Жаклин Рединг
Бяло цвете (18)

Седемнадесета глава

Връщането обратно към Росморай на гърба на коня се стори прекалено бавно за нетърпеливия Робърт. Той се опита да не мисли за сър Деймън и възможността да е намерил вече Катриона, за това какво би могъл да й причини, но независимо от всичко в съзнанието му се въртяха неканени представи, от които раздразнението му непрекъснато растеше. Ако този мерзавец посмееше да я нарани, сляп или не, Робърт щеше да го убие със собствените си ръце.

Баярд сигурно бе усетил нетърпението на господаря си, защото започна да се дърпа, да пристъпва нервно настрани и да се опитва да наруши наложения му бавен ход. Той искаше да се впусне в галоп, а и Робърт не желаеше нищо друго, но не можеше заради зрението си. Вместо това той стисна още по-здраво юздите в ръцете си, като отправи мълчалива молитва към Бог Деймън да не е открил все още Катриона, тя да е в безопасност и да търси Ангъс в пещерите или дори да го чака в библиотеката в Росморай. А това само го раздразни още повече.

Ако казаното от Мери бе вярно, а Робърт нямаше причина да се съмнява в това, тогава Катриона наистина бе в опасност. А най-лошото от всичко бе, че тя не знаеше нищо за своето минало и по този начин нямаше представа на какъв риск се излага. Сър Деймън бе безскрупулен човек без никакви задръжки и чувства. Той бе извършил най-тежкия грях, убивайки не само лейди Катерина, но с нея и новородения й син, едно невинно същество. Той бе отнел току-що започнал живот, което бе най-непростимият от всички грехове. А после, истинско доказателство за характера му, бе запазил портрет на жената, която бе убил, като някакъв странен спомен за смъртта — символ на ужасното му деяние.

И точно заради това Робърт се опасяваше, че Мери има за какво да се бои. Ако сър Деймън бе знаел за съществуването на Катриона, то без съмнение досега да беше я убил. А сега вече със сигурност щеше да опита, ако му се удаде възможност.

Само че Робърт щеше да направи така, че той никога да няма този шанс.

Като се върна в библиотеката, Робърт веднага се отправи към скрития вход, водещ към пещерите. Той се опита да си припомни как отваряше Катриона, когато го бе водила долу на скалите под замъка, за да чете писмата му. Какво правеше тя, за да освободи механизма на вратата? Трябваше да има някъде скрита ръчка, която щеше да накара стената да се плъзне. Но къде ли беше тя? Той можеше, ако се наложи, да помоли Форбс или някой от слугите да му помогне да я намери, но не искаше друг да се замесва в това, Форбс бе влошил нещата достатъчно с бъбривия си език. Без съмнение, човек дори не би могъл да предположи какво още щеше да направи, ако му се удаде възможност.

Робърт опипа краищата на плоскостите по стената, като спусна длан по гладката излъскана повърхност на дървото. Провери дори пода, а после вдигна ръце докъдето можеше да стигне, докосвайки дори най-горните гравирани спирални орнаменти. И въпреки това не откри нищо.

Той размишляваше пред стената и нервно я подритваше, когато часовникът до него тихо удари три пъти. Нежната камбанка го накара да изпадне в състояние, близко до паниката. Той се обърна към часовника. В светлината на свещта, сложена на полицата над камината, почти виждаше движението на махалото в нещо като мъгла.

Точно тогава си спомни първия ден, когато срещна Катриона, а тя го помоли да й помогне да открие механизма, скрит в бюрото на баща му. Той не мислеше, че може да го открие, но тя му каза нещо, което го накара поне да пробва.

Опитай се да разчиташ на това, което имаш, а не на това, което си изгубил…

Споменът от думите й го подтикна и Робърт се протегна към огнището и се опря в гравирания и издълбан камък. Той провери всяка пукнатина, като опипа цялата долна част на полицата над камината, докато най-накрая намери малко местенце срещу стената, където камъкът не прилепваше плътно. Той натисна леко. В лицето му полъхна хладен въздух, когато стената съвсем леко се плъзна назад.

Пред него се простираше тъмна паст. Студена и несигурна. Но той мислеше само за това, че Катриона би могла да бъде там.

Като взе свещта, Робърт се опря с едната ръка на грубата и разядена стена и тръгна бавно надолу по тесните стъпала на пещерата.

Шумът от разбиващите се морски вълни му служеше за ориентир, така че следваше тунела, който според него водеше в тази посока. Той сметна, че Катриона търси баща си от почти девет часа. Не знаеше кога започва приливът, така че нямаше начин да си представи какво го очаква в края на прохода. Само съзнаваше, че трябва да я намери.

