Жаклин Рединг
Бяло цвете (17)

Шестнадесета глава

Почукване по вратата отвлече Робърт от малкия настолен глобус, който се опитваше упорито да фокусира, докато седеше на бюрото в библиотеката. Той отпи глътка студено кафе от подноса с отдавна изоставената закуска. Само след миг Форбс влезе в стаята и съобщи за пристигането на някакъв посетител в Росморай.

— Сър Деймън Дънстрон от замъка Кранок, ваша милост.

Зрението на Робърт се бе възстановило до такава степен, че виждаше размазаните очертания на не много високия мъж, когато той дойде и застана пред него. В периферията му се мярнаха и някои други, които стояха по-надалеч. Робърт остана седнал, като изчака Форбс да застане до бюрото.

— Добър ден, сър Деймън — поздрави тогава той и махна с ръка. — Няма ли да седнете? Може ли да ви предложа нещо? Бренди? Порто?

Сър Деймън стоеше пред бюрото и мълчаливо отказа поканата на Робърт да седне.

— Благодаря ви, ваша милост, но не съм дошъл да правя посещение от учтивост. Всъщност дори бихте могли да решите, че причините за посещението ми по някакъв начин са свързани с вашия начин на почивка. — Той замълча, но когато Робърт не му отвърна нищо, продължи: — Дошъл съм, защото научих за контрабандна дейност, извършена в границите на Росморай.

Робърт вече изпита неприязън към поведението на мъжа, тъй като той се държеше така, сякаш представляваше нещо много повече от всички заобикалящи го, а в тона на гласа му се чувстваше презрение и дори надменност. Робърт изчака малко, преди да отговори, втренчен право пред себе си:

— Уверявам ви, сър Деймън, че брендито, което ви предлагам, не е контрабандно.

Този път гласът на сър Деймън бе значително по-подходящ.

— Разбира се, аз в никакъв случай не намеквам, че вие сте замесен в тази дейност, ваша милост.

И без да може да го види ясно, Робърт вече знаеше, че устните на сър Деймън са изкривени в изкуствена и претенциозна усмивка.

— Да, разбира се.

— А ако сте знаели за тази дейност — продължи сър Деймън, — аз съм сигурен, че сте щели да информирате властите веднага. Хората, замесени в такива незаконни работи, не са хора с вашето положение в обществото. Те са сбирщина, паплач, най-обикновени престъпници, които са дотолкова покварени от действията си срещу законите на Негово величество, че дори воюват срещу тези, които ги защитават.

На Робърт не му допаднаха усилията, които полагаше сър Деймън да го причисли към собствената си класа.

— Според моите разбирания, сър Деймън, много често тази поквареност е пряк резултат от дълбоката бедност, до която са докарани точно от същите тези закони.

— Може би, но общественото положение на човека не го освобождава от задължението да се подчинява на закона за земята и от плащането на дължимите такси.

На това Робърт не отвърна нищо. Не за първи път чуваше подобно мнение от член на висшето общество. За съжаление това отношение се поддържаше от голяма част от тях, независимо от ужасните събития от скорошната революция във Франция. Робърт не искаше да се препира, тъй като такива спорове рядко водеха до някакъв резултат, така че просто изчака сър Деймън да достигне до причините за посещението си.

— Всъщност, ваша светлост, аз дойдох да ви уведомя за свалянето на контрабандния товар миналата нощ на малкия плаж точно под стените на замъка.

Нещо в начина, по който говореше този мъж, внимателно отрепетираните му думи, накара Робърт инстинктивно да застане нащрек.

— Така ли? Сваляне на контрабанден товар? Тук, в Росморай?

— Да. Помислих си, че сте чули стрелбата между моите хора и екипажа на контрабандистите.

Робърт не отвърна нищо. Това къде бе ходил предната нощ не засягаше изобщо този човек.

— А може би не сте — продължи сър Деймън. — Във всеки случай ние успяхме да хванем няколко души и те наистина не са нищо друго, освен обикновени престъпници, както ви казах по-рано. Те ще бъдат съдени и наказани, както подобава, но има още няколко други, които не успяхме да уловим. Което ме навежда на причината за нашето идване тук. Има вероятност участвалите в контрабандата да са били някои от вашите собствени наематели.

— А тези наематели, сър Деймън, предполагам, че знаете техните имена?

Робърт забеляза нещо блестящо, което сър Деймън държеше пред себе си, някакъв голям квадратен предмет. Може би някаква книга?

— Не, ваша милост, опасявам се, че не знаем имената им. Но имам портрета на някого, за когото подозирам, че е замесен, или поне има информация, която може да ме отведе към тези мъже. Опитвам се да проследя дирите й. Питах се дали вие можете да я разпознаете.

