Жаклин Рединг
Бяло цвете (16)

Петнадесета глава

— Драгуни! — извика Дъглас, като захвърли големия сандък, който носеше, на пясъка пред Ангъс. Той хукна назад, за да домъкне останалия товар, преди войниците да стигнат до тях.

Ангъс огледа брега, но не видя нищо, тъй като луната се бе скрила зад един тъмен облак. Но не се притесни много. Съмняваше се, че охраната е дошла по вода, защото щяха да ги чуят как наближават. А щом се налагаше да избират пътя си надолу по стръмните скали, за да се доберат до тях то Ангъс и екипажът му щяха да имат достатъчно време, за да приберат останалия товар, преди да се изплъзнат с лодките.

Ангъс бе вътре в пещерата и оставяше сандъка, когато чу изстрели и изненаданите викове на мъжете. Той притича до изхода и изненадано видя, че драгуните се оказаха на брега. Бяха твърде много и вече тичаха да заловят пръскащите се мъже. Не биха могли да се спуснат по скалите толкова бързо. Не и без някой да ги види. Това означаваше, че ги бяха чакали в засада в малкото заливче ниско долу.

Което означаваше, че те са знаели предварително къде ще бъде стоварена стоката, а това бе решено същата тази нощ.

Ангъс пусна бързо сандъка до стената. Все още нищо не бе загубено. Драгуните не биха могли да се крият толкова близо, че да видят къде пренасят товара. Ако бе така, Ангъс щеше да ги види. Една част от стоката остана на самия бряг — достатъчно, за да си помислят войниците, че екипажът просто е планирал да я остави там, докато имат възможност да я транспортират по-навътре по сушата. Ангъс не можеше да рискува да се покаже, за да домъкне още някой сандък. Входът на пещерата бе тъмен и се сливаше със скалата, така че дори да го откриеха, бъчвичките и сандъците, складирани вътре в сенчестите ниши, успоредни на главния проход, бяха трудно откриваеми. И войниците едва ли щяха да ги намерят.

Въпреки че губеха част от товара, все пак биха могли да избегнат ареста. Хората на Ангъс знаеха много добре какво да правят, когато се сблъскат с войниците. Това бе едно от първите неща, на които ги бе научил. Те щяха да се пръснат, скачайки в лодките или плувайки навътре в морето, за да се измъкнат. А Ангъс просто щеше да влезе още малко по-навътре в пещерите, за да изчака бреговата охрана да се пръсне, докато преследва останалите.

 

 

— Мери! Ехо, Мери Макбрайън! Вътре ли си? — Гръмливият глас бе придружен от силни и настойчиви удари по вратата.

Катриона бързо се вдигна от леглото. Тя тъкмо се бе върнала от Росморай, където бе оставила Робърт преди малко, след като бе споделила, гушната в ръцете му, леката дрямка на брега на езерото. До нея Мерийд тъкмо се събуждаше и триеше очи в сумрака, докато тръгваше към кухнята.

Мери вече бе на вратата, когато излязоха и те, и държеше свещ високо в треперещата си ръка.

— Кой е? — попита тя.

— Дъглас е, Мери. Дъглас Маккензи. Дойдох да питам дали си виждала Ангъс тази нощ.

Мери отвори широко вратата. Стоеше по риза, косата й — разпусната и вълниста — падаше по раменете, а тя цялата едва достигаше до брадичката на Дъглас. Зад него нощта се оттегляше пред първите слънчеви лъчи.

— Какво искаш да кажеш, Дъглас? Ангъс не беше ли с теб през нощта?

Катриона и Мерийд стояха отзад и гледаха Дъглас Маккензи, който изпълваше цялото пространство на вратата.

— Да, така беше, Мери, но имахме малко проблеми с разтоварването в Росморай. Нищо ли не чухте?

Росморай? Катриона се приближи.

— Татко е решил да приема товар миналата нощ? И то в Росморай?

Мери погледна разтревожено дъщеря си.