Шумът на прибоя сякаш се засили и заехтя около него. Робърт сложи свещта на една издатина, която напипа на стената, като реши да отиде още малко по-навътре, за да я потърси. Реши да остави светлината вместо сигнален фар, така че когато реши да се връща, да може да я намери и да се води по нея в тъмнината на замъгленото си зрение.

Робърт се придвижваше бавно по тунела, докато не почувства около ботушите му да се плиска вода. Все още не бе достигнал до брега извън пещерите, където Катриона го бе водила толкова пъти. Водата стигаше вече до глезените му. Той се сети за историята, разказана му от Катриона за хората от Росморай, удавени в същите тези пещери от прилива. Той си спомни точните й думи…

Телата им били отнесени в морето…

Робърт извика името й, а сърцето му се разтуптя. Какво щеше да се случи, ако? Не искаше да мисли за това. Той извика отново. Гласът му ехтеше надалеч из извитите и безкрайни тунели, като потъна накрая в шума на прибоя. Той продължи да напредва, докато не почувства водата да достига до коленете му. Морето ревеше по-силно, като вълните се блъскаха в стените на пещерата и поглъщаха безумното биене на сърцето му. Къде ли бе отишла? Трябваше да е някъде тук. Нямаше къде другаде да бъде. Освен ако…

Робърт чувстваше как водата се вихри около краката му, как го придърпва, сякаш иска да го отнесе със себе си. Той отново извика името на Катриона. Никакъв отговор. Придвижи се още малко по прохода, като се придържаше с ръце за скалистата неравна стена.

Когато водата стигна почти до кръста му, Робърт разбра, че времето му изтича. Не можеше да продължи нататък, тъй като нивото на водата бе много високо. Нямаше избор. Трябваше да се върне назад, докато приливът се оттегли, а после да я търси отново.

Когато Робърт се обърна, за да погледне пътеводната си светлина, ботушът му се подхлъзна на мократа скала и той се стовари във въртящите се води. Изплува и объркано затърси нещо, за което да се хване. Вкопчи се в стената и се опита да открие сигналната свещ, но не успя да я зърне. Наоколо цареше тъмнина, а единствените звуци бяха на водата, която нахлуваше и изпълваше малкото помещение. Като загуби ориентация, Робърт не знаеше как да се върне обратно. Водата се вихреше покрай него все по-бързо, заплашвайки да го всмуче в недрата си, докато той се опитваше да измисли какво да прави по-нататък.

Какъв глупак беше! Как можа да си помисли, че ще успее да намери сам Катриона? Трябваше да вземе Уили със себе си, защото въпреки подобряването на зрението му той все пак си бе сляп. Наруга сам себе си. По време на войната, когато се излагаше на непредвидими опасности, винаги първо обмисляше възможните изходи от всяко едно положение и как може да се измъкне от затрудненията. По този начин той всякога бе подготвен. Готов да се срещне лице в лице е това, което го очаква. Но този път, когато наистина трябваше да постъпи така, не беше го направил. Загрижеността му за Катриона бе изтрила всичко друго от ума му, а единствената му цел бе да я намери преди сър Деймън, като не мислеше изобщо какво би могло да му се случи на самия него. Така че сега вероятно щеше да се удави поради глупостта си.

Страхът му растеше. Спомни си първата битка на полуострова, когато се бе уплашил толкова много, че почти се бе задушил. Тогава той бе затворил очи, като отблъсна всяка друга мисъл, както и охканията на мъжете, умиращи до него, концентрирайки всичките си усилия върху това, което трябваше да направи. Сега стори същото. Трябваше да се измъкне оттук. Но как?

— Робърт?

Гласът на Катриона се чу някъде зад него — слабо, тихо и отнесено. Заля го такова облекчение, което изобщо не можеше да се сравни с напредващия прилив. Неговият ангел-хранител бе дошъл още веднъж да го спаси.

— Катриона, тук съм.

— Не мърдай оттам, където си — отвърна тя. — Аз ще дойда при теб.

Робърт остана вкопчен в разядената стена, водата се вихреше вече до гърдите му, а той се ослушваше дали тя приближава в грохота на вълните.

Най-после я чу да си проправя път към него.

— Хвани ме за ръката — каза тя, като го докосна по рамото. — Аз ще те изведа.

Катриона отведе Робърт до един сух проход.