Нея? Сър Деймън сложи предмета, който държеше в ръцете си, на бюрото пред Робърт. Не беше книга, а портрет в златна рамка. От самата картина Робърт не виждаше много, само размазани жълти, сини и черни цветове. Той погледна към изчакващия сър Деймън.

— Боя се, че не мога да ви бъда полезен, сър Деймън. Виждате ли, аз съм…

— Ваша милост — внезапно се обади Форбс от мястото си до Робърт. — Жената на портрета. Това е госпожица Макбрайън!

— Не мисля така, Форбс — отвърна Робърт.

Слугата продължи:

— Но това наистина с тя. Въпреки че косата е по-тъмна от тази на госпожица Макбрайън, а дрехите й са много по-разкошни от нейните, очите и лицето са почти еднакви. Без съмнение това е тя.

— Форбс…

Точно тогава се намеси сър Деймън.

— Добри човече, как казахте, че е името й?

— Макбрайън, а семейството й са наематели на негова милост тук, в Росморай.

На Робърт му се искаше да забие юмрука си в глупавата бъбреща уста на Форбс. Този тип не бе изговорил толкова думи през всичките месеци, откак им се налагаше да живеят заедно, колкото изговори в този неподходящ момент. И все пак, ако портретът наистина наподобяваше Катриона до толкова, то тогава съвсем сигурно имаше нещо нередно тук. Защо този мъж, този надут сър Деймън, притежаваше портрет в златна рамка на дама, която приличаше на Катриона, но очевидно не бе самата тя? И защо на Робърт му се струваше, че сър Деймън много повече се интересува от откриването на човека на портрета, от Катриона, отколкото от преследването на контрабандистите? Замисли се над думите, използвани от сър Деймън. Той бе казал, че не успял да проследи дирите й, също като куче, което преследва небезизвестната лисица…

Докато Форбс и сър Деймън продължаваха да сравняват приликите и сходството между портрета и Катриона, Робърт се загледа във водовъртежа от цветове пред себе си. Само ако можеше да се концентрира върху това лице, за което казваха, че било същото като на Катриона. Ако можеше само да я види…

Като престана да обръща внимание на образите и гласовете, които го заобикаляха, Робърт се съсредоточи върху размазаното синьо петно в средата на портрета. Той го загледа настойчиво, напрягайки очите си, за да възприемат по-ясно образа. Болката в главата му моментално се усили и затуптя зад очите му, но се опита да не й обръща внимание, докато тя не се разгоря почти непоносимо. И тогава, само за един миг преди да трябва да замижи, той ясно видя две прекрасни сини очи, грамадни очи върху бледо и фино лице.

Очи с цвета на буреносно небе…

Робърт наведе глава и зачака туптенето в главата му да престане.

Независимо от причините за идването на сър Деймън той можеше да твърди с абсолютна увереност, че Катриона не е била замесена в никаква контрабанда предната нощ. Знаеше го, защото бяха заедно на езерото и я бе прегръщал, докато луната не бе избледняла над тях в ранните утринни часове. Той все още чувстваше меката й кожа до своята и желанието, с което го приемаше. В Катриона нямаше и капчица измама. Но ако? Ако е знаела за контрабандата и го бе отвела нарочно? Контрабандистка? Престъпничка? Много жени в Лондон биха могли да постъпят така, но той просто не можеше да повярва, че намерението на Катриона е било такова. Тя бе невинна.

И докато сър Деймън можеше да бъде наистина митничар, който преследва заподозрени контрабандисти, на Робърт не му бе необходимо да вижда ясно, за да разбере, че причините, поради които търсеше Катриона, бяха съвсем различни.

И следователно доста съмнителни.

Робърт се изправи, поглеждайки намръщено Форбс в последен опит да го накара да прехапе бъбривия си език. Това в крайна сметка даде резултат. Глупавият прислужник най-после замълча.

— Благодаря ти за осветлението по въпроса, Форбс. Сигурен съм, че бе много полезен на сър Деймън. — После се обърна отново към госта си. — Уверявам ви, сър Деймън, че в никакъв случай не искам да скрия нещо от вас. Не разпознах жената на портрета, защото, честно казано, не мога да я видя. Аз съм сляп. Но въпреки това ще проверя дали госпожица Макбрайън е участвала в контрабандната дейност, осъществена миналата нощ. Можете да бъдете абсолютно сигурен, че ще ви информирам, ако успея да науча нещо. В крайна сметка аз съм човек, който спазва законите, Форбс ще изпрати вас и хората ви до вратата. Приятен ден, сър Деймън.

