Жаклин Рединг
Бяло цвете (2)

Първа глава

Никой не би могъл да загуби това, което не притежава.

Исак Уолтън, „Перфектният рибар“

19 февруари 1815 г.

Улица Сейнт Джеймс, Лондон

 

Лорд Робърт Идънхол се намръщи, докато си проправяше път през входната врата на клуба. Навсякъде бе пълно с мъже, които стояха прави и си говореха, а от многобройните гласове се носеше едно непрекъснато бръмчене, което изпълваше претъпканите долни салони.

Той се бе надявал на една лека и тиха вечеря, преди да се оттегли. Но разбра, че тази няма да е такава.

Беше рано, нямаше още осем часа и все пак предният салон бе пълен със стилно и недотам стилно облечени мъже, които си съперничеха, за да привлекат вниманието на околните. Почти всички закачалки за палта под излъсканото махагоново двойно стълбище вече бяха заети. Брюмел^[1] и съвременниците му вече бяха заели местата си пред кръглите еркерни прозорци, които гледаха към Сейнт Джеймс, и ту се присмиваха над някой нещастник, когото умишлено си бяха избрали, ту смъркаха различни сортове енфие от елегантни, инкрустирани с емайл табакери. Още по-навътре, в салона за игра на карти, цареше истинска бъркотия, тези, които не участваха, се подпираха лениво и наблюдаваха играещите, докато на масата с високи залози се разиграваха цели състояния.

Изглежда сезонът наистина бе започнал.

Робърт не бе виждал такова стълпотворение, откакто присъства на юбилея миналия юни, когато цялата армия, изтъкнатият им командир Уелингтън и самият той се бяха тръгнали в Лондон да отпразнуват голямата победа над французите. Докато сваляше наметалото, и го даваше на стюарда, Робърт се замисли за кратко дали херцогът вече не бе станал министър-председател слухът, за което първоначално се бе появил след завръщането на Уелингтън на мирните преговори във Виена. Въпреки откъслечните фрази, които Робърт долавяше, докато се опитваше да си проправи път към стълбите, основната тема на разговорите не бе Виена, Уелингтън или Бонапарт, изпратен на заточение на Елба, а по-скоро дилемата на предложения закон за зърното.

Робърт забеляза една празна маса в най-отдалечения ъгъл на салона за вечеря, една от малкото все още незаети. После поръча на сервитьора, който учтиво го посрещна, бутилка червено вино и три чаши към вечерята.

Струваше си да празнува все пак, защото това щеше да бъде последната му нощ в Лондон като ерген. Брачните договори бяха подписани рано тази сутрин. Това бе последната му и най-дълго преследвана придобивка, но заслужаваща усилията, които положи. На другия ден Робърт щеше да тръгне за Ланкастър и за имението им в Девънбрук, за да уведоми баща си за предстоящата венчавка.

— Е, Роб, ти със сигурност нямаш вид на изтощен от жестокото изпитание.

Робърт вдигна поглед от масата, когато Ной, по-малкият му брат, се отпусна на стола срещу него. Кестенявата му коса, малко по-светла от тази на Робърт, бе разрошена сякаш навън бе духал силен вятър. А ботушите му, както винаги, плачеха за излъскване.

— Не бих казал, че лорд Хейстингс улесни преговорите, но аз все пак успях да опазя мъжкото си самочувствие непокътнато — отвърна Робърт, като се загледа в изкривената на една страна вратовръзка и издайническите гънки по нея. Не можа да се въздържи да не поклати глава и се зачуди дали брат му някога щеше да успее да направи един истински възел. — Знаеш ли, има брошури, които демонстрират как точно се връзва вратовръзката. Би могъл да си купиш някоя.

Ной вдигна глава от вестника, който бе прелиствал дотогава, а стъклата на очилата му с рогови рамки проблеснаха на светлината от свещите.

— Нищо не убягва от острия ти поглед, а? Току-що успя да грабнеш един от най-търсените диаманти на обществото, а нима всичко, за което би могъл да мислиш в момента, е плачевното състояние на моята вратовръзка? — Ной поклати невярващо глава, а после се върна към вестника си. — Освен това съм виждал тези брошури, Роб. Упражненията на господин Гудфелой по латински бяха много по-лесни от въпросните упътвания.