— Ще трябва да си наведеш главата. Тук таванът се снишава, преди да стигнем до вътрешната ниша.

Робърт позна, че са пристигнали, по значителното захлаждане на въздуха и по ехтежа на стъпките им. Морето сякаш се отдалечи на километри. Вътре бе тихо и спокойно. Робърт вдигна глава. Пламъкът на свещите, държани от Катриона, потреперваше и местеше сенките пред очите му. Той я потърси, но не я виждаше на слабата светлина.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Ако не бях намерила свещта ти в тунела, така и нямаше да разбера, че си слязъл долу. Знаеш ли, че можеше да се удавиш в прилива?

— Точно стигнах до същия извод секунди преди да ме повикаш. — Робърт замълча, когато почувства ръката й в своята. Тя бе тук. В безопасност. Деймън вече не можеше да се добере до нея. И приливът не беше я отнесъл. Чак тогава си позволи да признае риска, на който бяха изложени и двамата. Той я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Дойдох да те търся — прошепна в косите й. — Не знаех къде си изчезнала. Това бе единственото място, за което се сетих.

Катриона мълчеше, а пръстите й бяха вкопчени здраво в Робърт. Тялото й трепереше, въпреки че причината не бе в студа.

— Катриона? Какво става?

— Баща ми, Робърт — отвърна тя приглушено, притисната към гърдите му. — Боя се, че го няма.

— Къде е отишъл?

Тя се отдръпна, но продължи да се държи за него.

— Мисля, че приливът го е отнесъл. Намерих наметалото му в пещерата, а наблизо бе зарит в пясъка и фенерът му. О, Робърт, за всичко съм виновна аз. Той не знаеше за тази ниша. Няма откъде да е разбрал, че единствено тя не се пълни с морска вода, когато приливът приижда. Трябваше да му кажа. — Гласът й пресекна, а после поклати безнадеждно глава. — Той не е знаел къде да отиде, когато водата е придошла.

Робърт отново прегърна Катриона и притисна главата й към себе си.

— Може би е успял да се измъкне, преди приливът да залее всичко. Може би дори те чака да се върнеш вкъщи.

Катриона притвори очи и измърмори:

— Надявам се да е така, Робърт, но ще минат часове, преди да можем да се върнем. Долните проходи вече са пълни. Хванати сме в капан тук, докато не започне отливът.

 

 

Мери разръчка червените, неугаснали въглени в огнището с желязната маша, като разпали торфа, който току-що бе сложила. Тя го наблюдаваше как се разгаря, преди да сложи гърнето на огъня. Знаеше, че Ангъс щеше да е гладен, като се върне, тъй като не бе довършил яденето си предната вечер.

Имаше много неща за ядене, когато се върнеше вкъщи. Тя бе прекарала последните няколко часа, откакто Робърт си бе тръгнал, в приготвянето на всякакви ястия, изразходвайки всичките продукти, за да отвлича вниманието си и да не се притеснява. На масата вече изстиваха и разнасяха апетитна миризма току-що изпечени овесени питки и сладкиш с мед, подправен с джинджифил. Мидите, които бе сложила да врят на огнището, щяха да са готови след час, а трябваше да донесе още малко торф.

Мери огледа празната къща. Надявайте се момичетата да се върнат скоро. Мерийд си бе дошла почти веднага след като херцогът тръгна, но без Катриона и Мери я бе изпратила до Полковника, за да провери дали той поне си е вкъщи, а после да търси Ян, като се надяваше, че момчето може да знае дали Ангъс се крие някъде другаде. Тя знаеше, че ако мъжът й очакваше неприятности, той щеше да се притаи, ако е необходимо, и няколко седмици, за да предпази от тревоги семейството си. А освен това се притесняваше и за Катриона. Как се молеше господарят да я е намерил и да я води в този момент към къщи!

Мери се замисли за посещението му сутринта. Херцогът бе добър човек. Той нямаше да позволи на онзи дявол — сър Деймън — да нарани Катриона. Освен това Мери се радваше, че бе казала на господаря истината за раждането на Катриона, за да й олекне от пазената толкова дълго тайна.

Досега само един-единствен човек, освен нея знаеше истината — и това бе Ангъс. Тя си спомни онзи миг, когато бе донесла Катриона като съвсем мъничко бебенце у дома през онази отдавна минала нощ. Мери бе много млада тогава, само на седемнадесет, и въпреки че бе обещана на Ангъс, тя все още не бе омъжена. Родителите й, независимо че съзнаваха правотата на деянието й, все пак бяха доста загрижени. Ангъс я ухажваше, но искаше да създаде собствен дом, преди да си вземе жена. Мери го обичаше прекалено много, но все пак не очакваше да се съгласи да отглежда чуждо дете. Така че бе отишла при него онази нощ, за да го предупреди, че не може да стане негова съпруга.

