи да се появите в обществото, ще ви трябват…

— В обществото? Но аз си мислех, че сме дошли в Лондон, за да намерим семейството на лейди Катерина?

Катриона все още не можеше да си наложи да счита някоя друга, освен Мери за своя майка.

— Да, така е, но още по-важно е да те защитя от сър Деймън. Измислих план, който считам за най-подходящ в случая. От предишните му деяния може да се съди, че той е способен на всичко. Не се знае как ще постъпи. Обмислих положението внимателно и според мен най-добрият начин да те защитя е да те въведа в обществото.

— Но аз не знам нищо за живота в обществото. Не е ли по-добре да остана скрита, докато не разберем повече за лейди Катерина?

— Едва ли. Като знае, че ще искаме да те защитим, сър Деймън ще очаква да те държим скрита. От прекараните на полуострова години знам, че най-добрият начин да объркаш врага, е да направиш това, което най-малко очаква. Ще те представим като госпожица Катерина Дънстрон от замъка Кранок в Шотландия.

Как я бе нарекъл? Катерина? Катриона, бедната селска дъщеря, вече бе престанала да съществува. Робърт продължи нататък.

— По този начин най-лесно бихме могли да научим нещо за роднините на майка ти, лейди Катерина, тъй като Ной все още няма много успех в откриването на моминското й име, преди да се омъжи за сър Чарлз. Чрез моята протекция ще те приемат в най-висшите кръгове на обществото, защото независимо от това, какво си мислят хората за мен, аз все още съм херцог. А твоето потекло ще направи останалото.

Потекло? Всичко звучеше толкова странно. Катриона отчаяно се опитваше да смели всичко казано от него, а той продължи:

— Което води на вниманието ни друг въпрос, който искам да обсъдя с теб. — Робърт погледна за кратко към Мерийд. — Насаме. Би ли ни извинила за момент, Мерийд?

Тя просто кимна, стиснала ръце в скута си, сякаш се страхуваше да помръдне.

Нямаше нищо, за което да не може да се говори в присъствието на сестра й, и Катриона почти даде глас на мислите си, но в очите на Робърт имаше нещо странно, което я накара да преглътне думите си и да приеме ръката му, когато застана до нея, за да я изведе от стаята.

Робърт я заведе в библиотеката, в която по погрешка бе влязла преди това, и затвори вратата зад тях.

— Катриона, има още нещо в моя план, за което все още не съм споменал. Прекарах последните две седмици, откакто напуснахме Росморай, в непрестанно обмисляне на това, за което ще те помоля, така че не смятай, че съм стигнал до това решение лесно.

Тя го погледна, както стоеше пред стола, на който бе седнала, и кимна сериозно.

— Катриона, имам удоволствието да поискам ръката ти.

Тя премигна. Два пъти. Нима той я молеше да се омъжи за него? Сигурно не. Вероятно не беше го чула добре.

— Моля? Какво каза?

— Има доста неща, които трябва да обмисля, но всички те ме доведоха до това да те помоля да станеш моя жена. Първостепенен по важност за мен е въпросът за твоята безопасност. Като моя жена ще мога да те защитя много по-добре, отколкото като обикновена позната. Като се оженим, няма да има излишни въпроси и предположения относно съвместното ни съжителство.

Безопасност? Нима това бе най-голямата му грижа? Какво стана с неговите чувства към нея, с любовта му? Или това, което се случи между тях, за него е било просто едно „запознанство“, толкова незначително, че не си струваше да се споменава?

— Второ, което е много по-важно, ние преживяхме някои неща заедно.

Бучката в гърлото й като че ли стана по-малка. Той все пак изпитваше някакви чувства към нея, такива, каквито изпитваше и тя към него, но не желаеше да му ги разкрива от страх, че няма да им отвърне.

— О, Робърт, аз…

— Така че има вероятност да си забременяла.

Думите на Катриона заседнаха в гърлото й, а буцата в него моментално нарасна до размерите на орех, като по този начин спря думите, готови да изскочат от устата й, че го обича повече от всичко на света и не иска нищо друго, освен да прекара остатъка от живота си с него. Бе очаквала да й говори за чувствата си към нея, да й каже колко много я обича, толкова, колкото й тя него. Но той не го направи. Тя наведе очи, за да не може да види угасването на радостното й очакване и наченките на неканени сълзи.

— Не си имала цикъл, откакто бяхме заедно, нали, Катриона?

Тя го погледна, изненадана от прямия въпрос, и по този начин веднага потвърди подозренията му. Не, не й беше идвало дори и след като времето бе минало.