Робърт се усмихна при спомена за възпитателя от детските им години — човек, който би направил и най-вълнуващите предмети досадни и отегчителни. Ной и Робърт бяха прекарали доста утрини, съсредоточени върху трудната задача да направят уравновесения живот на господин Гудфелой малко по-вълнуващ. Всъщност те бяха тормозили бедния човечец непрестанно, но неговата природа така и не се промени.

— Дори Пиетро успя да разбере памфлетите, Ной, а той току-що започна да чете на английски.

— Е, тогава със сигурност мога да се откажа от всяка надежда. Освен това не съм дошъл тази вечер да празнувам факта, че твоят испански ординарец и по съвместителство изпълняващ ролята на прислужник може да връзва вратовръзки по-добре от мен. — Той бутна настрани вестника. — Нека да се върнем отново на въпроса, който ни е съвсем подръка — по-точно на твоята венчавка. Кога ще се състои?

— Ще бъде на петнадесети март в катедралата „Сейнт Джеймс“.

Ной се отпусна назад на стола и вдигна проницателно тъмните си вежди под разрошената коса, падаща над челото му на безразборни кичури.

— Дотогава остават малко повече от три седмици. Ти със сигурност не си губиш времето напразно.

— Аз се опитвах да спечеля Антея, откакто се върнах на Острова. И щях да съм я хванал на въдицата още по-рано, ако не бяха някои от джентълмените в салона за карти. Все пак сега, когато преговорите приключиха, не виждам никакви причини да изчаквам повече. Не бих искал да дам на негово височество или на дъщеря му каквато и да е възможност да премислят решението си.

— А ти? Какво ще стане, ако самият ти поискаш да преразгледаш нещата?

Робърт почти се изсмя на абсурдния въпрос на брат си.

— Какво толкова има да се премисля? Направих добър избор и не постигнах успеха лесно. Както вече си забелязал, Антея е красиво момиче, до което се домогват много мъже. Тя има голяма зестра и е дъщеря на граф. Знае как да се държи в обществото и никога няма да постъпи неподобаващо. Така че, казано накратко, тя притежава всички добродетели на една доста добри пария.

Освен това е и доста резервирана. Робърт не можеше да не се замисли за целомъдрената целувка по бузата и за резервираната усмивка, с която го изпрати Антея на излизане от кабинета на баща й същата тази сутрин. Той си представи първата им брачна нощ, всички свещи в стаята угасени, Антея, съпругата му, облечена в изискан и подобаващ нощен тоалет, съзнаваща задължението си към него, разбира се, и все пак потръпваща от неприязън при докосването му.

После сам си напомни, че страстта не бе от нещата, които търсеше в бъдещата си съпруга. Човек си избира любовница по този критерий, а не жена. На настоящата му метреса Джулиана Делафилд й допадаше желанието на Робърт за ярко осветена стая, когато той я любеше, така че да може да наблюдава мига, в който тя достигаше върха.

При избора на съпруга, точно обратното, най-голямо значение имаха тези три основни изисквания: нейната зестра, красота и положение в обществото, с което ще допринесе за благосъстоянието на съпруга си, а лейди Антея притежаваше в изобилие и от трите.

— Но какво ще кажеш за любовта? — прекъсна го Ной. — За страстта? За сливането на душите?

Сега вече Робърт се разсмя. От все сърце. Сигурно на възраст ги деляха много повече от действителните пет години. По-скоро десет или двадесет години. Бил ли е някога той самият толкова отнесен?

И тогава си спомни, че наистина някога бе искал да стане художник, който щеше да нарисува най-красивите жени на света. Щеше да пътува от страна на страна, пренасяйки техните същества на платна, обезсмъртявайки ги за бъдните векове. Изобщо не беше се обезсърчил, когато учителят му оповести, че не го бива дори да смесва правилно цветовете. Кога бе загубил тази еуфория? На двайсет? На двайсет и пет? Трябва да е било преди доста време, защото сега бе само на тридесет и две, а му се струваше, че оттогава са минали цели векове.

А и крайно време бе самият Ной да си научи урока.