Но скоро откри, че го бе подценила.

Ангъс бе отказал да я освободи от обещанието й. Родът на Макбрайънови държеше на древните родови традиции, дошли отпреди много поколения, когато синовете на големите вождове са били отглеждани заедно с децата на другите от племето, за да се създава вярност към рода, а не просто към вожда. Това бе древен принцип на шотландците да се залага на единството на общността, а не на вярност към един-единствен човек. Така че идеята за отглеждането дъщерята на сър Чарлз — господаря, когото те всички бяха обичали и уважавали — изобщо не бе задължение за Ангъс, а по-скоро чест.

Като се загледа в огъня, Мери отправи мълчаливо една последна молитва господ да пази семейството й, преди да остави машата до огнището. Тя отиде в малкия килер, в който държаха торфа. Тъкмо се бе навела над дървения сандък и вадеше парчета отвътре, когато чу вратата да се отваря. Тя се поуспокои — поне част от молитвите й бяха чути.

— Мерийд — извика тя, — ти ли си? Някакви новини от Полковника? Намери ли Ян? — Грабна коша за торф и тръгна към кухнята. — Аз тъкмо взех малко торф за…

Мери се закова на прага и замръзна, като погледна човека, който бе застанал там. Не беше Мерийд. Нито пък Ангъс. Мери не можеше да отклони поглед от мъжа, който я очакваше вътре и чието пищно облекло изглеждаше толкова не на място в бедната й къща.

Той бе остарял, но времето не бе премахнало злия блясък в дяволските му очи. Тя се бе молила никога вече да не види чертите на това лице пред себе си. Не можа да си поеме въздух от ужас, когато той й се усмихна, зловеща гримаса, от която я побиха тръпки.

— Здравей, шотландска вещице. Да не си помисли, че ще се отървеш от мен?

Мери не отвърна нищо, а просто захвърли коша с торф и побягна назад.

 

 

Свещта блещукаше меко до Робърт и Катриона. Бяха изгорели вече две от четирите донесени от нея свещи. Тя погледна играещия пламък, осветяващ останалите две. Скоро щяха да потънат в абсолютна тъмнина и да слушат само шума на морето.

Морето, което бе отнесло баща й.

От очите й потекоха сълзи, а нещо в нея се пречупи. Баща й бе искал да осигури на семейството си нормално съществуване, скромно, но достойно, а не мъчителния живот на толкова други селяни, белязан от бедност и лишения. Ако бе имало някакъв друг изход, то той сигурно щеше да избере него. Но той се бе заел с това, което умееше, единствения начин, по който можеше да осигури на семейството си нещата от първа необходимост, а сега сигурно бе умрял заради това.

Робърт не виждаше сълзите, но явно бе почувствал тъгата й, защото се протегна към нея и я погали по бузата. Катриона пое ръката му и се притисна към нея. Искаше да се хване за нещо сигурно, за да не чувства тази ужасна мъка, която я изпиваше отвътре, и тази скръб, от която й се искаше да пищи, докато не й олекне.

Най-вече й се искаше да се почувства жива.

Тя прошепна тихо:

— Имам нужда от теб, Робърт.

Катриона се протегна към него, прегърна го през врата и го придърпа към себе си, като го целуна нежно, опитвайки се да се слее с него. Искаше й се да се разтвори в неговото силно, топло и твърдо тяло. Робърт отвърна на целувката й, като някак си разбра какво изпитва тя в момента. Той знаеше от какво се нуждае тя, познаваше отчаяното желание да забравиш и да изпиташ някакво друго чувство, освен непоносимата скръб.

Съчувстваше й, защото и самият той се бе погребал в собствената си скръб толкова дълго, че почти бе забравил какво означава да изпитваш нещо друго, освен болка, безсилие и гняв. Докато Катриона не влезе в живота му.

Катриона се отдръпна назад.

— О, Робърт — задавено и тъжно проплака тя.

— Ш-ш-т, любов моя — прошепна й той, като я погали по косата. — Да не мислим за това, което ни очаква навън. Ние сме тук и сме заедно.

Той отново я целуна, но този път дълбоко. Ръцете му я държаха здраво, докато я положи на земята. Пусна я само за да смъкне ризата си и да я свие на възглавница под главата й.