Сър Деймън се втренчи безмълвно в Робърт, преди да измърмори едно сърдито „приятен ден“ в отговор на поканата да напуснат. Като грабна портрета, той се обърна и тръгна след хората си.

Форбс се върна след малко.

— Ваша милост, ако разрешите да отбележа, достъпът на тази госпожица Макбрайън до замъка трябва да бъде прекъснат, докато…

— Не, Форбс, не може да отбележиш нищо. Вече направи достатъчно. Оседлай коня ми веднага. А също така да се подготви и конярят, който ще ме придружи. Трябва да направя едно посещение тази сутрин.

 

 

Вятърът духаше безспирно и неуморно в лицето на Робърт, като дърпаше краищата на палтото му, докато се изкачваше по голия хълм към къщичката на Макбрайънови. Притеснението, което го бе обхванало от мига, в който сър Деймън бе влязъл в библиотеката същата сутрин, все още го мъчеше, а той знаеше, че единственият начин да се отърве от него бе да намери Катриона и да й зададе въпросите, които се рояха в главата му. Сляп или не, бе сигурен, че щом заговори е нея, щеше да научи истината.

Той бе попитал едно от младите конярчета, момче на осем-девет години на име Уили, чиято майка работеше в кухните на Росморай, дали знае къде се намира домът на Макбрайън. Уили бе уверил Робърт, че знае, тъй като майка му и госпожа Макбрайън понякога пиели чай заедно. Така че хлапето гореше от желание да заведе Робърт дотам.

Тъй като бе яздил вече много пъти навън с Катриона, докато следваха хрониката на баща му, Робърт вече се чувстваше доста уверено на седлото, въпреки че все още не виждаше добре. Но му липсваше Катриона, седнала пред него, както и начинът, по който отпускаше глава на рамото му, а косата й се вееше покрай лицето му.

Те пояздиха известно време, преди Уили да спре коня си.

— Къщата на Макбрайън е точно пред нас, ваша милост.

Те бяха застанали на такова разстояние от нея, че Робърт виждаше очертанията й недалеч от тях. Във въздуха се носеше миризма на нещо печено, което му напомни за първия път, когато бе идвал тук, след като Ангъс Макбрайън ги бе намерил след бурята в колибата с Катриона.

Робърт слезе и подаде юздите на Баярд на Уили.

— Чакай ме тук. След малко се връщам.

Робърт не можа да различи по-тъмната врата на фона на избелелите сивкави стени на къщичката, когато я наближи. Той премигна и почти успя да види нещо, което му се стори килим от пъстри цветя покрай нея. В бързината да открие Катриона бе забравил очилата си в замъка, но странно защо не чувстваше ужасната болка от слънчевата светлина. По-скоро го наболяваше съвсем леко.

Той се приближи до вратата и почука тихо.

— Ваша милост… Това бе Мери Макбрайън и тя очевидно никак не очакваше да го види застанал на прага й тази сутрин.

— Госпожо Макбрайън — започна той. — Може ли да поговорим?

Тя се поколеба за миг.

— Да, разбира се. Моля, влезте, ваша милост.

Хвана го за ръката и го въведе вътре до масата в средата на стаята.

— Изпекох малко питки тази сутрин и тъкмо кипвах вода за чая. Ще пийнете ли с мен?

— Благодаря, мадам.

След минутка Мери сложи чашата пред него и насочи ръката му към нея. После взе един стол и седна отсреща.

— Предполагам, че не ми правите посещение на учтивост, ваша милост.

Робърт отпи глътка, преди да й отговори. Чаят бе смесен и силен, не черен и долнокачествен, какъвто би трябвало да се очаква, а зелен китайски чай, какъвто обикновено пиеха висшите класи. Със сигурност човек не очакваше да намери такъв в колибата на един селянин в далечните шотландски планини. Освен ако не е бил донесен някак си…

Робърт се сети за посещението на сър Деймън и разговора с него.

— Надявах се да поговоря с Катриона днес, госпожо Макбрайън. Очаквах я рано тази сутрин, за да се погрижи за някои писма, но тя не дойде.

Мери не отговори нищо. Робърт реши да продължи.

— Обаче ме посети един съсед земевладелец. Притесних се, защото той ме разпитваше за някои неща, случили се наблизо, а и изглеждаше много заинтересован от Катриона.

Мери почти изпусна чашката си.

— От Катриона?

— Да. Името му е сър Деймън Дънстрон от замъка Кранок. Познавате ли го?

— Да, познавам го. — Гласът й утихна и сякаш зазвуча съвсем уплашено.