— Братко, човек не се жени по любов. А що се отнася до страстта и сливането на душите, с удоволствие ще оставя тези отвратителни глупости на поетите. Женитбите се сключват въз основа на принадлежност към едни и същи слоеве на обществото и стабилно финансово състояние. Всичко останало е просто ненужна сантименталност.

Ной се засмя и поклати глава.

— Изборът ти на съпруга звучи точно толкова трезво и аналитично, колкото решението ти за коя от картините на Кристи да залагаш.

— Е, между двете решения няма кой знае каква разлика. Ти по-добре ми повярвай, когато ти казвам, че в този живот съм научил едно: малко неща всъщност не са капиталовложение за бъдещето и човек винаги трябва да преценява каква ще бъде стойността на всяко едно от тях след години.

— Тогава сигурно смяташ Антея достойна да бъде твоята графиня?

Робърт погледна брат си в очите.

— Ти си чул клюките?

— Е, в града няма много хора, които да не са ги чули. Надниквал ли си в книгите за залагания напоследък? Дори в тази на Брук се говори, че е просто въпрос на време твоята графска титла да бъде обявена. Ти наистина доказа смелостта си на бойното поле, Роб. Лейди Антея, без съмнение, също е чула слуха, и сигурно това й е помогнало да вземе решението да се омъжи за теб. — Той се поколеба, но после продължи: — А и освен това последната придобивка на лорд Хейстингс от Кристи изглежда също спомогна да улесни твоя стремеж към дъщеря му.

Изражението на лицето на Робърт не разкриваше чувствата му.

— Лорд Хейстингс е запален колекционер също като мен. Той прояви интерес към картината. А аз просто му помогнах да я закупи.

— Хейстингс само се прави на колекционер, защото така привлича интереса на обществото. Нали знаеш, това е модерно в момента. От друга страна, ти си отдаден на тази своя страст. Този Ван Дайк трябваше да е за теб. Татко ми каза за него миналия септември, когато лорд Феърчайлд категорично отказа да го продаде на теб. Той каза, че си платил на Кристи доста добра сумичка, за да ти даде възможност пръв да се добереш до него, когато Феърчайлд ти отказа. Всички знаеха, че здравето му се влошава — аз самият не мога да си спомня нито една нощ, в която той да не е бил пиян до козирката, така че да не може да състави дори едно разумно изречение, — но ти някак си откри, че от доста време кредиторите му настойчиво са го преследвали, за да си плати дълговете. Знаел си, че наследниците му ще бъдат поставени в затруднено финансово положение. Те просто нямаха друг изход, освен да изложат колекцията му за продан. Ако бе просвирил на тази струна с Феърчайлд още от самото начало, ти може би щеше да го убедиш да ти продаде картината дори преди да си бе отишъл, е, разбира се, щеше да е за много по-висока цена. Но ти просто изчака. И после, след всичките положени от теб усилия и време, когато най-после картината ти бе в ръцете, готова за опаковане и изпращане на татко в Ланкастър, ти просто направи реверанс и позволи на Хейстингс да я вземе. Мисля, че татко доста трудно ще проумее тази твоя маневра.

Робърт сви рамене.

— Трябва да призная, че точно тази картина на Ван Дайк ми убягваше от доста време. Още по-трудна задача обаче се оказа да убедя бъдещия си тъст да направи покупката. Знаеш ли, точно този ден при Кристи имаше изложени две картини от колекцията на Феърчайлд. Разбира, се тази, която Хейстингс взе, е по-известната от двете. И това, мисля, най-вече повлия на решението му да я вземе. Но от лично мои източници бях разбрал, че другата картина — на Рубенс — за която изобщо не знаех, че е била притежавана от Феърчайлд, е по-мъдрият избор. — Робърт отпи глътка от виното си. — И изглежда картината обещава да се превърне в доста доходоносна покупка. Цената й вероятно ще се утрои през следващите години. Така че аз просто избрах от двете тази, която ми се струваше по-доброто капиталовложение.

— И освен това си уредил Кристи да продаде другата на Хейстингс.

— Той не продаде картината на лорд Хейстингс, Ной. Това си бе търг. Хейстингс наддаваше за картината и си я спечели.

— И я е взел на смешна цена, доколкото чух.

Робърт се усмихна сухо.

— Той наистина плати по-малко, отколкото Кристи вдигна на аукциона.