Катриона погледна Робърт на светлината на свещта. Мускулите му бяха ясно оформени и изпъкнали, докато стоеше над нея. Беше толкова красив. Тя вдигна ръка и го придърпа отново към себе си.

Робърт бавно се отпусна до нея и я взе в прегръдките си. Катриона се протегна и го погали по лицето, прокарвайки пръсти през косата и по широките му мускулести рамене.

Тялото му бе като топъл мрамор под пръстите й, идеално твърдо и прекрасно. Тя притвори очи, докато той спускаше пръсти надолу по дължината на целия й крак, смъквайки първо единия чорап, а после и другия.

Бавните му движения я караха да тръпне цялата.

Катриона затвори очи и се отпусна, докато той бавно откопчаваше едно след друго малките копчета на роклята й, като сваляше една по една дрехите й, докато най-после намери това, към което се стремеше. Катриона почувства хладния въздух по голата си кожа и повдигна бедра, така че да може да смъкне съвсем роклята й.

Тя лежеше гола и наблюдаваше как Робърт сваля бричовете си и застава чисто гол като нея. Той се наведе и я обхвана в прегръдките си, смазвайки устните й със своите.

Катриона спусна пръсти по гърдите, а после и надолу по корема му, като търсеше, изследваше и най-после намери това, към което се стремеше. Почувства как той си пое рязко въздух. С радост му доставяше удоволствие, както той на нея. Тя инстинктивно раздвижи ръка, стягайки и отпускайки пръсти около него. Робърт започна да диша ускорено и задъхано до ухото й, докато не протегна ръка и не я спря.

— По-бавно, любов моя. Имаме всичкото време на света.

Робърт се вдигна над нея и започна да целува челото й, очите, ушите, шията, като хапеше чувствителната й кожа. Катриона се изви под устните му, когато стигна до гърдите й. Вътре в нея се разгоря див огън, чиито пламъци я изпепеляваха, докато устните му се спускаха все по-надолу по корема й.

Когато дъхът на Робърт опари вътрешната страна на бедрата й, тя си пое изненадано въздух и замря в очакване.

Щом езикът му я докосна, тя почти се разпадна. Новият начин, по който я любеше, й доставяше такова удоволствие, че не смееше да му каже да престане. Изглежда знаеше точно къде да я докосне, за да разгори вътрешния й огън до изпепеляване, докато не се вкопчи с ръце в косата му и не вдигна хълбоци към него, изкачвайки се все по-високо в търсене на върха.

И тогава достигна до върховното удоволствие, разпръсквайки се на милиони малки звездички, които се пръснаха в нея и я понесоха на вълните на безкрайното удоволствие. А устните му продължаваха тази сладка и чувствена игра, докато не можеше повече да понесе удоволствието и го замоли да спре.

Робърт се отдръпна, като остави разкъсваното от разнородните й усещания, тяло да се съвземе. Но само толкова, колкото да успее да се намести между краката й. Тя го почувства да се притиска към нея, нахлувайки бавно, толкова бавно и толкова дълбоко, че сякаш се сляха в едно цяло.

Този път не изпита никаква болка, а само сладък изкусителен огън. Чувството бе невероятно, а Робърт отдръпна хълбоци, после я изпълни отново, нахвърляйки се мощно навътре в нея. Отново и отново я люшкаше, плавно и меко, докато не ускори трескаво движенията си, и той извика името й, а тя цялата се разтвори за него, докато с едно последно мощно изхвърляне почувства как той достигна върховното удоволствие дълбоко вътре в нея. Той се бе вкопчил здраво в нея, лицето му бе притиснато към шията й, а всеки мускул в тялото му бе стегнат като камък.

Робърт се съвзе бързо и прокара леко пръсти през косите й. Той се отдръпна бавно и се изпъна до нея. Катриона отпусна глава на гърдите му и се вслуша в успокоителното биене на сърцето му.

Тя обичаше този мъж, обичаше го дотолкова, че бе готова да му даде всичко, което имаше, и мечтаеше да изживее живота си с него, въпреки че се съмняваше това да е възможно. Робърт никога нямаше да я обича така, както тя него, защото въпреки вълшебството и чудото на споделената любов той бе и винаги щеше да бъде херцогът, а тя винаги щеше да бъде дъщеря на шотландски селянин.

И точно тя, Катриона Макбрайън, прошепна тихо думите, които копнееше да чуе от него, и то на език, който той нямаше да разбере.

Да джейл агам орт, което на галски означаваше обичам те.