— Не се сърди на баща си, момиче. Аз знаех, че господарят няма да бъде в замъка миналата нощ. А татко ти имаше проблеми. Трябваше да намери безопасно място, за да свалят стоката. Аз съм виновна, че се спряха на Росморай. Помислих си, че това е най-безопасното място, след като татко ти ми каза, че войниците наблюдават Малаг. Освен това мислех, че няма да наблюдават Росморай.

— Чакаха ни в засада — обади се Дъглас. — Проклетите английски кучета. Отнякъде знаеха, че ще разтоварваме там. Сигурно е така, защото бяха вече на брега и се криеха в скалите, когато започнахме да складираме стоката в пещерите.

Катриона го погледна.

— В пещерите?

— Да, момиче. Когато войниците ни нападнаха, баща ти беше в пещерите. Ние прибирахме сандъците вътре, за да се върнем по-късно и да ги приберем. Когато войниците изскочиха от сенките, ние всички се пръснахме. Но не забелязах Ангъс да излиза от пещерата. Помислих си, че сигурно е отишъл по-навътре, за да изчака драгуните да се махнат, а после се е прибрал вкъщи.

— Ангъс не се е прибирал през цялата нощ — отвърна Мери. Гласът й предрезгавя от неизказан страх. Винаги бяха знаели за съществуването на този риск, но всеки път, когато Ангъс тръгваше, се бяха молили да го избегне. Дори когато стражите бяха доста близо до тях, той винаги успяваше да се измъкне. Но този път, изглежда, късметът му бе изневерил.

Всички замълчаха, като се чудеха какво би могло да му попречи да се прибере у дома.

— О, Боже, не!

Всички погледнаха към Катриона при възклицанието й. Тя бе притиснала уплашено устата си с ръка, а очите й гледаха ужасено.

— Какво има, момиче? — попита Мери и пристъпи към нея.

Катриона стисна ръцете на майка си.

— Приливът, мамо. Приливът сигурно е започнал. Ако татко е вътре в пещерите, няма да разбере, преди да е станало прекалено късно. Ще бъде хванат в капан!

 

 

Ангъс нямаше представа колко време бе изминало, откакто седеше в пещерата и чакаше митничарите да си тръгнат. После пое по обратния път и затъна до глезените на грубите си обуща във вода и пясък.

Приливът бе започнал да нахлува навътре.

Той продължи по прохода, докато вече не можеше да върви, тъй като водата бе изпълнила по-ниската част на пещерата и се въртеше и пенеше, така че вече и посоката не можеше да види. След като не успя от тази страна, върна се назад, като хвана едно отклонение, което му се виждаше да се изкачва нагоре в скалите. Той се изкачваше все по-високо и по-високо в тъмнината, тъй като трябваше да изостави фенера, когато придвижването стана по-трудно. Хващаше се за назъбените стени, забиваше върха на обувката си в някоя дупка, но изведнъж разбра, че вече няма накъде повече да се катери. Проходът бе задънен.

Ангъс тръгна отново надолу. С тревога установи, че нивото на водата се бе покачило до средата на бедрото му. Той тръгна по друг от многобройните тунели само за да се върне съвсем скоро, тъй като и този свършваше внезапно. Времето течеше бързо. Никой от следващите проходи не водеше другаде, освен до солидни непробиваеми скали.

Сърцето му започна да тупти все по-бързо всеки път, когато се връщаше назад след още един неуспешен опит. Водата се бе вдигнала вече до гърдите му. Едва си спомняше кои проходи бе опитал и кои му оставаше да провери, фенерът му, сложен високо на една скала, съвсем скоро щеше да бъде потопен под вода.

Ангъс се огледа тревожно. Поне един от тунелите трябваше да води в друга посока. Нали Катриона веднъж му бе казала така? Но той не беше я слушал внимателно, тъй като смяташе, че това е още една от книжните й мъдрости, също като четирийсетте хиляди звезди и разни други.

По кой да тръгне? Водата бе студена и зъбите на Ангъс започнаха неволно да тракат. Той стисна здраво челюсти, отказвайки да се остави на страха. Според скоростта на движение на водата прецени, че ще има време да опита само още един проход. Или най-много два. После нивото щеше да се вдигне прекалено високо и нямаше да може да се върне назад.