Ной погледна втренчено брат си за миг, преди да асимилира за какво му говори той.

— Ти си уредил цялата продажба, нали? Залагам си главата, че дори си платил разликата между последното наддаване на Хейстингс и истинската покупателна цена.

— Нямах друг избор. Агентът на Кингсбург щеше да я вземе, ако не беше го направил Хейстингс. Да позволя Хейстингс да вземе картината е едно, но Кингсбург да сложи ръце на нея — съвсем друго.

— Съперничеството на татко с маркиза в колекционирането е станало легенда в доброто общество. — Ной продължи: — Без усилията, които положи да събираш картини, докато бе в чужбина, мечтата на татко да направи най-голямата колекция в Англия никога нямаше да стане реалност. Е, ако не друго, то поне колекцията е по-голяма от тази на лорд Кингсбург.

Колекцията на Девънбрук бе станала нещо като сензация, и то сензация, която един ден щеше да стане притежание на Робърт според условията, за които се бяха договорили херцогът и вторият му син. Картини, статуи, книги, класически и средновековни антики съставляваха по-голямата част от колекцията, както и още някои по-странни предмети като старинно оръжие и други.

По време на войните положението на Робърт в армията му бе помогнало за някои нови придобивки към колекцията. Когато купи капитанския си чин в Кралската гвардия, полкът на Робърт бе заминал първо за Испания, като се местеше навсякъде с щаба на Уелингтън. Командирът разбра, че Робърт говореше с лекота френски и испански, и веднага го преназначи като разузнавач. С черната му коса и потъмнялата от горещото испанско слънце кожа Робърт, или понякога Роберто, лесно минаваше за местен на Иберийския полуостров.

По заповед на Уелингтън най-важната задача на Робърт бе да установи френските позиции и да се върне с карти с разположението им в главния щаб. Да получи информация, необходима му за картите, не беше никакъв проблем. Помагаха му ординарецът му Пиетро и испанските селяни, които с готовност споделяха това, което знаеха, с надеждата да отърват страната си от Бонапарт. По-рисковано бе транспортирането на картите обратно в щаба, но Робърт намери начин, чрез който ефективно се справяше и с тази трудност.

Все още си спомняше гнева на Уелингтън, когато се бе върнал в щаба след една особено опасна задача.

— Какво, проклет да съм, предполагате, че бих могъл да направя с една рисунка на купа с плодове, капитане.

Навита, вързана и натъпкана в джоба на палтото му, тя бе лесна за пренасяне. Който и да я бе намерил, щеше да си е помисли за нея само тона, което се виждаше — една картина, нищо повече.

Но всъщност имаше и нещо друго, защото под фалшивата картина върху платното бе напечатана карта, която бе натоварен да занесе в Уелингтън.

Гневът на генерала веднага се бе превърнал във весел смях, и той потупа Робърт силно по рамото, а раздразнението му вече съвсем се бе разсеяло.

— Вие наистина сте много ценен човек, капитане!

Това бе най-голямата похвала, която Уелингтън можеше да му изкаже.

Свободата, с която се движеше като разузнавач, и познанствата, които бе направил, докато бе на Континента, помогнаха на Робърт да засече доста произведения на изкуството още преди да стигнат до Англия. В началото бащата на Робърт бе финансирал покупките за колекцията, а синът действаше като негов агент и се справяше с обикалянето и откриването на по-интересните платна. Но постепенно работата се разрасна. Не всяка придобивка, която Робърт преследваше, намираше пристанище в колекцията. Част от тях бяха препродадени, а печалбата от тях се разделяше между баща и син.

Сега репутацията на Робърт бе нараснала дотолкова, че малко хора биха оспорили мнението му на експерт. Спекулацията се бе оказала доходоносна. Откакто се бе върнал преди няколко месеца от Континента, се носеха слухове за капиталовложенията му. Робърт бе виждал книгите за залагания, а първоначалните бяха далеч от действителното му благосъстояние.

Никой, дори собственият му баща, не бе в течение на действителното му богатство. Само един човек, освен Робърт знаеше размера на успеха му и това бе адвокатът му — Куинби, чиято уста бе здраво заключена. Но неговата последна сделка бе тази, която му донесе най-голямо удовлетворение, а тя бе спечелването на лейди Антея Барет.