— Но най-странно ми се стори това, че имаше портрет със себе си. Попита ме дали мога да разпозная нарисуваната личност, което, разбира се, не можах да направя поради слепотата си. Но моят прислужник Форбс я разпозна. Интересно, но той каза, че е абсолютно идентична е Катриона.

— Мили Боже, значи я е видял. — Мери скочи от масата и бутна стола назад. — Ваша милост, вие не разбирате…

— Знам това, госпожо Макбрайън. И затова съм тук.

Тя се повъртя малко из стаята, като кършеше тревожно ръце, очевидно притеснена страшно от това, което току-що й бе казал.

— Госпожо Макбрайън, сър Деймън ме уведоми за сваляне на контрабандна стока на брега под Росморай. Като се има предвид отличното качество на чая, който ми предложихте току-що, предполагам, че съпругът ви е замесен в тази дейност. Но това не ме интересува. В момента съм загрижен единствено за Катриона. Намирам за странно, че онзи господин Деймън има портрет на някоя жена, която удивително прилича на нея, но облечена богато, докато аз прекрасно зная, че Катриона е дъщеря на селянин. Намирам го дори за още по-странно, че като използва за прикритие преследването на опасни контрабандисти, сър Деймън изглежда много по-загрижен да открие някаква млада шотландка. Във всичко това има нещо много повече от обикновена контрабанда, нали?

Мери се върна и седна отново на стола си. Тя поседя известно време мълчаливо, обмисляйки всичко казано от Робърт. Най-после заговори:

— Ваша милост, доверявам се на думите ви, че сте загрижен само за безопасността на Катриона. Вярвам, че изпитвате към нея по-силна загриженост от тази на господар към неговия наемател. Трябва да ви кажа нещо, което дори Катриона не знае, нещо, което не възнамерявах да й кажа, докато не се наложи.

Гласът й пресекна и тя поспря, за да се съвземе.

— Успях да я опазя досега и може би станах невнимателна напоследък след толкова много години на спокойствие. Трябваше да знам, че ще дойде моментът, в който той ще я види. А когато това станеше, той щеше да я познае. Та те двете толкова си приличат.

— Предполагам, че под „той“ имате предвид сър Деймън?

— Да, ваша милост. Аз познавам много добре този човек. Когато бях на възрастта на Катриона, преди дори да се омъжа за Ангъс, аз живеех със семейството си в земите на Кранок. Там бяхме взели ниви под наем. Господар бе един много мил човек на име сър Чарлз Дънстрон. Баща ми винаги го е мислил за много честен и справедлив човек, а и всички останали знаеха, че той се отнася много добре с наемателите си.

Известно време работех в Кранок като камериерка, докато не станах лична прислужница на младата съпруга на господаря. Тя очакваше дете, когато племенникът на сър Деймън дойде да го посети. Току-що бил завършил университета.

Мери спря и пийна малко чай. Гласът й вече звучеше малко по-спокойно.

— Още от първия миг, в който го зърнах, разбрах, че е дяволско изчадие.

— Сър Деймън?

— Да. Точно заради него ме направиха лична прислужница на лейди Катерина. Веднъж той се опита да ме насили, когато ме намери случайно да сменям спалното бельо в стаята му. Лейди Катерина се оказа наблизо и ме чу как се боря с него. Не искам дори да си представя какво щеше да стане с мен, ако тя не се бе оказала близо до онази врата тогава. Но когато лейди Катерина разказа всичко на сър Чарлз, сър Деймън обясни, че аз съм била тази, която го подканила да действа.

— Доста често това е използваното извинение в такива ситуации — потвърди Робърт.

— Да. Сър Чарлз бе поставен в небрано лозе. Той предупреди племенника си да не закача прислужниците, а после уведоми лейди Катерина, че мога да остана с нея, тъй като бременността й напредваше и наближаваше време да ражда. Аз бях помагала на майка си при някои раждания. Две седмици по-късно сър Чарлз почина.

— Искате да кажете, че сър Деймън го е убил?

— Не мога да го докажа, но вярвам, че точно това се случи, а и лейди Катерина го знаеше. Докторът каза, че сър Чарлз е станал жертва на треска, но аз мисля, че сър Деймън го отрови. Освен това смятах, че животът на лейди Катерина също е в опасност.

— Предполагам, че преди да се роди наследник, сър Деймън е бил такъв и би останал, ако лейди Катерина родеше дъщеря.