Доколкото можеше да си спомни, оставаха три непроверени прохода. Той ги огледа внимателно, колебаейки се кой от тях ще го отведе на безопасно място. Да проследи, който и да е от тях, щеше да отнеме цялото му оставащо време. Ако сгрешеше, щеше да успее да се гмурне под вода и да опита един от другите два. Но фенерът вече ще бъде угасен, така че ще трябва да търси в пълна тъмнина. И нямаше да открие пътя навън, още по-малко да се върне обратно по неравната скалиста стена.

Той извика в най-близкия до него тунел, като се ослуша за обратния отзвук, който да му подскаже дали този продължава повече от другите. Но шумът на прииждащата вода и туптенето на собствения пулс в главата му пречеха да чуе друго, освен растящия си страх. Трябваше да избира. Времето му изтичаше. Но ако избереше, това означаваше, че вече нищо не може да промени след това. По кой тунел да тръгне? Не можеше да реши.

Внезапно светлината от фенера угасна, като го изостави в абсолютна тъмнина. Той тръгна към разположения най-близко до него проход.

 

 

Слънцето вече изгряваше, когато Катриона забеляза самотната кула на Росморай да се издига в далечината, а излъсканите й камъни хвърляха розово-оранжеви отблясъци от утринните слънчеви лъчи.

Почти бе стигнала.

Краката я боляха от тичане, а гърлото й пресъхна от острия въздух. Не престана да тича, откакто излезе от къщи, дори и след като падна по една стръмна скала, обели си коленете и си скъса чорапите.

Тя се спря, а гърдите й горяха, така че се опита да си поеме бавно въздух, за да успокои разтуптяното си сърце. Но не биваше да спира, упрекна се тя. Трябваше да намери баща си.

Катриона почти бе стигнала до входа на пещерата, незабележим за непосветения, скрит сред буйно израснали пирени и прещип, когато чу тропот на копита зад себе си. Обърна се точно когато петима ездачи я настигнаха и спряха само на няколко крачки от нея. Четиримата останаха по-назад, а петият, който вероятно бе водачът, подтикна коня си — грамаден черен жребец, който пръхтеше и изпускаше пара през ноздрите си в хладния утринен въздух — да се приближи към нея.

— Добро утро, госпожице. Може ли да ви обезпокоим за миг…

Катриона вдигна глава към него.

Той не бе едър, но чрез дрехите си — хубаво черно връхно палто върху богато украсен отпред редингот — изпъкваше застрашително над другите. Белите му бричове бяха изпръскани с кал над излъсканите високи хесенски ботуши, а светлорусата му коса се вееше изпод високата боброва шапка. Той я погледна втренчено с наситено сините си очи, които потъмняха изведнъж от особения начин, по който я наблюдаваше.

Като подкара още по-близо коня до нея, той продължи да я гледа настойчиво. Близостта му накара Катриона инстинктивно да отстъпи назад. Точно отдръпването й изглежда го изкара от моментната му хипноза.

— Може ли да ви попитам какво правите тук, на земите на Росморай?

Прямият му и властен въпрос я накара да се разтревожи.

— Моето семейство е наемател на господаря от Росморай. А аз отивам в замъка.

— Наематели в Росморай. — Погледът му потъмня още повече. — А вие защо отивате в замъка? Там ли работите?

— Нещо нередно ли съм направила, милорд?

Жребецът му изведнъж отметна глава назад, разтърси юздите и тропна нетърпеливо по земята. Той усука юздите и ги стегна.

— Снощи попаднахме на банда контрабандисти долу при скалите на Росморай. Хванахме неколцина. А сега търсим останалите.

Катриона почервеня въпреки хладния въздух. Той бил митничар. Тя отправи мислена молитва към Бога да не са хванали баща й, въпреки че една част от нея би се радвала, ако го бяха направили, защото в такъв случай поне нямаше да се притеснява, че е бил удавен от прииждащия навътре в пещерата прилив.

— Виждали ли сте някого наоколо, госпожице? — попита мъжът, като не отлепяше очи от нея, само че сега я гледаше още по-студено отпреди. Защо я гледаше така странно?

— Не, милорд. Не съм виждала никого. Аз…

В далечината се чу слаб вик, а после се разнесе тропот на конски копита, когато още един ездач приближи групата. Той спря точно до мъжа с черния жребец.