— Тръгвам за имението Девънбрук рано утре сутрин, за да информирам татко и Джеймисън за сватбата — каза Робърт, като премести чинията с вечерята си настрани. — Ще се върна в Лондон през седмицата преди венчавката заедно с тях двамата, Елизабет и Джейми.

— Тоест измъкваш се от досадните предсватбени приготовления. Доста добре си нагласил всичко. А лейди Антея? Отвън цялата е само медени усмивки и любезност. Наистина ли се съгласи с твоето внезапно напускане на града?

— Нека просто да кажем, че перспективата на венчавката й да присъства херцог в лицето на баща ни с неговата репутация в доброто общество, както и брат ни с неговата известна съпруга натежаха над недоволството й. Както вече ти самият констатира, Антея ще бъде заета с приготовленията за венчавката, която без съмнение ще бъде най-грандиозната за сезона. Смея да твърдя, че тя едва ли ще забележи моето отсъствие до момента, в който ще трябва да се срещнем пред олтара.

Ной смаяно и невярващо поклати глава.

— Още веднъж ще повторя, Роб, ти започна и доведе до успешен край една почти невъзможна задача.

Точно тогава Робърт забеляза един мъж да си проправя път към тяхната маса. Той бе облечен с впечатляващо морскосиньо сако и кожени панталони, а ботушите му светеха като слънце. Пясъчнорусата му коса бе подстригана на модерната в момента прическа „Брут“ и в пълен контраст с Ной, неговата вратовръзка бе абсолютно колосана, перфектно вързана и идеално бяла.

— Трябва ли да предполагам, лорд Робърт Идънхол, по закачливата усмивка на лицето ви, че красивата лейди Антея Барет най-после е успяла да ви оплете в копринените си мрежи?

Бартоломей Арчър, виконт Шелдрейк, именуван от повечето си познати Толи, отпусна стилно облеченото си тяло в един от двата останали свободни стола. Двамата с Робърт се бяха срещнали, докато учеха в Оксфорд, преди повече от десет години. После бяха заедно във войната и независимо от вида му на конте Робърт познаваше Толи като честен и благоразумен с имуществото си човек, което му носеше един значителен годишен приход, освен това се интересуваше от всичко, което ставаше около него. Той можеше да излезе насреща на почти всички в града по остроумие и да спечели състезанието, но не го правеше, освен ако не бе абсолютно наложително, тъй като това би могло да означава светското му самоубийство.

Толи се загледа в Робърт, очаквайки отговора му, но такъв не последва. Без съмнение точно в този момент новината за предстоящата му женитба с Антея вече се ширеше из прекалено задушните и претъпкани салони на Алмак.

— Дължа ти извинение, Роб — обади се отново Толи, като небрежно свали ръкавиците си от ярешка кожа и ги пусна на масата — Ти току-що ми спечели петдесет лири от този досадник Натфийлд. Той се обзаложи, че ти няма да се справиш и че лейди Антея ще се хване за Уитби и титлата маркиз на баща му, въпреки че неговите преимущества никога не са били толкова популярни, като се има предвид, че Уитби е марионетка, която играе според конците, дърпани от майка му, а тя има вид на човек със завидно крепко здравословно състояние. Горкичката Антея нямаше да има никакъв шанс пред тази стара кранта. Така че сега вместо това Натфийлд предлага да удвои залозите, че годежът ви ще се развали до свети Архангел Михаил^[2].

Робърт се отпусна назад и се усмихна кисело.

— Приеми залога, Толи. Предполагам, че до свети Архангел Михаил с лейди Антея ще се оттеглим в провинцията, за да скучаем и да се почесваме по гърба през цялата зима.

Толи се изкиска.

— По-скоро ще заложа петдесетте лири, които спечелих, че ще почесваш не само гърба на лейди Антея, докато сте в провинцията. Тя е жена и половина, приятелю. — Тук той въздъхна драматично. — Виждал ли си някога толкова руса коса? А очи толкова морскосини? Тя се носи из най-добрите бални зали и човек би могъл да се закълне, че през красивата й главица дори минава от време на време някоя и друга собствена мисъл. Чувал съм, че баща й, графът, не бил пестил средствата, що се отнася до нейното отглеждане. Тя е добре образована, свири на пиано, сякаш е била родена за това, пее като ангел и никога не е поглеждала мъж с недотам почтен поглед. И освен всичко друго, вкусът й, що се касае до облеклото, е безпогрешен. Смея да кажа, че си улучил десетката, Роб.