— И аз така си помислих — продължи той. — Значи е крайно наложително да действаме по-бързо.

Крайно наложително? По-бързо? Защо й се струваше, че Робърт е някак разочарован от възможността да имат бебе? И защо говореше така дяволски педантично? Тя току-що му бе дала да разбере, че вероятно носи дете, тяхното дете, а първото нещо, за което той се досети, бе крайно наложителното по-бързо действане. Какво се бе случило е мъжа, когото бе обичала там, в планините на Шотландия?

Катриона се опита да запази самообладание, когато проумя истината. Робърт я молеше да се омъжи за него, да, за това тя бе мечтала, без да смее да повярва, че някога би могло да се случи в действителност. Но не й искаше ръката, защото я обичаше и не защото това, което бяха преживели заедно, бе разтворило сърцето му за нея, така както нейното за него. Робърт искаше да се ожени за нея, защото се чувстваше отговорен за това, което й бе причинил.

Катриона си представи какво си мисли Робърт, като се постави на негово място. Той бе човек на честта, отгледан в семейство на благородници, и честта му бе поставена под съмнение след пожара и смъртта на семейството му напълно несправедливо. А това го бе засегнало дълбоко. Сега е възможността, не с вероятността нейната истинска майка, лейди Катерина, да произхожда от семейство с благородна кръв, той не би си позволил тази чест да бъде поставена отново под въпрос с раждането на извънбрачно дете.

В сърцето на Катриона се разгоря пожар, който остави след себе си само пепел. През главата й се въртяха безброй въпроси: Щеше ли Робърт да я помоли да стане негова жена, ако не знаеше за истинската й майка? Щеше ли да я иска дори след като знае, че тя не е нищо друго, освен дъщеря на беден селянин? Въпроси, които не можеше да зададе, тъй като гордостта й нямаше да й позволи да понесе очаквания отговор. Тя нямаше, не можеше да му разкрие истинските си чувства, защото не искаше да го задължава по този начин.

— Ще трябва да те изведем и представим в обществото като моя годеница възможно най-бързо. Колкото повече хора те познават, в толкова по-голяма безопасност ще се чувстваш, ако сър Деймън реши да дойде в града и да ни причини неприятности. Аз се погрижих леля ми Амелия да дойде и да остане при нас. Ще се запознаеш с нея по-късно следобед. Тя ще те придружава, когато излизаш. Тя е позната и харесвана от всички, а нейното съдействие също ще спомогне за твоето приемане. Освен това може да те понаучи на някои особености на обичайните за обществото навици.

— Аз ще напусна тази къща днес и ще прекарвам нощите в другата къща на Девънбрукови в града, където живее брат ми, така че няма да има нищо непристойно. Цялата прислуга ще ти бъде на разположение. Мерийд е тук и ще ти прави компания. И докато ти си с шивачката тази сутрин, ще се погрижа за отпечатването на съобщенията във вестниците…

Изведнъж Робърт усети, че Катриона мълчи, докато той й бе изсипал всичките си планове наведнъж. Докато бе стоял и говорил безкрайно много, не бе отчел една много важна подробност. Тя всъщност не бе приела предложението му.

— Ти все още не си ми отговорила, Катриона. Ще станеш ли моя жена?

Той току-що бе попитал, когато на вратата се почука. Икономът подаде глава и ги прекъсна, преди тя да може да отговори.

— Ваша милост, модистката пристигна.

Робърт не свали очи от нея, докато бързо му отговори:

— Заведи я в утринния салон, Уигин, и помоли госпожица Мерийд да изчака госпожица Катерина там.

Той отново я бе нарекъл с това име, Катерина, сякаш Катриона не бе достатъчно хубаво име за лондонското общество. Изведнъж вътре в нея започна да се надига гняв, съпротива срещу всичките тези нежелани промени.

— Ти все още не си ми отговорила, Катриона — настоя Робърт. — Ще станеш ли моя жена?

Тя погледна Робърт открито, като едновременно се опита да успокои нарастващия си гняв и да облекчи нараненото си сърце.

— Да, Робърт, ще стана твоя жена. А и имам ли някакъв избор? Обаче ми отговори на един въпрос. — Тя се изправи и този път погледна със задоволство босите пръсти, които смело се показваха изпод полата й. — За кого се жениш? За Катриона Макбрайън или за госпожица Катерина Дънстрон!

Робърт гледаше как Катриона излиза бавно от стаята, за да се присъедини към сестра си и модистката в салона, твърде стъписан, за да отговори, по какъвто и да е начин.