— Да. Щом сър Чарлз си отиде, сър Деймън започна да се отнася ужасно с лейди Катерина. Знаех, че се държи така с нея само заради това, че се бе намесила, когато ме нападна. Той я премести в една спалня, която по-скоро бе затворническа килия. Започна да поръчва отделно храна за нея, но аз не й давах да яде нищо от изпратеното от него. Носех от сготвеното вкъщи. Така се държахме двете една за друга. Аз й помогнах да роди и сина си.

— Значи тя все пак е родила наследник.

— Да. Роди го и почти веднага почина. Раждането бе много трудно, ваша милост, но тя бе толкова щастлива, когато разбра, че е дала живот на момченце. Докато сър Деймън не дойде и не взе отрочето направо от ръцете ми. И аз никога повече не го видях.

Робърт я слушаше напрегнато.

— Искате да кажете, че сър Деймън е навредил на детето?

— Убил го е. Съвсем сигурна съм. Дори не позволи на лейди Катерина да го подържи за малко. Остави ни в онази гореща като в ада килия, без да разреши да получим дори чаша вода, за да облекчим страданията на горката лейди Катерина. Въпреки това сега вече знам, че стана добре така, дето взе рожбата. Защото, ако не бе отнесъл момченцето, щеше да бъде там, когато лейди Катерина роди второто си бебенце онази нощ. Своята дъщеричка.

Робърт внезапно подреди всичките парченца от мозайката. Разбира се. Коя друга би могла да бъде?

— Катриона?

— Да. Бяха близнаци. Катриона бе здраво и силно момиченце, но горката й майка можа да й се порадва само няколко мига, след като я роди. Лейди Катерина вече знаеше какво ще направи сър Деймън със сина й. Не искаше същата участ да сполети и дъщеря й. Преди да умре, лейди Катерина ме накара да се закълна, че ще отведа Катриона от замъка Кранок и ще я отгледам като собствена дъщеря, така че сър Деймън да не може да й навреди, както бе направил с братчето й онази нощ. — Тя помълча. — Има и още нещо.

Мери стана и се отдалечи от масата, като се върна след минутка. Тя взе ръката на Робърт и сложи нещо в нея.

— Тя ми го даде, за да го предам на Катриона, когато стане време да й кажа истината. Само с него и с една кърпичка, която бе на лейди Катерина, мога да докажа това, което току-що ви разказах.

Кърпичката. Робърт така и не я върна на Катриона. На нея имаше избродирана буквата „К“. Значи това не е значило Катриона. То е било първата буква от името на майка й, лейди Катерина.

Той взе златната верижка. На нея висеше нещо, което блестеше на светлината на огъня, светещо размазано петно пред невиждащите му очи. Робърт нямаше нужда от други доказателства. Думите й, начинът, по който му бе разказала всичко, страхът, болката и скръбта й бяха достатъчни за него. Тайната, която бе пазила толкова дълго, бе разбудила отдавна погребани спомени.

— Лейди Катерина имала ли е семейство?

— Тя ми говореше за брат си, но аз не знаех моминското й име. Дори не знам откъде беше.

— Англичанка ли беше?

— Да. Сър Чарлз я доведе със себе си от Лондон. Той бе опиянен от нея, а тя го обожаваше. А онзи дявол ги погуби и двамата…

— Той ще бъде наказан за деянията си, госпожо Макбрайън, уверявам ви. Сега ми кажете къде е Катриона?

Мери скочи отново.

— О, Боже, толкова бях заета да ви разкажа за лейди Катерина, че забравих за Ангъс. — Тя се поколеба за миг. — Съжалявам много, ваша милост, но той наистина участва в разтоварването миналата нощ под Росморай.

— До това заключение вече стигнах и сам. Но трябва да ви попитам дали Катриона участваше в този план?

— Моля?

— Тя ме отведе далеч от Росморай миналата нощ. Затова ли го направи, за да може Ангъс спокойно да разтоварва стоката под скалите?

— О, не, ваша милост — отвърна Мери. — Катриона не знаеше нищо за това. Аз предложих на Ангъс да свалят товара там, защото знаех, че ще сте извън Росморай заедно е Катриона. Съжалявам много. Знам, че не мога да очаквам от вас да ни разберете. — Тя очевидно бе много притеснена. — Моят Ангъс не е престъпник. Той живее по божиите закони и прави каквото може, за да се грижи за семейството си. Миналата нощ, когато сваляли стоката в пещерите, бреговата охрана ги нападнала. Той се е скрил, но не се прибра у дома до сутринта, а Катриона се изплаши от прилива. Така че хукна да го търси в пещерите. След като не се върна до обяд, изпратих Мерийд да я търси. Но и нея я няма. О, ваша милост, какво ще правя, ако онзи дявол вече я е намерил?