Робърт се усмихна на колегата си.

— Е, аз все пак съм ценител на красотата в изкуството.

Толи се засмя високо.

— Ценител, който без съмнение ще „оцени“ точно това произведение на изкуството, нарисувано на чаршафите на собственото му легло. Може би трябва да утроя залозите в очакване на бебе, докато стане време да се върнете за следващия сезон?

Робърт погледна спокойно приятеля си.

— Това си струва един солиден залог.

— Солиден като залагането за онзи твой португалски звяр, че ще спечели още една победа над Нюмаркет ли?

Робърт се разсмя. Толи обиждаше Баярд само защото Робърт бе отказал на многобройните предложения, които той му бе направил, за да купи жребеца. Сив чистокръвен кон, висок около метър и шейсет и пет, който бе заслужил много такива оферти. Робърт го бе получил, след като френските войски бяха плячкосали кралската конюшня в Алтер, убивайки част от андалуските чистокръвни коне за храна и открадвайки останалите. Робърт се бе почувствал задължен да направи нещо и когато попадна на някакъв френски войник, който си подремваше под едно дърво в хладната лятна нощ, той взе коня му, кръстен от него Баярд, и го доведе със себе си в Англия, възнамерявайки да запази кралската порода.

— Очаквам Баярд да е във великолепна форма на следващото надбягване.

— Да се надяваме, че ще е така — отвърна Толи. — А също така да се надяваме, че младоженката няма да ревнува от любовта ти към жребеца — изкикоти се той, намествайки копчетата си за ръкавели — и няма да ти опява, докато не го продадеш.

— А освен това Роб прекалено много обича изкуството и книгите си — засмя се Ной. — Бих искал да видя красива жена, която ще позволи, на който и да е мъж да стои и да наблюдава нещо друго, освен самата нея.

Толи се разсмя гръмогласно.

— Горкият Роб. Знаеш ли, все още не е късно да промениш решението си.

— За да може ти да заемеш мястото ми ли? — парира нападението му Робърт. — Нямаш абсолютно никакви шансове.

Като се подсмихна под мустак, Толи продължи:

— Трябва да призная, че Антея е доста добър улов, но мога да те уверя, приятелю, че нямам никакво намерение да заемам мястото ти.

— А аз мога да те уверя, че нямам намерение да ти го отстъпвам. Защото адвокатът ми би получил удар, ако го направя — каза Робърт. — Освен това какво ще правя в такъв случай е къщата, която току-що купих?

— Къща? В града? Значи си бил толкова сигурен в успеха, а? И къде се намира въпросната резиденция?

— На улица „Чарлз“ след площад „Сейнт Джеймс“.

Толи се усмихна.

— Впечатляващо, но това обяснява защо горкият ти адвокат изглеждаше толкова зле. Ти си му причинил повече притеснения през последната седмица, отколкото баща ти за всичките тези години, от както работи за него.

Сега бе ред на Робърт да се изкиска.

— Трябваше да видиш бедничкия Куинби тази сутрин. Помислих си, че ще припадне точно насред кабината на Хейстингс, когато графът най-после подписа договорите. Кълна се, че си пое въздух една, след като цялата сделка приключи.

Толи вдигна чашата си за тост.

— Чудесно, приятелю. Наистина чудесно! Нека джобовете ти винаги да са пълни до края на живота ти и никога да не прихванеш испанска треска от жена ти.

Толи възпря поетичното си вдъхновение само за да пресуши останалото вино от чашата си.

— Добре се справяш за втори син на херцог, който току-що е продал офицерския си чин и според слуховете очаква графска титла. Ти със сигурност си благословен, приятелю, но защо ли се учудвам, като ти винаги си бил голям щастливец. Изглежда за теб в момента нещата не биха могли да се уредят по-добре. Ти постигна всичко, към което някога си се стремял: красива съпруга с голяма зестра, престижно жилище и предполагаема графска титла. Питам се, какво ли повече би могло да ти се случи?