— Хванахме още един контрабандист, лорд Дънстрон. Стреля по младия Роби с пушка и го улучи в ръката. Сгащихме го, но той заплашва, че ще убие всеки английски драгун, който го приближи достатъчно.

Лорд Дънстрон. Катриона бе чувала това име. Той бе земевладелец и господар на замъка Кранок, имение, което бе разположено на няколко километра североизточно от Росморай. Никога преди това не беше го виждала, но си спомняше как веднъж баща й бе казал, че лорд Дънстрон бил жесток и безмилостен господар. Веднъж бе изхвърлил една от наемателките — жена над седемдесетте, — като я изкарал навън почти гола, само по една риза, да гледа как изгарят къщичката й пред собствените й очи. Тежка и сурова зима бе властвала над планините тогава и жената бе починала от студа, като не успяла да намери подслон.

Лорд Дънстрон се обърна отново към Катриона. А тя не успя да се въздържи и се намръщи.

— Изглежда сега трябва да тръгвам — обясни той, — но се надявам, че скоро ще имаме възможност да поговорим отново. — Докосна учтиво шапката си, а ръката му с ръкавица чернееше застрашително на синьото небе. — Приятен ден, госпожице.

Катриона гледаше как лорд Дънстрон изви жребеца настрани и извика на хората си да го последват, докато яздеше надолу по хълма, а изпод копитата на коня летяха буци пръст. Тя се надяваше, че нещастният човек, когото бе тръгнал да преследва, вече е избягал. Като имаше предвид това, което Ангъс й бе разказал за него, то нямаше никакво съмнение какво щеше да направи лорд Дънстрон, ако го хванеше.

Катриона изчака, докато ездачите се отдалечат, а после се вмъкна в скрития вход към пещерите. В бързината бе забравила да донесе свещ, така че трябваше да се движи бавно по проходите, като опипваше с ръце стените в абсолютната тъмнина. А това я бавеше. На едно място тя зави и хвана друг тунел, който се разклоняваше надясно, вместо този, по който обикновено стигаше до библиотеката на Росморай.

Докато се предвиждаше, извика високо баща си, но никой не й отвърна. Цареше тишина, нарушавана само от собствените й стъпки. Тя се придвижи още по-напред и тръгна по тунела, който евентуално щеше да я заведе на брега. Наоколо нямаше никакви следи от пребиваването на Ангъс или някого другиго.

Катриона преглътна буцата, заседнала в гърлото й, когато почувства земята под краката й да става мека и хлъзгава. Стените на пещерата бяха мокри, а мирисът на море изпълваше въздуха. Прилив наистина бе имало, а сега вече започваше да се оттегля.

Може би той се бе измъкнал, каза си Катриона, но въпреки това продължи напред, опипвайки разядените стени на тунела. Сигурно бе така. Ангъс се бе измъкнал и се криеше някъде другаде, за да се увери, че митничарите са си отишли, преди да се върне вкъщи. Той никога нямаше да позволи контрабандната му дейност да донесе неприятности на семейството му. Нямаше нужда да се притеснява. Той сигурно бе в безопасност. Просто така трябваше да бъде.

Катриона видя слаба светлина пред себе си в тунела, което подсказваше, че стига до мястото, където пещерите излизат на брега под замъка. Тя трябваше да спре точно пред изхода на пещерата, защото нивото на водата все още бе доста високо и вълните се плискаха мързеливо навътре.

Ангъс не се виждаше никъде.

Точно тогава Катриона забеляза дървения сандък, полузаринат в пясъка и плитката вода до краката й. Това бе част от товара, който баща й бе свалял. Тя потрепери от ужас, когато забеляза някаква дреха под него, която водата развяваше напред-назад.

Катриона се протегна и я издърпа изпод сандъка. Това бе карираното наметало на баща й с древните цветове на Макбрайънови — тъмнозелено, морскосиньо и бяло, наметалото, което носеше винаги привързано през гордите си гърди. Тя сграбчи подгизналото парче плат и го притисна към себе си, докато сълзите течаха обилно по лицето й.